И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
Днес е годишнина от смъртта на пазарджишкия ми дядо Борис Ненков Ангелов (1900-1972) със странния му прякор Борис Дявола. В моите лични представи той е Йоан Предтеча с грубата нежност, жизнена сила и умението да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по нестандартен лично свой начин и убеждение Храм с правилата на нравствеността, където Чест и Достойнство царуват.
Ако българинът днес е толкова унижен пред чужденци натрапници, то е защото марксизмът и болшевизмът – като идеология, на практика ни превърнаха в нация от аргати и ратаи. Първата грижа на новите властници след Девети (ІХ.1944.) била да унищожат родната интелигенция, обвинявайки я в предателство, и да съсипят българина стопанин, обвинявайки го в егоизъм, независимо че този човек сбирал имот с предприемчивост и труд: с труда на цялата си многолюдна челяд. Всеки в дома му от четиригодишния внук до престарялата му майка е имал задача за деня.
Родени след Касапницата**, учеха ни да уважаваме държавата за сметка на рода и себе си, бедността да приемаме за положително качество, самоотрицанието да ни главозамайва. Може ли държавата да бъде своя за наемници, ратаи, бедняци! Селяните масово крадяха от "своето, от т.нар. обща, кооперативна собственост", работеха калпаво или – отскубнати от рода, от имота, от корена си, търчаха към големите обекти на Републиката, пилееха се като грахови зърна по градовете.
Моите връстници от село притичват по празник да поработват върху върнатите им наследствени нивици и завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Те – и аз може би в това число, са осъдени да си умрат с ратайско съзнание, повдигайки се на пръсти иззад крепостните зидове на благоденстваща Европа... Да потрошиш сто-сто и петдесет хиляди лева*** в някое луксозно място, създадено за богати тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми, това е днес тъпата ни мечта.
Нещо болнаво и нещо сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския си нрав, да се изпедепцаме с чужда външност и чуждоезични, небългарски имена. И ми идва на ум писаното от Данко – Йордан Кръчмаров (1948-1986) в някогашното (1972) многолюдно добруджанско село Гурково, на десетина километра от Балчик, приятел и блестящ поет:
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла,
за честен хляб. И за живот.****
___