ЖИВОТЪТ НИ РАЖДА С КРИЛЕ

           ЖИВОТЪТ НИ

РАЖДА С КРИЛЕ*

         

По телевизията снощи един известен пойет

два часа се пудреше върху темата Поезия,

като усърдно чепкаше словесна дреб.

И друга една гарга уж го критикуваше,

а пък очевидно тъй се вълнуваше,

че може да се поотърка о своя кумир,

та напористата дама без срам и безспир

четкаше пойета колко е неповторимо велик,

как глъбинно умее да разкодира естеството

на тайнственото нещо, което зовем Живота.

Надавах ухо, докато съзерцавах децата,

които се гонеха, квичейки пред нашия блок

долу, в калта, боклуците, тъмнината

накрая на Пловдив, зад циганското гето.

Милите, те не знаеха що е това изкуство,

висока поезия що е,

психология, ритъм, музика, стил,

философски чувства.

Те просто живееха – падаха, ставаха,

и пак падаха, и пак ставаха

с драскотини и рани,

с подутини, синини,

понякога изподрани,

с избити зъби,

понякога нахапани жестоко, дълбоко,

до кръв,

от което естествено боли и сърби...

Докато онези там в телевизора двамата –

 водещата госпожа интелигентна, т.е. дамата

и онзи неин именит престарял стихоплетец

в това тяхно предаване скучновато и тъпо,

явно не съвсем не разбираха колко е скъпа

за едно честно и храбро хлапашко сърце

илюзията, че животът ни ражда с криле.

И значи, най-високото поетичeско изкуство

е именно това възторжено крилато чувство.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


 Plovdiv, 5 uli 2010 – edited by 5 uli 2019

–––

* Поводът е типично снобско тв-предаване на водещата г-жа Патрашкова (1962) с Любомир Левчев (1935), автор на блестящи стихове, но и на любопитната изповед: "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!" Бел.м., tisss.