Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 13 февруари 2017 г.

Ars Poetica – ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН

    Човек се показва в истинския си лик понякога в един само епизод. В тази лична история са замесени двама известни на местната публика поети: Киркор и другият, чието име няма да спомена, но познаващият Пловдив веднага ще се досети кой е.

1939-2016

    Седим двамата с Кико в кипро квартално кафе досами жп-прелеза, в онзи край на някогашния бул. Малчика, замислен да свързва в един архитектурен ансамбъл паметника Альоша и Братската могила с Розариума зад нея. Дошли сме с жигулата ми по негово настояване, както рече, на спокойствие да ми разправи дертовете си около вехта сграда в Стария Пловдив, в която вехта постройка приютил закъсал приятел, докато онзи си намери дом, а въпросният зад гърба му се уредил да купи къщата от общинската управа и една неделна утрин Кико се събужда от писъка на ужасените врабци, с чиито гнезда под стрехите свикнал от ранното си детство, т.е. откак се помни. "Какво правиш, бе! – извикал Кико от втория етаж на съборетината, която и сега, ако се не лъжа, се намира над стълбището към Стария град, току над северния изход на Тунела. – Що ми гониш врабците?" "Щото полза от тях йокму – рекъл онзи, – само курешки ми серат" – отвърнал пресният собственик и с дълъг сарък продължил да разрушава врабешките гнезда.

    "Опитах да напиша стихотворение и нищо не излезе – завърши Кико, – може би понеже съм много навътре в тая дива история, че да мога да я опиша. Опитай и ти. Ето, давам ти идея за стихотворение."

ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН
В памет на един истински поет по душа

Под стряхата врабците чуруликат
и аз пораснах с техния цвъртеж,
бях млад и буен, дето му се вика,
с чешит такъв и времето ще спреш!

Мотаехме се гладни, диви, горди,
момци от кал и ведри небеса –
ту дърт пергиш по Главната ни гони,
ту по момиче свиркаме с уста,

пикираме над пъстрите сергии,
отрупани с пищялки и пиринч,
или си търсим някого да бием,
да мерим сили с мачка и челик,

на джамини до късно да играем,
консерви да взривяваме с карбид,
да шепнем на ушенце сладки тайни,
мъжът с които расне тук честит.

Еврейчета, арменчета – бродяги,
и в пазвата ни – жилка, лък, стрели;
понякога се случва и с тояги
да ни пердашат хора мрачни, зли.

На онзи Пловдив покрай Джумаята
май бяхме най-обичните чеда,
родени да се скитат по реката,
и по тепетата на свобода.

Историйо, за нас не ще разкажеш,
че и в смъртта останахме си тук –
напук на хора разни безобразни,
на всеки властник в този град напук.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 10 fev. 2016 –  edited 14 fev. 2017
_____
* Киркор Папазян (1936-1993), вж. https://literaturensviat.com/?p=26046

Ars Poetica – ЛУЧИЯ

ЛУЧИЯ

Не знам защо съблече се Лучия*.
Мъжкари трима лочехме вино
зад дюните, далеч от гюрултия
и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,
облещил беше първият очи
и с облик на разгонено животно
на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,
обви ни облак адска мараня
ний с втория обущата изухме
и рече той: Божествено! Жена!

Е да, жена – ехидно отговорих, – 
ала, приятелю, не е за нас!
То сякаш Господ гледаше отгоре
и даже ни се смееше на глас.

Бе гола там щастливата Лучия,
извиваше се гъвкаво без свян – 
като моряк, останал без гемия,
и аз за миг усетих се пиян

и гледах я как се отдалечава
по пясъка, обърнала ни гръб,
и гола на морето се отдава –
сълза, отронена от спомен скъп.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 25 avg. 2007 – edited 13 fev. 2017
____
* Името произлиза от лат. luxlucis, което ще рече "светлина". 

Публицистика – И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК...

И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК, И ЗАПЛАКА ЗА ЧОВЕЦИТЕ* 

И дойде Вселенският Човек и заплака за тях.
А човеците си казаха:
Този не е като нас, затова е нещастен.
Хайде да му помогнем!

– Бъди един от нас! – извикаха му.
За да си щастлив, трябва да не работиш – каза един.
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече пияницата.
За да си щастлив, трябват пари – каза скъперникът.
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече убиецът.
И всеки го натоварваше със своите вериги.

А Вселенският Човек им рече:
– Оставете всичко това и тръгнете с мен.
Обичайте ближния като себе си, и ще сте щастливи.
Любете Бога, и Той ще ви излекува.
И лекуваше онези, които вярваха.
Но другите не го разбраха. И го смаляваха в очите си.

И накрая го оцениха за тридесет сребърни пари.
И го разпнаха на кръст със своите грижи.
А завистта им заби гвоздеи в ръцете му.
И издъхна, но тъй обичаше човеците, че се върна и каза:
За да си щастлив, трябва да обичаш.
Бог е любов.
Кога узреете, ще ви се явя пак.

       * * *

    – Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб, като мен?

    – Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: Какво не заслужаваш? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?

    – ?!

    – Не отговаряш. Видя ли, няма неудобни въпроси, а има неудобни отговори.

    – Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших. Ще ида и ще си купя бамбукова тапицерия за жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая.

    – Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.

    – С тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми съпруга говореше: Колата му е любовница; кола да бях, повече щеше да ме забележи.

    – А ти прочете ли моето вчерашно допълнение?

    – Което е дошло, съм го прочел.

    – Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка преди твоето стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.

    – В случая съм потърсил графично да стои добре, а текстът че не е в стихове, вината е и твоя. Приех го като поетично написан прозаичен текст. Губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, не губи.

    – Що да е моя вината! Интересно ми е как влияя върху творчески процеси. За посланията не говорим; ако ги има, формата не е важна.

    – Важна е, но в случая е философска лирика, така че видът й не е от значение. Виж, ако се заема да я пренареждам според българския поетически слог, може нещо от свежестта, от чара й да се изгуби. Понеже този род операции, да превеждаш като лирика добро стихотворение, крие риск. Поначало всеки превод е според
Принципа за хубавата жена.

    – Я, че интересно за превода! Не знаех, а пък това ми е една от професиите.

    – Сети ли се, или наистина не знаеш?

    – За какво да се сетя? Като превеждам, не се ръководя от Принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубави мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.

    – За превода:
Хубав ли е, не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав.

    – Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.

    – Даже прозаична художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, специфични за всеки обработен език, като носител на национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм сигурен, но руснаци в повечето случаи превеждат безобразно. Техният най-добър изследовател на Робърт Бърнс, например – Иван Кашкин... От него такива дървенашки преводи на Бърнс съм чел, особено като ги сравня с преводи на българи от началото на миналия век!

Иван Кашкин (1899-1963)

    Понеже една от специалностите ти е преводът, да те попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц, професор по английска литература в Хамбург, срещам елементарни грешки, които нашите родни преводачи, особено редакторите на поредицата "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно – на Запад книгата се смята за бестселър, има петнайсет издания, окичена е с похвали от най-високите трибуни на Германия, изобщо – на цивилизования Запад, а уважаемият писал, че българите сме славяни... като унгарците и гърците, че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, онзи немски професор… майната му, ама пък наши хора да пуснат такава глупост в обращение сред българите, не разбирам!

    – Като превеждаш, не можеш да променяш; това е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачът да изопачи думите му! Че греши, трябва да е видно; биха могли под линия да предадат фактите, да оставят въпросния професор с грешките му – е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали?

    – Не казвам да променят, задължителен според мен е коментар от редактор или от редколегията на издателството. Тиражират немските глупости. Като е светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама – за хер Роман Херцог говоря... какво да кажем за обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, що за неандерталци сме в техните очи!

    – Читателят не е толкова прост; особено читателят на такива книги; той ще си направи извода кой колко струва, а дори децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а тук те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни виждат другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш ти за тях. И от това, че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че сме добри, нали? 

    – Номерът е да си правим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е как ние сами се ценим, па и какви слабости си имаме.

    – Това са вече доста остарели представи. Младите, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, не се заблуждават, не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от извора, пътуват, анализират. Защо не съм превъзнасяла французи, ни италианци, ни който и да е от останалите! Заради професията си знаех отвътре нещата. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.



    – Говоря за мнозинството българи, не за каймака на обществото. Имаме ли ние интелигенция всъщност?

    – Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онези, които са завършили западните филологии, въобще, хората с образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, никой не се заблуждава. Всички сме простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид т.нар. наша родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.

    – Идеалисти, казано с една дума.

    – Откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?

    – Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам. Паисий не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски!

    – Ти да не би да живееш в Ренесанса! Там са следвали постигането на идеала във всичките му форми, но то няма общо с днешното определение за интелигент.

    – Основата е все тази. В сферата на духа, мисля, не сме напреднали, а даже сме изостанали в сравнение с човека от зората на християнството. И когато преследва защитаващите една кауза, властта фактически я узаконява, дава да се разбере, че каузата е жизнена. Нали това е другият смисъл на понятието "санкционирам"!

    – Паисий и Левски са най-големите реалисти за времето си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; реалността остава, идеалите се менят. За сферата на духа е вярно:
епохата е такава – Кали юга**, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.


    БЕЛЕЖКА: Текстът е от 9-10 август 2007 г. Придобива допълнително послание, припомня точно сега нещо за нас – българите, от ранното ни детство вложено като представа за зимата на 1873 г., бесилото край онази София, същото онова място, дето днес чалга политиците ни се снимат за спомен.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19  fev. 2008 – edited 13 fev. 2017
––––
* Вж. https://www.bulgarianhistory.org/vasil-levski-apostola-na-svobodata/
** Вж. http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=465284
    Свойствата на Кали Юга са описани в индийската поема "Махабхарата". Ето свойства на тази епоха, за която се смята, че е отминаваща: В свещените книги на Изтока се разказва за края на епохата Кали юга: Ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат имота на поданиците си. Животът им ще е кратък, въжделенията им – ненаситни. Хора от различни страни ще се присъединят към тях. Имуществото ще стане едничко мерило. Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще е единственият съюз между половете. Лъжата ще е средство за успех в съда, жените ще станат само обект на въжделение. Богатият ще се смята чист. Великолепието на дрехата ще е признак за достойнство. Така в края на Кали юга ще става постоянно падение. (Откъс от "Отворени двери" на Николай Рьорих)