ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1423.)

        ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1423.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

 20 maj 2001

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО*

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан (Течо), и с братовчедите Соня (1953) и Валентин (1959). Та спускаме се с татко по стария път към Ихтиман и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на около 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се издигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, превъртя се високо във въздуха, чу се грохот и колите пред нас забавиха ход, спряхме като на парад в идеално прави две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя на задника, да не се правя на герой, ама кой да го слуша! Изскочих. Търча като вятър около стотина метра надолу, пътем виждам: и други вече са наскачали от колите, ама си стоят като кибици, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона: перпендикулярно обърната на пътя възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер и със смачкана предница – напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – млад момък като на моята възраст, и не мърда. Само тихичко охка. Не-е, не крещи... охка си турчето, ей тъй съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от двете му страни, отнесохме го внимателно, както го и открихме – заклещен сред ламарините зад волана. И го облягаме седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано да е цял, мисля си. Впечатление, кой да знае защо! – ми направи, че седи вдървен и че на бос крак е обул силно износени мръсно бели гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели пакети лигнин – това карал, пътувайки към Европа, към Германия може би. Няма кръв, няма рани... само тихичко охкане на втрещен зле пострадал човек. И ни дума към вперилите се в него чужденци, каквито бяхме. И понеже около стотина метра по-надолу, в канавката отляво огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелета към небесата, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се с теглича в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно... Изпъват врат към ифата, гушат се предпазливо един зад друг из храсталака встрани неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона други – тези пък люти, та и гневни, следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно в жегата, чак се не диша. За едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне по нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде, особено когато си не само любопитен, но и страхлив.

  Кабината беше с муцуна към мен, та мернах, че там нещо шава... И докато тичешком приближавам, показа се глава, после и раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне пълзешком. След главоломната каскада, изумен, съзерцавам тоз дребосък в синя тениска и сини гащи: прашен, брадясал, умирисан яко на кисела пот, и той като мен по онова време, младо, пълно с живот нашенче. И нищо, ама нищо му няма на идиота. Ни драскотина! Шепна, понеже още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, помайват се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на ифата да не вземе да гръмне. Истимар му подвиквам на това шофьорче: "А бе, приятел, какво стана?" Нещо игриво, злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към жестоко смачканото пикапче с турски регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Ми цунахме се, кво!!! Ма я па го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му гаджалска, манафска д`ейба!" И още нещо рече на неговия си игрив и ромонлив като планински бързей шопски диалект.

  Почакахме към половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея омачкани сънливи двама, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да си драще нещо в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона беше издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се беше превъртяла на 180 градуса във въздуха. Мислел съм си после: Леле-е, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши огромния камион, живота си да рискува, пък и живота на друг някой да затрие! Ей тази изригнала в жежкия августовски ден като че ли от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога логично и по човешки сам да си обясня.

  Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, т.е. да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един близък човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е и как несправедливо съм пренебрегван от раждането си досега, колко подло свои са ме предавали и са ме лъгали, как този мой корем ужасно боли. И що да троша грешни пари за модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

  Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам, гол и беззащитен като пале. Ама това любовница, приятели, компания веселяци... не е ли всичко илюзия, с която безсмислено, че и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и днешни супер-модерни философи, красивите политически илюзии, безумните идеи не заблуждават ли, че сме общност, нация, семейство, zoon politikon*? Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на страданията и в болестите на душата, и ще видиш как за много кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили... След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой да си спомня за теб. А какво са някакви си трийсетина години?! Всичко наше, над което залягаме с толкова усилия да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът само е нетленен, в духа е истинската свързаност и обвързаност помежду ни.

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от пошлата и озверяла самовлюбена паплач, шестваща из днешните родни медии. Но образа на идиота ни го представят всеки Божи ден като модел за успешен живот, духовността е изблъсквана от ума неслучайно чрез всевъзможните медиуми, дървени философи, говорители на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките светкавично бързи средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

  Моето поколение простосмъртни българи, родени в десетилетието преди или след Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Да, били сме заблуждавани и сме заблудени, и пак сме склонни да ни заблуждават, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят велики илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета, още с жълто покрай човката, мамини чичкови червенотиквеничковчета дори и сянка на илюзия си нямат. Открих нещо изключително странно: Всеки набор, независимо от различията между родените в една и съща година, се отличава от останалите други с определено общи особености.** От преживяното, от личен опит узнавам: Отнемеш ли у едного илюзията, че с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван и приеман с любов, изгуби ли си той илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбената си злобна муцуна и цинизмът, и агресията. Идиотът бълва змии и гущери, почва да се зъби на света.***  

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 16 noe. 2023

Илюстрации:

- Смъртта и омразата не дебнат отвсякъде.

- Няма по-самотен от човека пред Смъртта.

–––

* По природа човекът е политическо животно – теза на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. "Zoon politikon" e негов израз.

** Никола Вапцаров и Бате Митко (първият от петимата харманлийски братя Бояджиеви) са романтици по душа, пръкнали се в 1909 г. Сред любимите преподаватели в университета – проф. Розалия Ликова, е набор 1922, когато е роден и баща ми. Хората от моя набор 1947 интуитивно ги отделям от съседните набори 1942-1943,1944-1946, 1949-1953, 1955-1959. 

*** Драмата на изрядно претенциозна, посредствена и жестоко самонаказваща се персона следя внимателно от четирийсетина години в разните стадии на лицемерие и омраза към света и човеците.  

– Пикасо е известен и почитан в цял свят, а теб те знаят роднините ти, РУО-Пловдив и 20-тина зрители на ПоТВ. до цент Пашов, небезразличен гражданинъ. 15.11.23 г., 15:36 ч.

Ангел Грънчаров (1959) заснел се за историята: Таваришч "До цент", ами ако аз съм прав, какво от това, че някакъв си там Пикасо (или Светлин Русев) ги знаел целият свят?  Зацепи ли? 15.11.23 г., 18:33 ч. Бел.м., tisss.