"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
22.06.2004. ТУК НИЩО НЕ СТАВА, КАКТО ГО ЖЕЛАЕШ
Кой
съм? Това, което съм. Вече и да искам, не мога да се променя.
Любопитен съм като хлапе; понякога си мисля, че у мен се спотайва някой на
няколко хиляди години и той винаги е обитавал земята, където съм днес.
Имам усещане за генетична връзка с монаси, тълкуващи тъмния космос по звездите, облаците и
цветята, по движението на зверове, птици, риби, насекоми. Огромни са териториите на човешкото незнание, а интуитивно нещата около мен говорят и длъжност е да записвам онова, което и аз не разбирам, но идва при мен сякаш от нищото. Нищо не е случайно на този свят. А може би съм само инструмент, ръка, която записва внушения от далеч по-голям от уязвимото същество, което съм.
24.06.2004.
Станах
да си варя кафе. От шест съм пред компютъра. Мозъкът ми е
като възпален. Като сянка ми минава, че съм тук само временно. И какво ме
свързва с това наоколо? Все по-интензивно живея в себе си,
където откривам слънце, поляни, аромат, любов, която ни липсва! Не е ли то някакъв вид обсесия*, драги ми Смехурко? Материалният свят е просто устроен: човекът върши нещо, за да го възнаградят или направо посяга да си вземе онова, което е решил, че му се полага. Обвиняват се един друг, пък не се опитват
да разберат отсрещния. И
всички тук сме бетер децата – наивни и доверчиви, преливащи от желания за подаръци. Ечи нестройният хор на пет милиона оредяващи етнически българи, отправили
очи вън от себе си, вън от отечеството: Тате, миличък, какво си ми донесъл? Костите на моя харманлийски баща мебелист дърводелец са
в пловдивското централно гробище. Кокалите на майка ми: далеч от нейните страхотни
два български рода, в гробището край пътя за село Рогош. Защо ли намесвам Рогош в тази лична история! Само че Рогош е манталитет. Да, това ще ми се изяснява оттук-насетне може би.
25.06.2004.
Книгата
ми изглежда все по-жизнена, това ми харесва, но и полекичка започва да ме
плаши, че съм се пристрастил към нея и губя усета си за мярка. На последния
епизод съм – "Бай Грую", самостоятелен къс разказ извън общата фабула;
вълнувам се като онзи скулптор, който с чука си ударил по мраморната си скулптура удивен: "Говори!" Под дланите ми живо тяло мърда, топлина излъчва. И не съм броил героите колко са, но това множество от образи и съдби, усещам го, полека-лека взе да се отдалечава от мен, нехае за мен, ето това е страхотната тръпка за творящия. Дали ще са достатъчно релефни тези присмехулни чешити, че да издържат непукизма от страна на читателя? А кой е моят читател – не е ли и той също такъв особняк? Моля се да открие себе си в тези анекдотични историйки: хем, да се
види дете, което е расло в нашенския батак, и като е пораснало и е вече възрастен
човек, не е спряло да се смее и диви над света с неговите чудни
преображения и на първо място над самия себе си.
26.06.2004.
Окончателно!
Край, край и край! Приключих с "Ламски" във вид, който
най-сетне ми харесва, и го записах на компакт-диск (Част ІІ и Част
ІІІ до края). Книгата всъщност е с отворен край, искам да си седи като недовършена, та който чете, да вижда епизоди от собствената си участ на българин, с които би могъл да допълва историите на Ламски.
Турих цена 7 (седем) лв., което – ако се
разпродаде тиражът от 130-150 екземпляра, означава максимум 1000 лв., т.е. покривам си три четвърти от разходите по първото й издание. Не ща печалба, поне
засега! Предвиждам светло бъдеще за "Ламски", ала за мен си ме е страх. Тонът във втория пласт на
текста е остричък, публицистичен, та е възможно някой от засегнатите да се инфектира. Вече съм я сърбал тази попара, хем три-четири пъти**,
но това е положението: Който го е страх от мечки, не ходи в гората.
От май 1981 г. съм се самозаточил в анонимността.
Това дотук са 23 (двайсет и три) години затаяване. Не знам друг тъй самозаточил се. Усещам се
авантюрист, хазартен тип на рулетките в Монте Карло. Известно време ми предстои полека да се завръщам към познатия си хлапашки нехаен стил живеене. Доста престоях в този мой манастир.
Вчера бе годишнина от рождението на писателя Димитър Димов (1909-1966), автора на романа "Тютюн". Писането на книга е монашеско занимание. За да
постигнат стил в писането, авторите се самообричат на еднообразен откъм
суетността живот. Такива са Балзак, Стендал. А пражанинът Ярослав Хашек, жизнерадостният уж мухабетчия от пивницата "При чашата" на смъртно легло – кажи-речи, до последния си дъх
диктува последните страници на романа "Швейк". И книгата му останала уж недовършена, но недовършена по най-красивия начин – оставена животът и читателите да я
дописват. Тези отшелници до един са си заложили на карта
сладостите от нормалния животец с неговото суетене и движение из материалното
пространство. Ледени са териториите на Духа. Ай-й-й, как ми се живее! Струва ми се, заслужавам компенсация за тези две последни години странене от авантюри и женски съблазни. Още не съм измислил
как да се самовъзнаградя. Може би едно пътуване до морето, Балчик и
плажовете между Тузлата на четири километра от Балчик и после до Каварна, да речем, където живеят вероятно моите обгорели от първия си брак съседи в Тригорци Кольо и Костадинка и кипро момиченце Цветка, което се въртеше покрай изтърсака им в бедняшката къща.
28.06.2004.
Вчера печатарят Тодор
Чонов трябваше да ми позвъни кога да го взема с колата от жк Тракия и да подготвим на моя компютър огледалните отпечатъци за Част ІІ и Част ІІІ на книгата, както ми обеща в събота. Два пъти му звънях: в четвъртък: да му кажа, че колите ще
са не трийсет, а трийсет и една (496 страници); и после в събота: когато ми каза, че
в неделя ще идва от неговото село Рогош в пловдивската си боксониера.
Започвам да се дразня. Мисля, че не съм му давал
повод за финансовата страна на отношенията ни че да ми се дразни. Опитвам да разбера стила въобще в
работата му, доколкото е свързан със съдбата на ръкописа ми. Когато се хване конкретно с работа на
компютъра, виждам, че е работохолик, държи се мъжки; вероятно тук може би да е
по-издръжлив от мен. Проблемът е, докато се залови с една работа; вероятно си има
повече задачи, само дето не е склонен да спазва сроковете и хубавите
си обещания. Това е артистичен тип подход; и аз донякъде съм
същият: чакам музата
да запърха с крила наоколо, и понякога вътрешното настройване ми
отнема време: понякога дни и месеци, понякога години. Четири години се настройвах, преди да се
заема с прочита и ровичкане из скритите послания в Библията***.
Перфекционизмът е друга особеност на артистичното, което откривам и у Чонов. Но
се различаваме по упоритостта да се следва зададената тема.
За мен общата ни дейност по ръкописа при всички
случаи е от голяма полза, но не мога да разчитам, че ще е ангажиран духом, когато не е обвързан с чисто материална изгода. Материалните ми отношения с него
приключиха от моя страна и сега – като не съм в състояние да наливам още пари в моето начинание, естествено
за българския ни манталитет е печатарят от с. Рогош да ми бяга по тъча, да се крие, казано накъсо. Предполагах тази реакция още след злополучните
визитки, които се печатаха повече от година, след като предварително му ги платих на
двойно по-висока цена, уж за да станат експресно. И когато подир четиринайсет
месеца ми ги представи, оказа се, че ни номерът на телефона, ни номерът на
джиесема ми е, както са отпечатани на тези злополучни визитки. Дано опасенията
ми не излязат верни!
Навикнал съм на такива подсичания в кръста; този риск съм го преценил и знам, че няма да се унижа да тичам по петите му, че и да
настоявам да спазва, което е обещал. Но жалко, ако се размина с човека, защото може да ми е ценен приятел и
помощник в компютърните умения. Каква перспектива му предлагам? Че ще
печатам ръкописите си при него оттук-нататък. Кога обаче – един дявол знае;
понеже издаването на книга, то за моя хал са много пари накуп, пък и нямам какво конкретно в момента повече да предложа на този "приятел", който сам ми се натрапи с чудесните си обещания, че ще ми
свърши качествено и в срок работата. В момента имам около паусите приключена едва една
трета от книгата (част
І, 144 стр.); имам и приключена текстообработката на ръкописа за предпечат на останалите две трети от "Ламски". И нищо за... дадените от мен пари.
Мога да тръгна да търся фирма спонсор, та да извадя книгата във фирмата на Иван Тафков от пловдивската печатница
"Taf", но онези хора от "Taf" искат майка си и баща си, за да ми свършат работа. Как да убедя когото и да било, че книгата ми има някаква стойност! Та значи, окачвам на гвоздей всичко дотук правено-недоправено и очаквам по-добри дни. Майната му! Аз съм си
по-важен. При такива загуби същественото е да си съхраня уважението към себе
си. Това тук е България със столица селото Рогош, Пловдивско, и нищо не става, както си го пожелал, независимо какви мераци си имал.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 10 dec. 2020
___ * В англ. by obsess завладявам;
obsession мания, идея фикс; obsessional вманиачен, самозабравил се;
obsessively маниак.
** Прогонването от младежкия местен в. "Комсомолска
искра" през август 1981 г. е един от тези случаи.
*** От четирийсет и шестата до петдесетата ми година. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (379.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)