ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (906.)
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
26 fev. 1992
НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА
НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА
Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири чинии. Баща ми не пожела да закуси. Обръсна се в банята, изпи на екс сутрешния си чай без захар и това не му направи впечатление, сетне се запъти към центъра на града. Имал си там авери от махалата и от училище. Бродили по тепетата някога като хлапаци да заничат как се онождат любовните двойки, пекли си изровени от бахчите крадени картофи и охлюви, и глозгали врабешки кълки яли, пили кръв от жалва, и в реката само по гащи каракуда ловяли. Накъсо, имал спомени и се надява, че ще му помогнат да открие Виктор. Впрочем, ето какво се случило в полицията...
Изкачва тате двайсет и четири мраморни стъпала пред парадния вход на общинското МеВеРе.
Изкачва тате двайсет и четири мраморни стъпала пред парадния вход на общинското МеВеРе.
– Да?! – посреща го дежурният, вдигнал очила на челото си като летец-изтребител от зората на военната авиация. – Вий по каква нужда?
– По голяма нужда – рекъл притесненият майстор хлебар Тотю.
– Момент! Легитимацията, мол-л-ля! По голяма работа, значи. Грос-сен арбайтен. Я воль!... Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавай кви ми ги ръсиш, одма да не ти стъжня деня.
– По голяма нужда – рекъл притесненият майстор хлебар Тотю.
– Момент! Легитимацията, мол-л-ля! По голяма работа, значи. Грос-сен арбайтен. Я воль!... Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавай кви ми ги ръсиш, одма да не ти стъжня деня.
Тогава Тотю дал личната си карта на ухиления сержант. Онзи се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо записва, чеше се по врата, вдига служебния телефон и повежда следния разговор...
– Госсин каптана, моля!... Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра-а-а... гра-аж... Кой? Непознат, госсин каптан. Тук един гра-а-ажжжжда... Тъй вярно. Слуш-шам! – Тракнал с токове, прав като свещ, и се обърнал към тате:
– Госсин каптана, моля!... Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра-а-а... гра-аж... Кой? Непознат, госсин каптан. Тук един гра-а-ажжжжда... Тъй вярно. Слуш-шам! – Тракнал с токове, прав като свещ, и се обърнал към тате:
– По какъв въпрос ви дотрябвал капитан Добрев?
– Откраднаха ми колата.
– Откраднаха ми колата.
Продължава по телефона:
– Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали? – И пак се връцнал към тате: – Ква марка е автонобилят...? Модел, година на производство? Колко бензин има в резервоара?
Освен тези данни, тате добавил че зазката е с чистак нови гуми, има си вентилаторче за 10 лева с тъкмо купена батерийка от четири и половина волта в сандъка под седалката, както и две подарени тон-колони в щайга със стар лук за посев, която е на задната седалка при китки лавандула за аромат и привличане на пчелите към кошера в двора.
– Запорожжец, значи – процедил дежурният, видимо яко заинтригуван – модел 965-А от петдесе и шеста... Че тогава не беше ли още жив другарят Сталин? – Вероятно в онзи момент го срязали от другия край на жицата, понеже с метален глас се завърта към Тотю: – Какво желаете... примерно, вий в момента... от нас, от полицията?
Баща ми пристъпил разколебан:
– Ми-и... Кво? Нали! Аз… кво? Да хванете крадеца. Кола е все пак, не е кокошка!
Пред районното полицейско управление в този миг паркирало лъскаво МеПеСе, мерцедес-кабрио SЕL, тъмносин металик със свален гюрук, два тона и нещо мощен звяр, а от звяра маце с нежна анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго до пети кожено палто и черна мини-поличка, изпод която се подавали бедра до сливиците, изкачила игриво стъпалата, пернала с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо подхвърлила:
Пред районното полицейско управление в този миг паркирало лъскаво МеПеСе, мерцедес-кабрио SЕL, тъмносин металик със свален гюрук, два тона и нещо мощен звяр, а от звяра маце с нежна анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго до пети кожено палто и черна мини-поличка, изпод която се подавали бедра до сливиците, изкачила игриво стъпалата, пернала с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо подхвърлила:
– О-о-о, Коцев, как е службата? – И отминава, без да чуе какво отговаря ощастливеният, та чак лигите му текат, дежурен на пропуска.
Хили се Коцев, примижава от кеф, помахва с ръчица, и залепил отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, се обръща към тате:
– Документите... Така-а! – разгръща големия оръфан тефтер и пак нещо вписва. Хем драще, хем си мърмори под носа: – Доста млад е образът от снимката. Пък не е тъй плешив. Случайно тоз на картинката да не си ти?!
– На работа съм от девет – измучал Тотю.
– Е, та? – мръщи се онзи. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре, прочиства си зъбите, демек. – Как ш,си на работа, като киснеш натурално пред мен, бе? Кво значи "на работа"?
– Значи, че вече започва да ми превтасва тестото.
Хили се Коцев, примижава от кеф, помахва с ръчица, и залепил отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, се обръща към тате:
– Документите... Така-а! – разгръща големия оръфан тефтер и пак нещо вписва. Хем драще, хем си мърмори под носа: – Доста млад е образът от снимката. Пък не е тъй плешив. Случайно тоз на картинката да не си ти?!
– На работа съм от девет – измучал Тотю.
– Е, та? – мръщи се онзи. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре, прочиства си зъбите, демек. – Как ш,си на работа, като киснеш натурално пред мен, бе? Кво значи "на работа"?
– Значи, че вече започва да ми превтасва тестото.
Онзи открива в отговора тъмен намек към полицията, гушнал телефона като парцалена кукла, надига задник, показва бръсната мънинка колкото кратунка за баня плешива главица с огромни като листа на филодендрон уши през гишето:
– Вий нас за какви ни имате, бе-е-е!
– Ама мутрите... Циганите... Наркоманчетата... Колата ми... Виновен съм, разбира се, ама... Какво толкоз съм казал? Капитан Добрев… Аз такова...
– Какъв капитан? Кой вятър те е довял баш по това никакво време?
– Симо, Симера, мой авер... Не съм искал! Монката... Той... Колата ми...
– Тук сме общинска полиция, гражданино. Монка-Чонка, тати-бати няма тук. Знаеш ли ти ред и устав какво значи?– Ама мутрите... Циганите... Наркоманчетата... Колата ми... Виновен съм, разбира се, ама... Какво толкоз съм казал? Капитан Добрев… Аз такова...
– Какъв капитан? Кой вятър те е довял баш по това никакво време?
– Симо, Симера, мой авер... Не съм искал! Монката... Той... Колата ми...
– Да, госсин старши, знам, а виновен ли съм, че ми откраднали колата
Онзи се чеше зад ухото и по врата, с една дума, размишлява:
– Ливандури не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай.
Никой не ми отговори.
Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил за детските лудории и приятелството с тате; а тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му там наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския им цех това ми ти тесто, та и се наложило на половината им администрация към хлебозавода да слезе от високите етажи на административната сграда и с кюмюрджийски лопати от парното да го сбира на купчини туй тесто, с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти в пекарната. По същото това време в разстояние на близо два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти, омешани с печени осолени бадеми, чам-сакъз, фъстъци и брашънце от кокос. Докато не изкъркали цял литър английско уиски "Уайт хоуп" (Бяло конче), а от говеждата пастърма и смядовската луканка не започнали яко да се загуцват и балончета да им излитат из устата и носа, не преставали сладко-сладко да си приказват. Накрая големият шеф поел да изпроводи своя авер, прикрепял го да се не хлъзне върху розовия мрамор, та да не получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато преминавали гушнати двамцата покрай пропуска на път за изхода, строго да смъмри дежурния:
– Дермо!*** Още като си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че ми е пръв другар. Накакался тъй, накакался**** и ни...къ-къ-кви зззвинения не приимам. – Направил кукиш и замахнал решително, та за малко да се метне от парапета в алеята с розичките, само се изсулил поле-е-екичка, насадил се като торба картофи в трънака, па като обърнал лице отдолу-нагоре кой знае защо строго рекъл: – Умри, а командира си не предавай! Виноват Коцев, молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?
– Тъй вярно, госсин каптан, тъй вярно! – от най-горното стъпало на площадката смотолевила жалвата Коцев за голям кеф на тате.
– За Виктор да се не притесняваме, Ленче – размазва се Тотю, докато се носи из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре на ранина, сабахлен с духовата гарнизонна музика, мойто момиче... Просни, мила Ленче, персийския килим на балкона, на комшиите нишан да дадем, нал-л-ли! – Защрака с пръсти, завъртя задник като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, та мама погнусена се извърна да не го гледа и плю в мивката. Този път обаче, което си е за похвала, той не повръща, не прави опити да си свали ризата и панталона. Търкулна се в Юлкиното креватче и тутакси заспа. Хили се в съня си с такава eдна сладка, детинска и само негова лъчезарна идиотска усмивка, че ми беше драго да го погледам, да му се полюбувам.
– Виж сега какво ще ви кажа. Сега си отивате кротичко у дома вкъщи и утре в осем нула нула кацаш на туй същото гише. Няма да съм аз, обаче вече сте записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?
– Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.
– Значи, да си зарежем ний служебните обязаности, па цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем?! Туй тва ли на теб ти се приискало?
– Викам, да си побъбря аз с Монката-Чонката, а? – изръмжал Тотю.
– Ъ! Ъ! Ъ! – разъкал се онзи, сякаш зъб внезапно го присвил: – Я, глей сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът има посещение.
– Какво посещение, бе! Преди мен друг не видях.
– Да де – отстъпил онзи като жалва костенурка, когато в корубата си се смуши, – додоха с предимство преди вас записани граждани... От снощи хем още записани, да!
– В по-голяма нужда от мен? – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е с предимство, я кажи!
– Не магу – по руски рекъл онзи. – Служебная тайна. Иди сюда завтра!
– Зърнах я аз таз служебна тайна с високото дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал портата, та нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, а тоз: Ела утре!
– Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.
– Значи, да си зарежем ний служебните обязаности, па цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем?! Туй тва ли на теб ти се приискало?
– Викам, да си побъбря аз с Монката-Чонката, а? – изръмжал Тотю.
– Ъ! Ъ! Ъ! – разъкал се онзи, сякаш зъб внезапно го присвил: – Я, глей сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът има посещение.
– Какво посещение, бе! Преди мен друг не видях.
– Да де – отстъпил онзи като жалва костенурка, когато в корубата си се смуши, – додоха с предимство преди вас записани граждани... От снощи хем още записани, да!
– В по-голяма нужда от мен? – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е с предимство, я кажи!
– Не магу – по руски рекъл онзи. – Служебная тайна. Иди сюда завтра!
– Зърнах я аз таз служебна тайна с високото дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал портата, та нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, а тоз: Ела утре!
Тъй си мърморел, докато прескачал през две и през три стъпалата към голямото началство. Не почукал по тапицираните двери на третия етаж и не го възпрели проклятията на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил тъй ле-е-е-еко полегнал запъхтян върху мацката насред удобния като спалня в кораба "Титаник" кожен диван. Неправилната постъпка на тате принудила приятелят му от детските години в бедняшката махалица под Джендем-тепе съвсем да се задъха, че даже и да запелтечи. Скляпал* милият като пор в курник... По-интересно реагирала мацката. Като придърпвала розовите муцунки на непослушните си големи цици обратно под сутиена, изнервена опъвала смъкналите се до глезените й черни чорапи с бордюр от розова дантела, изфучала:
– Аман! Бактън от ливандури**!
– Не ме е баш толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ ми ти никаквица. Да ми рече на мене тя ливандура. Че аз за едната чест човек убивам, е-е-ей!
– Не се коси. Нали работа ще ти свършат!
– Една педесекилограмова никаквица мен тъй да ме...
– Айде-айде, таквиз като тая дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви и акълът! Държава на курвите сме, ей това е България, няма друга такваз на света.
– Да съм аз министър, не ще да е тъй! – видя се за миг и държавен мъж.
– Не ме е баш толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ ми ти никаквица. Да ми рече на мене тя ливандура. Че аз за едната чест човек убивам, е-е-ей!
– Не се коси. Нали работа ще ти свършат!
– Една педесекилограмова никаквица мен тъй да ме...
– Айде-айде, таквиз като тая дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви и акълът! Държава на курвите сме, ей това е България, няма друга такваз на света.
– Да съм аз министър, не ще да е тъй! – видя се за миг и държавен мъж.
– Ливандури не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай.
Никой не ми отговори.
Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил за детските лудории и приятелството с тате; а тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му там наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския им цех това ми ти тесто, та и се наложило на половината им администрация към хлебозавода да слезе от високите етажи на административната сграда и с кюмюрджийски лопати от парното да го сбира на купчини туй тесто, с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти в пекарната. По същото това време в разстояние на близо два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти, омешани с печени осолени бадеми, чам-сакъз, фъстъци и брашънце от кокос. Докато не изкъркали цял литър английско уиски "Уайт хоуп" (Бяло конче), а от говеждата пастърма и смядовската луканка не започнали яко да се загуцват и балончета да им излитат из устата и носа, не преставали сладко-сладко да си приказват. Накрая големият шеф поел да изпроводи своя авер, прикрепял го да се не хлъзне върху розовия мрамор, та да не получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато преминавали гушнати двамцата покрай пропуска на път за изхода, строго да смъмри дежурния:
– Дермо!*** Още като си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че ми е пръв другар. Накакался тъй, накакался**** и ни...къ-къ-кви зззвинения не приимам. – Направил кукиш и замахнал решително, та за малко да се метне от парапета в алеята с розичките, само се изсулил поле-е-екичка, насадил се като торба картофи в трънака, па като обърнал лице отдолу-нагоре кой знае защо строго рекъл: – Умри, а командира си не предавай! Виноват Коцев, молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?
– Тъй вярно, госсин каптан, тъй вярно! – от най-горното стъпало на площадката смотолевила жалвата Коцев за голям кеф на тате.
Следва
Plovdiv, edited 26 fev. 2022
__
* Разг.: Примигвал.
** Жаргон: префасонирано от "левак-леваци", т.е. некадърници.
*** Русизъм: Лайно.
**** Русизъм: Насрал се.
***** Русизъм: Никак, съвсем не! Мълчи, не разсъждавай!
Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, заемки от сериала "Семейство Симпсън". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
