Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 2 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (153.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (153.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  06.06.2006. ВСЕКИ С ДЕРТА СИ*

  C'est la vie: – Защо, човече, се мотаеш по разни форуми?

  tisss: – Благодарности! А пък форумът трябва да се уважава. Предлагам реплика из интервю от 30.07.2005. в рубриката "Рефлексии" на сайта Словеса, където ни се напомня за това дяволско изкушение: "...ами Интернет е просто друга планета. Там много хора публикуват, без да им струва нищо. Аз знам много автори, които там са си направили файлове, където разказват велики неща за себе си" (смее се).

  Прав е въпросният
известен по време на соца възторжен поет на младостта и на оптимизма Георги Константинов, нали?

  07.06.2006.

  М.М.Митов: – Не се връзвай. За много хора Интернет все още е мръсна дума. Така през 50-те години у нас са разправяли как американските войници се напивали с кока-кола...

  tisss: – Имаше карикатурист, вероятно на щат в "Стършел", който до 1956 г. се подписваше Теню Пиндарев – Чук, и във всеки брой имаше поне две-три негови карикатури, някои от които служеха за илюстрация към фейлетон или пак нещо злободневно според тогавашния стереотип. Любим ми беше този вестник, та заделях пари да си го купя, 5 стотинки струваше. В петък, към 10 часа вече се навъртах покрай кварталното ни павилионче на РЕП до Поста*, пресечката между улица Васил Априлов и Пещерско шосе, че им докарваха ограничен брой, не повече от десетина екземпляра на този смешен вестник, смешен  във всякакъв смисъл. Бил съм в III или ІV клас. Та ето там мернах политическо антрефиле от въпросния Теню и от писателя Павел Вежинов за североамериканския Шести флот в Средиземно море, базиран нейде на майната си в Сицилия. Тези двамата, ако се не лъжа, жалееха за драмата на италианските девойки, изнасилвани по градските паркове на онази Италия от американски моряци, пияни до козирката от препиване с въпросната газирана напитка в долнопробните местни вертепи.

  След историческия Априлски пленум на БеКаПе бойкият карикатурист махна тиренцето подир фамилното си име с онова революционно Чук, дето ще рече на български Молот, като фамилията на другаря Молотов в СеСеСеРе. Между другото, бойките градски хлапаци от двете махали в северното подножие на пловдивското Джендем тепе дивно се бъзикахме с тези двете абревиатури: Бягай Керемидите Падат (БКП) и Сутрин Сталин Сере Рано (СССР). Мързи ме да се разровя в тукашната градска библиотека "И. Вазов", иначе бих уточнил годината и в кой именно брой на органа на ЦК на БКП в. "Стършел" се появи това прелюбопитно сведение за особените свойства на коварната кока-кола.
  10.06.2006.
  bogpan (Богдан Пангелов за един от текстовете ми): – Едно много добро есе, аз така го виждам, със знаков финал – умората. Струва ми се, че е непосилно за човека вечното стоене между Спасителя и Разума (тук). В крайна сметка, с времето се стига до неизбежното – умората, потъването в сивата река. Като опит за диалогизиране (???? – бел.м., tisss), мисля – подходящо за подобен форум, оставям следното, посветено на един изключителен човек и скептик, Л.А.Сенека ("На склон съм поставил душата")

  Той няма нищо/ в лявата,/ освен частица/ орех./ И няма/ други отражения./ И двоен глас.// Щастлив е!/ Нека/ да изгаря дясната/ (като на Сцевола)./ Да има/
от земята/ (на Фабриций)./ И суха плюнка –/ за лицето ти,/ Старице.// Преди/ да
го огъне/ Светлината.
tisss: – "...поне аз така го виждам", демек, вие така го виждате. Горното е от Вашата реплика. Луций Аней Сенека (5 г.пр.Хр.– 65 г.) и мен ми е от любимите събеседници; виж, другите двама господата Сцевола и Фабриций нещо ми се губят. Идеята Ви е чудесна. Попрочетох кое-що и от сайта, чийто линк сте ми предложили, от tetradka.buntarite.com – и личното ми мнение: Философите, а особено поетите между тях, понякога говорят на висок, метафоричен чак до изнемога стил. Ами че подобни диалози, които човечеството води от зората на цивилизацията ни, са предназначени основно за по-широкия кръг четящи и мислещи. Подръка ми е строфа на скъп (завлече ме с пари и ми уби мечтата), тарикат в живота, но и поет от селото Рогош, Пловдивско, от стихотворението му "Посвещение" към общ наш познат и мой колега от младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", към поета Николай Заяков (1940-2012):

    Отколешни и постоянни –
    свят истински и свят фалшив.
    Два свята: грохот и мълчание,
    събрани във един мотив.

  Поетът от Рогош го казал по-рязко, по-точно. Великите ни размишления са, за да подигнат самочувствието на унижения и оскърбен българин. Поздрав! Ще чакам с интерес Вашия отговор, като начало на замислената дискусия за стила ни на писане.
  10.06.2006.
  bogpan: – Л. А. Сенека, "Нравствени писма до Луцилий" – том 1. Колкото до Сцевола и Фабриций в цитираните от мен писма, Сенека ги упоменава, за да постигне определено внушение. Същите са исторически личности. Сцевола 508 г. пр.н.е., лека справка (извинявам се, че не е на български). За Фабриций е доста по-дълго, но мисля, източникът Ви е посочен. Колкото до останалата част, относно стила или мястото, ще приведа цитат от един редовен читател, Графът:

  "Далеч съм от мисълта да отричам творчеството на "ясните". Те имат свое място и роля. Но това са две различни... не течения, а реки! В художественото творчество въобще, а не само в поезията или литературата. И се изкушавам, щом ще се разхождаме в историята, да дам пример от музиката: официалното мнение за Бетховен приживе било, че е някакъв луд, който твори нетърпими и неразбираеми за нормалните хора звуци. Но имало и хора (и творци!), които са го боготворели още тогава. Затова използвах преди думата "ниво": не като обида, а като характеристика на виждания и предпочитания. И продължавам да твърдя, че обитателите на една от "реките" не би трябвало да преценяват другите – нещо, към което нямат афинитет и им е неясно. Който обича етикети по рафтовете, моля, заповядайте ето тук.
Който обича да си поблъска главата с кръстословици – моля, ето ви. А кой ще остане в бъдещето, по-добре да не се гадае – за един творец такава мисъл е пагубна!"

  Не считам, че въобще следва да се говори за унижени и оскърбени. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас.
Ще Ви бъда благодарен, ако не се цитират други сайтове в нашия разговор. Благодаря Ви за вниманието. Бъдете добре!
    tisss: – Обичам рицарските турнири. Оба-а-аче, да не спорим заради самото спорене, ето някои пояснения!

  1. Руският ми е втора специалност, тъй че не ми е чак толкова як проблем да разбера приведените сведения за Гай Муций и неговия подвиг в героическите идилии на Древния Рим. Същото ще река и за благородния г-н Фабриций.

  2. Що за изискан опонент, или най-общо казано, събеседник, е цитираният от Вас "редовен читател Графът", надявам се в мухабета ни по-нататък да ми се изясни.

  3. Озадачи ме разделението Ви на "ясни" – и меко казано, "неразбираеми", особено при толкова солиден аргумент, като примера Ви с Бетховен, когото, както и Сенека, високо ценя. Та значи, дотук за етикетите и кръстословиците!

  4. Силно на Ваша страна съм по въпроса "кой ще остане в бъдещето", т.е. за суетността. Признавам – и аз пробвам да се съпротивявам, макар без особен успех, на тази мана по лозята, образно казано: и на тази напаст по добитъка.

  Сега, след като бегло очертах общите ни съгласия и несъгласията помежду ни, ще ми се да се съсредоточим върху следните супер-важни въпроси:
   - за окултното, езотеричното ли ще си говорим, спорим и анализираме?
   - за оредяващите и обезличаваните ден след ден представи кои сме и защо сме на този свят ние, българите?
  - или нещо друго, недостижимо за мен, като да речем, въздух под налягане?

  Когато наоколо е тъжно и ужасно неподредено, предлагам да подходим като съмишленици, които си доизясняват позицията, схващанията си за човека и света. Всички усилия на разума са, за да обясни разбираемо живия живот от гледна точка на собствената наша неповторимо лична, родова и национална участ. С грациозен поклон към древния мъдрец, към Елада на Сократ, Платон и Аристотел, към романската културна съкровищница и свещените книги на човечеството...  мен сърцето, умът, интуицията са ме създали българин. Та като отварям тук и сега дума за стила, предполагам, че и Вие предпочитате уравновесеното говорене. С любопитство и в очакване на отговора Ви:
tisss.
  15.06.2006.
  bogpan: – Много се извинявам за забавата. Засега се очертава да прекъснем разговора ни поради различни причини, несвързани с Вас. Надявам се някога да имаме възможност да продължим разговора в реалната реалност напълно хармонично както досега. За финал на моето участие във Вашите интересни теми оставям следното, с пожелание за нови срещи.

  Времето е идея на презрелия разум/ Небето огъна суши земята/ Постигна ли/ нещо в повече от/ Болка/ Венец за очите/ Тътен/ Призрачно отражение отляво на/ "Ние"
  В интерес на истината, скучноватият текст е подреден като стихотворение, но проявих слабост на волята и го преписах тук във вид, който ми е удобен.
  15.06.2006.
  tender™ (към МММитов): "За много хора Интернет все още е мръсна дума"... Не толкова мръсна, колкото непозната. И оттам плашеща ги. Вероятно поради неумение или нежелание да се интегрират в нова, по-лесна, по-модерна и по-независеща от тях самите комуникационна среда. Но, както знаем, кока-кола дойде и у нас, за добро или за лошо, и рано или късно ще се наложи на чисто книжните, да ги наречем уважително патриарси, да проумеят какво се случва в Интернет по отношение на Българската литература.
  22.06.2006.
  AngelPotter: – Аз пък мислех, че като си кажем кривиците, тогава ще можем да се обединяваме. Но все пак е жалко, че ние, българите, не умеем да водим дискусия, не умеем да разговаряме, а най-много не обичаме да слушаме, да се вслушваме в онова, което ни казва другият. Истината трябва да стои най-високо, пък и какво е пред истината някакво си честолюбие, нечия уязвена гордост?! Човек израства даже морално в спора (следва типичното за Потър бля-бля-бля, пространно обяснение и пр.:) че е проверка за неговите душевни сили; спорът е изпитание, но ето, че не умеем да спорим, за какво ни говори това? Струва ми се, че не трябва да се дезертира пред очерталия се в спора ни проблем, напротив (бля-бля-бля), трябва да сме настойчиви (бля-бля-бля). Това, че сме различни, не е трагедия, напротив (бля-бля), защото истината е една и само тя трябва да ни обединява. Останалото е просто суетност, която трябва да ни е чужда...

=====
26.06.2006.
  Бялата вълчица: – ...Мернах тук името на поета – Добромир Тонев, когото харесвам, и ми стана ужасно неприятно да прочета написаното. Не е важно кой как си пише стиховете – пред или зад огледалото, или където и да е, важен е резултатът, а при Добромир Тонев той е повече от отличен. Това е единствено Ваша гледна точка и оценка. Не познавам човека, но чета автора, и ще продължавам да го чета. Нямам думи. Изгубих желание за диалог...

 
tisss: – Ако фактът, че се разминаваме в мненията, Ви възпрепятства, нищичко не мога да сторя. Права сте: De mortius aut bene, aut nihil, обаче литературата не е само салон за изящни обноски. Съжалявам... Обичам рицарските турнири. Очевидно сте мил, благороден човек и не мога да не изпитвам уважение към Вашите пристрастия. Освен това на Ваша страна са вероятно стотици пишещи стихове днес в България, литературни критици, университетски преподаватели, хора на изкуството и хора от коридорите на властта. Е, и какво пък да стори самотният музикант, който държи на своето, а не на общоприетото мнение! Може би трябва да изляза на площада в моя роден град, да си издера с нокти лицето, косите си да оскубя, да се посипя с пепел...

  Нищо не зная за Вас; ако нещо Ви интересува за мен, ще го откриете в тези тук две поредици ("Порто Фино" и "Въведение"). И не успяхте да ме изненадате. Но аз все пак ще поставя емотиконче, което изразява учудване и въпреки всичко, не престава да се възхищава на живота и на изкуството, което е най-съществена част от нашето битие тук, на грешната Земя.

€€€€€€€
На мазно зададения подъл въпрос един познат и колега от някогашната студентска многотиражка (в 5000 екз.) вестник "Софийски университет" ...А Вие член ли сте на някакво писателско обединение? - отговаря като истински духовен аристократ:

- Аз бях член на всичко, но всичко напуснах. Не бях член само на Съветския съюз. Без скандали, теглих един шут на всички съюзи, защото тези литературни текезесета също не са обществото, което ме интересува.

Тая реплика на сценариста на култовия филм "Вчера" Владо Даверов (или Владимир Георгиев, както се подписваше някога, за да дразни вероятно снобеещите фенове на едно от светилата в Университета, академик с това име) от интервю в електронното издание СЛОВЕСА (вж. 07.04.2006: "Теглих шут на литературните текезесета") ми звучи красиво и романтично, изкушава ме да подхвана темата за до болка познатия рефлекс по нашенско, известен не само в литературните среди с ключовата фразичка "Халваджията за бозаджията и - обратно естественннно!"

Леле, какви хвалби хвърчат наоколо. Ако не хвалят пък, направо вадят касапския нож и - клъц! - отиде главата на нещастния автор, изтърколи се извън осветеното пространство на целия тоз цирк.

Какво ще кажете?


–––
* Или репликата на Моканина от Йовковия христоматиен разказ "По жицата": Боже, колко мъка има по този свят, боже!

понеделник, 1 юни 2020 г.

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ
ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам, късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било? Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път...
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като мил жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко.
Наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет!
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам! Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят...
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 avg. 2009 – edited by 1 uni 2020

неделя, 31 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  15.08.1998. БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ*

  Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година са незапомнени жеги. Термометърът върху балкона ми показва 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала в България, която от райско градина е заприличала на сметище с шетащите момци-мутри, политически палячовци и актьори-мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние останалите, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ай какво щастие е това! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата, и мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, ехтят грозни закачки, току на някого балансите му избият, пяна хвърчи от устата, юмруците се размахват като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, дори не крият циничните приказчици; и всичко до болка ясно, извадено на показ пред дечурлигата, дето се мушат, въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко – изразено уж на шега; не разбират сякаш, че така губят авторитет, всякакво чувство на уважение от младежта. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, грубости.

  Как живеем, Боже мой! Между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези хора там поне друго не са и видели. Откъде се засука вихрушка над нас? През вечер-две мургавите тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и млади българи наркомани; знаем кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; пък полицията идва да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта не е срещу престъпника, ами му е ортак и дели награбеното, че охранява живота и здравето не на гражданина, а на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена война, без фронтови линии, без правила, а ние сме голи сред вълци, беззащитни, предадени от онези, които сме избрали да ни защитават.

  Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо с вариации върху мафиотската сага "Кръстникът", стана хит на книжния пазар. Авторът е ухажван от медиите с интервюта, представяния, с благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор създават чаровна аура около бандитите. Няма що, литература свръхмодерна, динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, пък и самите "писатели" пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите край т.нар. жълти вестници и списания, край телевизионните шоута и мухабети влезе и в парламента. Започнахме да се възхищаваме на безсърдечието. Мутрите не се и крият – като герести петлета шетат и са каймакът на обществото; за тях песни пеят, театърът ги представя в романтична светлина, изкуството с тях се занимава най-усилено. Подвизите им, скапаният им стил на живот са коментирани с най-пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния конак или офиса, мерцедеса, кому извадили трупа от кладенеца, пък кой си оправял зъбите, стомаха, демек – разклатеното здраве. За тях се грижат най-добрите наши лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му избухнала в ръцете, когато сам неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик) с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го тропосат, кърпят, съшият. И всинца тук страдахме за неговия малшанс, горкия! По вестниците сълзи се ляха. За тези герои се грижат най-елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са честити, горди да ги обслужват. Чувам, високо платени летописци документират всяка ценна минута на неколцината донове. Самочувствието на пасмината превтаса дотам, че мафиотски бос предложил на министър-председателя Иван Костов да се договарят за някакви външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни издания са документирани интензивният им "творчески" живот, скъпите придобиви, грижите за тялото, муцуната, прическата, за чудесната семейна хармония...е, например, нейде по Калифорнийското крайбрежие, на Канарските острови или в Швейцарските Алпи.

  Майтапят се нашенци. Питал чичото внука си какъв искал да стане, като порасте – ние мечтаехме да станем граничари, матроси, пожарникари заради фуражката или заради лъскавичкия шлем, ама и заради героизма като защитници на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано на дядо си: "Мутра искам да стана. Ей тъй, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола и хубавици да ми ходят по петите".


  Ако някога Иван Вазов си поставял за задача да създаде литературен портрет на реални личности, чийто образ да послужи за възпитание на поколенията българи, днес върху пиедестал съвременни български автори възкачиха образцови духовни отрепки. Защо, с каква цел? Нищо лично, само питам. 

  Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои за добре устроени и за неуязвими да се имат. Понеже наказанието си е у самите нас, носим го у себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалкото е, че мнозина не го разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото доскоро семейство Маврови**. Втурнаха се през просото, прекрачиха всякаква мяра в лакомията си и ей ги – раздвоени, разчетворени, ръфат се като хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде натрупаното богатство: тузлията Мавров, до смърт уплашен от връхлетели го болести, Мавровица – в плен на мания за преследване, и двамата: объркани, изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло там е седемгодишното им хлапенце Камелия, което носи слънчевия характер на неопетнена душица. Само то е останало като зелено клонче върху това доскоро могъщо, неподвластно на ветрове и пороища, но ударено вече от мълнии дърво.

  Не материалната оскъдица, не и деформираната плът – душевната им уродливост е ужасна. И си мисля: дали успоредно над видимия материален свят тук някъде не има и друг свят, невидим, който не оставя прегрешилия ненаказан. Да се радвам на възмездието ли? Че защо да злорадствам! Жал ми е за тези някогашни слънчеви и талантливи личности. Жал ми е за похабения чудесен човешки материал!

  Мухата е циганинът сред насекомите: хитро, крадливо, пластично създание, твар, влюбена в бляскави дрънкулки и помия. И колко скучен би бил светът без нейните наблюдателни оченца, без бръмкането й! Че тя е самата жизненост, едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява в невероятно тежки обстоятелства. Създава многобройната си артистична челяд, пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци жали, окайва се сърцераздирателно. Весели се високо, хвали се високо и високо се заканва. Възпроизвежда се от нищото сякаш. Способна е най-качественото вино да превърне в нещо вкиснато. Бог или Дяволът е създал мухата? Кого изразява не знам; озадачава ме умението й да оцелява.


  Що се отнася до мнозинството от т.нар. роми, за настройване срещу тях причина е собственото ни нехайство към реда и закона. Лесно е да ги съдиш, трудно е да ги разбереш. Екзотично племе! Защо да го гледаме предизвикателно, когато то просто заема всяко пространство, което зле стопанисваме. Строги уроци имаме да научим от ромите. Всеки случай магарешкият трън, израсъл сред фъшкиите и боклука, ми е по-близък на сърце от загърнатия в скъп целофан букет парникови гладиоли.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020

Илюстрации:
- Пловдив на широко скроените хора.
- Създатели на митове за мутрите***.
–––
* Паразит – от гр.parasitos "който яде у някого": 1) Организъм, който живее в някой друг организъм или върху него и се храни с неговите тъкани и сокове; 2) Насекомо, което... 3) прен. Човек, който живее за сметка на чужд труд; тунеядец; 4) Действащо лице в античната комедия, което изпълнявало ролята и на шут. Паразитен: 1) Който се отнася до паразит или пък е свойствен на паразита; 2) Нецелесъобразен, вреден, излишен (Речник на чуждите думи, с. 547).
** Фиктивно име за фамилии, които де факто управляват България. 
*** На снимката: Румен Леонидов (1953), Владо Даверов (1948) – с Владо три години, от 1968 до 1970 г., пишехме за студентската многотиражка в 5 хил. екз. вестник "Софийски университет": Даверов – като онзи, който отговаряше за разказите, аз – като коректор и стилов редактор, Георги Стоев (1973-2008), а четвъртият вероятно е собственик или шерп на издателската фирма. Бел.м., tisss.

АНА ІІ

АНА ІІ

За всички, които ще кажат: Това не се отнася до мен!


  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя наистина бе доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен добре узрял мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно зад гърба му си шепнат с ехидни усмивчици: "Рогоносец!... Ей, рогоно-о-осец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.

  Защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар общо взето да е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от Калояново, село, десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво и печено, се поуплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някакъв закъснял, от ученическите години момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката си четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщерички и родителите, с мухльо и в запечатан пощенски плик – с Любимия Щипков.

  Дремеше му на любимия! Седеше си както винаги в центъра на града с компания в кафене "Havana", по-известно като Раковото заради пушеците и заради постоянната тайфа от градски пройдохи и тарикати, и си правеше други сметки, докато тя с едър детски почерк най-подробно описваше къде и как да бъде погребана и как цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.

  Но театрото си е театро. Късно вечер, около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше – толкова широко сърце имаше този мекошав мъж рогоносец!

  – Кажи къде е тя? – питаше бившият пандизчия всяка нощ по едно и също време.

  – Тя е много далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз пък къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играех шах и тя се беше излегнала върху хавлията ви на метър от мен.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал жена, толкова всеотдайна. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.

  Полежа месеца в психиатричната клиника "Д-р Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на Пловдив, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана много по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душата, тялото и живота си, за честта хайде да не говорим! Залагаше, и като че ли винаги печелеше, винаги ставаше, каквото тя си пожелаеше.

  А Мухльо се сви като пържено бъбрече, почерня той, състари се, кожата му стана прозрачна, костите на раменете щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи, дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; ала сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да-а! "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.

  Най-после налетя на един суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата, наред с нея, ставаха общи за цялата тайфа. Някои от приятелчетата там си падаха по нея. Стана номер осми от поменика, татуиран върху могъщата гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

  Кралицата работеше в най-луксозния магазин "Евполпия, на щанда за конфекция: костюмчета от поли, рокли, дамски блузки, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи, яхнии от вегетарианския стол. Потеше се от задухата и от неспирното подлудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше злостно клиентите или пък хълцаше неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.

  Когато дип нарядко дъщеричките й се вестяваха на щанда с "Мамо, мамо, мамо...", отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше вечер късно, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друсаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.
*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020
–––
* Текстът е писан през лятото на 1988 г. Бел.м., tisss.


събота, 30 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (151.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (151.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  13.08.1998. ПЪПЪТ НА ВСЕЛЕНАТА

 Току-що допрочетох книгата на Михаил Топалов - Памукчиев "Срещи с Буров". И преди съм чел по нещичко от тези беседи за България и българина, поразява ме до каква степен си съвпадат мои си лични открития по тази тема с преценките на този гений, вагабонтин в бизнеса, но наивник в голямата политика, както се самоокайва. Твърде истинен, твърде жизнен. Никому той не целувал ръка, ала и пред никого не коленичил; единствено респект изпитва към фикция, която зовем Българска нация. За да си достоен, длъжен си да цениш корените си, рода, традицията първом тези три неща; после вече идат жизнелюбие, преклонение пред жената, пред анонимния Малък голям човек – и пак фикция! – който като библейския Адам е подвластен на съдбата, но се съпротивява, върви срещу течението и понякога даже успява в тази своя борба.

  Циничен, наблюдателен, самовлюбен – това е Атанас Буров; би трябвало да ми е противен, а се получава тъкмо обратно. И той бъбри за нуждата от учители на този народ, за продажността и мекошавостта на родната интелигенция. 

  
14.08.1998

  Вчера целия ден работих сам по колата. Майсторът, когото съм наел, тънкостите знае, а работата му не харесвам. Три четвърти от ремонта по колата сам си върша. И хич не ми тежи, нали го правя за себе си! Този човек обаче с едно ме отвращава: не се научил да се труди съвестно. 

  Банкерът Атанас Буров, както го представя Михаил Топалов (Михо Памукчиев)*, е проницателен психолог, ала за какво му е цинизмът, отчайващата му провинциална дебелащина? Слабостта към невежия доверчив народ и безскрупулността у Буров се съчетават в южняшкото му – тип общобалканска версия, жизнелюбие. Гений на прозорливостта, интересчия, но и способен да прави жестове. Такъв чешит, колкото и изпечен психолог да е, не може да е друго освен слуга в храма. Роден през 1875 г., кажи-речи, връстник на прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов от Калугерово, банкерът Атанас Буров излъчва манталитета на тип българин, изскочил над общото ниво с разума си, каквито са повечето от стопанските и политическите ни дейци в тези сто и двайсетина години обновен национален бит след Руско-Турската война. Такъв е Христо Ботев, такива са и Петко Славейков, Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Георги Раковски, Георги Бенковски. Единици са достолепните ни личности, на всяка крачка в нашата история са потни, напористи шаячни характери. И защо? Защото у нас черквата не била на висотата да възпитава у този народ уважение към самия себе си, но не, не грандомания, ами уважение към ближния; не подмазвачество, а типичното наше гостоприемство, само не подлагане на гръб. Хищничество, завист, чалга, безогледна простотия и невежество – това ли е днес българинът? Разбира се, че не; но защо всяка издрапала над този кротък народ особа успехът, властта и славата така бързо я развращават!

  Любувам се на майстора тенекеджия. Да, бе, майстор! Точно колкото съм римски папа! Хем му калпава работата, хем не спира да се фука. Жилави са бурените. Колко десетилетия вече нашата крива нива буренясва, боричкат се плевелите, бият връх, задушават плодното начало, което носим като нация. Равенство пред закона?... Ами да. Но защо ни е чувството за еднаквост, когато сме толкова различни по качества, сръчност, характер! Да имах пари, не бих никога опрял до самозванци в каквото и да е. Самозванеца по това ще познаеш – натиска се да го признаят. Театърът, който разиграва пред нас, иде да внуши: "Ехо, тук съм. Вдигни ме! Вдигни ме, изтупай ме от прахоляка, да видиш колко съм си хубавичък!"

  При всичките му положителни качества, Буров (1875-1954)** си е духовно джудже. "Аз-аз-аз!" – изпълва размишленията му, спомените, коментарите му. Е, хайде, като сам си се възприемаш за пъпа на вселената, защо ти е цинизъм, а и твоята показна дебелащина какво трябва да каже! Киприш се срещу всички ни като дебелак, който пробва да се кипри в розово трико на прима-балерина, подига се на пръсти, оппаля-я, па де дьо, па де троа, ма шер ами! Ама защо ти е целият цирк? Да ме шашнеш? Да разбера какъв си герой, колко извън мерките и правилата си може би? Ами не е ли точно това откатът в муцунката на стаилото се у теб зверче, гримаса на комплекса за малоценност? Инак – ако не се перчиш толкова явно, току-виж не съм забелязал колко си ценен за моята бедняшка България. Даваш ми още един аргумент в защита на смирението, белег за истински стойностния мъж. Иисус да не беше Смирение, каква ли би била Любовта Му!

  И хитрият Буров, философстващият Атанас Буров неслучайно сред великите ни българи поставя Панайот Волов***, доброволно отстъпилия пред халата Бенковски. В нравствен план дали има кой от нашите българи днес да разчете посланието на жеста! Волов по такъв начин съхранява предимствата на духовното като образец за всички нас тук, обикновени българи, останали въпреки униженията при корена си.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 maj 2020

Илюстрации:
- Банкерът с любимата Смарагда.
- Култовата за далаверите сграда.
–––
* Михо Памукчиев (1921-2011) с псевдоним Михаил Топалов.
Михаил Топалов
 вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%A2%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%B2
** Атанас Буров – български финансист, филантроп, дипломат и политик от Народната партия, после в Демократическия сговор.  Министър на търговията, промишлеността и труда, на външните работи и изповеданията. Вж. https://www.youtube.com/watch?v=HVGSw2FUf1A&feature=emb_logo&fbclid=IwAR2aBx0rU1J0PkH3NbNSiFCyKFTIqqgDgoGnITFUqOIdP_M1TRfKx3bSROc
Панайот Волов
*** Панайот Волов (1850-1876), 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BE%D1%82_%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.