ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (282.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (282.) 

  "Добрите хора са добри, защото са стигнали до мъдростта чрез провала. Ами нали знаете, че от успеха получаваме твърде малко мъдрост!"  Уилям Сароян

  21.07.2001. ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ

  Днес е първият ден от моята отпуска. Утре, 22 юли, е църковният празник на Мария Магдалина, първа съзряла възкръсналия Иисус и първа изрекла "Христос воскресе". Предположението у някои е, че тя е жената, в която богочовекът Исус от библейската легендата бил влюбен плътски. Утре е и рожден ден на баща ми Кирил.

  Възможно ли е Онзи, въздигнал Любовта като главна предпоставка за щастието и хармонията в човешкия жизнен път, да е пренебрегнал плътската й изява? Църквата настоява, че е възможно. Та се питам: а по какви съображения, моля? Където царува Любовта, там е Бог, там е най-силната струя на реката. Любовта законодателствува и всичко на нея е подвластно, желаем ли създаденото да бъде здраво и дълготрайно. За да проумееш, трябва да обичаш. Казват, Любовта заслепявала очите, но тя отваря друго сетиво за света, и на първо място – за човека до нас.

  Обичащият излъчва кротко сияние, и когато горко страда; силен е, и когато наглед е безпомощен; свободен е, и когато са го приковали; жив е дори когато умира. Той не се озлобява срещу злодеите, но ги съжалява – жали ги, че живеят без любов и сами се съсипват. Любовта не се договаря. С любовта се не търгува. Няма заместители на Любовта – ни богатство, нито известността, славата, нито успехи в материалното на света, нищо не компенсира липсващата Любов.

  Говорят за някого, че прелюбодействал; но ако този човек е открил какво е Любов, какъв ли прелюбодеец е той! Одумват го и го съдят, защото сами живеят фалшиво и суетно, и скучно.

  Не Любовта се съобразява с нашите земни правилници, а тя законодателствува, тя царува. Сторете й път! Не й пречете, не опитвайте да я препънете. И без това именно препятствията я укрепват и силата й расте. Радвайте се, когато е насред дома ви, на улицата ви, у други хора. Не ви е споходила – виновни сте си вие, отминала ви е, пак не търсете причини другаде, освен у себе си. Тя не обича да й се натрапват, нито да я сочат с пръст, нито да я следват по петите. Не очаквайте тя да ви бъде слугиня. Не й нареждайте какво да върши, как чинно да се държи... Тя е! Или грее сред вас, над вас, или я няма; сама идва или си тръгва, когато сама пожелае. Чувствам, че се разпалва, когато съм в работата си, на нивата си и не я очаквам точно в усилния си час, в онази минута, а тя не се съобразява с мен. Като че ли предпочита тя да ме гледа, а не аз нея да следя какво тя прави.

  Пресреща ме един ден Неделчо Г., към 50-годишен мъж, здрав като бик, хвали ми се колко момичета успял да покори, какъв герой, леле! "Щом са толкова много, а ни една не се задържала при теб, значи всички са се лъгали в теб, или ти си се лъгал в тях – казвам. – Ти това разбираш ли!" Той ми бъбри за секс, не за любов; нито прави разлика, нито проумява колко тъжно е, че се разминавал именно с любовта. И друга една (Радиана З.) доскоро сменяше мъжете като цветя във вазичката си. Бързичко им се насищала... Докато я споходи любовта; и сега човекът й е зад девет планини, а тя седи и го мисли, чака го, мечтае да му роди дете и не се сеща за другите аполоновци красавци, които я ухажват и изкушават с богатство, дрънкулки, власт и слава. Трети казал на хубавото момиче: "Мечтая си за теб и ще почакам, докато узрее любовта и у теб. Готов съм дълго да те чакам". И си я чака човекът. Ала любовта е капризна, не се знае ще кацне ли на рамото му, въпреки че горкият добре се е подготвил, почистил си е гнездото, облякъл се е в скъпи дрехи, сресал си е перушината, подготвил се е с най-великите проекти, изтрепва се да прави добрини в чест на "своето-несвое" момиче. И ходи неспокоен, изнурен, уплашен друг да не го пререди, да не му отвлече любимата. Какво е това неговото! Това любов ли е?

  Срещал съм "щастливци", домогнали се до ласки и прегръдки с онази, дето решили да направят своя любима до гроб, чак до края на света. Предполагам, то ще да е било някакъв вид изнудване: възползвали се ловко от моментната й слабост, от женското й кокетство. Ала било ли е любов! И жената си отминала по пътя. Обаче нещастният живее с нейния образ и спомените за нея, не може да се освободи от своята илюзия.

  Как момичето, жената открива истинския мъж, с какви особени качества блести той в женската душа? Моят връстник Александър Ф. има порядъчно семейство. Бракът с жена му, предполагам, е отличен договор по сметка и човекът остава все така извън разкоша и тръпката на Голямата любов. Стотици и хиляди семейства обзавеждат дом и деца раждат, видимо отстрани: успешно преживяват, но не случват в любовта. Тази скрита трагедия пълни литературата със сюжети на неудовлетвореност, тъга, апатия, покруса, отчаяние (Ана Каренина, Ема Бовари). Съпругите вероятно в действителност са много повече сред страдащите от скучните си рутинни съжителства. Един хаймана и мизерник, и пройдоха има повече шансове за любов от кроткия, сдържан и почтен добродушко; защо! – имам отговори бол, и пак не мога да отговоря. Случай отпреди десетилетия... Той е нехаен към Нея, изневерява й с приятелките й, хем диво ревнува и я измъчва, дори посяга да я удари. И тя през месец и през два тича да се прислони при родителите си. Пък сетне сама се връща. И като я питах защо, каза: "Вече не мога без него. Станал е част от живота ми, най-важната част. Страдам по него. Разтопявам се, премалява ми, дори когато само си помисля вечер за него самичка в леглото".

  Боже мой, тя наистина си го обича; всичко останало са обстоятелства, несходство в характерите и прочие подробности – именно подробности пред Голямата тръпка на Любовта. Нека всички говорят, че той не я заслужава; кой по-добре от нея ще знае как всъщност при тези двама стоят нещата! Любовта е тайнство; и чуждите очи няма как да разкодират това уникално преживяване..Борис Ангелов – Дявола изневерявал с мома, двайсетина години по-млада и хубавица. Моята баба Невена в един период от брака им обмисляла да си сложи край на живота: кожена торбичка с отрова носела на шията си. Когато обаче подир години ляга на смъртния си одър и вече душа беряла, вкопчила се с две ръце в ръката му, шептяла с хрипкав и отслабващ глас: "Ах, Борьо, миличък, не ме оставяй, Борьо! Нали досега хубаво си живеем с теб двамата, Борьо".

  22.07.2001.  

  Където е духовната любов, там плътското самичко си иде като второ и трето, като допълнение, като дар от Небесата към плътта. Всички ние тук сме в плътското от най-ранното си детство; плътското е началото на осъзнаването ни като обособена част от света на човеците. Едва когато начене да се очертава нравът ни, тогава се отваря път към духовността. Отиваща си от живота някъде през 1963-1964 г., онази мъдра Невена търсела близостта на неверния свой Борис не нейде другаде, а в духовното. Въпреки изневерите му, усещала го е с душата си и думите й ми звучат не толкова като вик за помощ, колкото като последно сбогом. Онова нейно "Не ме оставяй!" ще рече "Не ме забравяй, бъди с мен и когато прегръщаш друга знойна женски плът". Преди смъртта си тъй го заклевала в друг вид вярност, много по-възвишена (а идиотите биха рекли: това е перверзия, не любов).

  Тогава, питам се, защо Църквата ни представя Иисус като странящ от материалната плътска любов? Ученикът на Иисус – "крайъгълният камък на вярата в бог" Петър, на три пъти се отрича от Учителя, но се отрича не от духа Му, а за да предпази плътта си от поругаване, да се съхрани за живите. Тъй човешки е този трепет пред страданието; а кой не би се огънал в такъв момент! Не би се огънал фанатикът. Ала фанатиците са изключението, което подкрепя правилото: много уязвими сме като човеци и е нелепо да се изживяваме като герои на мига, който ни убива!

  Парадоксалното е, че отстъпилите – включително ученикът Петър, по-сетне стават наистина крайъгълен, което ще рече основен – камък в укрепването на християнската философска система.

  Говорим си снощи с Димитър Димзов – съсед, 68-годишен. Разправя за новопоявил се чудодеен лечител, който водел и телевизионна рубрика. Силно му вярва, убеден е, че може да помогне за излекуването на дъщеричката му, с чиято напредваща болест официалната медицина не успява да се пребори. Чувствителен и фин характер е този Димитър: от една страна, склонен да повярва силно в чудеса, от друга – отхвърлящ с възмущение и със страст други мнения. Търси спора, за да докаже (по-скоро на себе си) колко е прав. И му казвам, както се бе разгорещил: Защо предпочиташ да осъдиш, отколкото да се опиташ да разбереш? Осъждането е далеч по-лесно от разбирането. Осъждащият неминуемо изпитва отрицателни чувства и се зарежда със самолюбие, основано върху противопоставянето – но това дали ти помага, или те отдалечава от истинското решение на твоя проблем. Повярвай в себе си, не в хора, които ти свалят звезди от небето. В себе си когато откриеш любовта, дори и злостния ще гледаш със съчувствие, защото ще си силен, а не слаб. Слабият духом бърза да осъди. И той: "Не мога да се стърпя – казва. – Случва се, да река остра дума към някого, а пък после се размисля: Ах, защо нападнах този човек!"

  Неговият подход е неговото проклятие. И цялото му семейство живее в този стил. Като попарени ходят, злото се е настанило в кухничката им като турчин с чалма, а те не престават да търсят някой да направи чудо, да им върне нарушената хармония и да ги избави от болестите на духа. "Любовта прощава, Любовта е дълготърпелива" – настоява ап. Павел. И пак питам: защо е тази рязка граница между плът и дух, не се ли срещат плът и дух в човешката ни грешна душа? Дали не е по-далновидно да приема предателствата на плътта изобщо като част от компромисите в живота, за да съхраня от разрушение своето в духовната сфера? Иисус предсказва трикратното отричане на ученика Си Петър, ала не отлъчва Петър от Себе Си, и така го прави триж по-важен за Вярата. Като знае собствените си слабости, Петър не би бил склонен рязко да осъжда когото и да било, а склонен да разбере онзи човек отсреща, именно за да го приобщи.

  Разграничаването между плътската любов и духовната любов никак не е случайна грешка от страна на древните мъдреци. Това при тях си е съзнателно и преднамерено разделение на нещо цялостно, каквото е Любовта, и вероятно иде от недоверие към човека. "Как – питали са се може би – да озаптим плътската вакханалия у обичащите се мъж и жена? Ами това е нещо крайно изкусително за околните, които виждат!" Но пропуснали, че Любовта е преди всичко тайнство, т.е. нещо твърде лично, и затова е кощунство да се обсъжда на агората и пазарищата като стока за продан или размяна.

  Които ни се показват мощни, могъщи отвън, слабички са отвътре. Любовта не дири доказателства: тя топли, но не изгаря; дава смисъл на живота, но не се държи нагло и предизвикателно; не се бие в гърди и не се хвали, нито крещи. Сам по себе си духът нищо не е – материализира го плътта, и тя му позволява той да я оформя, като я вае, гали, въздига я или укорява, оре, сетне я засява с божественото. И най-съвършеният инструмент не звучи, ако не го докоснат пръсти на майстор. Това жената по природа го усеща, то й е вродено. И тя интуитивно търси онзи сред мъжете, в чийто ръце, под чийто пръсти умът и тялото й най-гъвкаво биха се изявявали.

  Грижата за тялото у момичето не е просто една женска приумица, женска слабост, а произтича от вродения генетично усет да открие най-добрия сред мъжете, когото ще възнагради с душата си и с плътските си хубости. Тя ще го изкуши с това нейно тяло, за да подчини гордостта и самолюбието му и да се посветят двамата с този неин мъж в тайнството на Любовта. Какво лошо виждате в това?! Когато мъжът ляга до своето момиче, двамата са божествени именно заради съчетаването на духовно и плътско – момичето (жената) се осъществява чрез него като пълноценен човек; той пък (мъжът) заблестява във великолепието си именно чрез нея. Това е начало на бъдещия плод, на предстоящия човек сред човеците. И аз виждам този мъж вече в образа на Иисус, а жената, която е целувана, галена и прегръщана – в образа на Мария Магдалина.

  Църквата се страхува сякаш от женското (интуитивното) начало в нашата човешка природа. Тази дискриминация е жест пред олтара на логическия (т.е. типично мъжки) подход към Нещата от живота. Логическото познание признава само правите линии и идеалните умопостроения; недостатък му е, че не успява да проследи пластичността, която преобладава в Природата тук, на Земята, а струва ми се: и навред. Тази форма на познание води началото си, видимо според нас, откъм древноелинските мъдреци философи. Ала аз знам няколко изключителни личности сред тях, които напомнят, че най-съвършеният път към висше прозрение все пак си остава интуитивното. Такава е основата на будистката философска школа: история и философия, от която вероятно (ако действително е съществувал) уроци е вземал и младият Иисус в периода преди трийсет и третата година от земния Му живот, до която година следите Му са неясни.

  В сърцевината на християнството откривам отгласи от интуитивния модел. Богът казва "Вярвай в мен!" (т.е. довери ми се), и тази вяра в Него е нещо предпоставено – или Го приемаш на доверие, или не. Не Го ли приемаш, ти нямаш достъп до Божиите послания, извън Бога си. А защо, питам, е това категорично настояване, ако не за да отграничи Божието от видимото, и "нас – божиите любимци" от всяка останала твар!
Фарисеите и книжниците са противни на Господ не защото са незнаещи и немислещи, а понеже Го оспорват. Аз пък си мисля, че за да съм наистина в стъпките на Христос, необходимо ми е да Го усещам блестящ, а и твърде подобен на мен именно в болката и покрусата. И когато Го виждам отчаян прикован на кръста, тогава Той ми е най-мил, защото виждам там себе си. Не е ли желанието Му да ни извиси, а не да ни подтиска? Най-добри са ученици, които се стремят да продължат Учителя, не да се примиряват с уроците Му като край, лимес, или образно казано, като граничен зид на познанието.

  Разкошен дар е любовта; разкошен като живота, който ни е даден не само за да го съхраним, но и за да го продължим и подир смъртта си. И аз не виждам защо да не се допълват Логика и Интуиция; нали това е самият творчески процес! Мъжът и Жената не ще са пълноценни един без друг според същата идея, според която Дух и Материя взаимно изграждат човешката ни същност. И в такъв смисъл двете начала са заедно, от тяхната хармония произтичат чаровните постижения, първо сред които е Любовта, откриваща хоризонти пред човечеството. Докато търсещият конфронтация – дори и когато се кълне във вярност, е извън Бога. Това ясно ли е, или вече го изясняваме?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020