Story – ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ С АЛЕНО ГРЕБЕНЧЕ

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"

ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ 

С АЛЕНО ГРЕБЕНЧЕ

   – Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на господин бай Иван Татарчев*. С куршум. Пръснали му кратуната от трийсе санта – влетя у дома, без да звъни, без да почука съседът Станчо.

      – Ъх! Тез кат Иво са жилави кат котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите, дошъл от работа. – Затуй го целил оня мъж от трийсе санта, да не би случайно да не пукне. Ама па ти не се радвай, да не започнат патаклама по улиците и площадите на нашта мила България. Че щом и таквиз важни гарги не могат си устискат животя, кво па остава за нас? Хем тях ги пазят и от полицията, и от съда, и от следствието пазят косъм да не им падне от алаброса, да им се не разтури прическата. Не го ли помниш тоз техен Карамански колко пъти го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... е-е, оня баш убавец Рашков с петльовия гребен. Тъй му пазеха на техния Иво здравенцето, че да го не докопат аверите Ивови. Жалко, язък! Не успяха да го увардят. Отиде си нахакерне, отиде си тоз убав чиляк. Беше тя!

    – Ама кого пак утрепали? – показа се мама откъм банята с ръце, до лакти в сапунена пяна.    

     – Иво Карамански, кого*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дет с депютатите си беше сол-ташак и биз-бизе, и си празнуваше колянце до колянце рождения ден с министъра на вътрешните ни Български работи.   

     – Иво Карамански?!... Не думай!    

     Ето че и леля ми се появи. Следваше я строен мъжага с мустачки и четина вместо коса. Преди да представи двуметровия гигант, Гица рече първом да ни осведоми:   

     – Снощи в два и трийсе на улица "Горска ела"...

    – ...Утрепали Иво Карамански – довърши тате. – Чухме вече. Радиото цял ден само това мели. Зарязаха Бил Клинтън и Клинтъновица, Моника Люински, Саддам Хюсеин, петроля и арабите, зарязаха даже лакърдиите на господин Александър Божков как харно си разпродаваме заводите от лошото Татово време и ей ги на! – траурни песни само дет не свирят и на глас и с кървави сълзи не са ревнали от Парлюмент, Президентство, Правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре, загуба велика! Че да са си го пазили, кат им е толкова скъп! Ний кво сме виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх Вартоломей се споминал.

    – Е! – рече Гица. – Знаеш, важни хора в държавата ни му бяха задлъжнели, та сега си отдъхват. Историческа личност беше. Че беше цар за тях, цар беше. 

    – Хм, гересто петле с алено гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се в мивката, пусна вода да отмие гадостта, па извъртя очи току зад гърба на непознатия: – Гиче, ма, туй да не ти й симпатия?

    – Силно наш! – изчурулика леля и с жест на потомствена княгиня всинца ни представи. – Митко! – изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Той ми е колега, философ-психолог.

    Ръкувахме се ние с този Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка сърбин, както го представи леля. Тазе нощ Митко от Каспичан в стаята й преспа, онази стая, с мушкатото на прозореца. Да не зъзне гостът, отиде по едно време да го завие, и там остана, забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлия миха паниците, докато тате и чичо Станчо бистреха вътрешната политика на правителството.

    Идването и преспиването на философа-психолог с нищо не промени живота у дома. Чентомировски от Каспичан колкото бе страховит и четинест на вид, толкова се оказа тих и скромен. Мислел съм си, че сърбите до последния сърб са шумни, фукливи, бабаити, кавгаджии, а този се оказа нежен като мома. Леля го представи три четвърти българин, обаче той поначало си бил стопроцентов сърбин от Ниш. Дошъл тук да учи икономика в града Свищов, втората година се прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам пък в Пловдивския селскостопански институт, после в Софийския университет, дето най-сетне му дали диплома за философска психология или психическа философия, всеки случай, за едно от двете със сигурност.

    Поживя около месец при нас. Като си намери квартира, леля отиде при него, както обясни, да му помогне да се нареди. Мразовитете януари и февруари Гица отсъстваше от къщи. В началото на март се появи един следобед, все едно нищо не е било. На мамините подпитвания как е Митко мълчеше като партизанка на разпит. Към края на учебната година от глава до пети се обу и облече в черно и узнахме три особено важни новини. 

    Първо, че нейният Митко заминал да се бие с мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово го убили. И трето, най-важното – че този тих балканец, този четинест дългуч е Голямата й любов... ама не Любов до гроба, а Любов и подир смъртта. "Пък Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна част от приказките й. Тури портретчето му до иконата на Света Богородица с Младенеца и палеше четвъртинки свещи и за Богородичка с Младенеца, и на нейния сърбин. Тримата станаха неразделна част от вярата й в Христа.

    Навярно се питате що търси този дългуч в идиотския край на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега, когато са минали доста дни от онази декемврийска вечер току преди онази Коледа, мисля си колко разноцветни са понякога нишките на човешката съдба. Сплитат се тези нишки като в мамина плетка уж случайно наглед и непреднамерено пред очите ни, по-вероятно обаче се сплитат, за да съпоставим разните човеци, да отсъдим, па да простим...

     От Митко запомних, че животът в отунзана България е вери бютифъл, ама не само вери бютифъл, а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да рече готино. Само това помня да е рекъл. Инак си беше мълчаливец. Седи си зад прозореца, мълчи си и умислен съзерцава как дечурлигата от нашата махала се пързалят в мразовитата Българска надвечер.

    В деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета на тате и чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и това не е тъй, както изглежда на пръв поглед. Сега, братлета мили, си мисля, че в един мухабет може и дума да не отрониш, и пак да участваш, и даже твоето мълчаливо мнение да тежи много повече от нафуканата реч на бъбривите уста. Това обаче се усеща не отведнъж, нужно ти е понякога доста време, че да го разбереш.

    За Чентомировски не може да се рече гересто петле с алено гребенче. Той бягал от войната, тъй разправя леля ми. Не желаел никого да трепе, никого не желаел да стряска с кралимарковската си осанка. Цели шест години изобикалял родната Сърбия. Решил, че патакламата между християни и мюсюлмани не го засяга. Лошо е, говорел на Гица, да се избиват помежду си люде, дето се и не познават. Нали за всички има място под слънцето: и за християни, и за мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се този, дето и на мравката път бил готов да стори. – Мен за държава, дето ми иска живота, хич ми не дреме. Затова се озовал в България, уж да учи за детска даскалица, пък се дипломирал по специалността психиатрична философия. Чакал гюрултията в Югославия да отмине, че да си се прибере при пощръклелите от омраза сънародници.

    – А каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом!

    – Мюсюлмани със сатър отрязали главата на баща му, изнасилили и убили и сестричето му осемгодишната Любица, Ванчо – изхълца Гица.

    – А че те, като били родом от Ниш, какво търсят в Косово?

    – Много питаш! – ядоса се мама.

    Канили го приятелите му, кълнали го, че е шубелия, предател на тяхната мила Сърбия. Не му дремело. Като научил за участта на баща си и сестричето, стегнал си багажа, тръгнал за Сърбия, без да го канят и калесват. Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона насред гара Подуяне: Досега чумата ме не засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война.

    – Сигурно много мразил албанците, онези де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, сметките за ток и вода досущ като нашите цигани?

    – Че що да ги мрази! – учуди се леля. – Имаше верни авери сред тях. Туй го и възпираше досега. Нямаше повече накъде да отстъпва! Отиде да уреди личните си сметки с главорезите и подпалвачите на християнски черкви и манастири.

    – Което доказва – рече тате, – че никой от съдбата си не може да избяга.

    – Не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става, че презглава да бягаш, от рода си не можеш избяга, колко да се гушиш, да се криеш под одъра, колкото и за важен да се имаш.

   Ако за убийството на дребна риба в световните дела, за любимеца на новата демократична власт в Нова България Българското национално радио, телевизия и многотиражните родни вестници размазваха сълзи и сополи половин година подир Коледа, за гибелта на този голям човек Митко от Ниш как па никой дума не обели в моята България! Навярно леля ми е права обаче: че най-голямото нещо в този свят не е любов до гроб, а любов и подир смъртта на онзи, когото обичаш.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 24 jan. 2018

Илюстрации:

горе – Митко Чентомировски,

долу – един от "хубавите хора".

___

* Иван Татарчев (1930-2008) – главен прокурор на Република България от 1992 до 1999 г.:   https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2 & http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/

** Бойко Рашков (1954) – шеф на НСС (национална следствена служба) през 1995 г., предложен за главен прокурор на Републиката на 18 ноември 1999 г. на мястото на Иван Татарчев: 

 http://www.omda.bg/page.php?tittle=Boyko_Rashkov&IDMenu=374&IDArticle=1358

** На 20 декември 1998 г. 33-годишният Стефан Въжарски стреля в Иво Карамански (1959) по време на гуляй в частна вила в столичния квартал Бояна: http://personi.dir.bg/person.php?id=177

Story – СВИНСКА СВАТБА

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"*

    Хората имат високо мнение за онези, които се издигат бързо в живота, макар нищо да не се издига толкова бързо, колкото праха, плявата и перушината.   

    Джордж Гордън Байрон (22.I.1788 - 19.IV.1824)

СВИНСКА СВАТБА

    Хем е както миналата зима, хем нещо различно, нещо ново във въздуха се усеща. Съседът Тошко Кутсуза по Еньовден отпраши с бригада строители за Германия и се върна за Великден от града Дюселдорф с чисто новичко ауди, клекнало от дарове за домочадието. Докато ние тук сме оцелявали в милата България, в оназ хладна чужбина с труда си Кутсуза за по-малко от година бе спечелил толкова, колкото тук не би сбрал и за два живота труд и пестене. Тези дни в детската градина, където работи леля, от Бразилия си дойде бившата им даскалица по цигулка Сашка. Дошла Сашка за Коледа и пак ще замине, въпреки носталгията по България. Тук колегите я гледали като враг на гърмящата чалга, а там момиченцата и момченцата от Рио де Жанейро с любов я чакали да се появи и крещели до небесата от възторг. Говорела, че по груби сметки отвъд океана с честен труд и сред уважение за шест месеца постигнала толкова, колкото тук не би й стигнали двайсет и пет години усилен труд в унижение, ако не яде, дрехи не си купува и редовно плаща всичките ни безумни такси и данъци.

    Снощи мама разправи за рускинята Наташка Морозова, с която от ученички двайсет години писма си писали. Малък съм бил, но все пак помня как едно утро Наташа от Белая Калитва маршируваше из къщи: въси вежди, нос бърчи, бръмчи недоволна:

    – Жилище у вас есть! О-хо-ооо, и собственная кухня! И в кухню вада есть. И туалетна не для всех на етаже, а толька для вас! Буржуи натуральнъйе. Въй уже не "пролетарий, всех стран соединяйтесь", а капиталистические волки. Я вам искренно сажалею. Ета плоха, очень-очень плоха!

    – Че кое му е плохото! – засегна се мама.

    И Морозова обясни: лош войник на Световната революция е онзи, дето си има дом. Собственикът на дом зле се бори за Световното щастие и не може да стане Нов човек, понеже го възпрепятства домът му.

    Тате разправи за неколцина такива борци за Световното щастие. Такъв един, Герой на социалистическия труд, тъй се отдал на марксизма-ленинизма, че като дошли от софийската телевизия репортери, и госпожа жена му стрина Дочовица, чистачка в канцелариите на текезесето**, припнала да го предупреди:

    – Дочо, евиха се в селсъветя госке от София ентервю да ти зимат.

    – Ай, мамицата им! – почесал се въпросният Дочо. – Шъ я видим язека таз работа, само да ми доат! Жа ги опраам яз!

    Наобикалят го с микрофон и камера издокарани по последна мода момци и моми, лампа му навират в очите, мажат го с крем фон дю тен, пудрят го, решат му мустака и фъндъците по кратуната, а той се надига барабар с фотьойла, в който се заклещил, че му бил дебел задникът:

    – Шо шъ ма вапцате, ва? Ква е таз бръснарница по никое време?

    – Ще ти вземаме интервю, байчо.

    – А-а! – рекъл. – Мен ентирвуту си ми требе. Ай, одете си, холан, маайте ми се от чотурата, докат не съм побарал некоя кюския, некой сап!

    Друга история, за т.нар. "герои" от епохата на развитото социалистическо строителство. Тези чешити се издавили, понеже отворили аварийния шлюз на язовира да си напълнят тигана с толстолоб и амур. Отнесла ги водната стена барабар с бараката, двете моторетки, гъдулката и тигана, а радиото и вестникът с партиен патос отразили героизма им в борбата за Световно щастие. И какъв им бил подвигът? Че не рушнали язовирната стена, барем околията надолу покрай реката да се издави до крак.

    Но пък и кой ли е застрахован от чудатости! Веднъж тате се зае да ме учи как да споря културно и учтиво, като човек от сой, с правилно домашно възпитание:

    – Ще ти дам образец, драги ми Иване, как споря аз с моя господин началник и как споря с мойте тъпи брашнари, дето са ми подчинени и ги водя на отчет.

    Тъй се вживя и превъзнесе, че урокът му се изроди в див скандал и родилият се впоследствие културен спор между нас приключи от негова страна с текмета, блъскане на врати, потрошено огледало (от патъка, с който не успя да ме уцели), китка подбрани кръвосмразяващи псувни и каруцарски закани, сред които най-изисканата бе: Ще го лиша от наследство тоз идиот!

    Било е и инак. Ходихме веднъж за риба, макар никога да не е бил рибар. Из пътя мрънка, че му отрязали премията в хлебозавода. Стигнахме ние реката и той рече: Ванчо, тук стой, сине, па прецапа на отсрещния бряг и лекият ветрец взе да довява сочни псувни и попръжни. Кълнеше този човек всичко живо от шефа на хлебозавода Йоско Кавгаджиев до Президента на чистата ни и свята Република Бат Пешо***. Не подозираше колко добра дикция има и как ясно го чувам.

    Кондукторът Вичо описа такъв един чешит безподобен, борец за правда и свобода. Ще размаже той политиците лицемерни, ще им го нацепи – бъбрели за Трайко Китанчев унизените, радвали му се, разчитали на Трайко, а се оказало, че Китанчев не умее две думи накръст да свърже, камо ли наглеците да притесни. Инак изключително храбър, готов бил гол в женската баня да влезе.

    – От съчетанието Храбър и Глупав най ме е страх – обади се мама. – Ако е кръгъл простак, що значи храбър, що значи нахакан?

    За митове и легенди заговориха, за измишльотини, в които Ванка Глупака в сюблимния момент става цар Иван Грозни и с калъчка разбива стотина печени Александър-Божковци, а на змея Иван Костов одма му реже трите глави, с които за кроткия ни народ се превърна в образ на далаверата.

    – Моят любим генерал**** дари пищов и цуна мухабетчията от вестниците, дето с юмрук налетя върху полицай на пост – рече Гица. – Чудя се все пак що генералът дари боен патлак на скулптура*****. Може би за да гърми на воля и по други полицайчета, вместо да ги бъхта с юмруци. Защитникът на закона шеф на полицията срещу Защитника на Мултигруп брадатия мухабетчия с неизбежната пура и чашата уиски, айде бе, как стават тези работи, възможно ли е това да се случи? В какви славни времена на демокрация живеем, а!

    По Коледа пред блока с луксозен джип докараха шопара Хектор. Натиснаха го мъже да го колят, а шопарът се отскубна, три пъти обиколи блока, сподирян от глутницата с ножове, мотики и сопи. И сред тях бързонога като Ахил Богоравний търчи и една запетайка, баш-касапинът бай Минчо Вазелинчето. Хектор грухти, хвърля се като бенгалски тигър зад паркираните коли; само ножът, дето стърчи от гушата му, напомня, че не е той хищникът, ами е жертвата. Свинска съдба! Да бе котка, че да се отърка в обущата, любовно да мърка в скута на мафиотския бос и да е осигурен до дълбоки старини, ала не би. Прасе или мутра – правят му евалла, отстъпват му, съобразяват се, копанката му все догоре с ярма и други свински благинки пълна, докато по-голям нерез от него, не му светне куршум в зурлата лакома.

    Тъй е то! Реши дребосъкът, че е Месия, пратен от Небесата над нас, па се издува-издува-изду-у-у-ва като балон със свирка-пищялка от селски панаир. Драмата му – че вместо велика личност, народът открива и у него киселата гримаса на посредствеността и грандоманията.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 23 jan. 2018

___
* Ръкописът от 1994-2004 г. не видя бял свят, че хубави хора му пресякоха път. 

** От ТКЗС – Трудово-кооперативно земеделско стопанство, каквито имаше, кажи-речи, всяко българско село в годините на "победилия социализъм".

*** Петър Стоянов (1952) – юрист, адвокат по професия, политик и президент на Република България между 22 януари 1997 и 22 януари 2002 г.
**** Бойко Борисов (1959) – по това време главен секретар в МВР, по-късно кмет на София и пр. Вж. http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm
***** Вежди Рашидов (1951) – скулптор, министър на културата в кабинета Борисов I и Борисов II. Вж. http://www.btv.bg/…/588-Politsay_sas_schupen_nos_sled_skand… & http://www.mediapool.bg/vezhdi-rashidov-stava-pocheten-graz…