четвъртък, 31 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (412.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (412.) 

 За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродници от Българския ни род и вековен жизнен опит. Аноним (1947)

  04.06.2008. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2)

 Най-големият е връстник на поета-антифашист Никола Вапцаров, роден през същата 1909 г., месеци след като княз Фердинанд с усета си на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използвал историческия момент на разногласия между могъщите европейски империи, за да обяви България за царство и независима държава на 22 септември 1908 г. Доста преиначено и оскъдно – доколкото чета, съвременните автори представят ролята на Фердинанд. Изнасят купища факти за грешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници, които го заблуждават с лъжлива ведра информация, премълчават факта, че този изявен грандоман, женкар, любител на мъжките ласки и потомък на династията на Кобурггота, в кръвно родство с г-жа кралицата на Великобритания, заедно с не по-малко честолюбивия, мизерен, та и църен като влашки копанарин, възнисичкият апостол на огнени приказки Стефан Стамболов е сред нашите най-основни строители на модерната Българска държава с бързо разрастваща се индустрия и отлично въоръжена, добре обучена във военно изкуство и с висок боен дух армия на буден, надарен с любов към труда и образованието народ. У първородния Димитър в семейството Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли откривам сходство в характерите им с антифашиста Никола Йонков Вапцаров, макар и съществена разлика – и двамата са романтични натури, ала романтикът от харманлийския ми род демонстративно страни от политическия живот, а в най-тесен кръг се кълне, че е еснаф и се усеща чудесно като еснаф, хич не се срамува от това обстоятелство, напротив, да си еснаф, според него, е престижно: означава самостоятелен мъж със занаят, уважаван за труда и заради умението да прави добри пари; докато романтикът от Банско – синът на пиринския вакъл войвода Йонко, авер на Негово величество цар Борис III, буквално изгаря в политическите си пристрастия и надъхан с отвлечени розови илюзии за свят на всеобща хармония, любов и щастие.


  "Политиката е мръсна работа" – то пък е житейска максима, завещана от бедния данъчен чиновник в дълбоко провинциалния град Харманли, баща на петима сина, петима братя. Да не се заиграват с политици и с политика. Семейството и занаята да си гледат, е послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми Георги Бирника. Четиримата му сина: Димитър, Дончо, Атанас и Кирил, стриктно следват бащиния завет, ала предпоследният ще да се е изкушил. След Девети (септември 1944 г.) двайсет и петгодишният Стефан, машинен техник от предачен цех в яко занемарения район Герена с ровещите из помията, калта, купчините боклук и димяща сгурия прасета, кокошки, кучета, котки, оплешивели огромни плъхове, бил привлечен, бих предпочел да река: всмукан в силовите структури на т.нар. Народна власт. Година преди да се родя, когато петият от братята на 21 ноември 1946 г. се оженил и до момента, когато майка ми Надя – студентка в пловдивския Учителски институт "Тодор Самодумов", вече ме раждала (август 1947 г.), тези трима (Стефан, Кирил и Надя) обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на улица Захари Стоянов 17 – пресечка на улица Перущица в Пловдив. Бъдещият ми баща по онова време вече се издигнал в живота от чирак до калфа в мижавата мебелна работилница на Иван Радичев на ул. Франклин Рузвелт 10; две години по-възрастният от Кирил – четвърти брат Стефан, още волен ерген, ходи на курс по дактилоскопия (пръстови отпечатъци) за готвените нови кадри на формираната по Съветски модел Народната милиция. Нощем братята Киньо и Течо хвърлят вехта черга на пода и спят като в овча кошара, а бъдещата ми майка пазарджиклийката в напреднала бременност – с мен в корема, вече току преди заключителния си държавен изпит в учителския институт се разполагала като кралица на компанията в тенекиеното ергенско легло на бъдещия ми баща, хем легло с пружина, на което по-късно вече, когато се роди сестричката ми, от шест и половина-седемгодишен спях сам край тезгяха в избата на Дърварови.

  Докато двамата братя шетат по мъжките си дела из Пловдив, тя се готви за държавния си изпит и поддържа оскъдното домакинство. Доста години по-късно двама от състудентите й: единият беше осакатеният от побоища в Царската полиция Тодор Калчев. Мен лично Тодор Калчев ми напомня и сега, като си помисля, на актьора Ал Пачино; по същия начин ходеше като Ал Пачино, с характерната за актьора дървена походка, но с поскърцващи дървени протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани след като най-учтиво го съветвали в полицията. По-сетнешен директор на най-престижното пловдивско училище – бившата Първа мъжка гимназия зад Чифте баня. Това му беше кярът, че го осакатили някога преди Девети, та да го направи Партията директор. Колега на майка ми от студентските й години е и приятелката й, учителка по Български и литература Илинчева. Елена Илинчева и Тодор Калчев се помнят и досега от моето поколение пловдивчани като уважавани гимназиални учители, докато майка ми след шестгодишно митарстване по пловдивските детски заведения с временни назначения по за месец-два, като заместваща титуляра, окачи дипломата на пирон, както е лафът, заряза това, за което бе се готвила с мерак*, и до пенсионирането си работи като редови монтажник на автомобилни релета в задушните цеховете на местния Електро-апаратурен завод, където се е случвало жените да припадат от нервно напрежение в гоненето на норма.

  Баща ми, хубавичко си спомням, не пропускаше да я подразни: "Надке, що ти е тази диплома, моето момиче? Защо да не й направя една нежна рамчица, па да я окача в нужника, поне да ни създава настроение!" Известно време, докато Стефан, който – между другото, по мое мнение, външно най-силно прилича на дядо ми Георги, са го готвили за кадър в силовите структури на новата власт, но братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. Сетне чичо ми Стефан се пресели в София, жени се там за кльощаво русо моме от Радомир, чийто говор тече бързоструйно както планински ручей, и съм се питал не на майтап: Айй, кога успява дъх да си поеме между две скороговорки. Момето е леля Мили (Емилия), която роди на чичо ми Стефан двамата ми софийски братовчеди Соня и Валентин. Та ето веднъж, години по-късно, когато опря приказката в мрачната ни изба у Дърварови с какво всъщност се занимава брат му на баща ми в нафукана София, версията беше, че е някакъв среден техник в предачен цех някъде край Орханийско (Ботевградско) шосе, на североизток от жп гара Подуяне.

  Като се позамогнахме, понеже сме били явно най-бедните в бедняшката махалица около улицата Ниш, няколко пъти им ходихме на гости в София тримата – баща ми, майка ми и аз между тях, курдисан върху възглавница, привързана с въже за дръжката на седалката отзад на "Цюндапа". Течови живееха в мърлява София по-зле даже и от нас: в типична за най-ранните години на соца комуналка; заедно с пет семейства, пришълци от близките до столицата шопски села, деляха два кенефа и циментово корито с шест чучура, при положение че успееш да слезеш по стръмната бетонна стълба от горния етаж до тоалетната, без пътьом да се насереш или напикаеш**. Било е в разгара на лятото на 1959 г., когато пред прозорците на избата ни на улица Ниш паркира грамаден като самосвал траурно черен и лъщящ с грозните си никелирани брони съветски ЗиМ – автомобил за държавни персони, и от него се изсипаха като грахови зърна чичо Течо, чинка Мили, братовчедите Соня и Вальо. По пътя за към морето, към правителствена почивна станция в Евксиноград, отбили се да ни погледнат как сме си се наредили и как я караме. Поседяха не повече от половин час в тъмния ни сутерен девет стъпала долу в земята, и си заминаха. И тогава ме загложди съмнението, че машинен техник от предачен цех в едно от бунищата на "о София, фупафа София, обиша-а-ам те", както пееха някакви мексикански Лос Мучачос, и особено па в най-кирливото бунище на София, местността Герена, едва ли ще е в състояние да джитка из България с присъща само за специални и много изискани държавни персони бронирана лимузина.

  Обяснението, което долетя от само себе си, беше, че наш Стефан вече се бил устроил за прост механик в гаража на Държавния съвет и ЦеКа на БеКаПето, та му позволявали веднъж годишно, като на послушен завалия, да използва със семейството си могъщия държавен ЗиМ. После излезе, че по същото онова време се е бъхтал към страховитото за простосмъртния българин УБО (Управление за безопасност и охрана на важните партийни телеса). Не съм дип наясно какъв точно ще да му е бил занаятът, но всеки случай не ще е в мърляв предачен цех или фабрика. Беше мил, любезен и общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да пита и внимателно да слуша какво му казват, привел лице над масата. Гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка, може би далеч по-начетен от останалите синове на баща си Бедняка Бирник.

  Веднъж, вече дипломирал се в Софийския университет, когато гостувах в панелното им скромно жилище в столичния жк Младост, го чух как към жена си Мили Течо се обръща с ей такава, изречена сякаш на майтап, ама през зъби изсъскана приказка, че леко се беше подквасил: "Бе, ще грабна пак някой ден желязото!" И съм си умувал покрай тази изпусната фраза: А дали и той не е от онези, които са вадели от таванчета и мазета крилите се в миша дупка нарочени от новата "Народната" власт заможни бивши управленци, следващи европейския елит, наш роден цивилизасион със суетата, лакомията и подлите му трикове.

  В дома им витаеше респект към Тодор Живков; за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива приказки: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в беда помагала, а видиш ли, откакто си отишла, променил се Живков, много се променил, затворил се той в себе си, не допуска кого да е до себе си. Когато в трийсет и осмата си година без видима причина изпадна в тридневна кома братовчедка ми Нина (1942-1980) и издъхна, бащата на Нина – третия от харманлийските братя Атанас, никой не уведоми за смъртта на дъщеря му, че е бил Насо в концлагер по онова време край Хасково, обявен за психично болен заради вицове срещу Партията, а Течо долетя от София. И го помня как, обърнат към баща ми, докато пафкаме в очакване да свалят най-после от втория етаж ковчега с мъртвата Нина в дворчето на улица Иван Вазов – баш на пъпа на Пловдив, така че добре да го чуя, Течо рече към баща ми, на брат си, демек: "Синът ти, Киньо, ще напредне само кога стане партиец. Тогава ще му се отвори пътят в живота и ще направи кариера". В онова горещо лято на 1980 г. размечтал се бях да се конкурирам в БТА за длъжността кореспондент с неуморимия днес гневен борец за свобода, демокрация и европейски духовни ценности, личен човек на някогашната Държавна сигурност Иво Инджев (1955)***. Жалко, нямало кой да ми каже офицерът от Държавна сигурност др. Иво на кого е човек и за какво си се бори, за чий го пратили да кеси в Маскве да изучи тънкостите на занаята. На кой занаят обаче, смееш ли да питаш? Пък и кой ли ще ти отговори!

  Година и месец по-късно, през май 1981 г. нормално ще ми бият шута от редакцията на местния младежки вестник "Комс. искра", че съм се оказал неблагонадежден кадър, от когото Партията БКП – същата, за която чичо ми Стефан ме калесваше да й стана член, че да напредна и аз в кариерата и в живота, отегчена, свалила доверието си от мен. Па и що не! Върху цял чаршаф статия от май 1981 г. бастисал бях общо шест държавни и местни общински ведомства, начело с Окръжното управление на МВР, зачесал ги бях заради несвършена или зле свършена работа, барабар със зам. кмета на Пловдив инж. Илия Йорданов, когото одма свалиха от поста, смъмриха го там нещо и го отпратиха обратно пак началник-цех на Асеновградското предприятие "Асенова крепост", ако се не лъжа, отдето го бяха измъкнали за ушите, да го направят голям шеф. Образно казано, калай яде и главният инженер на града Атанас Пейков**** за Екарисажа, осмърдяващ Пловдив. Най-неприятен, обаче, за Партията се оказал пасаж, който в статията ми се мъдри някак между другото – че и на Червения площад на втория град в социалистическото ни отечество: място свято, свидно, родно и мило за всеки Спас Гърневски, Иван Костов или някой сербез офицер в ДеСе, като Иво Инджев, да речем, любим кът на марксизма-ленинизма, на световния пролетариат и прогресивното човечество за агитки, митинги, всенародни празненства и демонстрации със сватбарска пукотевица и кръшни хора, с гръмки речи и овации в чест на успешната ни борба с империализма и пр., вони, Боже мой, смърди на леш, та се не трае. Който не вярва, да провери!

  Майският брой на вестник "Комсомолска искра" със статията, посветена на Месеца за защита на природата, "Примери с обратен знак" (стр. 1-3) от 1981 г. би трябвало да си го пазят в хранилището на пловдивската градска библиотека "Иван Вазов". Жена ми Ася (1952-2017) работи няколко години в същата най-голяма за Южна България библиотека, та знам – папките с годишните течения на местната периодика са най-горе по етажите, обаче до там се стига само с асансьор.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 1 jan. 2021

Илюстрации:
- 1943. Военно летище, Димитър Бояджиев (1909-1963).
- 1946. Пловдив. Отляво надясно: III Кирил и V Стефан. 

–––
* Разхождаше ме 4-5-годишен майка ми по детските градини на Пловдив, както котка си носи котенцето в зъби. Когато тръгна на работа в Елпром, ме заключваше сам в избата и цял ден си играех с мишленцата, които излизаха от дюшемето на избата.
** Комуналката беше на ул. Емануил Васкидович № 40, вдясно от Подуенската жп-гара.
*** Иво Инджев (1955), носител на всички възможни награди на европейските им духовни ценности: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%BE_%D0%98%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%B2
**** Обзаложих се (да ме питат с кой акъл) с Главния инженер на Пловдив, че пуснат ли смрадта от Екарисажа, което става около полунощ, ще му звъня по домашния му телефон, и той се нави, понеже ме уверяваше, че си въобразявам – воня няма и всичко в Пловдив си е бир таман. Изнервен, след като го будих наред няколко жежки летни нощи, ме пита: "Не те ли е страх, че може да ти се случи нещо?" И аз наперен му рапортувам като млад войник: Който го е страх, не ходи в гората за мечки! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (411.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (411.) 

За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродниците от Българския ни род и вековен жизнен опит. – Аноним (1947)

04.01.2017. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1)

Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали, и той замълчи, па ще ми се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се около военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и в моите детски години (1954-60) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните... за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия: маршировки по плаца, конете с оръдията, плюс танкове и танкети, камиони и мотоциклети, манлихери и картечници. 

  Близостта до граничната бразда за расналия в тихо Харманли мъж през периода на гигантски за Европейския континент катаклизми влияело и на детските игри. Правели от оризова хартия и лозарска тел балони, които със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял като хвърчила на юг към Гръцко и Турско. А маршируващите колони пехота, кавалерия, конски впрягове, влачещи внушителните тежки дългоцеви далекобойни оръдия, скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклетите из къра, строгите строеви команди, множеството мъже в униформа и с каска на главата, с раница на гърба и с лъсната манлихера в ръце внасяли и трепета, и гордостта от онази родна Българска армия, за разлика от днешната ни "армия", отдавна превърната в придатък към Империята на Злото, в експедиционен корпус на Щатите. 

  Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация, дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, огромни бойни кораби, далекобойна артилерия – все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втората световна война. Фактът, че само на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого друг онези там се готвят да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, юношеството обаче си има своите илюзии и път през поколения българи ча-а-ак от далечната 1878 г. насам, когато нашенецът с хъс изскача от робската идилия, за която тук днешни отродници твърдят, че то не било робство, ами най ми било присъствие, та българските майки с кеф си давали момченцата на шетащите по селата чиновници на османския падишах, да ги правят еничари, което било голям ихтибар за кариерното им израстване в превъзходната Османска войска. 

  За мен участие в създаване на Българската армия пръст основно имат Русия и Германия, плюс несъществуващата след войната Австро-Унгария, отворим ли дума за войска и боеспособна, яка и дисциплинирана армия, а не някакви си там страхливи гащници. Петгодишен, изгладнял и без да го усетят по-големите му братя, заети с дотолкова важните за тях набези из околностите на градчето, Кинчо (Кирил) редовно киснел покрай телената ограда на военното поделение; там в консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката чорба на това очевидно гладно хлапенце. 

  Вижда ми се странен този детайл от ранното му детство, но всичко си идва на място в картина, която много по-късно, след низ от недомлъвки или оттук-насетне подочуто от майка ми, си съставих. Как тъй, чудех се, синът на държавен чиновник – бирник*, който борави с купища пари, ще стигне до положение като сирак да се навърта около войнишката бака за коматче хляб и паничка чорба! Колегата ми математичка Катя Димитрова, оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли; подпитала майка си за семейството на бирника Георги Бояджиев и ето какво научавам. С най-последния от петимата братя майка й на колегата Катя учела в един и същи клас, в една и съща махала. "Бяха най-бедните в махалата – рекла, – майка им бе много строга към тях, като орлица ги държеше под око покрай себе си. Да, прилежен и чист беше Киню Кради-котака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм чула някога да се оплаче, че е гладен." 

  Друг фрагмент. Когато се ражда последният брат, милозливите комшии довеждат заможни двама бургазлии, бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка (Господинка); увещавали я да си даде бебчето за осиновяване, тъй хем ще е по-харно за детето, хем и за бедстващата й челяд. И се надигнала притеснената родилката още бледа, но и гневна от постелята: "Рожбата си не давам, ще я изнесете оттук само през трупа ми" – рекла и ги пропъдила да си вървят, откъдето са й дошли в дома. Първородният й син Димитър (бате Митко) все край полите на майка си. Вторият и третият обаче: Дончо (1910) и Атанас (1912) скитали като същински разбойници и побойници из бахчите и по дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил), с разлика от две години помежду им (1920 и 1922), в юношеството, пък и в младостта си били неразделни и кротки. 

  Когато на 16-години, през 1938 г. последният от синовете зарязва бащин дом и дохожда в суетния Пловдив по петите на двамата си братя Димитър (1909) и Атанас, наел се тук да разбичва трупи при някой си арменец Ончо, при условие че Ончо ще го учи на занаят и срещу храна. Живял за съвсем кратко в жилището на първия от братята – Бате Митко (Димитър), и жена му Фанка от Хасково. Харманлийци и хасковлии хич не се погаждат. След седмица горделивата кокона Фанка напъдила 16-годишния Киню да ходи другаде да си търси дом за нощуване, та тъй се наложило зимните месеци срещу 1939 г. двамата с другия там чирак да спят върху хвърления върху тезгяха талаш и тъй, опрели гръб о гръб, нощта някак да изкарат на завет в работилницата на арменеца Ончо. 

  Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че по закон, като пети син в семейството, ползвал отстъпка, която негова си привилегия обаче не спестява участта най-малкият от петимата синове на Господинка да се окаже изпратен с лекокартечна велосипедна рота на фронта към Сърбия и Унгария между частите на Трети украински фронт и Българската войска (в неговия състав) срещу оттеглящи се елитни части на хитлеровия вермахт в снежния януари и дъждовната пролет на 1945 г. На изпроводяк майка му на Пловдивската гара му връчва евтина цветна хартиена иконка на Иисус, която той пазеше като реликва. Представял си май, че сдиплен на четири в малкия джоб над сърцето на войнишката му куртка, Иисус го е спасил да се върне невредим от касапницата, дето от 60-членна рота "за запушване на пробиви по фронта" неколцина само оцеляват от сраженията с немците при селцата Драва-Чехи, Драва-Соболч и Драва-Полконя в Унгария. 

  Другаде може по-подробно да се разпростра и за тази част от живота на обикновения български редник във войната: как мълчаливият бъдещ мой баща в настървението си самичък, увлечен, измества с 300 м фронтовата линия срещу опитните, обръгнали във войната немци, за чиято реднишка мъжка чест щабните плъхове му присъдили Орден за храброст I степен, и понеже междувременно снайперист уцелил ротния командир, посмъртно решили от щаба на мъртвия ротен да отдадат ордена за храброст I степен, редникът Бояджиев получил орден за храброст II степен. Много важно, ще речете, но неговия орден си го нося винаги в джоба, и не за талисман, а да ми напомня в карък ситуации чий син съм. 

  Идва си от фронта с Ордена си за храброст ІІ степен, измършавял, слаб, безпаричен, гол като пушка, а в жилището на брат му съпругата Фанка от Хасково излязла ядосана пак на вратата на третия им етаж в къщата, дето обитаваха под наем две малки стайчета и салонче, на улица Хъшовска 11 (сградата си седи и досега), и му посочила стълбището: "Тук за теб място няма". Наложило се в зимните мразовити месеци на 1945 срещу 1946 г. пак да нощуват, опрели гръб о гръб, с вече с друг по-нов чирак върху старата черга, метната връз купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на улица Франклин Рузвелт 10, пресечка на улица Гладстон. Неугледна хептен, едноетажна сграда, цяла в паяжини, тя е там и до днес.

  Шест-седемгодишен, носех му в две канчета с пазарска мрежичка всеки ден сготвения долу в избата на улица Ниш 4 от майка ми обяд. Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко, което опира и до политика, и до всички онези ярки, изключително нагли тарикати, които сякаш неизменно в разните общества и епохи винаги здраво се занимават с политика. Че защо! "Ний занаят учим, от сабахлен до залез слънце трупи разбичваме, а след Девети плъзнаха нахакани перекендета и шмекери, де ги мързи работа да похванат, и... къде двама, те – там: па лозунги крещят, реч държат и юмрук размахват срещу облака. Вързали си по една червена лента на ръкава, запасали пищов и... станаха Новата власт". Това му бе на баща ми обяснението. 

  Поканили го мазно да се включи в политическата дейност – е па, нали е фронтовак! – а баща ми Дърводелеца не понасяше каквото и да било, щом само му засмърди на политика; политиката за него си остана занимание за нравствено пропаднали, та и да не дразни Новата власт се бе записал към ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1961 г. бе редовен за мотоциклетните надбягвания, които по онова слънчево време на соц.концлагерите с романтични имена Пловдивската община уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици и около Пловдив. 

  Платното – захабен чаршаф с кървав надпис "Старт" разпъваха над бул. Руски, под сградата на местната Търговската гимназия. Оттам с пукот, рев и пушиляк глутницата кросаджии стремително поемаше към Централната пловдивска жп-гара и сетне по скалистите склонове на Бунарджика, та чак до стария паметник-костница на загиналите руски братя освободители. А войнишкия паметник от сиенит, дето днес дразни отродниците, го нямаше още. Сетне се втурваха по Пещерско шосе към бахчите на запад от града – в посока селото на вегетарианците толстоисти Мечкюр (днес кв. Прослав). Състезателното трасе прекосяваше някогашния Царски остров с лехите от оризищата, където е сега Гребния канал, до село Оризари; връщаха се пак по Пещерска и по ул. Васил Априлов, за да финишират само на 400 м след колелото срещу Централната жп-гара по бивша ул. Станционна (днес Иван Вазов) встрани, източно от Парадния вход пред Дома на армията – срещу старото местно Комендантство, където сред многолюдната и екзалтирана тълпа пловдивчани и бодри селяни с потури от пазарищата и кръчмите на Пловдив вече тъпаха и потриваха очи в очакване на кросаджиите и разни ми ти висши военни тулупи с мустаци и височайши партайци от София. 

  Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста; та за нас това бяха героите на деня, на месеца, на годината! Макар тихомълком, яко се гордеех с моя баща. Манчоолу, Байката, Бакърджията, Георги Манчев и Чапая, и разбира се, и моят мълчалив Дърводелец сред тях, известен като Киню Чеха, бяха чудни хора от друг един свят с рев на мотори и аромат на бензин за хлапак край Джендема. За състезателния 200-кубиков "Цюндап", който все стягаше, все още нещо му присаждаше, добавяше, никелираше, боядисваше. Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени около 1937-1939 г., и за тези негови три мотоциклета по-късно ще отворя дума. Сваляше фара и на мястото на фара, а и от двете страни под и зад седалката за състезанията по крос той монтираше елипсовидни три бели табели с изписания в червено номер 45. Вероятно е смятал, че 45 му носи късмет – напомняне, че е оцелял в сраженията из Сърбия и Унгария и се прибрал в Пловдив без нито една драскотина, при това куршум дум-дум уцелва приклада на леката му картечница и го превръща в трески, без да навреди на редника от Харманли. 

  Беше се абонирал за два пъти излизащия седмично вестник "Патриот" и за двуседмичното издание "Авто-мото"; по-късно сред купчините вързопи с годишните течения на тези двата открих и богато илюстровани списания за военна техника от романтично за сърцат млад мъж време на подвизи и неясни геройства: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, страховити торпили, военни кораби, тъй че с часове като млад на вестникар, сврял се в татковата светая светих – избата под първия етаж на ул. Янко Сакъзов, срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, с часове разгръщах пожълтелите им страници с кофти, но пък страхотни снимки и скици на бойна техника.

  Коженото яке и ботушите му за гонките по мото-крос обаче не ми даде да ги използвам. Бях тринайсетгодишен, когато у дома, когато вече и ние май живеехме като бели хора, макар пак под наем на ул. Люлебургаз 17, ама не в мрачната изба при Дърварови на улица Ниш 4, баща ми Дърводелеца се върна една лятна надвечер у дома с чистак новичка 100-кубикова червена чешка "Явета". Каза, че подарък специално за мен я купил. Но седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам сред облаците прахоляк пред възхитените очи на махленските хлапета и момиченца с кукли и панделки, мъдро отсече: "Докато аз съм жив, ти мотор повече няма да видиш". 

  Още следващия ден готината "Явета" изчезна. По онова време живеехме вече на втория етаж и естествено, според мен, именно улица Люлебургаз, успоредна на Пещерско шосе и на съседната улица Войнишка слава, бях определил за изпълнение на хлапашките ми демонстрации: Е, видяхте ли как се язди мотор, видяхте ли как се прави "християнка" – като завъртиш рязко кормилото на една страна и удариш едновременно двете спирачки, тъй че задното колело на звяра да заоре в пепеляка и изрови улицата от единия дувар до другия дувар. Случайно някой да не ме е забелязал?!

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 31 dec. 2020

Илюстрации:
1943 г. Баща ми на пост с арестанти за политагитация в армията.
- 1932 г. Харманли. Вляво в редицата прави е 9-годишният Киню***.
–––
Развалих си мнението за писателя Елин Пелин (1977-1949), когато сравнявах противния образ на бирника от разказа му "Андрешко" със спомена си дядо ми Георги – баща на баща ми, този възрастен някога за мен с по детски гледащите към света сини очи, който не пиел, но като се видел с пари, черпел в кръчмата като типичен сиромах, който иска да го запомнят заможен. Жена му, баба ми Господинка, която бе урсуз жена, го третирала наред с петимата му сина, та замръкнел ли навън с приятели, залоствала вратата и го оставяла да нощува на черджето пред входа, за сеир на комшиите. Този тих човек заклел синовете да не се хващат с политика, че политиката е мръсно, подло занимания за пропаднали хора. Като държавен чиновник, вероятно се е нагледал на золумлуци в някогашния прашен градец Харманли. 
** Родилка до двайсетия ден след раждането. 
*** Борко – синът на щерка ми Надя, носи физически черти на баща ми от снимката и общо е впечатлението на дъщерите ми, че по ген е наследил и харизмата му. Бел.м., tisss.

сряда, 30 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (410.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (410.)

  Време е миналото да се чете не с възхищение, а с критично око– Аноним (1947)

    30.01.2010. 

ШИПКОВИЯТ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ


Шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз –
със сто оченца шипката надзърта,
от теб кога целуван бил съм аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне,
оттам отдавна не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 dec. 2020

вторник, 29 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (409.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (409.)

  Време е миналото да се чете не с възхищение, а с критично око– Аноним (1947)

    25.12.2009. 

ИЗКУШЕНАТА ВЕДНЪЖ ДУША

Ти обеща й Райските градини,
а в тръните от страст я насади;
сега и просяк нищ оттам да мине,
събужда похот в нейните гърди.

Умът от вино пивко се опива
и тя, вакханка след онази нощ,
е трижди по-коварна и красива,
за всеки похотлив, суетен, лош.

Вълната тъй към огъня се втурва
в безумство женско да го угаси
и в скромното моме се ражда курва,
мъжа обвило с ласки и коси.

Душата не престава да мечтае,
щом похитителят обърне гръб,
че бил жесток и толкова нехаен,
посял у нея пустота и скръб.

Тя докато е жива ще го помни,
ще го примамва звънкият й глас –
изящна амфора или пробита стомна,
узряла за любов, разбита с бяс.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 30 dec. 2020

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (408.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (408.)

  Време е миналото да се чете не с възхищение, а с критично око– Аноним (1947)

    02.02.2007. 

ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ

Заплетените възли не разсичай!
И Александър* жалък е, уви,
от гняв че дръзко се увличал
сърцето горделиво да кърви,
 
но вместо, показно извадил меча,
Гордиевия възел да сечеш,
ти болката срещни с усмивка мека,
защото си обикновен човек.
 
Това, уви!... не всеки тук го може;
далеч по-лесен – показният жест,
и ето – ръкопляскат всички ложи
в Театъра на смешната ти чест.
 
Светът почита дръзкия палячо,
а ти си просто тъй обикновен,
за теб да театралничиш, то значи
единствено жест строго забранен.
 
Заплетените възли... Ех, момиче,
мъжът до теб е тъй обикновен,
понесъл участ на нехаен скитник,
 на книгите отдал се в плен.
 
Ехти Театърът, тресе се даже
от ръкопляскания из основи чак,
а зад кулисите – като прокажен,
си истински сред кадифе от мрак.
 
Заплетените възли не разсичай!
Достойнство ли? Не, слабост е това,
да режеш там, където те изпитват
за стойността на гръмките слова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited by 29 dec. 2020

Илюстрации:
- Александър Велики, юношески период на човечеството. 
  - Пловдив 1964, авторът на текста, когато бе едва на 17 г.  
–––
* С един удар Александър разсече всички нива и всички ядра в тях. Ударът му бе като звук от пляскане с една ръка, ала вълната, която се надигна от Морето, заля цяла Азия. Легенда е, че с един възел, пък бил той и Гордиев, може да се решат всички проблеми... Вж. http://weiqiland.net/essay/gordy.html. Бел.м.tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...