ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (287.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (287.)

     Сърцето чака вест желана, но ни усмивка ведролика...* 

    09.06.2001. 

ДОН ФЕРНАНДО

На Кирчо К. от село Ябълково, Кюстендилско 

– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!

Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с низ хвалби
кой бил по-ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали.

Къде са поетичните канцони?
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай.

А кой ще среща Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй нечакано ни сполетя?

Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с нелепото си квакане кресливо
на селската простонародна реч?
Дали успяхме някак да замажем
едно ужасно впечатление!

Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О, Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.

Кралю! Донасям ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих;
коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.

О, бедната инфанта! О, богове!
О, триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура!",
"Да живей Фернандо!" и прочее възгласи
подобни гръмки лицемерия да скрие
как той я съзерцаваше като сокол,
а тя примираше като гугутка плаха.

Като да бяха двамата сами, Кралю, 
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.
Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основания
да бъда ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря ви;
та те са лика и прилика с Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
и ще се наплоди кралската ви челяд...
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених.

И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра,
ще попърхам, ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20. oct. 2020

Илюстрация: Кирил Кадийски (1947), състудент и връстник.

–––

* Стихове от поема на Гийом IX дьо Поатие (1071-1127), превод от старофренски на Кирил Кадийски, вж. https://www.kadiiski.com/prevodi/antologia.html. Текстът по-горе е писан по действителен случай. Влюбен до уши, някогашният посланик на Венецуела бе дошъл с цяла свита посланици от Латинска Америка в едно пловдивско училище да обещае бронзов паметник на Симон Боливар, жест на любовта си към колежка от училището. Авторът на текста беше разярен от това кощунство – посланик да посегне към любимото му момиче. Историята има и продължение. Поканил дамата на своето сърце в София и ето нейния разказ на случилото се в София. Колата на г-н Посланика с кортеж от още три коли я отвел от софийската жп-гара най-тържествено до новата сграда на посолството. Като я развеждал из това великолепие, пожелал да я въведе в специално обзаведена в нейна чест зала с роял, където на четири очи й заявил, че желае да я види как я мама родила да му посвири лично нещо от Моцарт. И тъй нещата мигновено се разсъхнали, та бронзовият Симон Боливар така и не кацна в двора на школото. Да не ми беше тема, споделена в леглото, нямаше как да повярвам. Макар на млада знойна дама дип не може да се вярва. Фамилията му е немска, пазя си визитката му, която й връчил на изпроводяк височайшият мераклия. ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК https://www.dnevnik.bg/blogosfera/article/405382 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (286.)

   Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...  Робърт Бърнс (1759-1796)* 

  14.08.2001., прод. ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Двамина от гаврилите се с Петрович, според Емил, били "перфектни в изкуството: Тодор Биков е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: – Как може до болезненост грандоман да е талантлив! Не е ли грандоманията знак за тяхната посредственост!" И разбира се, че не съм прав, но не мога вече да спра – пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам, мрачно усмихнат: Че какво стойностно са създали господата! Нима в плетениците на Биков откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви там ребуси от гола претенция. За "публицистика" и да не говорим: освен откровено наплевателство** и патос заради позирането да се държиш към света надменно, предизвикателно. Това ли е високата му публицистика! Не откривам помен от опит да проумее друго мнение. За мен да си талантлив, значи – да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат тези двама! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това умение е престижно качество за предприемач и търговец, не и за човек на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим двамата с теб Иисус Христос... размечтал се за трона на цар Ирод.

  И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарката, а мен ми е накипяло, продължавам:
Познавам университетски преподаватели, дето нито грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тази област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у много известна поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Такива като него окачат нимба и крилца на шмекера и наглия некадърник в изкуството, но и в науката.

  – Това е известно – кротко отвръща Емил.

  – А кои са учителите на Петров? – питам разпалено и вече сам си отговарям: – Гошо Райчевски и Николай Гюлев, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групички любители, които взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки, стихчета-кръстословици или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на местния литературен подлистник? Счетоводителят Петров има едно ценно качество: израснал е сред почтени, нравствени личности, между тях – и злополучният Кръстю Раковски.*** Ами да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното на изкуството – неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните човеци, а не на шепа богопомазани невежи и идиоти с велики претенции.

  – Лесно му било да напише за несправедливостите от миналото – подпали и Емил, – но какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал си е. И той, като много други яростни днес критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел.

  И разправям на моя приятел Емил Калъчев, когото повече уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович тръгва беззащитен и гол срещу ръжена само защото съвестта му го вдигала на бунт, колко пъти е бил преследван, унижаван, тормозен от хубавите хора****, устроили се на завет при властта и конюнктурата. Този неврастеник Петров, този графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

  Ала събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител, и той от стар Копривщенски род.

  16.08.2001. 

  Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в зората на ХХ век романтични внушения за любовта, греха и силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевшата, страдащата, но и одухотворяваща мизерното битие. Едрена, Кремена, Възкресена: не са случайна приумица тези неособено обикновени имена на ключови образи; това насочва към прикрит тип изключителност в най-обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, като че ли под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена": Преди години – като ревизор на високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни- весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха.

  На този фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за този стремеж с унижение и пренебрежение сякаш до края на живота. Едрена е образ на чистия човек, оплетен и окован от правилата на посредствеността. Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно събитие; тази, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавист, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика към героини у Йовков и у Елин Пелин е Едрена. За мен образът й се родее изобщо с класическите изображения на унижени, озлочестени женски съществования в световната класика, в класическата литература. Ето типови характери, на чийто фон блести Едрена...

  Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена – в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях – друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък, топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличеше, изпълняваше и поръчки на клиентите. Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, колко грубо се обръщат към нея онези, с които тя работи, застиналото й лице, силно опънатите й назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят.

  Атмосферата в селската крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което Ф. М. Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е основният тон на фриволност и склонността към флирт у случайния свидетел на драмата. 

  – Как се казваш? – рекох й, без да знам защо, шепнешком.
  – Едрена! – отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
  – Хубава си, знаеш ли?
  – Зная! И какво от това? Само вреда съм имала!
  – Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! – впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. – Ела! Седни при нас! – И посегнах да я хвана за ръката.
  – Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! – бутна ме лесничеят. – Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!

  Следва разказът на лесничея, а дотук е въведение към трагичната история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена – весело и жизнерадостно някога девойче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила и сама отгледала децата. От самотия се влюбила в друг. Следствието!

...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича сред сипеите, да прегазва бързеите, все тъй обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.
  – Полудяла е – шепнели старите свахи, – ще ни докара някоя беля тая севда!
  – Не е на добре! Поличба е! – пророкували други.
  Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от нескрито безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали. Как предугаждала какви сили я подтиквали, тя си знаела.
  – Магия й е направена! – шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж.

  Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на Родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните, покълва тютюневият разсад, картофите пускат коренче, буренакът наваля върху мизерните нивици. Но ето я Любовта – неочаквана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е направена!" – шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие именно онези, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; и в това подсказване е драмата на този онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

  Озадачава ме как мимоходом, съвсем пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната и взискателна литературна критика не забелязва този автор, сложила му е определението "графоман". Ала самоукият счетоводител докосва рядко докосвани от съвременната Българска литература струни в човешкото съзнание и в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък – настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената – уговаря ни тя, – нали за да се подкрепят един друг, рожби да родят, имот, покъщнина да трупат! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, да се знае: такава любов не бива. През целия ни живот материално и духовно, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и материалното побеждава. Ала на каква цена? – пита сякаш авторът.

  Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината обхваща точно самото наказание заради престъплението. Съпругът, заварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, ами любовника й... И Едрена е отново сама. Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя – пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и по санаториуми. И отново – странно наглед, но пак в съответствие с традиционния морал – когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му да моли... за прошка. Прощава й той, но на каква цена!Следва показателният, пестеливо представен драматичен диалог:

  – Не заслужаваш прошка! Махай се!
  – Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
  – Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Да остане! Прости й! Млада била, сгрешила. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!
  – Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!
  Със сълзи в очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. И скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не чули повече дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й.

  Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените жалостиво припяват: "Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!" Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за Балканските литератури – прошката е формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки Божи ден наяве, ще се изнася на показ, да видят всички, нека го видят и разказват.... Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там се слага ядене като за член от рода, и чаша червено вино се туря, и стопанинът, лукаво усмихнат, подканя с гръмлив глас...

  – Наздраве, ортак! – викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. – Не сме те забравили, а, виждаш ли! Няма и да те забравим! – смеел се гърлено. – Хайде, жено, чукни се! Чукни се с него, де! Не забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!

  Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място, за него разказва някак като между другото: ...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си сам младините по другите махали. Заради непокорство бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво.

  Събеседникът на разказвача в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си тягостното излъчване у съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки миг ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието на читателя този така оскъдно представен, изолиран в полусянка суров мъж. Зад гърба му е хилядолетната традиционна представа за самовластния, своеволен, решителен, корав в мъжествеността си и нетърпящ възражения стопанин. А стопанин ли е той в действителност, или развейпрах – авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над вината, заради която хубавата жизнена Едрена до гроба си е обречена.

  Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори – сякаш долавям притеснението у Петров, тази жена не ти е добитък: само деца да ти ражда, да оправя постелята и самочувствието ти на мъж; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, той няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб. С печален акорд изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай; случайните двама посетители са свели глава над празните чаши...

  – Страшна е понякога човешката участ! – завърши лесничеят.
  – А още по-страшна е мъстта! – додадох аз.

  Имало е период в нашата литература, когато романтичното светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите сред разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наше време, съединяват скъсаните нишки на близостта до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до изконно българското ни отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на днешния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщото за протестантска Северна Америка и Западна Европа водещо начало – "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или вика на тъпия янки: "Като си умен, що си беден!"

  Разкази-притчи, както "Едрена", възкресяват самочувствието ни на духовна нация чрез достойнството и уравновесеността на източното православие – с най-близка до смирението у евангелистите и ап. Павел мъдрост, открояваща християнския подход. От ап. Павел, послание I до солуняни (ІV, 11-12): "И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого". От посл. ІІ до солуняни, (ХІІ, 14): "Търся не вашето, а вас".

  Самоук, служещ си с още няколко чужди езика, плюс писмено и говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (или Василен Ведров, авторският му псевдоним) е оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия – болнав, преизпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Най-стойностното у него са седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожната увереност, че си струва да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм, особено в "стихове" на сноби с претенции за талант. Това творчество – силно се надявам, тепърва ще ни служи да разберем българите какви сме, за какво сме на тази земя и накъде вървим.

  Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четирите стени. Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди. Две лъскави лимузини мазно се плъзгат под балкончето ми, и кой мислиш е зад волана, чии са тези скъпи коли? Двама апаши, кокошкари от Столипиново, в тях се кипрят; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

  Все пак, казвам си, идеята ми е изведена на показ – достойнството в литературата и изкуството изобщо се изразява и чрез отказа да приемеш, че и гадостта може да бъде творчество, талант. Изкуството от дълбока древност мъдреците представят в образа на Слънцето, символ на светлина и хармония в нашия така нехармоничен, все по-зъл и груб, типично североамерикански модел на мислене, който ни налази напоследък.

  Пловдив, август 2001 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19. oct. 2020

___
* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82_%D0%91%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%81
** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

Кръстьо Раковски

*** Кръстьо Станчев (1873-1941), преименувал се Раковски, от Котел, майка му е племенница на Георги Раковски.  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE_%D0%A0%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8

**** От често срещан след Десети ноември у нас вид кресльовци – мекерета на новата власт, хора, присламчили се към новите господари на деня. Бел.м., tisss.