ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (537.) 26.12.1979.
КРАЯТ НА ЛЮБОВТА НА ДАНЪЧНИЯ ЧИНОВНИК
– Трябва да разбереш, че аз много те обичам – рече в една делнична
утрин на април 1977 година Поли на приятелката си, докато двамата се търкаляха
из яко умирисаните на хлорна вар завивки в евтина хотелска стая на втория етаж
на занемареното градче Н. Поли М. Ф. беше данъчен агент, а едновременно с
това кротък съпруг и строг баща на две пухкави хлапенца, името му се появи и в
списание "Жената днес" като образец на съвременния млад мъж, което,
разбира се, хич не пречеше да гледа към нещата от живота със суетността на
трийсет и двете си години, когато младият мъж е изпълнен с увереността, че във
всичко трябва да личи собственият му, все пак, почерк. За това свое изявление
пред приятелката си се беше готвил старателно и в течение на много време.
Поначало чужд на всякакви недомлъвки, той не можеше да търпи каквато и да било
неяснота в отношенията си с околния свят. Ето защо повтори, че и потрети това
"Трябва да разбереш..." и пр., от което естествено фразата направо си
се обезсмисли, тъй като те току-що се бяха любили и самият Поли го мързеше да
си отваря устата.
Тази нощ, която вече е зад гърба им, според приятелката му, трябваше да си остане последната авантюристична гадост, защото "както на всички вас, мъжете, ви е добре известно, едно момиче на двайсет и четири години, в края на краищата, започва да си мисли за свое семейство" и пр. С такива дълбоко философски размишления двамата – Елена и Поли, не знаеха къде да се дянат от неприязнените чувства, които ту нея, ту него, но не едновременно, ги обземаха. Завила се до нос с одеялото, което вонеше на лютия карбол, тя демонстративно му беше обърнала задник и от около десет минути изобщо отказваше да разговаря с него. Вследствие на което той пък се горещеше, ама не силно, а доколкото му позволяваше обхваналият го мързел.
Занемареното хотелче и градчето Н. им бяха вече до болка познати, пък донякъде и опротивели. Поне два пъти месечно ожененият млад и в разцвета на силите истински мъж, според Поли, може да си позволи лукса да преспи вън от семейното гнезденце с апетитно някое случайно маце – ей тъй, за разнообразие и за да получи импулс после с повече страст да люби законната своя съпруга, която му е родила детенце, пере му гащите, потника, чорапите, глади му ризите, готви вкусно, посреща и изпраща гости и почиства дома преди и след скъпите гости. Обаче, тъй като си беше уреден във всяко отношение, и не искаше да рискува с разни – кой ги знае какви, непознати партньорки, колкото и хубавички да са те, спря се на недотам грозничката, даже симпатична, като се усмихне свенливо, пъстроока сервитьорка от ресторанта към местната жп-гара. Та два пъти в месеца Поли целуваше жена си по бузката (жена му е къде-къде по-голяма хубавица от Елена) и с въздишка, с вид на разстроен, привързан към семейството си, но няма как, трябва да се работи, се отправяше в двудневна командировка по служба, не, ами ще им разкатае мамицата на онези там тарикати, дето не си уреждат навреме данъчните отчисления. Това – както всеки ще се досети, бяха двата дена от четирите общо в месеца, когато Елена почиваше в средата на седмицата и което фактически за тях беше Големият празник на Любовта.
Жената на Поли беше учителка по литература, умна, интелигентна дама с усет към хубавото; в обществото на неговите приятели се ползваше с авторитет и при общите им многократни събирания с жените си на чашка първокачествено кафе, ликьор или уиски безспорно беше човекът, в чието мнение, респектирани, другите се вслушваха. Имаше мек, топъл глас и излъчване на чаровна събеседница с такт и умение да води разговор по най-различни теми, с изключение на политика. С мълчанието си дори, тя успяваше да създаде не само за себе си, но и за своя съпруг образ на добронамерена личност със стил и абсолютна хармония с живота и света наоколо. Затова пък Поли се стараеше да й угажда: купуваше й това и онова, което тя с мизерната си учителска заплата все някак не успяваше да си купи: скъпо кожено палтенце, ботушки с високи кончове и ток, златно колие, обеци с късче диамант, скъпи кремове, финтифлюшки, по които всяка жена от сой лудее. С жена си ходеше на опера и театър – неща, които иначе не му доставяха никаква радост; отиваше, сядаше при своята литераторка и в продължение на час и половина - два часа разсеяно зяпаше бутафорните костюми и прически на актрисите, любуваше се на техните привлекателни бедра и цици, ако не бяха твърде стари или твърде неприятни в ролята им на сцената. Ако ли публиката край него се изправяше на крака с шумни възгласи и ръкопляскания, ръкопляскаше и той шумно и възторжено пригласяше, като много внимаваше да не би да продължи с ръкопляскането, след като другите идиоти вече са спрели да вдигат патърдия.
На излизане от пищно украсения с варакосани ухилени гипсови амурчета, листенца и винетки театрален салон обсъждаха в колата до паркинга и после пеш чак до дома представлението, по-точно: жена му говореше с интелигентния си нравоучителен тон за фабулата, сюжета, идеята, играта на актьорите – кое как е изпълнено и показано на сцената. И Поли от време на време си позволяваше незначителна забележка, колкото да й върви анализът, разборът. Вкъщи ги посрещаха двамата им сина, едва тогава за него наставаше час за разтоварване и отдих. Изобщо, той не беше особено приказлив и децата му доставяха истинско щастие, като се премятаха презглава и се боричкаха с писъци около него, с него, и особено върху него.
Какво мислеше в този момент таткото на двете невръстни палави хлапенца, по този въпрос сега няма да гадаем... Елена спусна левия си гол крак от леглото, стъпи върху теракотата и тутакси го върна под завивката: "Бррр, че студено-о!" Хотелът бе покрай гарата, на някакви си стотина метра от ресторанта, където тя работеше, и грохотът на пристигащите, заминаващи или транзитно минаващи влакови композиции изпълваше почти непрестанно хотелската им стая, вонеше чак тук на напечени от слънце букови, напоени с дебел слой смола траверси. Най-сетне младата жена все пак се измуши от леглото, и подскачайки смешно от крак на крак, прекоси на пръсти пространството до прозореца, поспря се за миг там, изпънала шия – да зърне нещо, което бе привлякло вниманието й, и по този начин, ако някой от улицата вдигнеше очи нагоре, би видял в рамката на стъклото голо женско тяло с тънка талия, нисък задник, пристегнато, леко издължено в бедрата, с настръхнали от студа мънички гърди. В следващия миг Поли, който се изтягаше с гръб към тази оживяла картина и пробваше да оприличи на нещо смислено мухлясалото петно върху стената на хотелската им бърлога, чу сподавения шепот на приятелката си и бързите й ситни стъпки в посока към банята.
– Той ще дойде. Ще дойде... Ще дойде! – повтаряше тя шепнешком. – Той
ще дойде.
Поли дочу и шум от шуртящата вода, която пълнеше ваната, почака известно време и също стана, приближи до прозореца, надникна към улицата долу, но не откри нищо обезпокоително. Светлосиня старичка волга бе паркирана върху отсрещния тротоар, това бе всичко. Облече се и слезе във фоайето. Ако не се брои прислужницата, която бръмчеше с прахосмукачката по килима, в хотела като че нямаше жива душа. Показа се на входа, огледа улицата от край до край, и нищо! Върна се тичешком по стълбите, блъсна вратата на хотелската им стая, но тя бе заключена. Задумка с юмрук.
Гола, силно притеснена, двайсет и четиригодишната сервитьорка
открехна една от вратите на стаите на втория етаж в мърлявия хотел на заспалото
скучно и с нищо не забележимо градче Н. и пропусна любовника край себе си. Той
надникна в банята – да се увери сякаш, че, освен тях двамата, там няма друг,
върна се, превъртя ключа в ключалката, и като обгърна раменете на хленчещата в
ъгъла млада жена, отнесе я до леглото, направи опит да я целуне. След десетина
минути те за трети път тази сутрин вече се любеха, той й бъбреше нежни цинични
думички, от които тя се изчервяваше, галеше я, притискаше я с двете си ръце
през кръста и бедрата, а тя, зачервена вече от щастие, забравила се, дъхаше в
ухото му, докато той, замаян от удоволствието да се усеща харесван мъж, хапеше
връхчетата на недоразвитите й гърди като у млада коза.
Мъжът, на когото тя изобщо имаше намерение да стане съпруга,
съществуваше май единствено във въображението й. Никой от постоянните
посетители и персонала на гаровия ресторант не си даваше труд да ухажва вечно
угриженото самотно същество. Единственият, който стори това, беше данъчният
чиновник Поли, баща на две дечица, съпруг на идеална дама съпруга, който при
все това водеше, направо казано, още по-невзрачно живуркане. Тази негова
дискретна и незаконна връзка, вместо да изтънее от опасността да бъде разкрита,
все повече укрепваше и му създаваше чувството на задоволство от живота. Ето я,
лежи във вонящите на карбол чаршафи и май спи. Той съзерцава личицето й, леко
дръпнатите притворени очи, русолявия едва забележим мъх под упорито вирнатото
носле, плътните устни с ранни бръчици в ъглите – следи на грижата, късо
подстриганата кестенява косица, тъничкото, почти детско вратле, и като гледа
това богатство, което в момента като че ли изцяло му принадлежи, изпитва особен
род егоизъм, готов е със зъби и нокти да защитава правото си на щастие.
В единайсет и трийсет сутринта на вратата на хотелската стая
222 възрастен, около шейсетгодишен мъж се вслушваше в шумовете, идещи от
вътрешността на стаята. С фигура на бивш тежкоатлет, със спортно коремче,
опъната стойка на военен, с вид на коцкар, привикнал да се отнася с жените като
със стока, в изискан светлосив костюм, с червена вратовръзка, този възрастен
печен мъжкар допреди месеци бе обикновен занаятчия, оксиженист със собствена
работилничка в покрайнините на градчето Н. Не се беше женил никога през живота
си, ала сега бе решен да стори това на всяка цена. Ето защо, след като продаде
супер изгодно работилницата, в която беше минал почти всичкият му досегашен
живот, и сметна, че с насъбраните пари ще може спокойно да изкара следващите
поне двайсет години, си поръча костюм по журнал на "Некерман",
обзаведе се със златни пръстени, верижка с Иисус, ланец, вносно копринено
бельо, и тръгна да си търси жена, подходяща за съпруга. В обсега му попадна и
невзрачното женче от гаровия ресторант. С набито око оксиженистът прецени
евентуална сделка – запознанство с цел брак, та от няколко седмици вървеше по
петите на Елена. Ами не, той не я ухажваше! Недвусмислено просто й да разбере,
че разполага с къща и пари; и понеже е вече на годинки, не му остава друго
освен да я направи съпруга. На което тя отвръщаше с мълчание; натрапчиво
любезният мъж с недодяланите си похвати на кавалер от старата школа донжуановци
бе последният мъж на този свят, за когото би тръгнала да се омъжва, гнездо да
свива, че и деца да му ражда. За тези неща жените обикновено и не говорят, ако
не са глупачки.
Към единайсет и половина по вратата на стая 222, втори етаж, дъното
на коридора, някой плахо почука, после натисна дръжката да отвори... Поли скочи
от леглото и се прилепи крадешком към същата тази врата, но от вътрешната
страна на антренцето. Сърцето му сякаш се беше качило в гърлото. Върна се на
пръсти и пъргаво нахлузи фланелата, джинсите, чорапите, обущата, наведе се над
спящото в леглото момиче и не посмя да прокара длан по косите й. Отметнала
завивката, преметнала коляно над нея, Елена тихичко похъркваше. Той постоя
безмълвен, разстроен, с наведена глава, сетне се отдалечи към прозореца, отвори
го, прекрачи върху балкона. Оттам мина на съседния балкон, побутна
незалостената отвътре балконска врата и се прехвърли в хотелска стая 220,
съседна на 222. Срещу номер 220 рецепционистката беше вписала неговото име. В
двуетажното хотелче единствено между двата номера съществуваше възможност за
такава връзка, тъй че уредният данъчен чиновник предвидливо се бе застраховал
от евентуални изненади. Сега лежи в хотелската си стая, притеснен пуши цигара
от цигара.
Като опита още веднъж-дваж с почукване, възрастният мъж извади
връзка ключове и взе да ги изпробва един по един, като се стараеше да не вдига
излишно шум. Малко преди дванайсет в хотелите на провинциалните градчета
настъпва особено затишие: обитателите на стаите са излезли по работа или за
обяд в някое ресторантче, в някоя евтина кръчма, чистачките са се сврели някъде
на приказки, тъй че възрастният мъж добре си бе направил сметката. Ето че
единият от ключовете превъртя в гнездото на ключалката. От високо пуснат
говорител на радио наблизо тъкмо долетя сигналът, с който обявяват точно време
и почва обедната емисия, когато оксиженистът, влязъл в стая 222 и заключил
отвътре, дърпаше завесата на прозореца и тя се плъзгаше с тихо съскане по
шините.
Всичко това Поли чува откъм съседната стая, но как да се намеси,
Боже мой! Нима ще отиде да каже: "В еди коя си стая се вмъкна някой. Там
спи гола жена, която не му е никаква"? Ами какво ще си помислят за него,
за Поли?! Естествено ще си помислят, че слухти, души като пубертетен хлапак. Да
оставим това настрана, ах, какъв скандал ще се получи! И в епицентъра на
скандала кой? Естествено – Елена и той, Поли: баща на две деца и примерен
съпруг, данъчен чиновник и прочие. Добре, но да се примири ли с факта, че при
най-близкото му същество в момента неканен се е вмъкнал някой чужд, някой
похотлив идиот? Ох, ще му скочи насреща, ще му пръсне с юмрук черепа. И после –
полиция, следовател, свидетели, адвокати, съд. Младият човек от стая 220 така
живо си представи последствията, че потрепери. Господи, каква пошла
драма!
Малко по-късно Поли чу как зад стената нещо тежко тупна на пода,
настана тишина, а след това и неопределен шум, вероятно от боричкане. Като че
някаква яка пружина го изстреля от леглото право на балкона, откъдето надникна
към съседната стая 222, но завесите пречеха да разбере каквото и да било.
Обхванал я отзад със здравите си космати жилести лапи, възрастният
мъж пъхтеше тежко в тила й; тя няколко пъти се опита да изкрещи, да извика за
помощ, но езикът й се бе вдървил и от устата й излязоха само нечленоразделни
звуци. И все пак успя да освободи едната си ръка, замахна да го удари. Удари го
болезнено между очите и той я пусна. Тогава тя грабна одеялото от леглото, уви
се, изскочи на балкона. Дъртакът се завтече подир нея, опита пак да се вкопчи в
нея, задърпа я обратно към стаята, но тя се отскубна. Неочаквано озовала се зад
гърба му, с рязък тласък в бесния стремеж да го отдалечи от себе си го прати
към ниския перваз. Тялото му някак неестествено, като парцалена кукла се метна
гърбом през перваза, полетя, удари се в козирката над входа на хотела,
раздробявайки тилната област на черепа, строполи се върху бетона и оттам върху
тротоара.
Половин час по-късно, като размазваше сълзи върху брадясалата си физиономия, дрипав клошар сочеше пребледнялата, разтреперана като тръстика полугола жена на две крачки от трупа: "Да, познавам я. Щяха да се женят с нещастния човек. Ама нали ги знаете курвите, старши! Все гледат да докопат на някой доверчив мъж паричките". При тези негови думи плътният обръч от хора, оказали се пред хотел "Лазурен бряг" гневно се разбръмчаха. "И кола имаше..." – продължи клошарят, насърчен, хленчещ, и обърна жалостиво зъркели към паркираната върху отсрещния тротоар светлосиня волга. В същото време, настанил се удобно сам в купето на първа класа в експреса за Пловдив, Поли вероятно завинаги се завръщаше отчаян, но спокоен при жена си.
.jpg)
.jpg)
.jpg)