Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 23 февруари 2020 г.

ПИР НА ПЛЪТТА

ПИР НА ПЛЪТТА

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети,
мъжкари трима мислехме се за
аристократи, даже за поети.

Търчахме й наоколо с език
провесен като три дръгливи песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на нежната принцеса.

Лъстиви мадригали в нейна чест
нанизахме и ето най-подире
успяхме дружно да я увлечем
по лирика в студентската квартира.

Разляхме вино както си е ред,
бонбони шоколадови в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва към седем
и стиховете ни успяха да пленят,
че позволи на трима да я гледат,

да й нашепваме един през друг
не мадригали най-благочестиви,
ами лъстиви стихове на шут,
когото силно виното опива.

Пропускам незначителното и
на всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай ни позволи
да я изкъпем тримата под душа.

И мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
ний любихме я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
успява да възторгне куп поети.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited by 23 fev.2020

събота, 22 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (70.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (70.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  27.05.1999.
  Перифразирам от Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата зад прозореца ми денонощно ухае; в късните часове на нощта обаче Смъртта впряга каручката си и смрад залива Тракийското поле около Пловдив. Та в това диалектическо единство и противоречие балансирам между вродения у мен наивен оптимизъм и скептичния интелигентски рефлекс към света. Това е моят живот, нашият живот, а и животът на цялата ни нация. Как да заобичаме онези, които ни тровят дните и нощите, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото, да ги оставим себе си да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са прославяни, закичени с отличия, зиморничаво треперят пред гузната си съвест и покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добро стило за писане, това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна смрад! Усещам се силен, великодушен, от главата до петите българин. Не съм се подписвал под фалшиви договори, нито съм лъгал, нито съм ял и пил за чужда сметка и не съм посягал на чуждото щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага днес да се правя на друг – да си прекроявам и физиономията, и прическата, да се правя на какъвто не съм. Аз съм си стопанин на своя живот, не партия, не вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" или "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам, но не в соца, не в комунизма, не в демокрацията, а в себе си и моя корав български корен. В крайна сметка, нали всеки живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира що е това съвест. Хармонията с природата наоколо и с мен самия, това е за мен щастието; не имането, не високият пост, не славата – три неща, от които като че досега винаги съм бягал като дявол от тамян, понеже предизвикват у мен органическо отвращение, и аз не знам защо.

  Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на бившия счетоводител Петър Петров вчера, когато си тръгвах от дома му, а едва стоящият на нозете си Петров излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка пред техния жилищен блок. Казах му го ей така, между другото, а белокосият ме загледа с блеснали насълзени очи, та я чух пак онази Добромир-Тонева фразичка след паметната среща с писателя Васил Попов: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: Използвай го за мото към твоите спомени, когато сядаш да ги пишеш. А той – едно дете на неговите 76 лазарника, неврастеник, преследван от щури страхове и подозрения, че някой го следи, иска да го убие, на моменти преиграващ, ако се не лъжа, ми отвръща с нещо толкова естествено, по човешки изречено, та хлип усетих в гърлото си: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден".

  Всеки сам пред своя бог, изваден от контекста на пандемиите, встрани от хора и обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки с опита на преживените поражения и победи (повече с пораженията, по-малко с победите си), всеки с личните свои слабости и заложби, с импулсите на духовност и с бесовете на плътското, които водят грандиозни "малки сражения" в душата му, всеки от нас, събратя по печал и по участ, не е ли уникална кълбовидна микро-вселена? И в един момент Някой отнякъде си решава да си послужи с теб, с мен, с него, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нашето, както при Максим Горки, която му върши работа на този Някой. Това, питам се днес, не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази идиотщина "романтика" и "кристалночист идеализъм"! Във върховата Шекспирова трагедия има такава една реплика на Датския принц към филистерите, парвенютата, към приспособленците, предавам я по смисъл: "А вие умеете ли да свирите на флейта?" Искрено учудени, отвръщат: "Естествено, че не умеем. Да се свири на флейта е трудно изкуство". "Не умеете?! Толкова простичка свирка ви затруднява?! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че ще можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!"

  Ето и неособено познат в България швейцарец, може би най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс – Якоб Буркхарт (1818-1897)*; в размишленията си цитира друг, още по-малко известен тук автор – Пико дела Мирандола (1463-1494)**: "В речта за човешкото достойнство – вероятно един от най-благородните завети на онази културна епоха – Дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от Сътворението на света Бог създал човека, за да опознае човекът законите на Вселената и да обикне нейната красота, да се възхити от нейното величие. Той не обвързал човека с определено място, ни с определена дейност, с определена необходимост, а му дал свобода на движението и на волята. Създателят казал на Адам: "Поставих те насред света, за да можеш да се оглеждаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Сътворих те същество нито небесно, нито земно, нито смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и сам да се превъзмогнеш; сега можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Та животните вземат от майчината утроба онова, което трябва да притежават, по-висшите духове се явяват от самото начало или непосредствено след това такива, каквито трябва да останат вовеки. Единствен ти можеш да се развиваш, да израстваш по собствена воля, само ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всичките ни проблеми? Но тази идеология извежда човека от неговото лично аз, облича го в униформените доспехи на средностатистически гражданин, т.нар. глава от населението, пролетарий без биография, без физиономия, без право на мнение и своя воля. Онези толкова важни персони, които въртяха дяволската машинария, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Пръв тази фразичка я произнесе легендарният им генерал Добри Джуров (1916-2002). Толкоз! Той нямал избор, всички крачели в строя на редниците. Да, но Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се подхранваше лъжата за "другаря Янко, човека от народа бай Тошо". Нещо подобно твърдеше доскоро и далеч по-малък началник в най-многолюдното пловдивско училище (2400 ученици от
I до XI клас) физикът по специалност Иван Панайотов (1942-2003): "Карма, господин Б.! Такава ни е кармата. Мен ми е писано да съм ти директор, на теб ти е писано да си ми подчинен, хем в очите да ме гледаш и да изпълняваш каквото ти наредя, а всички вие тук – даскаля, с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не се кършеше, не лицемерничеше като командира на партизанската бригада "Чавдар", окупирала над четирийсет години властта в България след Втората световна война.

  Сред версиите при подобно размиване на отговорност е и тезата, че Партията не греши, грешат отделни членове. И се чистеше, и се люспеше тази тяхна партия от неудобните, от онези, които имаха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите отгоре истини, тезиси, проекти, съображения и насоки на съответното политбюро и на съответния вожд. Впрочем, за коя – за една-единствена партия ли става дума, или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по стил все ни напомнят своята майка рождена БКП. И тъй – чрез чистене, люспене, отърсване от "грешките на растежа", лъкатушенията, зигзагите на удобния познат болшевишки модел в разните му версии, греховете на партайците у нас бяха представяни винаги като идеалната "права партийна линия" пред нацията.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 fev. 2020

Илюстрации:
- Селфи от 14 февруари 2019 г.;
- С баща ми Кирил през 1979 г.
–––
** Джовани Пико дела Мирандола,  
откъс от трактата "За достойнството", вж.  https://cao.bg/%D0%B4%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B8%D0%BA%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BB%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%87-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BE/ Бел.м., tisss.

петък, 21 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (69.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (69.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  24.05.1999.
  Дъждовно. Сиво. Спокойно. Митологизирах го този мой дърводелец и баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението му да живее с чест, избикаляйки вълчите глутници от самовлюбени грандомани, забравили, че – както е писано в Стария завет, "с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш". Първородният Каин като убил брат си, нима всички сме Каиново семе, или така им изнася на мъдреците, сътворили библейската космогония – нали гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, гузни, па макар и заради греха на някого, преди нас минал през света, грешникът, си отишъл, а грехът му крещи за възмездие и над твоята глава.

  Не се вслушвам докрай в стила на баща си, не избикалям глутници; встрани съм от глутницата, но внимателно опитвам да разбера какъв е този начин превъзходен човешки материал да бъде съсипван от идиотска самовлюбеност. "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва римският стоик, роденият през 121 г. Марк Аврелий иди при душите им, влез вътре и погледни какви са. Ще видиш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за теб. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на Вселената. Или във всеобщия разум има инициатива за всичко – и ако това е така, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива всичко останало ти е дошло като последствие... Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбие е думата: гадът, като си ръси гадостите насреща ти, длъжен си да го обичаш. Фантастично!


  Обаче аз не съм Марк Аврелий. Аз съм само простосмъртен пловдивчанин, син на простосмъртни пришълци тук, внук на простосмъртни, правнук и праправнук пак на простосмъртни; даже почти целият ми перущенски род, а и моят прапрадядо Ангел, като кмет на Калугерово, са клани според ислямския ритуал: насред селото. В рода може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на императора Марк да бъде великодушен. Ала понеже аз съм син на най-обикновен дърводелец – прост дърводелец както Йосиф, съпруга на Мария, затова и изглежда съм хипнотизиран от онази сцена, кога "Иисус изгони всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите** и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а го направихте разбойнишки вертеп***. Вижте ги! Те са вътре в храма, шетат като тлъсти плъхове в светилището на нравствеността. Звучните им гласове се носят от амвона на нашите национални и регионални медии. Самоуверените им осанки говорят повече от устата им. Каква вакханалия на духовния разврат! А ние? О, ние не бивало да постъпваме случайно. "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", твърди поляк-антифашист**** в един от любимите ми афоризми. Тези там не са ми врагове. За да са ми врагове, трябва да откривам у тях поне известна нравствена стойност. С жаба не се воюва, нали! Но май започвам да пиша с апломб, та спирам дотук по тази тема от днешния ден.

  Четох от Хашековия роман за войника Швейк, да си оправя настроението. И значи, школникът Марек и свръзката Швейк. Какъв тандем, леле! Накъдето да обърнат очи двамата арестанти, кръшкачи от бойното поле, каквото и от онази страшната военна месомелачка на Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на пух, дреб и кокоша перушина. По-друг е ключът на чеха Ярослав Хашек – да покаже фарисея смешен, та и жалък в напомпаното му самочувствие, и то е далеч по-жизнелюбиво от библейския образ на онзи Иисус с бича. По-готино е. Древните елини неслучайно наричали комедията божествен дар, ценят я като венец на литературните жанрове. Когато обаче ние пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ е строгият тон. Хуморът, шегата или майтапът е средство, инструмент за очовечаване. Но в библейските текстове не срещам и сянка от хумор, дори ирония не срещам: нима е случайно? Строга любов царува сред изсечените в гранит закони на съвестта.

  Като технология на стремежа към власт, партаецът по манталитет и по стил в най-категорична форма окупира правото на човека да говори от името на унижените и оскърбените. Максим Горки например. Като свършил задачката, която партията му определила, същата онази партия го извади от шахматното поле – неговите хора го отровиха, щом си свърши слугинската работа и взе да става досаден за праведните и фанатиците на властта, досадно честен, доколкото сам е можел да проумее какво всъщност представлява държавата на "строящия се социализъм". Това присвоено право, разбира се, не може да бъде елиминирано по друг начин, освен като нежно отстраняваме от себе си приятната представа, че сме единствените посветени сред диваци наоколо. Дълъг ще е този процес. Призовавам спомен за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вадя го от гроба и – както Христос със силен глас извикал: "Лазаре, излез вън!" – така и аз: възкресявам този малък човек в неговата велика човешка слабост и уязвимост срещу настървените фалшиви праведници.

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., когато бе писана новата Конституция на нашата България, бе съставено от четиристотин народни представители, триста от които – бивши или действителни членове на БКП. Да, но останалите стотина? Ако не били мекерета или свои хора на бившите управници, останалите стотина били същински наивници. Присъствието им не е решаващо,ами е колкото за цвят, колкото да легитимират (да узаконят) стремително изкачващите се към върховете на властта разпилели се из новооглашените партийки емисари на истини от последна инстанция, най-често – доскорошни комсомолски функционери от втората-третата редица в партийната номенклатура на Партията, възпитаници на идеологическите школи в СССР или Тодор-Живкова България. Именно тези бяха (и още са – добавям, докато преписвам в буквалния и преносния смисъл тази нощ на 14 септ. 2006 г. текста, писан отдавна) кресльовците-антикомунисти от първите дни, месеци и години след онзи Десети ноември. Вгледате ли се в стила им, ще откриете очевидното: ами те говорят, както ни говореха отвисоко, размахвайки назидателно пръст, някогашните партийни секретари на БКП.

  Празник ти е днес, татко, Празник на светите братя равноапостоли в Българската култура Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър...! Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е присъдата на обикновения българин над разните шарени-марени гьорги-джагаровци, гьорги-алексиевци, гьорги-петровци, току-що станали от масата, където пак са вечеряли с Господ.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 fev. 2020

Илюстрации:
- Най-любим представител на българите от България.
- Когато се наливаха основите на демокрацията у нас.
___
* Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
** Които обменят пари (чеинчаджии).
*** От Матея, гл. 21.
**** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м., tisss.

четвъртък, 20 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (68.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (68.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  23.05.1999.
  Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм добър и мил към всички, да проявявам разбиране и прочие. Обаче не проявявам тези великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив и все по-капризен към това или онова. Мамка му, остарявам с ожесточение! Избягвам вече да се поглеждам в огледалото, да не се разочаровам. Погледна ли, някакъв все по-неприятен тип виждам насреща си. Мъртвите приятели и роднини в колекцията ми са все по-плътно множество, та вече ходя май с очи, обърнати повече назад. Това нарастващо племе от мъртъвци ми е уютната компания за разговори.

    Владетелю, ще търсиш дълги дни
    къде са всички те сега събрани
    и този припев пак си припомни:
    ала къде е днес светът от лани?
*

  Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите; плаши ме неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?! Трудолюбива мравка, която пълзи по перваз над пропастта. Кисела е мравешката история. Е, и? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах на хартия и литературно подредени фразички?Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарите долу, край входа на блока, двамата с Манол Бочуков (1935-2017) от осмия етаж и ни в клин – ни в ръкав, Монката изтърси: "Да знаеш как мразя селяните!" Монката е бивш леяр. От няколко години пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помага на този и онзи, играе сносно на карти, мешена табла (обикновена, гюлбара и тапа, вярва в тотото и в СДС, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да си попийва ракия или биричка с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си, следи зорко цените на зеленчука, сиренето, млякото, олиото, маслото, тока и парното, заглежда се обаче и по цици и заголени от вятъра женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на добряк по душа. А поради что люто мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжели, все тънки сметки правят, да се не минат, накъсо, обвинява селяните, че им липсвало великодушието, типично според него за родените и израсли в нашия готин Пловдив. Казвам му: "Не ги нападай, защото са работари и стопани; ако не пресмятат – ще изгинат; други са виновните, не са те. Познаваш ли някой селянин наоколо да е забогатял от труда и стоката си!" И Монката – за огромна моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мама му стара!" Пробваше ли ме, що ли? Ами той и ризата си от гърба ще свали да помогне на някой закъсал завалия. Но като пляска белот, ще избухне и той, като мнозина, кога вземе да гълта вода, да губи в играта: "Селяни смотани! Кво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук из бетона и панелките, из сметището ни, наречено краен квартал, а пък имотът и сърцето му са си на село, виновно се усмихне, наведе глава, и лютият лаф мине полу-насериозно-полу-намайтап. Истината е, че тези новопокръстени гражданя не биха стояли и ден в града, ако държавната уредба да ги не бе поставила в безизходно състояние.

  Какво правят моите комшии селяни ли! Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – оплаква ми се завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, а пазар йок. Мошеници се сдушили с държавата и ни притискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, козите, кравичките. Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по сто и петдесет лева литъра!"** А в друг мухабет и пак пред нашия блок – на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено по за двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка от същия вход А, като я питаха кого жали, та ходи напоследък цялата в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате и сега кой ще гледа кравата?! И ние решихме да я заколим, а кравата взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на, ще я изчакаме да се отели, пък..." – И сълзичка й се плъзна от окото на трийсет и няколкогодишната Иванка, ще теглят ножа на кравичката, демек. И ги гледам по телевизора какви са се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали народните избраници... е-е, г-н Александър Божков (1951-2009)***, да речем, министърът. И ми иде една звучна на езика! Защото и при соца беше същото, само че тогава поне не говореха толкова лицемерно на тези хора: Връщаме ви земята.

  Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или червените! Колко на място си е онази приказчика на Владимир Буковски (1942-2019) – цитира я в една от статиите си полякът Адам Михник (1946). На въпроса: чий е? – известният мъченик на съветските перверзии по лагерите Владимир Буковски отвръща: "Не съм нито от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!" Щрих – Илия Минев (1917-2000)**** от град Септември, на двайсетина километра от Пазарджик. 82-годишен, Илия Минев доживява, много болен и забравен, живота си в софийско старопиталище. Преминал през деветте кръга на българската репресивна система, прехвърлян по затвори и концлагери повече дори от известния Нелсън Мандела, президента на ЮАР – митологизиран образ на човешката непреклонност, Илия Минев имал смъртна присъда и също не се преклонил. Спомням си броеве от вестничето "Подкрепа" от 1990 г., списвано от 72-73-годишния в онези еуфорични месеци този най-сетне излязъл от ада затворник и концлагерист, колкото откровено наивно като текст в сравнение с пръкналите се отявлени "антикомунисти", колкото и изпъстрено със стилистични и правописни грешки, толкова умно и уравновесено като позиция становище, че комунизмът трябва да се атакува по всички фронтове, но преди всичко – в самите ни души.

  Та ето, значи, че група представители на обществени организации предложили на Президентството този вече много болен, но непрекършен Голям малък човек да бъде отличен за 24 май т.г., за Празника на българщината и писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг там някой престижен знак на Републиката. Това – преди месец. Като се поинтересували тези дни какво става с предложението, тези същите, между тях и съобщаващият това нещо д-р Константин Тренчев (1955), получили от Голямата каменна къща на Бате Пешо Президента знаменателен отговор – нещо в смисъл: Айде холан, нямаме ний таквози предложение; нийде из тефтерите не сме го забелязали. Оставало да изпищят истерично: Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-е-е! Че какво толкоз е сторил, та да го отличава самият г-н Петър Стоянов? Не е минала и седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения българин от страна на властници и разбогатели се новоуправленци. И как да ги цени човек, като сладките им лакърдии опровергават делата им! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, но не и политическата перспектива; работят на парче, а умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, за България милеят, същински светци.

  Много му дреме на бай Илия Минев за ордена им! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша и се движи, едва говори... Какво ли го топли височайшето им внимание! Не разбират, че такава несретна личност като него – да бяха малко по-далновидни онези хора във властта, та и по комунистически поне да бяха излицемерили! Ама и това не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има... има доста да се учат от своите кръвни братя партайците на БеКаПе как се лъска фасадата, като се облепват струпеите от продажното минало с варакосани изгледи на благоденствие или как се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията. Властта, удобствата, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите и площадите за тях са дрога, опиат, от който им се врътва мозъкът. И ето го, някогашния идеалист, почитател на Апостола Левски, почва да се държи грандомански към своите, които го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията и му нашепва в ухото: граби-лъжи! Граби-лъжи! Как да се спре бедничкият! Той не е вече себе си. Той вече е друг – могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото си Аз търтей.

  Любопитно ми е какво става с тези хора в личния им живот. Хемингуей (1899-1961) споменава мимоходом за отвратителния си навик да си представя своите познати в сексуални сцени; този род фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен г-н полковник бил действащ офицер в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен чиновник-артилерист. Разказано е от госпожа съпругата на г-н полковника пред хихикащите, зяпнали я в уста колежки – простовати, но и жизнени знойни дяволици. Значи... първом банята. Марш, Калинке, да се изкъпеш в банята! Сменят се чаршафите. Спалнята обилно се дезодорира. Върху голия корем на жена си господин батареецът постила хавлийка с размерите на носна кърпа, т.е. с размери на походен артилерийски планшет. После боецът се хвърля в атака. Трудолюбив, старателен, съвестен. В сюблимния момент оръдието се забърсва с планшета. После: оттегляне от бойното поле организирано, в походен строй полковникът отмарширува към банята, госпожата – към кухнята, да му сервира обяда, каращисан с висококалорични напитки, плюс нектар и амброзия. Какъв ад, а! И милата го разправя, заливайки се от лудешки смях наред с колежките си, скупчили се около нея в най-модерния пловдивски магазин.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 fev. 2020

Илюстрации:
- Двама президенти на нашата "чиста и свята" България.
- Илия Минев – пренебрегваният, но несломен българин.
___
* Финал на "Балада за някогашните жени" от "Завещание" на Фр. Вийон (1431-146?), неособено сполучлив превод на Пенчо Симов.
** В 2006 г. равняващи се на 15 стотинки.
*** Иван-Костовият министър г-н Александър Божков по нито една от шестстотинте съмнителни сделки, за които се водиха следствия, не бе подведен под отговорност.
**** Заедно с други общо 21 българи с принос за националното ни достойнство, като номер 22. по ред, Илия Минев (1917-2000) все пак беше посмъртно почетен в края на 2000 г. с престижен знак лично от Президента на РБългария, сътрудника на бившата Държавна сигурност Петър Стоянов (1952). Вж. и
https://www.168chasa.bg/article/7970413 Бел.м., tisss.

сряда, 19 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (67.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (67.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  22.05.1999., продължение
  Защо крещят, дявол да го вземе! Защо думкат с юмрук по масата, пулят зъркели и гледат като натровени, обадиш ли се не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш по-различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и всеизвестният писател Васил Попов от село Миндя, Търновско, на втория етаж в една горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади поети и разказвачи. Бе от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията и Т. Живков Съюзът на българските писатели пращаше утвърдени автори да ограмотяват младежта, да й обясняват как да пише и с каква цел се пише, понеже извън оградата на соцлагера империализмът не спи, ами дебне да ни свари по бели гащи, демек, неподготвени. Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, трошач на кокали – пък той си беше и някогашен боксьор в тежка категория, Васил Попов се хвана да рови и чепка из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та изтърси нещо, дето го няма в тази тънка книжчица за деца – колкото за деца, толкова и за възрастни. Обадих се: "Не е тъй у Екзюпери", и казвам как е в книгата. Ами че аз по онова време с текстовете на френския пилот лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех кажи-речи наизуст. Едрият, масивният като канара мъж с изразителни торбички на заклет алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в салончето, чуваше се как вън, зад широко разтворените прозорци на хижата лекият планински ветрец меко шушне из вейките на елите и боровете. "Така е, както аз казвам" – лениво някак, втренчено ме загледа великият писател. Е, пообъркали сте се – настоявам, – от друга книга на Екзюпери е. От "Южна поща". Страшният мъж излумка с юмрук паянтовата масичка. Кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Вън! Веднага напусни!"

  Тръгнах, обаче не към вратата, ами към прозореца. Седнах в крайчето на перваза. Седя, мисля си: залети ли се насреща ми тази грамада, ще скоча в клоните на бора. Ега си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми бе мижава, някакви си 54 кг, само че на неговата няма как да стане... Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга разбрицани ниски масички. С тебеширени лица застинаха моите уж-приятели от онези тъй хубави дни. Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Йордан Костурков, Минко Танев, Иван Странджев, Тоня Трайкова
* и още трима-четирима се бяха гипсирали, а над главите им боботи великият Васил Попов (мен вече и не поглежда): "Аз не съм дошъл от триста километра, да слушам някакви посредствени графомани". Що пък триста, като София е на не повече от сто и петдесет, само той си знае: става това в района на почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица", малко зад хижа Здравец, двайсет километра от Пловдив. Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията и зъб повече не обели, нито се върна към злощастния френски авиатор, към аристократа с помпозното му име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор и с бяла софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си, докато преписвам тази куриозна историйка; вече съм в моята петдесет и втора година. А Васил Попов се спомина едва петдесетгодишен. Накъркан до безсъзнание, в луксозната си стая на пловдивския "Новотел" предал богу дух. Така че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско a ля селото Миндя грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм поета от Стара Загора, някогашен зам.партиен секретар на Съюза на писателите Михаил Берберов за този чешит, още докато беше жив писателят от Миндя. "О-о, Васил е голям мъж! – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Френски, испански, английски сам ги научи. Беше добър боксьор на времето и тук всички му имат страха. А пък колко женички са му минали през леглото, да не говорим!" И друго, което не от Берберов, ами от вестниците по-късно научавам – писателят и преводачът Васил Попов бе единственият българин, поканен в журито на световноизвестната латиноамериканска писателска фондация "Каса де лас Америкас" или нещо подобно. Което си е пак сигурен знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните автори. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект сред пишещите дори и само поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които шестваха с червеното копринено знаме на кресливата соц. правда напред и така си устройваха живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, просто плаче да го подхванеш! С онези сключени рунтави вежди и масивно излъчване на диво говедо. Въобще, такава личност най-малкото е в състояние да ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав. О-о, и аз съм пристрастен, и моето мнение се влияе от мелочей
**, както казват руснаците!

  Та замина си Васил Попов от хижата. Иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев (1955-2001), върти показалец, като пищов опрян в слепоочието си: "А бе, майна! Ти помисли ли какво можеше да ти се случи! На мен – обръща се към останалата част от суетната ни компания кандидат-писатели, – пък на мен, пичове, мравки ми лазеха по гърба. Тва майна не знай с кво се разминахме, честен кръст!"


  Не мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой наглец насреща, колкото важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария род на калугеровския и перущенския корен от майка ми у мен се събужда, кикоти се в лудешки смях: Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом толкова се пени! И може да ми строшат кратуната, но от моето си не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо. И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично, колкото и нагло да са се държали със света.

  Има прелюбопитна версия как достолепните горди граждани на Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали насред агората, та с присъствието си сред тях да не им мачка самочувствието, като им напомня бедата, която ги е сполетяла. Уви, алогична е психологията на тълпата! Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия за нравствеността и човеколюбието. Пази, Господи, от отчаян глупак, който се почувствал гол пред собствената си слабост, пред собствения си недоимък в духа! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, което ще рече подвластен на Исусовата повеля. И с най-върлия си душманин ще намериш някак начин да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, и особено ако това е слаб характер, можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен и грубиян. Винаги са ме плашели фанатизмът, крайната увереност в собствената правота, които изригват отвратителната си енергия във върхови за нас положения. Във върховите положения няма как да не усетиш кой колко струва. Ала и това последното не е мое откритие, а са го прозрели от древни времена класици в психологията, философията, литературата.

  Истина, крещели са ми поединично, а и групово. И неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и партаецът – някогашен партиен секретар на квартала, дето живея, другарят Димитър Стойков (през 1986 г.), и новооглашеният лидер (през 1990 г.) на първата Демократическа партия след вътрешнопартийния преврат за партайците на Десети ноември (1989 г.) г-н Илия Кожухаров, и десетина колеги учители, подразнени от статийка, печатана в местния вестник "Отечествен глас" (14 ян. 1993 г.), случва се то на моментално насрочен за целта педагогически съвет. И по-отдавна, през лятото на 1980 г., месеци преди да ме изритат от вестник "Комсомолска искра", колега, нает от съчувствие, на хонорар да пише за вестника, ме е питал: "А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата?" Ако за Илийката, Илия Зайков (1944-2011)*** от село Брестник, Пловдивско бях "помак и малко фашистче", за г-н Кожухаров (1949) бях "комунистическа подлога". На Росито (Арусяк Агопян), която изпълняваше роля на секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който воюваше за каузата на създадената от г-н Кожухаров и съмишлениците му първа след автентичната Демократическа партия на Петко Каравелов, обяснявал нямам идея защо, но кротката Роси, притеснена, ме предупреди: "Ще се вдигнат онези, концлагеристите (от соц.лагерите, бел.м.,
tisss.), и ще ви запалят апартамента, така каза господинът. Тъй че много да внимавате".

  Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че се бяха разпознали, макар описани без имената им, как шетат около бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока за продан, с високопарни фразички ме приканваха да се отрека чрез същия вестник "Глас" от писаното и публично да се покая. Иначе ли! "Иначе... ах, какво ще ти се случи!" Една от тях, г-жа Катя Крушкова – днес жителка на Несебър и заможна реститутка, по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме уговаряше. "Парите за нас не са проблем, много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази възпитана жена с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия ще е, тръгна ли да те влача по съдилища!"

  Бих казал за всекиго от споменатите по-горе: – Отзивчив по душа, готин в своята професионална област. Да, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е добър, съвестен, страдащ от неправдите човек. Но защо – получил макар и синапено зрънце власт, всеки от тези тъй добри хора се ронеше пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг? Завършвам текста за баща ми и за нищожна част от грандоманите в моя си личен живот с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Бая се беше разгорещил този фотограф, чийто снимки чат-пат колегите пускаха във вестника, някой си
Красен Бурханларски: този виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме гадни; пяна му хвърчи из устата, показалецът сочи нейде в тавана. Случва се това чудо в стайчето на студентското ни вестниче "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато му бях коректор и стилов редактор. Четиримата – аз, Владо Даверов (1948), Явор Цаков (1950) и касиера турчин от Силистренско Али Байрямов, сме го зяпнали. Тримата си траят. И аз си трая... Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му полечка: "Май много се харесваш ядосан, а!" И женчото подскочи като шибнат с камшик, изцвили истерично и излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 fev. 2020

Илюстрации:
- Васил Попов, писател и преводач (1930-1980)
- С Галя Донкова покрай ез. Ариана през 1970 г.
–––
Недялко Славов(1952), Тодор Чонов (от с. Рогош 1945), Веселин Сариев (1951-2003), Добромир Тонев (от Ямбол 1955-2001), Йордан Костурков (от Пазарджик 1948), Минко Танев (1953), Иван Странджев (1953), Тоня Трайкова (от Карлово 1955). 
** Дреболии, незначителни неща.