ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (200.)
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
22.05.1999., прод. БОКСЬОРЪТ ПОПОВ
Защо крещят, дявол да го вземе! Защо лумкат с юмрука по масата, пулят зъркели и гледат като настъпана жаба, обадиш ли се не в
съгласие с тяхното? Толкова ли е болезнено да чуеш различно мнение! Ей така, извън кожата си, зачервен от гняв, ми кресна известният и уважаван от мен писател Васил Попов от селото Миндя в една ведомствена хижа, когато ни бяха сбрали шестнайсетина
пловдивски млади поети и разказвачи за два дена. Беше едно от чудесните мероприятия по времето на
соца, когато с поръчение от Партията Съюзът на българските писатели
пращаше печени, утвърдени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как
се пише, па и с каква цел се пише, че извън соцлагера империализмът дебне да ни свари по бели гащи. Та сладко-сладко ръмжейки, страховитият с вид на професионален бияч, пък той и наистина си беше някога боксьор от тежка категория, Васил Попов, кой ли го дявол подскокороса, се захвана да
чепка из "Малкият принц" на Антоан дьо
Сент Екзюпери, поувлече се и цитира пасаж, дето го няма в
тази тънка книжчица, която се чете, кажи-речи, на един дъх. Обадих се, че не е тъй, друго е, и казвам точно как е. Ами че по онова време аз с
книгите на Екзюпери лягах и ставах, "Малкият принц" я
знаех почти мо та мо, както казват французите. Обаче едрият, масивен като канара мъж с изразителни
торбички на заклет алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска
тишина в помещението, чуваше се как лекият планински ветрец шумоли в
боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е
както аз казвам!" – някак лениво рече писателят Васил Попов. Объркали
сте се – настоявам, – и това е от Екзюпери, ама от "Южна поща". Страшният мъж издумка с юмрука си по масата; кафе бяха
сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Веднага напусни, ти казвам!"
Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах на перваза. Седя, мисля, размишлявам: ако се залети към мен, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (някакви си 54 кг), обаче на неговата няма как да стане. Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга паянтови масички. С тебеширени лица гледаха пловдивските ми приятели Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев, Йордан Костурков, Тоня Трайкова, Цветана Сестримска и поне още четирима-петима; бяха се гипсирали, а над главите им бумтеше огромният Васил Попов, мен вече не ме и поглежда от този момент: "Аз не съм дошъл тук от триста километра (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае; става това в района на почивната станция към пловдивския Текстилен комбинат "Марица", зад любимата за много пловдивчани хижа "Здравец" двайсетина километра от Пловдив.) да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива още две-три лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията и повече зъб не обели, хич не се върна към злощастния френски пилот аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. След час и нещо черната волга с бяла софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!
Човешки работи, мисля си сега! Сега... когато записвам тези куриозни историйки, карам петдесет и втората си година. Самият Васил Попов, мисля, се спомина едва петдесетгодишен. Разправяха, накъркал се... и в хотелската стая на най-луксозния пловдивски "Новотел" предал богу дух. Тъй че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско, a la село Миндя грандоманство и просташки бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато беше жив писателят от Миндя. "О, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански, английски сам ги научи. На времето Васко беше добър боксьор и всички му имат страха." И още нещо, което не от Мишо, а от вестниците по-късно научавам: Васил Попов бе единственият българин, поканен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което си е пак знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм: Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които бодро шестваха с аленото знаме на кресливата партийна правда отпред и се устройваха в живота като храненици на властта. Ама какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, просто плаче да му се надсмееш като на приятел и несретник! С тези сключени рунтави вежди и с това масивно излъчване на готино диво говедо. Въобще, таквази личност най-малкото ще ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав и стил. О, и аз съм пристрастен! И моето мнение се влияе чат-пат от човешки слабости и глупости, из мелочей, както казват руснаците.
Значи, замина си Васил Попов от хижата на текстилния комбинат "Марица", идва благообразният като църковна икона Добромир Тонев, родом от Ямбол, и си върти показалеца край слепоочието: "Абе, майна! Мислеше ли какво щеше да ни се случи, ако този се беше развъртял? Пичове, а пък на мен – обръща се към останалата част от притеснената компания кандидат-писатели, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей-й-й, това майна не знай с какво се разминахме. Честен кръст!"
Не мога да го обясня, но... закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се пробужда: Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом ти се емчи! И могат кратуната да ми строшат, от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда, кресльото му с кресльо. И не се е случвало кресльовци да ми посегнат, колкото и истерично, колкото и нагло да са се държали от самовлюбеност и тщеславие.
Знам печална версия, че някога достолепните граждани на Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали сред агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Странна, алогична е психологията на тълпата. Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от предвидима за добрия психолог моментна амнезия относно нравствеността и човеколюбието. Пази, боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред греха си! Отделил се сам от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, т.е. подвластен на християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човека – особено ако е слаб характер, можеш да го видиш безскрупулен, с озъбена гневна муцуна. Винаги са ме плашели фанатизмът, наглата увереност в собствената правота, които изригват унищожителната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата.
Наистина, крещели са ми и поединично, и групово... неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и комунистът – някогашен партиен секретар на квартала, където живея, другарят Димитър Стойков (1986), и новооглашеният лидер (1990) на първата Демократическа партия току след вътрешнопартийния преврат на комунистите от Десети ноември 1989 г. Илия Кожухаров, и десетимата души колеги, разлютени от статийка от четирийсет реда, без да съм им споменал имената, но те се познали, отпечатана в пловдивския "Отечествен глас" на 14 януари 1993 г.; става това на моментално насрочен за целта педагогически съвет. Ама и по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме пропъдят от вестник "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Защо не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за Илийката Зайков (1944-2011) от село Брестник, Пловдивско бях "помак и малко фашистче", за г-н Илия Кожухаров бях комунистическа подлога. На Арусяк Агопян, секретарка по документацията на вестник "Демократическо знаме", вестник, който воюваше всъщност за каузата на създадената от Кожухаров и съмишленици Демократическа партия, Кожухаров обяснявал не знам с каква цел, ама добричката Роси – силно изплашена, ме предупреди: "Ще се вдигнат концлагеристите, и ще ви запалят апартамента, така ми каза господин Кожухаров. Тъй че много внимавайте".
Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че са се познали, макар и описани без имената, как обикалят бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока – приканваха с високопарни фразички да се отрека чрез същия вестник от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе... ах, какво ще ти се случи, Бояджиев! Една между тях, Катя Крушкова, сега жителка на Несебър, по телефона късно вечерта в течение на седмица ме заплашваше със съд. "Парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше тази приятна иначе и благовъзпитана дама с нелек личен живот зад гърба. – Просто нямаш представа каква мизерия е, тръгна ли да те влача по съдилища." Бих казал за всекиго от споменатите: добричък по душа, талантлив в своята професионална област, да! – в тесния кръг на приятелите, в семейството си, в рода си всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите човек. Но защо – получил и синапено зрънце власт, всеки от тези съвсем неслучайни българи се рони пред очите ни като пясъчна кула на морския бряг?
Завършвам спомена за баща ми и нищожна част от самовлюбените в моя живот с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил сътрудникът фотограф Красен Бурханларски – този виновен, онзи виновен, всички сме му с нещо длъжни, всички гадни. Пяна му хвърчи из устата, с показалец ни сочи тавана. Става това в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка. Четирима – аз, Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов от Силистренските села, го зяпаме неми. Онези тримата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, яко се запоти този женчо Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му полекичка: Май много си се харесваш ядосан, а? И женчото, като шибнат с камшик, изцвили, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този истеричен, жалък, посредствен актьор.
Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах на перваза. Седя, мисля, размишлявам: ако се залети към мен, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (някакви си 54 кг), обаче на неговата няма как да стане. Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга паянтови масички. С тебеширени лица гледаха пловдивските ми приятели Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев, Йордан Костурков, Тоня Трайкова, Цветана Сестримска и поне още четирима-петима; бяха се гипсирали, а над главите им бумтеше огромният Васил Попов, мен вече не ме и поглежда от този момент: "Аз не съм дошъл тук от триста километра (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае; става това в района на почивната станция към пловдивския Текстилен комбинат "Марица", зад любимата за много пловдивчани хижа "Здравец" двайсетина километра от Пловдив.) да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива още две-три лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията и повече зъб не обели, хич не се върна към злощастния френски пилот аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. След час и нещо черната волга с бяла софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!
Човешки работи, мисля си сега! Сега... когато записвам тези куриозни историйки, карам петдесет и втората си година. Самият Васил Попов, мисля, се спомина едва петдесетгодишен. Разправяха, накъркал се... и в хотелската стая на най-луксозния пловдивски "Новотел" предал богу дух. Тъй че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско, a la село Миндя грандоманство и просташки бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато беше жив писателят от Миндя. "О, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански, английски сам ги научи. На времето Васко беше добър боксьор и всички му имат страха." И още нещо, което не от Мишо, а от вестниците по-късно научавам: Васил Попов бе единственият българин, поканен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което си е пак знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм: Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които бодро шестваха с аленото знаме на кресливата партийна правда отпред и се устройваха в живота като храненици на властта. Ама какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, просто плаче да му се надсмееш като на приятел и несретник! С тези сключени рунтави вежди и с това масивно излъчване на готино диво говедо. Въобще, таквази личност най-малкото ще ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав и стил. О, и аз съм пристрастен! И моето мнение се влияе чат-пат от човешки слабости и глупости, из мелочей, както казват руснаците.
Значи, замина си Васил Попов от хижата на текстилния комбинат "Марица", идва благообразният като църковна икона Добромир Тонев, родом от Ямбол, и си върти показалеца край слепоочието: "Абе, майна! Мислеше ли какво щеше да ни се случи, ако този се беше развъртял? Пичове, а пък на мен – обръща се към останалата част от притеснената компания кандидат-писатели, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей-й-й, това майна не знай с какво се разминахме. Честен кръст!"
Не мога да го обясня, но... закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се пробужда: Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом ти се емчи! И могат кратуната да ми строшат, от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда, кресльото му с кресльо. И не се е случвало кресльовци да ми посегнат, колкото и истерично, колкото и нагло да са се държали от самовлюбеност и тщеславие.
Знам печална версия, че някога достолепните граждани на Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали сред агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Странна, алогична е психологията на тълпата. Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от предвидима за добрия психолог моментна амнезия относно нравствеността и човеколюбието. Пази, боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред греха си! Отделил се сам от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, т.е. подвластен на християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човека – особено ако е слаб характер, можеш да го видиш безскрупулен, с озъбена гневна муцуна. Винаги са ме плашели фанатизмът, наглата увереност в собствената правота, които изригват унищожителната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата.
Наистина, крещели са ми и поединично, и групово... неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и комунистът – някогашен партиен секретар на квартала, където живея, другарят Димитър Стойков (1986), и новооглашеният лидер (1990) на първата Демократическа партия току след вътрешнопартийния преврат на комунистите от Десети ноември 1989 г. Илия Кожухаров, и десетимата души колеги, разлютени от статийка от четирийсет реда, без да съм им споменал имената, но те се познали, отпечатана в пловдивския "Отечествен глас" на 14 януари 1993 г.; става това на моментално насрочен за целта педагогически съвет. Ама и по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме пропъдят от вестник "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Защо не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за Илийката Зайков (1944-2011) от село Брестник, Пловдивско бях "помак и малко фашистче", за г-н Илия Кожухаров бях комунистическа подлога. На Арусяк Агопян, секретарка по документацията на вестник "Демократическо знаме", вестник, който воюваше всъщност за каузата на създадената от Кожухаров и съмишленици Демократическа партия, Кожухаров обяснявал не знам с каква цел, ама добричката Роси – силно изплашена, ме предупреди: "Ще се вдигнат концлагеристите, и ще ви запалят апартамента, така ми каза господин Кожухаров. Тъй че много внимавайте".
Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че са се познали, макар и описани без имената, как обикалят бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока – приканваха с високопарни фразички да се отрека чрез същия вестник от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе... ах, какво ще ти се случи, Бояджиев! Една между тях, Катя Крушкова, сега жителка на Несебър, по телефона късно вечерта в течение на седмица ме заплашваше със съд. "Парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше тази приятна иначе и благовъзпитана дама с нелек личен живот зад гърба. – Просто нямаш представа каква мизерия е, тръгна ли да те влача по съдилища." Бих казал за всекиго от споменатите: добричък по душа, талантлив в своята професионална област, да! – в тесния кръг на приятелите, в семейството си, в рода си всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите човек. Но защо – получил и синапено зрънце власт, всеки от тези съвсем неслучайни българи се рони пред очите ни като пясъчна кула на морския бряг?
Завършвам спомена за баща ми и нищожна част от самовлюбените в моя живот с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил сътрудникът фотограф Красен Бурханларски – този виновен, онзи виновен, всички сме му с нещо длъжни, всички гадни. Пяна му хвърчи из устата, с показалец ни сочи тавана. Става това в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка. Четирима – аз, Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов от Силистренските села, го зяпаме неми. Онези тримата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, яко се запоти този женчо Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му полекичка: Май много си се харесваш ядосан, а? И женчото, като шибнат с камшик, изцвили, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този истеричен, жалък, посредствен актьор.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 29 uli 2020
Илюстрации:
- Васил Попов, днес е годишнина от рождението му.
- Пазете малкото дете у себе си, и няма да сбъркате.
––––
* Васил Попов (1930-1980) – модерният разказвач в края
на ХХ век и рекордьор по бракове сред писателите, вж. https://www.blitz.bg/article/35172.
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
