Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 28 септември 2018 г.

Публицистика – ТЕБ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА

ТЕБ НИКОЙ
НЕ ТЕ ОБИЧА


   03.09.2006.

   Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, сварих си силно кафе, па седнах на балкончето, осветено от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам калпавото настроение – трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите; отворих напосоки тези трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.

   И разбира се, неслучайно попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от дни насам. Ето за какво отварям дума: разсъждението е част от онова, което имам да кажа, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд в кварталното кафене.

   В импулса да пиша същественото е нещо, което ме е развълнувало. И да го запиша това нещо по начин, че читателят да го усети. Внушението се усилва от къси изречения, простота на изказа, глаголи, избягването на прилагателни, както и на обстоятелства и коментари. Така евентуалният ми читател е изкушаван сам да допълва. Обяснявам ли обстоятелствено и подробно, не оставя ли празни пространства, вибриращи от изкушение да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме хубави. И писането като изкуство изскача из пяната на самолюбието както Афродита из морските вълни край Кипър. 

   Писането на стихове дисциплинира за избора на точна дума; точната дума е както верния звук в музикална пиеса: не бива да се забелязва като инструмент, като средство. Забелязват ли я, значи не е точната тази дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за парчетиите ламарина, които съставят корпуса й?

   Всеки значителен автор сам създава своите читатели – хората, които заразява с вкуса, с манталитета, с възгледите си за човека и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито предадени събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки бегло щрихираните мои описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от своя жизнен опит, този човек вече не е просто читател (субект на творчеството), а съ-творец (излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, престава да е мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за този човек.

   Четири са тезите, които предлагам за размишление.

   1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш написаното от класиците, просто не се залавяй, не си губи времето!

   2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, насочва човека към Божественото в неговата греховна и объркана от страстите душа.

   3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънцето и любовта Оазис на Духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи с множеството; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грехове, между нуждите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.

   4. Изкуството (а пък литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния злодей има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека неизменно взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.

    05.10.2006.

   "Теб никой не те обича – бе ми казал преди години (тогава съм бил 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", и втренчен към площада, мляскайки дъвка, добави: – Не ти ли прави впечатление, а? Това не ти ли говори нещо?" И тогава се замислих. Ами да, родителите ми не са ме глезили; това прегръдки, мили думи, да не говорим за галене, за каквито и да било незабележими знаци на благоразположение... за мен си бяха приказен филм, предназначен за други хлапета, за друг някого. Мен ме нямаше в този приказен филм.

   По-късно много пъти съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били така хладни и безразлични, както са се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо сестра ми, която беше рядко красиво девойче, беше обкръжена с тяхното внимание и благосклонност, колкото и строги да са били към нас, двете им деца? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз, не моята неопитност, не надменни хазяи или изобщо хора и деца, с които нормално! – случвало се е да имам проблеми.

   Имаше в махалицата ни доста по-едър от нас, дребосъците, як хлапак, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята запомних с изключително злостния му характер; беше от редкия тип пакостници, за които казват "злобно по рождение". Майка му бе висока кокалява женица, баща му – огромен, с лапи, походка и жестове на закоравял побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, която се състоеше от малка стая и антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата пловдивска уличка Ниш късно вечерта долитаха закани, ругатни, циврене, ехтеше дрезгавият пиянски глас на великана Михал, та съм се чудил, едва 6-7-годишно хлапе как още не са се изтрепали онези хора.

   Единственият им син, шестокласник вече, пет-шест години по-голям, далеч по-едър и по-силен от мен, веднъж ме спъна, бутна ме на земята в прахоляка на уличката Ниш; налагаше ме с юмруци, с коляно ме беше затиснал, тържествуващ крещеше: "Яж пръст, мамицата ти, яж пръст! За тази земя баща ти се е борил".
Разплакан, едва отървал се от Белята и с лице окаляно, охлузен, изранен, тичам да се оплача на майка, да заровя очи в скута й, както вероятно би сторило всяко хлапе. А пък майка ми се затворила в стайчето на двора, където държахме дървата и кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката. 

   И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцания, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишам от нервни конвулсии, шепна й:
"Майко! А пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". Боже, колко съм се лъгал в онзи момент!

   Като се дръпна гнусливо и ме отстрани с лакът от себе си, моята родна майчица ми извъртя такава яка плесница със сапунена длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесницата през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори:
"Кой те калесал с Белята да си играеш? Сам си си виновен". И... дотам!

   Прескачам през деветте стъпала надолу към умирисаната на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, никой да не ме види разплакан и разтерзан. Страхотен урок
** – от онези немногословни кървави уроци, които цял живот помниш. Оттогава ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, у мен първо да търся причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – у мен е вината за всичко, което ми се случило; не друг... аз не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам на света, че с нищо не съм предизвиквал Тошо Белята***, кой ще ме чуе, пък и каква полза от хленч!

   А Любовта, о, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнатия. По-нататък вероятно ще продължа по тази тема; засега спирам с хладния извод, че колкото по-силно, по-отчаяно се стремиш към любов, толкова по-жестоко Любовта наранява. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, edited by 28 sep. 2018

Илюстрации: 
- Зимата на 1953 г., 5-годишен сред улица Ниш край Пещерско шосе (горе);
- Входът към Царството на моето детство, избата на улица Ниш № 4. Зад зелената врата изядох сапунения плесник, когато отидох да хленча (долу).
___
* Роденият през 1940 г. в село Врабево в Троянския балкан Николай ЗаяковВж. https://literaturensviat.com/?p=2101
** Споменал съм случая веднъж, нямаше как да не го спомена пак
*** Месеци по-късно
Белята умря от тетанус; чоплил си с гвоздей зъба. Бел.м., tisss.

Публицистика – БОРИС ДЯВОЛА

БОРИС ДЯВОЛА

   Завчера сглобих бюфет, правен от баща ми. Сестрицата ми го държала цяла година на двора под черги и найлон, та на места фурнирът е напукан и се рони като юфка. Най-сетне холът ми доби що-годе завършен вид, ала има да се правят поправки по Бащиния бюфет. Така е и с родовата ни биография, с родовата ни памет, която се налага да възкресяваме от пепелта на прегорели страсти, под които все ще срещнеш и по някое живо огънче от България на коравите българи.

   40-годишен, дядо ми Борис (баща на майка ми) имал две колоездачни ателиета: в Перущица едното, другото – в центъра на Пазарджик. Имал няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, зеленчук. Понеже съм първият му внук, водеше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака сред лозето, красавецът Сивчо, жребеца със сиви петна и гордо вирната шия, помня бумтежа на газовия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и дядо с мотика в ръка, до колене запретнал крачоли, гази калта, отваря път на водата ту към една, ту към друга леха. Или седнали сме на сянка покрай талигата, обядваме домашен хляб, сланина, чесън, а чучулига трепка с крилца току десетина метра над главата ми и песничката й е така звънлива и тъй сладичка, както вероятно само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.
Сега си давам сметка, че този мой предтеча е живял живота си с всичката си сила, обилно гребял и от хубавото, и от лошото – с мазолести, отрудени длани. И нищо – даром получено! Всичко – от иглата, от лъжиците и паниците нататък е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти как и къде да вложи спечеленото. Започнал 16-годишен от нищото, а на 40 години, в най-усилното време на Втората световна война, вече е с пълна къща челяд и аргати на раменете. Баба ми Вена (Невена) перяла и готвела – освен за петте си деца, мъж и свекърва, и за двамата калфи и неколцината временно наети аргати. На единия от калфите, помня, казваше се Кръстю, дядо Борис помогна да си купи къща с двор на съседната улица. Със Стоян – три години по-големия от мен син на същия Кръстю, изкарахме една смяна на летен ученически лагер в Панагюрските колонии, пратени от някогашното пазарджишко основно училище "Методи Шатаров". Бях доста слаб и боледувах от какво ли не, но в пловдивското ми основно училище, въпреки това, други деца пращаха, дето се казва, деца на родители с връзки.

   В Перущица – родното селище на жена си Невена, Борис уредил вело-ателие, предлагал велосипеди на час под наем; в Пазарджик, на пъпа на чаршията, във второ ателие оставял пък сина, вуйчо ми Любен, да му движи алъш-вериша. На ателието в Перущица през седмицата виси баба ми, в Пазарджик – вуйчо. Търчи Борис по бахчите на пазарджиклии в делник, а в неделя отскача до Перущица да ремонтира повредените велосипеди. И не само това, ами и търгувал със стока по договор с немска фирма за велосипедни части...

   Първи в този район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, докарва вода на двора си. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивал гайка някаква си на пломбирания от царската власт радиоапарат, за да слуша с приятели забранените радиостанции. В струпани за градеж на новата му къща камъни криел ротативка за печатане на позиви, а 12-13-годишен, вуйчо ми Любен нелегалният ръководител на Съпротивата в областта Методи Шатаров ползва за куриер, и пак тъй, вече подир 1953-1954 г., спомням си, от дядовия радиоапарат "Херц", сглобен от части с надпис "Made in USA", слушаха с приятеля му Спас БиБиСи и Радио Гласът на Америка.

   Своите не жалел, държал се с тях много по-сурово отколкото с аргатите. Докато бъдещата ми майка е студентка в пловдивския Учителски институт, а бъдещият ми баща чиракува в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. На снимката бъдещата ми майка е в бяла рокля на алея сред Цар-Симеоновата градина в Пловдив, а отдолу се мъдри почти Ботевото*: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".


   Майка ми е втората му щерка; както говорят сестрите й, негово копие и любимка. Родена е навръх Гергьовден 1925 г. Нея, като по-голяма, пратил при газовия мотор и помпата за поливане, че освен всичко друго наемаше се и да полива лозовите градини и бахчи на пазарджиклии. Мъкнели на гръб децата му чували с оборски тор да го разхвърлят из градините. Някъде около 1944 г. бута кирпичената съборетина и вдига къща на кат и половина.

   Вода от чешмата на двора си наливале цялата махалица наоколо. Камък голям дотъркалял и там оставял скъпия си сребърен часовник като знак за доверие към комшиите, дошли за вода. И един ден часовникът изчезва. Без думица да рече, без да се вайка, поръчва десетина каруци тухли – материал колкото за още една къща, и огражда двора със зид над два метра висок и с керемидени стрехи отгоре. Двете крила на голямата дървена порта към двора се залостваха с талпа, на която висеше катинар, който се отключваше с особена, "пъпчива" пластина.

   Нарочно ли го е сторил, за да се отърве от комшиите, или наистина някой му е отмъкнал часовника? Не мога да кажа. Но като знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на селски тарикат. Беше от този сорт българи, които заради едната чест могат да ти светят маслото, усетят ли, че ги лъжеш, като си им  засегнал доверието, достойнството им. Правил е страхотни жестове. На циганина, негов ратай, Хасан къща построи, даде му пари кон и каруца да си купи и да захване бизнес. И за благодарност или за друго нещо, в двора на същия Хасан го пребиха от бой циганите. Ала нямаше хленч, нямаше закани за отмъщение, нямаше ни съд, ни нищо; полежа около месец, баба ми Вена му налагаше натъртеното с прясно драна ярешка кожа и му мина като на куче. Любовна история като да беше на дъното; това ми иде на ум, но не съм се сетил да питам лелите или майка ми, щерките му, демек.

   Двора му си го нарисувах по памет в бележника: не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото. А къщата, към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между страничните две – по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата редица от поне дузина лястовичи гнезда. Лястовиците – от онези, с дългите опашки. По цяло лято се носи над двора тъничкото им цвъртене. Долитаха често и гургулици, току тежко-тежко кацнат сред кокошките и пуйките или се мушат на сянка из листата на голямата лозница, ако не префюфюкват с криле ниско над двора. Камбаната на църквата "Света Богородица" в западния край на Пазарджишката чаршия, отсам моста на Марица, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована дървена стълба, опряна на стената, можех да се изкатеря на тавана. За мен таванът на тази къща бе вълшебното Царство на ароматите. На окастрени пръти есенно време тук овесваха кехлибарено грозде афуз, което с аромат на стафиди изпълваше цяла зима къщата. Чепки грозде имахме чак до края на март.

   Под големия навес в далечния ъгъл, до портата, стоеше огромната каца "бадем", висока над човешки бой. В тази каца гроздето се насипваше с плетени кошове и по стълба трима-четирима мъже влизаха вътре да тъпчат гроздето с боси нозе. Дядо продаваше и вино.

   Спомням си как се прибираме с талигата от градините. Канатите й са отметнати встрани, а горе в четири-пет реда – щайгите с ягоди. Докато прекосим Пазарджик от отсрещния му край през центъра до вкъщи (улица Тунджа № 18), половината ягоди пазарджиклии изкупуваха по улиците. Шестваме двамата със страховития ми дядо, облъхнати от мирис на ягоди, и ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря и ние, уморени и гладни, но и щастливи с дядо, влизаме в двора, пък баба Вена и лелите ми се суетят наоколо ни уж, но за кратко всичко си отива на място. Всеки си знаеше задълженията в тази къща. Отпред вече се трупат махленските дечурлига; и съседи, покашляйки се за тежест, идат да питат останали ли са ни ягоди за продан.

   До обора на коня Лишо (керемидена на цвят едра и мудна кобила с дълга руса грива и руса опашка, по-късно – катранено-черния тънкокрак пайтак Дорчо) беше кочината. По едно и две прасета угояваха всяка година за Коледа. От ранно детство ми е останала тази трагична картина... Клането на прасе! Сбират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо ми Любо, тук е Спас, скулптор, доколкото знам, заклет ерген. Отваря се вратичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба вече е разпалила огъня; в големия петдесетлитров казан водата ври, бълбука. На снега край обора мъжете хвърлят излъскана от употреба голяма дървена тарга, наоколо й нареждат наръчи слама. Касапинът си точи ножа, пробва му острието с върха на пръста, а останалите пийват греяна ракия. И всички са възбудени, очите им лъщят. Спускат се да хванат прасето. То се хвърля насам-натам, квичи ужасено, летят буци кал изпод копитцата му. И тъй, докато го приклещят четирима-петима, а то квичи ли, квичи... И тогава коасапинът с дълга до петите гумена престилка го възсяда, мята се отгоре, забива ножа си в гушата му... до дръжката чак. Блъвва кръв. Обезумяло, животното извива туловището си наляво-надясно; кал от копитцата му се лепи по дрехите, по лицето ми, докато от гърлото му с все по-мазни хрипове руква кървава пяна...

   Сетне мятат трупа с подгънати нозе върху полираната, умита със сапун и вода скара и начева пърленето със стиските слама. Замирисва на пърлено и на печена свинска кожа. Дядо резва по парченце от ухото и опашката, тика ми ги в устата да опитам. През това време с врялата вода и широки ножове свинската четина вече е остъргана и се заемат с отрязването на главата. Обръщат по гръб, с копитца нагоре туловището, режат го точно през средата надве. От дреболиите баба пържи мезе в огромна калайдисана тава. Всеки мъж държи канче червено вино и посяга чат-пат към тавата с пържените късове черен дроб... Това е началото на царско угощение, което приключва късно вечерта с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следващите дни.

   Над масата в кухничката на приземия етаж висят две ловни двуцевки: по-старата е с хоризонтално разположени цеви, по-новата, английската, е надцевка. На същия гвоздей е и патрондашът. Пред вратата върху стара ярешка кожа лежи и потупва с опашка вечното дядово куче. Всъщност, дядо ми да е сменил, да е сменил в моето детство поне три или четири кучета, но – едно, че бяха все от една и съща порода за лов на пилци: бяло и черно на големи петна, с клепнали уши и рунтава опашка, всеки дядов пес носеше едно и също име – Джон. Зиме Спас, Джон и дядо се губеха по три-четири дни в дебнене на диви патици. Имаше си землянка дядо там някъде на полегатия пясъчен бряг на Марица и от гюмето, дебнеха високо прелитащите от североизток над Тракийската равнина охранени ята диви патици. Не е било да се върнат с празни ръце; все си идваше дядо с поне няколко патици на колана. Сред кокошките в оградено до обора и кочината място на двора се разхождат половин дузина мюрета. Патиците-мюрета ги връзват пред гюмето да привличат с веселите си глупашки крясъци гордо прелитащите над Пазарджик диви патици. Ей тук ми иде на ум Радичковият разказ "Нежната спирала".

   Вдясно зад входа към всекидневната под каменната стълба е големият сандък за брашно. Вечер баба омесва тестото в дървено корито, завива го с черги като малко дете да втаса и сутринта рано на следния ден прави четири големи самуна, ни повече, ни по-малко, а точно четири. Подрежда самуните върху широка дъска, загръща я с карирана синя ленена кърпа и отиваме с нея на близката фурна. Към дванайсет по обяд донасяме парливия дъхав хляб от фурната.

   Бил съм не повече от 4-5-годишен. На Василовден, който по онова време се празнуваше на 14 януари, баба и лелите ми подариха сурвачка, покачиха ме върху стол, и изгарящ от притеснение, но и от тръпката да се усещам център на внимание, сурваках дядо. Той бръкна в джоба на развлечения си панталон и рече: "Колкото хвана в шепа, твои са, Джоре..."

   Пак около петгодишен. Дядо ме побутва да се напъхам под масата, докато той, облакътен, си пуши вечната, залепена сякаш за устата му цигара. Да не ни видят жените – баба, майка ми, лелите, на каква щуротия ме учи, подава ми фаса отдолу под масата да си шмръкна. Кашлям, давя се, а той току ме грабне, измъкне ме като лисиче от дупка, ръмжи като голям мечок, стисне ме в мечешките си лапи и търка в лицето ми острата си като шкурка от дни небръсната четина. Пищя, ритам с ръце и крака. Дотичват жените. Баба го хока: "Ех, Борьо, акъл нямаш за пет пари!" Обръща се към мен: "Ами ти, бе! Не знаеш ли, че това му е на него галата? (Галенето, значи.) Издърпва ме от лапите на мечока; лицето ми гори нажулено като с коприва; чувам, дядо ми Борис се смее, ама то и смехът му не беше смях, а мечешко ръмжене.

   Дядо издъхна на 26 август 1972 г.. Не му отидох на погребението. Събудил се както обикновено – преди пет, кога първите лъчи на лятното слънце се плъзгат косо по лицето на къщата. Стоял в рамката на вратата към приземния етаж, зад която врата бе хамбарът с брашното, и там се строполил по очи. Като любовница посреща Смъртта с уста, кой знае защо! – пълна с пръст и разкривена... в смях.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Илюстрации: 

1. Около 1938-1939 г. край колодрума в Пазарджик. 2. Лятото на 1926 г., в притвора към църквата на Бачковския манастир. Вляво е Спас – скулптор и единственият му приятел, който през 1954-1957 г. кажи-речи всяка вечер идваше да слушат скришом емисиите на Радио БиБиСи и Радио Гласът на Америка. Бебчето в скута на дядо е майка ми Надежда, втората му дъщеря след Вяра – девойчето вляво от него на снимката; Вяра ще издъхне в седемнайсетата си година от уплах; до Борис е жена му Невена, а пред нея е прабаба ми Спаска – майка на Невена и съпруга на Гочо, единствен оцелял от многолюдния заможен перущенски Хаджи-Трендафилов род, отървал дръвника през Април 1876 г. само защото бил петгодишен и бездетен турчин се застъпил за него пред джелатина, че го осиновява. 3. Около 1940 г. с жена си (баба ми Невена) сред две от берачките в лозята му.

Plovdiv, 11 uli 1996 – edited 28 sep. 2018
___
* Млад съм аз, но младост не помня, из Ботевото "На прощаване". Бел.м., tisss.