Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 5 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (105.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (105.)


  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   28.08.1996., продължение

  Тодор Ряпов (1947)*, най-добрият ми приятел от детските години, кум и т.н., ме пита какви съм ги вършил през цялата 1990 г. в компанията на Теодор Димитров (1951-2007), Андрей Захариев (1953?) и неколцина по-активни повратливи членове на Демократическата партия на г-н Стефан Савов (1924-2000), като госпожица Златка Русева (1960?), Христо Марков (1962-2020), доносника на Държавна сигурност и днес конституционен съдия Георги Марков (1950) и прочие хубави хора. Бих могъл и аз да питам моя добър приятел какво е правил в компанията на партайците през соца, особено когато ми е обяснявал за петте канала за събиране на сведения за когото и да е у нас, в България. Колкото до дружинката на демократа Савов, интересът ми към Стефан Савов и компанията му всеки случай не е заради топла длъжност или финикийски знаци, а вероятно е следствие от вродено любопитство към екзотични екземпляри сред родната политическа флора и фауна.**

  Животът е по-драг от екзотиката на романтичните идеи. Това не искал да проумее Никола Вапцаров – тънък и фин наблюдател, а предан на заслепяваща ума илюзия. Баща ми дърводелецът казваше:
"Видиш ли у някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана бягай от такъв". Праведните партийци от която и да е тукашна партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любимия свой бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.


  Вапцаров невежа ли е? А нима – с техните явни и секретни канали за информация, партайците при соца да не са знаели всичко онова, което безпартийният простосмъртен нямало как да знае за ужасите, сътворени от техните кумири и предстоятели?


 Защо новото непременно трябва да се ражда само с кръв и гняв по площадите!

   29.08.1996.

  За Симеон ІІ. По-достойно нещо*** като поведение през живота си не бях виждал. И си давам сметка, че народът ни системно е развращаван от някакви тъмни персони с манталитет на слуги, с характерна за низши прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболните страсти, няма уважение към интелекта и закона! Стефан Стамболов. Ловък, умен, сексуално чудовище – какво като е най-значителният сред строителите на модерна България? Тази наша българска утроба за политици копира най-пошлите примери на Европа – Наполеон, Ленин, Хитлер, Мусолини, Сталин, само дето в българския ни вариант не дотам обладани от сатанинско вдъхновение и джуджета в сферата на духовността.

  С интелектуалните си способности и с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичността на местната власт в Османската империя. Нетърпението и лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли, все младежи по на 20-28 години, изпреварили, ала с припряността си
пресекли ферментацията на българското ни самосъзнание, и от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата – завтекла се Руската империя да ни спасява ли? Не-е... За да ни употреби за своите имперски амбиции! И вместо да излезем от половин хилядолетие тирания като стопани на имота си, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още ще берем... Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин: низ от не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, но и той оплетен, и той погубил се в една твърде романтична наглед фанатична идея.

  Пошлостта у нас печели всички битки с творческото начало. Масовият човек тук е беззащитен, интелигенцията е смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията тиражира образи на болнави и обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Българските ни горди бардове! Това ли са онези довчерашни с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков, в ъгълчето й виси печал – с други думи: Ами, това е положението! Николай Хайтов напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме довчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Левчев мрънка уклончиви болнави обяснения, потискащо безпомощен. И галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че печална участ може да сполети най-нежния от съвременните родни творци – тъжен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи така предизвикателен и твърд Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на ненужен,
изоставен от приятели (Толкова са му били приятели!) и от любими в последните си дни нещастник. За себе си може би навреме, а за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота на нацията онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало поетът Добри Жотев – Бащата за т.нар. Априлско поколение поети.

  Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера бе за нашите си мащаби стойност в националната ни литература. Защо скарани помежду си и обезверени си отиват от нас тези необикновени българи? Защото обслужвали партийната върхушка ли?! А освен тях да виждаме други изразители на националния дух. Имаме ли литературна критика, която да ги въведе сред обикновените българи. За манталитета на част от докосналите се до власт или до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидно тъпите плоски закачки, които си разменят, гарнирани с циничен подтекст. Сред днешни Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео – с куп предвземки, адвокатът бивш доносник Георги Марков, академик Благовест Сендов. От репертоара на тези славни мъжа са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Като на председател на Народното събрание г-н Сендов ведро съобщи за "най-милото си" с уговорката, че говори "за онзи орган". Сред тях и Кеворкян
**** – във вестник "24 часа" от 18 юли 2000 г. с крещящо заглавие "Обществените еднодневки – използван презерватив". Това им е стилът на общуване? Това ли са достойните мъже на днешна България?


   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха за критична статия?

  Гласуват закон. Избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. Но и това не им стига, та по някое време се пръкват Указания за Приложение на Инструкцията от Правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят простичките пределно ясни нравствени послания на живота.


   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в столичната клиника Пирогов издъхна баща ми. Какви ли идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата си, но неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с мерак и труд, много труд. Бе мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта. Когато, три години по-късно, и майка си отиде, сестричката ми се пресели в дома им, здраво привързана към техните вещи, сбирани през целия им живот...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 6 apr. 2020

Илюстрации:
Стария Пловдив, спомен от Къщата Недкович, авг.1980 г.
- Показателен фрагмент от живота в Народното събрание.

ПОСЛЕСЛОВ:
Микеле Плачидо (1946)

Tania Tzifkansky: – Иван Панев нанесе и той поразии, не го обичам.

George C. Boyadzhiev: – Негово е решението е да бъда прогонен от "Комсомолска искра". Събира си сътрудниците веднага след като се прибира от среща на четири очи с Т. Живков, който го посрещнал с лафа: "Какво чета аз във вашия младежки вестник, Иване? Че Червеният площад в Пловдив смърди на леш..." И му посочил разтворения върху бюрото вестник с моята статия по повод Месеца за защита на природата "Примери с обратен знак" от май 1981 г. Това го научавам първо от асеновградчанина Крум Марков, после го потвърдил пред Иван Коджабашев и Спас Беловски, който пък пряко отговарял в Окръжния комитет на БКП за пловдивските медии. Та резолюцията на Панев била: "На този повече да не му виждам името в нашите вестници".

Tania Tzifkansky: – Ужасен беше. Недостоен.

George C. Boyadzhiev: – Не сме на едно мнение, Танче, за Иван Панев. В сравнение с киселата и недостъпна Дража Вълчева (1930-2016), Панев си беше асъл филибелия; не се криеше, разхождаше се пеш сам по Главната – срещал съм го надвечер, спрял пред някоя витрина, пловдивчани можеха да си говорят с него, изобщо, милееше за града. По онова време по телевизията тук въртяха италианския сериал "Октопод", където актьорът Микеле Плачидо (1946) в ролята на комисар Корадо Катани бе все едно копие на Иван Панев (1933-1990). Че ме бил изгонил Панев от "Искрата"... Ами на негово място в онези години ти как би постъпила! Не питам, отговор не ща. Гнус ме е от герои post factum, които със задна дата изпълниха медиите ни. И не, не съм бил герой, но не определям човека по това пред чия икона пали свещи. Панев беше готин пич, жалко, че каузата му поначало си е била causa perduta. Бъди здрава! 
___
* Тодор Ряпов (1947), трийсет години главен технолог в пловдивския Захарен комбинат.
** Вж. Политическата биография на типичен хамелеон:

Спас Гърневски
 http://toross.blog.bg/politika/2015/10/12/spas-gyrnevski-otblyskvashtiiat-politicheski-hameleon.1398939
*** Като абсолютен наивник, с доверие съм приемал този титулуван тарикат и палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (104.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (104.)


  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не отидох на погребението му, но най-хубавото в книгата "Сутрин рано" от 1983 г. е картина на разпрощаването ми с него: "Безплодна спечена земя" и прочие. Жизнен човек беше, корав, своенравен и силен дух. Как става то?

  - Сирак от 12-годиишен, баща му загива на фронта в Балканската война;
  - 16-годишен се отделя от близките и заживява сам;
  - краде мома от Перущица, по-голямата от две сестри и брат;
  - развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета; прабаба ми Ветка.
  - кога най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да пердаши онези хора в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата сина бабаити,
дошли в Пазарджик от село Крали Марко Пазарджишко;
  - около 40-годишен, имал двайсетина години по-млада любовница, та невястата му носи на врата си кожена торбичка с отрова. Мислела да се трови. В съзнанието ми тази моя баба Невена е светица – беше кожа и кости, напомня ми Майка Тереза;
  - ядосан на вуйчо ми Любен, че бил кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож една ранна сутрин към кенефа да го коли; искал буен и сърцат да му е синът;
  - след Девети септември 1944 г. псувал комунистите; доколкото разбирам, не му посегнали – дали заради Методи Шаторов* или заради ротативката за печатане на позиви и торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Докъм 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато не довтасаха един ден трима въоръжени мъже да опишат инвентара – разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята. На тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор, приспособленията за вадене на вода и за поливане, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.

  Като хлапенце, съм си играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми държеше под изтърбушения креват в кухничката, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад, беден и събирал пари за свой имот
, работил ужасно тежка работа – чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните местни велосипедисти. И да, винаги с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът му стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик и предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум в Пазарджик – на Острова сред града: върти последен, докато другите се скапят от умора, а после ги изпреварва един след друг четирийсетина велосипедисти с доста голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, кръстиха го Малкия Дявол и му организираха шумни овации на площада срещу Старата часовникова кула, носеха го на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал далече преди останалите. Нещо особено в обмяна на веществата у него открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи 3-4 кг. от теглото си, вуйчо ми Любен, напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на своя лют, непокорен и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми бе съхранил магнетичното си излъчване на мъж с жизнена енергия. В паметта ми силно се е врязал пронизващият му поглед. Не, не откривам по-подходяща дума да го изразя, дотолкова интензивен поглед съм виждал само у съветския актьор Владислав Дворжецкий (1939-1978) – в главната роля на филма "Бяг" със сюжет за драмата на офицерите белоемигранти – мъже на честта! Такъв поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист – Тодор, който се криеше в мазето на братовчедка ми Нина и мъжа й, известния сред пловдивските вагабонти Петър Йолтов или Пепо Мошеника; и това става под носа на милицията, току зад пловдивския хотел "Тримонциум", където от управителя до сервитьорите всички бяха хора на Държавна сигурност. Също такова жестоко излъчване на погледа от време на време имаше и майка ми, очите й искряха, когато беше ядосана, ставаше сприхава, рязка, жестоко нетактична.

   
27.08.1996.

  Вчера с Rе. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе. Прави ми големи жестове аристократката, но такава й е природата! Побърква ме това момиче! Никой не се е отнасял така с мен, може би донякъде Петър Анастасов (1942), който в самия край на 1972 г. – по Коледа, взе, че ни назначи в един ден двамата с Николай Галов (1943-1993) на щат "литературен сътрудник" в седмичника "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. бях възирал от Добруджа и нямах угризения на съвестта – по мое желание бях отишъл, по мое желание си тръгнах от училището в село Гурково; после цялото лято и есента дращех репортажи, есета и статии за Пешовия вестник и за редакция "Икономика и време" на Радио Пловдив. На 23 декември моето момиче от Добруджа ми се появи една сутрин бременно в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи за двама ни, че да се женим. И на Коледа, на 25 декември вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че смяташ да се жениш?" Викам му: Вярно е. И той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"; та тя ни вписа, назначи ни двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26-и, ама със задна дата, от 1 декември 1972 г. Така на 29-и получих първата си заплата като лит. сътрудник цели 95 лева, кой ти ги дава! Пак с Николай Галов ни обсъждаха и ни приеха на събрание с местните вестникари за членове на Съюза на българските журналисти през 1977 г. И двамата – без роднини с партийно членство, не като останалите в тази редакция. Такъв беше и Николай Заяков (1940-2012), само че по друга линия – като издал успешна първа стихосбирка ("Въпреки") и приятел на поета Петър Анастасов, но и като симпатичен автор на речи, които по митинги четяха като свое творчество местните партийни шефове и тулупи.

  Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Градската градина срещу редакцията и през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен радио-журналист, жената на шефа на местното поделение на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не, не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже той е пловдивчанин, а хотелите ни тук са направени за гостите на града." И Иван Коджабашев се беше разтърчал тогава. Баща му бе домакин на ДНА, дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи там за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди 48 години поне опита.

 И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" бяха амбицирани да ме върнат на учителското ми място в Гурково, замеряха ме със сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак нова лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните му там кървави, убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шеф на толбухинските смешници просветни говеда, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше и бисер от рода на: "И докато Вие там, другарю Бояджиев, се наслаждавате на приятния живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Идиот! Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон на Радиото "UHER", от което нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на Кою се изяснява, че "Работна сила" нищо всъщност не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на голямото добрутро – зав. отдел в ЦК на БКП.

  Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми прави жест в момент на недоимък при нея, и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.


  28.08.1996.
  
  Пирински, според културтрегера и известен траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Казано в прав текст, държи се с вас, като че сте му излапали десерта, обаче друго си е да го кажеш увъртяно, че да не боли!

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 5 apr. 2020 

Илюстрации:
- 1972 г., с ученици от моя единствен випуск в Добружда;
- Владислав Дворжецкий, най-загадъчният руски актьор***.
–––
* 15-годишен, вуйчо ми бил куриер на укриващия се от полицията в съседната къща Методи Шаторов, 
 Методи Шаторов (1898-1944)
вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/po-zapovedstalin-i-tito-e-likvidiran-sharlo-komunistat-27123/
** Из интервю на Иван Коджабашев: ...41 години съм работил само във вестници и никъде другаде. Навсякъде като отговорен секретар. Дълбоки следи у мен остави "Комсомолска искра", който бе школа за журналистика. В един момент всички пловдивски медии през 90-години се управляваха от кадри или сътрудници на този вестник. Школата на "Искрата" не подмина и вестник "Марица". Степан Ерамян, Спас Василев, Георги Петров, Антон Баев, Галина Константинова, Надя Петрова, Илия Зайков и моя милост – всички сме преминали през тази знаменита редакция. 
Иван Коджабашев (1946) и Петър Стоянов (1953)