ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (261.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   17.04.2001. КРЕСЛЬОТО ЗАЩО КРЕЩИ

  Част от съня ми в изтеклата нощ. В дома на семейство Петрови сме двама с моята Вера, по-голямата ми дъщеря, но в съня тя е десетинагодишно детенце. Петрович по съседите се запилял и жена му леля Рени (Райна) ни кани в кухнята, ама не е тяхната кухничка: "Хайде, Жоро! Елате да хапнете. Той Петьо няма скоро да дойде". Сядаме и тя сипва гореща супа, препълва порцелановите ни купички. Казвам: Ще се разлее по покривката, а тя: "Не се притеснявай, няма да се разлее"... Ядохме ли - не ядохме ли, май не ядохме, прибираме се у дома с Верка. Лягам си, пък това не е моята спалня, а друга стая. На разсъмване в просъница ми иде на ум: ча-а-акай, че нали леля Рени е умряла! В съседната стая е дъщеричката ми Вера; изчаках я да се събуди, показвам й снимка на възрастната Райна Петрова: Нали ей тази жена снощи ни слагаше да ядем? "Да, същата е" – казва Вера. Че тази жена нали наскоро почина – казвам, как тъй! И на себе си добавям: Да, бе! Май има нещо вярно, когато говорят, че до четирийсетия ден мъртвият наобикаля дома, където живял, за да се сбогува, преди да отлети завинаги.

  Преобръщам страниците на този дневник и какво виждам – минали са малко повече от девет дни, откакто леля Рени е издъхнала. Чист човек беше; мъжът й е невротичен характер, изпълнен със съмнения към света, недоверчив; не го знам какво му е тези дни, откакто тя се пренесе в Отвъдното, споменът за кроткия й глас, за слънчевото й присъствие мен гори. Образът й в съзнанието ми се слива с образа на баба ми Вена (перущенлийката Невена), с Богородица и с нещо така човешки мило – едновременно взискателно, грижовно и нежно, както само жена, когато държи на теб, може да бъде. Благословени да сте, вие, млади и вече не дотам млади момичета, които осветявате мъжкия ни умозрителен път през живота и ни превързвате раните с кротост!

  Чаша чай или кафе, едва запалената първа за деня цигара, бележникът, и съм вече щастлив. Това е монашеската ми килия, кабинката ми на звездоброец. Защото в този момент, когато пиша, вътрешното ми зрение търси присъщата за духовното хубост и уравновесеност в динамиката на ставащото. Кефят ме приятелите. И неприятелите – доколкото всеки среща неприятели, настръхнали, неприветливи зли, но и тях, мисля си, донякъде ги обичам. Това не е толкова проста обич: в нея са и моите несъгласия, и моите възражения, че калпаво, едностранно и скучно възприемат единствения свой живот. Как лесно е да осъдиш, и колко трудно е да разбереш защо човек се обръща с лошата си страна към теб и не толкова с думи, ами с неприязненото си излъчване те наранява!

  18.04.2001.

  Въведение към книгата "Универсумът на свободата" от дипломиралия се 1983 г. в ленинградския университет А. Грънчаров – внук на създалия ядка на комунистите в село Долна Баня Владимир Грънчаров, ала след 1990 г. внукът, самообявявайки се гръмко под път и над път за демократ-седесар, поклонник на Иван Костов, ми говори до каква степен е уязвимо самоуважението и достойнството у човек, изпълнен уж с добри намерения, а служещ си с унизителен (преди всичко за самия него) тон. Как да ме убеди крещящият за внимание с обвинения и с назидателен апломб? Няма начин! Не мога да си позволя грубите, изречени на едро квалификации към когото и да било. Т.нар. комунизъм не е елементарно нещо, та елементарно да се тълкува. То е твърде сложно, изисква обективен поглед. Преди време в подобен стил като при злощастния лъже-демократ агитпропчиците на БКП громяха и опровергаваха на едро и религията, и Запада с неговия западен модел капитализъм. Ако ще повтаряме партайския модел на БКП, лошо му се пише на философа-психолог с диплома от Ленинград, размечтал се: като хвърли на бунището вчерашните си илюзии и убеждения, пъргаво и ловко да се освободи от партията, обявявайки се за антикомунист, както се захвърля в килера опротивяла, умирисана на пот и кръв вехта дреха.

  Налепи от комунистически манталитет личат точно при непремерените гръмки речи. Повече самообладание е нужно. Да си демократ, мисля си, най-малкото длъжен си да не затлачваш каналите за информация с предизвикателни подвиквания както селски пъдарин. Доверявам се на уравновесеното зрение към каквото и да е. "Горещо сърце, но хладен ум!" – препоръчва Феликс Дзерджински и това беше девизът на чекистите.* Което не отменя фанатичната злост, дори като я представят в интелектуални одежди.

  Как да продължа четенето на тази с претенции "научна" книга, която тъй зле начева! Авторът разбира ли, че обезценява позицията си, преди да е съобщил важните неща, обект на философските му размишления! Леле, не мога да му помогна по друг начин, освен като посоча, че негова лична работа е да облагороди и уравновеси стила си на изразяване. Такъв вид крещене чрез текст е типично за стила на Карл Маркс, напомня фразичката на Владимир Илич Ленин (срещал съм я цитирана в интелигентното руско списание "Огонек"), че интелигенцията трябва от време на време да се бие, да се бие по главата, да се мачка, да се мачка, за да се отнася с респект към властта. Българите сме се наслушали на този род гневни назидания; толкова трудно ли е за "философа и психолога", ако не е толкова посредствен, нагъл и тъп, поне да се изразява човешки?

  По същия терк във вестничето "Арт-клуб" на Тодор Биков пишат Владимир Куцаров и друг един самозванец, който по стил ми напомня антикомуниста-демократ и внук на дядо си Владимир Грънчаров – партиеца и в червата Лазар Мастагарков. За Владко Куцаров и преподобния "философ-историк" Мастагарков бива; за човек, който сам се цени не! Куцаров нека си злобее; автори като него точно така опровергават сами себе си; представата за враг им е жизнено необходима, инак висят в общественото театро като кърпени гащи, понеже нямат какво съществено да кажат на света. Обнадежден съм, когато куцаровци и мастагарковци по нрав в присъщия си магарешки стил пишат – който има ум, ще разбере, че именно така те – парадоксално, но факт! – работят за демокрацията: погнусен от нахакания тон, от стила им на общуване в общественото пространство, как да не пожелаеш сериозен разговор по обществените ни проблеми! Кресльото е слаба ракия. За какъв дявол ти крещи, пули си очите, изпъва жили, въси вежди, сочи с показалец тавана! Силният не излиза толкова лесно от кожата си, не си скубе косите, не си посипва главата с пепел на трибуната сред площада. Изгубиш ли любов към света, ставаш безпомощен. Имай доверие, Любовта ще помогне всичко да разберем – как си послужиха с нас, как ни омайваха с Манифеста на Маркс от 1848 г., и не само нас, но и духовния елит на Европа и света в течение на над 150 години.

  С особения си принос и усет за компилации във философията и политикономията, както естествения му продължител – ленинизмът/сталинизмът или болшевишкия тип военен комунизъм, марксизмът всъщност е здрава крепост, вкопана в съзнанието на няколко поколения мислещи хора и творци. И това е горчив, ала и необходим опит за човечеството. Така силно искаме да се върнем към добродетелите на християнската цивилизация, само че тази работа с припряност и крясъци, с ведра словесна помия по стъгдите не става. Идва ми на ум като илюстрация част от стихотворение на поета Георги Джагаров (1925-1995). Не ми бърка какъв по убеждение бил авторът, щом съм открил положително в неговото творение, такова е мнението ми по въпроса... Та ето какво пише комунистът Джагаров:

    Трябва да сме умни, да сме умни!
    Трябва над живота и смъртта
    огънят на мисълта да лумне,
    за да бъде по-добър света.
    Трябва да сме умни, казвам, умни!
    Трябва умно да горим, да спорим,
    умно да мълчим и да говорим,
    умно да живеем, да се борим,
    умно с умни хора да дружим…

  Големият автор понякога съобщава истини, които многократно го надвишават като реална личност. Георги Джагаров си беше комунист, талантът му обаче е по-велик от личните му драми и пристрастия. Харесвам този голям български поет; за човека ми е криво. Преди години две писма му писах, и не ми отговори... Да върви по дяволите, грандоманът му с грандоман!

  19.04.2001.

  Наивник ли съм бил, че съм му писал? Оригиналите на писмата до Джагаров пазя и нямам повод да се чувствам неудобно; писал съм до Поета, когото уважавам и сега, не до парвенюто Георги Джагаров, присламчилия се към Тодор-Живковата компания, и той като Емилиян Станев – втори от пет, шест или седем Т.-Живкови куртизанки от ловната дружина, повечето от тях стойностни автори от годините на соца**. У човека има различни пластове. На повърхността са ни суетите. До човека, чиято лапидарна лирика яко ми е харесвала, не е имало как да проникне радостта ми, че съм видял на светло първия си сборник стихове. Правил съм го като жест към един от учителите ми в поетическото изкуство, а държавникът у него, тъпото сливенско парвеню у него сметнало вероятно, рекло си самоуверено и по селяндурски: ето още едно парвеню, което иска да се възползва от моята благосклонност и да се устрои в литературата. 

  Чел съм и ужасно нелепи стихове, печатани в периодиката само понеже са писани от Джагаров. Такова едно негово римувано стихоплетство колегите бяха лепнали на лично място във фоайето на вестник "Комсомолска искра", да му се наслаждават на бездарието. Било ми е интересно как главозамайване може да подхлъзне дори и най-значителен автор, но изрязаното от вестник "Литературен фронт", официоз на Съюза на писателите, не ме разочарова от Поета Джагаров, а от простосмъртния и греховен човек, който не всякога може да е на висотата на собственото си творческо равнище.

  Тъй че нямам угризения, дето съм се разминал с човека Георги Джагаров. Сторил съм каквото мога, за да ме разбере; грандоманът у него ми е захлопнал вратата. По дяволите! Не съм толкова глупав и упорит да отварям зъркелите на слепци, колкото и величествено да изглеждат в общественото пространство! Пред съвестта си, пред Бога, ако щете, не деля хората на богати и бедни, властници и безвластни, славни и непрославени; друга ми е мярката: търсиш ли някого, интересуваш ли се от неговото внимание, да е желание на сърцето, не на пресметливостта у теб. Тълпи талантливи, предприемчиви, напористи млади провинциалисти от Балзаков тип, какъвто в Париж бил и самият Оноре дьо със смехотворната претенция да се прави на аристократ по потекло... та тълпи от млади българи от прованса и сега, както винаги, обсаждат това или онова столично светило. Могло да съм в тълпата; когато ми предлагаше Негово величество Шансът обаче да се устроя в столицата, моят калугеровски и перущенски избор по генетични заложби бе да замина учител в Добруджа. Писнало ми бе точно от снобската София, град на беснеещите подмазвачи интересчии, където потомственият столичанин се движи като блед негатив сред напориста провинциална паплач, обзета от алчност и лакомия за слава.

  Не съжалявам за избора Добруджа. Нямаше да срещна Данко, нямаше да се оженя, нямаше да ги имам точно тези две мои дъщери Вера и Надя. Изборът, който правим, не всякога се възприема като тест за достойнство: доколко сме свободни или колко свободолюбиви. Затова и така щастлив мога да съм, ама не толкова с приказки, а в реалния свой живот; нищо, че – случва се, и да се объркам, да изгубя, и неведнъж. Но това е моят избор, мое вътрешно убеждение. Който веднъж само се е предложил за продан, той цял живот, мисля си, гузен ходи, в неувереност неспокоен се върти; пред себе си жалък, старае се да изтрие спомена за самоунижението. Ами че нали затова възкачилите се, проникнали в сферите на слава, власт и богатство полудяват, стават бетер невменяеми да се кичат с достойнства, които или вече не им принадлежат, или никога не са им принадлежали.

  Страничен човек, жена***, която не познавам, рекла мимоходом за мен: "Ех, беден е, много те обича, но е беден, мила моя". Когато Re. ми го спомена, стана ми чоглаво, не си бях оглеждал нещата откъм тази страна. Леле, наистина ли съм беден?

    Не щеме ний богатства,
    не щеме ний пари,
    а искаме свобода,
    човешки правдини...****

– писал младичкият Стефан Стамболов (1854-1895); а като се усетил властник, години по-късно... въртял далавери с недвижими общински имоти и приятелите съпартийци го тачели, че и на тях помагал да се облажат. Това е опакото лице на великия политик, може би най-великия, който в сто и двайсетте години подир Освобождението имаме и до наши дни. Пропуснел ли да се замогне, като хайдук да се възползва, щели са да го съжаляват. И това се случвало; случва се и ще продължи да се случва не само у нас, в сиромашка България. Съпругата на премиер-министъра Стамболов, клюкарствали софиянци, му изневерявала с частен учител по френски. Романтична авантюра имало между тях. А мъжът й, висш държавник и лидер на управляващата партия, от когото и княз Фердинанд Лисицата треперел, задирял 15-16-годишни момичета. Извеждал ги с правителствения файтон извън София да ги люби из храсталаците.

  Пикантни истории, няма що; не точно те ме интересуват! Любопитно ми е как у един и същи човек Сатаната и Гениалният държавник се състезават. Подозирам, не е бил щастлив Стамболов в брака си. Инак защо ще посяга към девствениците, склонни да му се подложат! Смъртта му е закономерен резултат, ужасен, отвратителен финал за силен бивш властник и слаб характер в личните си дела. Като вълк живял, като вълк си излязъл от живота. Днес новите властници в Пловдив паметник пред Кметството му вдигнаха, а дали са наясно колко противоречива личност е? И всъщност коя част от Стамболов повече им се нрави – хайдукът тарикат или далновидният строител на Нова България!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 sep. 2020

___
* Наименованието "Чекисти" иде от абревиатурата ЧК (че-ка) за словосъчетание от първите месеци след Преврата от октомври-ноември на 1917 г. в Русия "Чрезвычайная комиссия" (извънредна комисия).
** По-подробно ги описва убитият в Лондон Георги Марков (1929-1978) в четените по Радио Свободна Европа "Задочни репортажи за България". Там освен Джагаров и Емилиян Станев са и Йордан Радичков, Дончо Цончев, поетът Анастас Стоянов и пр. *** Майката на известния тв-режисьор Жоро Торнев.*** "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", изд.1989, с.72. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (260.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  12.04.2001. ДЯВОЛЧЕТО В МЕН

  От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго? Може би е инерция вследствие установил се у мен делничен ритъм четене–съпреживяване на ситуации, обмисляне, т.е. докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за особен тип информация. Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мен познание. Това е нещо като полъх от въздушната вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването й до мен, полъха. Хващам се да напиша някаква логическа конструкция, без да ми е ясно накъде ще ме изведе продължението. Постепенно: в процеса на писане, откривам иззад неяснотата очертаващия се силует и обстоятелства; това увлича, събужда ловеца у мен – трябва да узная кое пришпорва интуицията ми, доколкото я имам. Приключвам записването озадачен – върху белия лист пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория или на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети в облаците, ала там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, които любопитството ще подскаже тя отнася, освен себе си, и моята обич и възхита.

  13.04.2001., Разпети петък 

  Петък тринайсети, когато, чел съм го някъде, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число 13. Странен свят! От вчера си имам GSM. Снощи до три след полунощ се въртях около тази машинка като сполетян от бедствие. Притесних се, че освен Re. всеки чрез нейния или моя GSM вече може да проникне "на нашия остров", да чете от разстояние разговорите с нея, мислите ни, да се набърква в личното ни пространство. Като турен под микроскоп се чувствам, като човек, поставен да му пилят нервите с шмиргел. А не ми се е случвало досега; налага се да проумея издъно дяволската джаджа. Не аз на джаджата; джаджата би трябвало да ми служи. Това е ловко животинче, но не го ли разбера как работи, сума ти поразии може да ми стори.

  Какви опасности ни дебнат иззад удобствата на електронните технологии, колко по-естествен би бил животът без цялата тази механизирана електронна напаст! Ето това малко чудо как посяга да ме блокира до три часа след полунощ.

  14.04.2001.

  Лястовичките ми се завърнаха. Дочувам към седем-седем и половина как цвърчат, извиват гласче на лястовичия си език. Една е кацнала върху кабела към гаража долу и любопитно върти главица в слънчевото утро. Липата зад прозореца се разлистила, клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм се закотвил именно тук – в България, когато светът извън България главозамайващо най-сетне се е открил, както се е открила май и цялата планета пред учудения ми поглед.

  Завчера надникнах в далечното минало, към тухлената къща и дворчето на улица "Ниш" № 4, дето премина ранното ми детство и част от юношеството ми – до VІ клас. Сви ми се сърцето. Така порутена, занемарена, а и бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от по пет и шест етажа. Реши ли да ме разбере някой, би трябвало да види тази вехта постройка. Тя е обиталище на хлапето и дяволчето в мен. Живее още това хлапе в онази потънала в полумрак изба, девет стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.

  16.04.2001.

  Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** възкресява у мен самия Минко, когото вече съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия днешен занемарен краен квартал на Пловдив. Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката им, помията по улиците, заровилите се до шия в кофите с боклук кльощави хлапенца, кражбите, нахълтвания в апартаментите ни, тършуването им по изби, мазета, гаражи, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилвани от глутници "братовчеди". Няма съсед, който да не е пострадал от налети на мизерията, наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват чиновници и политици: "Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Не са ли и те човеци, хора и граждани на България?" Тъй че търпим издевателствата, не смеем вече и да се оплачем. Моите съседи не си правят труда да викат полицията – полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с местния бос на крадците, дрогата, невръстните проститутки.

  По темата можеш много да говориш, и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал, където живеем в страх двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, дву- или трикратно по-многолюдно гето с неговия апашки, лекомислен, креслив, буен, гласовит, а за нас особен стил на живот. Та нежният, възпитаният, благият поет Минко Танев (1953) бе попаднал в гюрултията и мръсотията като извънземен. Очевидно любовното му стихотворение в "Арт-клуб"-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян бръмбар, същата може би Анелия. Той беше, както казваме тук, изтупан, чистичък и в добре стояща му дреха, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество, което си знае цената и хич не му пука за света.

  Мисля си сега колко безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мен човек точно днес заради това стихотворение, набрано с най-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп от кресливи, гласовити посредствени стихове на разни претенциозни поети и поетеси. Ето го!

    ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ

    Антична моя, свидна Ани,
    с усмивка – ангелско сияние
    и с неподправеност хлапашка –
    била си вече Пепеляшка.
    Приех небесната присъда
    един от свитата да бъда.
    И синя междузвездна болка
    кърви в душата ми дълбоко.
    Приветстват камерите Принца
    в потайните митични джинси.
    И стъпките богоизбрани,
    прекрасна, безутешна Ани.

    30 март 2001 година

  Ако не ревнува, не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен. Спомням си – студент в университета и кръгъл наивник, девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: на драматичния въпрос кое е по-важно за мен – да си имам нов и лъскав автомобил ситроен, или любимо щуро и сладко момиче? Ами момичетата са толкова непостоянно, преходно нещо, разсъждавах нощем, че случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра. Плюс това – хапят, дращят с думи и поглед, ужасно са бъбриви и повърхностни са си повечето от тях, все като че целят да те наранят ей така, за няма защо, че такава им е непостоянната женска природа. Значи, какво излиза – продължавах великите си разсъждения: имаш ли лъскав автомобил, ще се лепят по теб кокетките като мухи на мед, ще вириш нос, някак ще си застрахован от поредното разочарование, понеже една като си тръгне, друга ще долети. Ей това си въобразявах някога като човек без абсолютно никакъв опит в тези деликатни, така тънки работици.

  После научих защо се самоубил великият Ърнест Хемингуей***, моят кумир, еталон за писател от шестнайсетата ми година, та допреди десетина години. Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен и отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш косите и крилцата, да понасяш цялата суетня на суетен и лъжовен свят!

  Сигнал по GSМ-чето, че някой тъкмо ме търси. Обаче не се свързваме, защото вече са изключили отсреща. Чудесно мога да знам от кой номер са ме търсили. Естествено това е само Re. Набирам номера й: Какво има, слънце? "А, нищо! Звънях ти просто ей така". Звъняла да ми напомни: мисля за теб" – шепне у мен хидалгото от Ла Манча. Ай – въси се скептикът, събрат на Хамлет. – А може ли и да не е за това? Ама пък смееш ли да питаш! И що да питам! Та тъй, в неяснотата откривам привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и романтични илюзии колко съм обичан, въпреки че ах, колко са непостоянни жените!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Поет, автор на поне три стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа, под надслов "Участ", се появи като притурка към местното списание "Тракия", а същата 1983 г. в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" на бял свят се появи и сборникът му със стихове "Анонимен човек". Вж. https://retro.bg/litsa/zhena-mi-e-na-60-az-na-62-no-sme-shchastlivi-mladozhentsi_1266.html

** Вестник "Арт-клуб", бр.115 от април 2001 г.

*** Неофициалната версия, пък според мен – и по-вероятна: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Този близо двуметров (190 см) гигант, някогашен спаринг-партньор на известни имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и за работниците от плантациите за захарна тръстика. Импулсивният Фидел Кастро се отнася с него приятелски, дори с респект, като към твърде значима фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (259.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (259.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

  11.04.2001. СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ 

  "Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани... Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или оставена в сянка".* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно отнасяща се и преценяваща. Интуицията чрез чувство или усет е по-проницателна от мисъл и разум. Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена определена цялост. Интуитивното, чувственото е почти винаги неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно сякаш, но е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владеещи езотеричното познание за света, но непроницаеми за света и до днес. Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш както точка на лъчение на информация, но е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния сред евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически; чрез разума няма как да стигнеш до тях. По друг начин се готвила душата, преди да ги види в образи от предстоящото. Ванга също е пример за този род отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ума пясъчната буря**, която я връхлетяла край кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече отвъд и над обикновените наши човешки възможности за прочит.

  Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ или чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам; медитирам = разсъждавам. Като записвам разни размишления, случаи, картини върху белия лист, придавам им свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия ме свят. Творчеството – разбирано в най-баналния смисъл като създаване на ново, ме тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва и пукната пара, за мен то има и друга стойност – зарежда ме с илюзия, че не живея напразно. Ако река: Пиша, за да ме четат! – няма да е вярно. Писането в моя случай е равнозначно на дишане, сърдечен пулс, всъщност е мое кръвообращение. Обичам света, любопитството да го проумявам е безгранично.  Колко пъти съм се заричал: Край, стига толкоз, достатъчно си графоманствал, драги! – и тръгвам като болен подир това, място не мога да си намеря, зърната на броеница като че ли се разпиляват у мен. Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като змийче в процеп в скалите на неясното пред мен. Три неща – писането, любовта и опасностите, ме тонизират. Не си представям живота без тези три. След премеждие животът ми се обновява, след като не е успял да ме съсипе, да ме смачка като празна консервна кутия, и тази способност за обновление винаги ми е правила впечатление.

  Западният манталитет набляга върху резултата от каквото да е действие; източният – върху самия процес, но гледайки към крайния успех преди всичко като завършек на дейност. Успехът често съпровожда усета за щастие, но "успех" и "щастие" съвсем не са синоними. Вероятно щастието е да се движиш, да работиш с оглед възможен, но не задължително успешен изход. Да сме по-смирени: че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)

  Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.

  И Симеон ІІ Кобургготски в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно и другаде, демонстрира умение, което бледичкият софийски адвокат Филип Димитров (1955), в качеството на министър-председател, преди години прилагаше: да говори с часове високопарни приказки, без да каже нещо съществено. За разлика от младичкия напорист, но необръгнал политик обаче, аристократът – син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определението е от репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразни, понеже в неизреченото от него има поне заявена някаква претенция за нравственост, която отсъства у парвенюшкия ни лъже-елит от лумпени, тарикати, наивници и вчерашни мекерета във властта на Тато, окупирал върховете на държавата в последните шейсетина години. Дали не греши Петко Бочаров (1919-2016), като казва, че появата на царя в политическото пространство е сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на управата в преустроената БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се протягаха към властта, рейтингът им от 19-20% се изравняваше с рейтинга на т.нар. "сини". Самообновилите се "демократи социалисти" не се обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко, колкото мнозина от нашите политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно! Седесарите, и особено земеделската мижава партийка на Сиси Боата – Анастасия Мозер (1937), както и евролевичарите на Лупи – Александър Томов (1954), пропуснаха основното – че с неговото "всенародно движение" Симеон II можеше да им бъде съмишленик във властта и в разграбването. Развълнуваха се политическите маргинали, притесниха се; това, което обикновеният гражданин на България прие къде с овации, къде със замълчаване, тези политикани не разбраха. Нужна им бе все пак известна доза култура, за да приемат уравновесено позиция, несъответна на своя манталитет и очаквания. Колко по-леко би им било да оспорят някой, обявил се насрещу им, а сега какво – как да реагират срещу човек, у когото идеята за така нужния на всеки явен или маскиран марксист "враг", отсъства.

  Един стопанин се появява на хоризонта без гръмогласни претенции или заявки*****. Любопитно е да виждаме как "сините", т.е. досегашни народни любимци-грандомани кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят се палетата около Народното събрание. А Народното събрание като че ли най-после получи шанс да се превърне от помиярско свърталище на далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за общата ни кауза Отечеството?!

  Бележка от днешния ден

  Това по-горе е написано преди пет-шест години. А днес?! Днес, както неизменно от есента на 1944 г. е било, пак познатите от соца достойни рожби на Партията печелят. Пак са в челните редички към Европа. Умилени, достойни синчаги и щерки, внуци и внучета. Оказа се, че СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години предателства спрямо България и най-конспиративната партия в България отново е водеща политическа сила. А старите неплатени сметки пред Отечеството си остават потънали в паяжини и нежен прашец, посипал се от празничните фойерверки. Влизаме в Европейския съюз на цивилизованите общества с цялата славна, нагла и пищна бутафория, плюс лицемерието на третото поколение партайци в Републиката.

  Пловдив, 27 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 sep. 2020

___
* Ангел Грънчаров (1959), "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с.44.
** Красимира Стоянова, "Ванга", биография на Вангелия Гущерова (1911-1996), от обикновените българи наречена Петричката врачка, феномен, останал необяснен от логическата наука.
*** (лат.) Любимата фраза на древноелинския художник Апелес, която нанасял с тънка четчица върху всяко платно, което рисувал: "Нито ден без черта".
**** Минава ми през ум, че между управата на БСП и г-н Симеон Кобурготски (1937) е възможно да е имало споразумение зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими, че зулумите си могат да вършат безнаказано, като власт и закон в демократична уж България. Седесарските управници, а не БСП, не Симеон ІІ, "сините" парвенюта, допуснати от Луканов (1938-1996) и от лукановци до лостовете на властта, нацията изхвърли на сметището – в покрайнините на политическото тържище като гнила стока, станала непродаваема. Нацията постъпи като суверен и просто няма как повече да ни мамят иванкостовци защо живеят и за какво се борят.
***** В края на 2006 г. вече съм убеден защо Симеон ІІ запокити короната в трънаците. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (258.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.*

  09.04.2001. НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

  За елементарния активен мъжкар разстоянието между съдържание (или обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е късо, или почти не съществува. В момента, когато съзре сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй, минавайки между другото – за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително и не осветено от сърдечна тръпка действие и състояние, задоволяващо бленуването. Оттук може би е онази отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан или у последователите на Джакомо Казанова. Интересно е как ненаситната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа поначало... За самката при животинския свят най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Такова е сексуалното у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, пожелание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкушаван, а единствено се интересува от заключителната фаза: коитуса, механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква си там физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, славният, по-наглият, по-добре устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са и турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: модерни неандерталци, бабаити и самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има този стил при избора кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

  Изисканост и вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато сам се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите са многобройни; веднъж насочили вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената своя представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия – не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова да понесе всякакви ограничения, всякакви страдания да изтърпява. Започне ли да размишлява над нараненото си "аз", човек всъщност се колебае дали обича още или е разочарован от досегашната своя илюзия.

  Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни, елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес! И все пак плътта, която е единствено наслада за сетивата зрение, слух, обоняние, осезание, вкус), бързичко се подменя от друга плът. Когато обаче е станал елемент от сърдечния ти ритъм, от вътрешните пространства на личността, имагинерния (въображаемия) лик за конкретната цел на въжделенията, вече не можеш току-тъй да замениш с друг. Новият образ изисква преподреждане на смисъла защо и как да се живее.

  Първото, което предприема женската страна, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в друг цвят косите, да смени прическа, парфюм, мазила, тоалети. Едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува. Обхванатият от любовна страст мъжкар пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

  По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници мои връстници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо и Пенчо Панайотови, Георги Гърдев, Младен Гърдев,Христо Стойчев; за неколцина от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал. Та приятел художник ми разказваше, че докато рисува голо женско тяло, т.нар. актова рисунка, без да докосва модела, се чувствал тъй, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления, в ролята й на обладавана в чисто сексуален план се държала и позиращата. Неговата натурщица идвала в ателието с все по-явното вдъхновение да позира, да е обект на желание. Тя (и това се повтаряло с различни момичета модели) проявявала бледичък интерес как е нарисувано тялото, лицето й; това като че й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради мижавия хонорар. А дали е така, когато неколцина млади мъже рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев (1950-1985), в мансардата под покрива на жилищен блок до реката петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме все мъже във възраст 25-30-годишни, по едно време ми докривя за момичето. Лежеше си чисто гола, полегнала на хълбок върху кушетката, а моите приятели видимо съвсем професионално, видимо безразлични я... рисуваха.

  Дали уединени в ателието, Майстора и Маргарита**, Художника и Неговия модел не са постигнали неочакваната хармония в отговор на сексуалното предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка. Жените ловуват по-различно от мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Имам предвид интелигентните момичета, разбира се. От друга страна, съпругата на един от художниците, която знаеше за този род сеанси, не проявяваше ревност, да не кажа, че всъщност насърчаваше мъжа си да рисува, вероятно защото е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещето.

  Какво ми се изплъзва в ситуацията? Кое е същественото далеч от професионалните занятия на художника? Възможно ли е сексуалният инстинкт да има извън плътското духовни форми на удовлетворение? Вероятно да! Приятелят художник, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, ала не страда по нея, само отбелязва, че си бил загубил времето да я чака. За него тя е Тяло, на което тяло той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или я изкушава. Всъщност, по за час-два в течение на месеци тези двамата – Художникът и Момичето натурщица, много пъти изживявали сексуалното привличане, някакъв род вътрешна възбуда от разстояние, уж необвързани от каквито и да е чувства. А дали е тъй?

  "Имам почти физическо усещане, че се любя с нея, но не ми е интересна – казва той. – Ами че как иначе бих могъл да предам в картината онова излъчване от женската й природа!" Като страничен наблюдател, бих добавил: интересува го какво има тя под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановката на тялото й в пространството, мимолетните й погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, детайли, като как си отмята косите, подходящият ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, прости неща, като начина й да отпие кафе от чашата си, да посегне към предмет и пр., и пр. Всичко у нас излъчва обилна, при това достоверна... информация за тренираното око.

  Понеже става дума за изкуство, по-точно: за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че – въпреки отдръпването у двамата, Той и Тя, в техните дълбоко лични импулси, тук ще е била затаена проява на Любов. Той я пожелал, Тя го допуснала отвъд т.нар. "потерна" (от фр. тайна врата в крепостно укрепление), в своя интимен свят; и заради неосъществения коитус (обладаването), то си е уважение към отсрещния, Абсолютна свобода може би. Страст, която не ламти, или притежание без власт; не желаят да притежават, затова са сто процента себе си, в действителност са, въпреки уговорки и обяснения точно това, което все пак са: самец и самка. (15,10 ч.)

  Защо мнозинството мъже не цени лесното момиче! Нали Самецът получава онова, което е пожелал? Защо тогава, едва наситил се, бърза да изскочи от леглото й, да се облече и излезе? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което очаквал? Поднесли му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което, без сам да го съзнава, вътрешно се е готвил. При определено ниво на цивилизованост неосъзнато търсим много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта, като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да било. Любовта между мъжа и жената неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

  Любовта изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, ала при всякакви ситуации, ако не си простак, узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на красота, повод за продължителни приготовления, принудило ни е да източваме оръжията си, рицарските си доспехи (за господин), изкусителните подмолни послания в държанието (за дама). Лесно постигнатото лесно се и губи.

  Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещаме мнозинството простосмъртни бедстващи българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият, както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли ще да изпита удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения си купува бракма на старо след години бленуване да се вози в собствена машина. Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато, по въпроса за щастието изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – да не бе поставена пред непоносими пречки, дали би била пламенната любов между тези двама тийнейджъри? (16,15 ч.)

  Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение. Не оценяват подобаващо това, което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на редичка делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети. Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка (1304-1374), едва ли щяхме да узнаем и да четем за любовните му прехласвания под формата на класическия сонет, ако сдържаната 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга на уважаван съгражданин, беше легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние как прекосява улицата на път към пазарището и бленувал.

  Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което яко държим в ръце, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, а умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!

  Бележка от днешния ден

  Понеже от детските си години имам подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим завинаги с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих топче хартия, креда и... Ами излязоха шест неособено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение, нещо, което в течение на десет години съжителство не ми беше и минавало през ум. Отбелязвам си факта и мисля: Било е вид сбогуване; подсъзнателно съм усещал, че се пренастройва, та по такъв начин, чрез рисунките на голото й тяло, егото ми подсказвало да съхраня поне представата за.знойното момиче, отърсващ се същевременно от нея, отдалечавайки я, пренасяйки образа й в друга сфера, неуспешно изчистена от налепи на сексуално привличане.

  Пловдив, 26 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 sep. 2020

___
* Алюзия за едноименния роман на Михаил Булгаков (1891-1940). Вж. https://magnifisonz.com/2016/11/10/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0/  

** Вж. https://chitanka.info/book/7570-soneti-za-zhivota-i-smyrtta-na-madona-laura Бел.м., tisss.