Властта, която уважава себе си, се нуждае от страхливците, от подмазвача и от доносниците както въздуха, слънцето и водата за всяко живо същество! – Аноним (1947)
25 apr. 1994
ДИРЕКТОР*
Трътлестият мъж излезе като дизелов локомотив от учителската стая.
– Ха-ха! Хо-хо-хо-о-о! Хе-хе-хе-е-е, набих им чемберите! Хо-хо-хо! Два месеца ще са тихи и кротки – ечеше гръмовният му кикот. Кръстоса юмручета пред гърди и с упоритото изражение на пакостник по рождение заби взор в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха монтирани в редица като в партизанска колона портретите в позлатена рамка на Левски, Ботев, Добри Чинтулов и монаха Паисий Хилендарски. Постоя тъй неподвижен известно време, набит, с едър торс и глава без врат.
– Мария! Откога не си поглеждала фикусите? – обърна се към чинно застиналата наблизо чистачка, която – бледа и крехка, слабичка, в тъмносиня работна манта, с жив интерес наблюдаваше как два етажа и половина по-надолу, в училищния двор неколцина щурави хлапаци разхождат калните си обуща по току-що боядисаните в оптимистично резедаво пейки.
– Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.
– Нищо! Ти пак ги забърши.
През това време като сенки из задушната учителска стая се заизнизваха някакви женици и някакви умислени плахи мъже без грам самочувствие, някакви посивели хорица, върху чието лице и фигура се четеше не отчаяние, о-о, ами не отчаяние, а тъпото равнодушие на примирили се с участта си някога бодри и свежи висшисти. Минавайки на пръсти, силно прегърбени покрай дебелия мъж, в края на коридора, след като завиеха зад ъгъла към стълбището, тези тихи сенки отново вдигаха очи, поемаха си с пълни гърди въздух и си оправяха смачканата физиономия. Веднага сред тях се появиха двама бъбривци, които пуснаха няколко тъпоумия, в смисъл: Бе, тежичко си е, ама пък сме половин ден свободни, и като сметнеш ваканциите... Единият от тях се опита да анализира думите на шефа:
– Такава е постановката, бе! Не е виновен човекът, че длъжността му е мизерна, неприятна. – Обаче тутакси около него се образува празно пространство... вакуум, както се изразяват физиците, и умникът побърза да се влее пак в стадото, като не спираше да се оправдава, подсмърчайки: – Аз не за лошо го казах... Някой да ме е чул някога да говоря лошо за нашия господин директор? Нали!
– Мишайков! – с фамилиарен тон, само че назидателно се обади идеално плешив пипонест, леко достолепен мъж със симпатично спортно коремче. – Наказан си да викнеш в кръчмето на Руди по една малка гроздова с пържени картофки и сирене. Немедлено и веднагически! Ама то не ти е литература бе, Мишайков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти може би!
Притаил се зад кървавочервената плюшена завеса край открехнатия прозорец в огромния кабинет с никелирана табелка "Директор", дебелият мъж чак примижа от кеф. Беше изтичал при наблюдателницата да чуе какво там си шепнат онези жалки шушумиги. И баш в този миг на наслада от живота, на вратата някой почука.
– Влез!
Влезе, придвижвайки тромаво масивното си яко наедряло туловище на юрдечка, дебелана една с масивен задник и прибрани на кокче косици... Гледаше го отчаяно и предано с немигащи честни сини очи:
– Протоколчето, господин директор!
Той властно махна с лапа да го остави милата туй протоколче върху бюрото му, между телефона и пирографираната битово оцветена "народна" чаша с перфектно подострените моливи. Неестествено привела гръб с едната ръка върху деколтето, другата грациозно изопната настрани, дебеланата тръгна да излиза заднешком, но тъкмо да докопа дръжката, той строго рече:
– Йорданова!... Я, почакай!
– Да, господин директор! – Със свита в юмруче длан пред уста, цяла превърнала се в слух.
– Седни де, седни!
Йорданова приседна в крайчеца на дивана. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг ще се разплаче. Той я фиксира около минута-две с леден поглед, както паяк дебне муха, оплела се в паяжината му.
– Мда-а-а... – Разходи се напред и назад из кабинета. Стъпките му – господарски, тежки, глъхнеха в дебелия персийски мокет. Лапите – с дланите една върху друга зад гърба, върху задника. – Госпожо Йорданова!
– Да, господин директор...?
– Защо ви помолих (подчерта, натърти на думата "помолих") да останете?
– Не знам. Съвсем не мога да знам, господин директор.
– А не се ли досетихте защо именно на вас бе оказана честта точ в точ да водите по протокол събранието?
– Досетих се, господин директор.
– Тогава???
– Ми той Валери Лишев нямаше да се изказва. Предвидили бяхме неговите думи да ги каже Катя Крушкова. Обаче Крушкова... На Крушкова свекърва й се поминала тия дни и...
– То не е оправдание! Нищо не ви оправдава. Свекърва й, дрън-дрън! Свекърви всеки ден умират
– Лишев сам настоя, господин директор. А нали доскоро физкултурникът Лишев беше по приветствията?! – Погледна го умолително отдолу-нагоре, като хлапенце, което тайно е бъркало в шкафа с бонбоните "Merci" и осолените бадеми за гости.
– Беше! Изчете му мандатът на Лишев. На Лишев и излишевци им мина времето, след като правителството им падна. Ясно ли се изразявам?
– Ясно се изразявате, господин директор.
– Хайде тогава. Не ви задържам повече.
С неподозирана за възрастта и за килограмите й пъргавина дебеланата излетя в коридора, а оттам на бегом се вмъкна в учителската дамска тоалетна. Когато вече излизаше оттам облекчена и поосвежена, и с мъничко руж, разтрит върху бузките, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше огромната английска прахосмукачка от кабинета на двете помощник-шефки:
– Оф, Марче-е... размина ми се!
– Да-да! – завъртя глава Марчето. – Ти си мислиш! Той Лишев, откакто есента се изказа срещу ръководството... Лишев ще го поздравява за рождения му ден! Хич, ама хич не ти се разминало... и то когато вече падна правителството и излишевци излязоха в опозиция, пък още не се знае кой идва на власт. Знаеш ли колко народ се натиска за ролята на Лишев в протокола на учителските ви спявки, инструктажи и прочие!
Пловдив – гнездо на невежество и култура
Plovdiv, edited on 28 noe. 2023
Илюстрации:
- Когато всичко пламне, ще имаме нов заем.
- "Веселите уиндзорки" – нещо като оперета.
––– Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" по действителен случай.
* Откакто, наказан за критична статия пловдивски журналист, влязох като учител, изпратен на заточение в това училище, около мен се завъртя, буквално залепна една от осемте колеги по Български и Литература, приятната на вид и любезна, и любознателна Дора Георгиева, която ме подпитваше за всичко, което може да му дойде на ум на човек. Месец, два, три я изтърпях, па с маршова стъпка влязох в шефския му кабинет на Иван Панайотов един кишав ден: "Виж какво – казвам, щом видях ухиления Иван Панайотов насреща, – ако нещо за мен, около мен те интересува, питай. Само не ми изпращай съгледвачи, много те моля! Питай, няма лошо!" И Иван свали картите си върху зеленото сукно на голямата маса: "Като началник, длъжен съм да знам какво става в моето училище. Не се сърди". Декември на 1994 година се случи мразовит и на една от двете ми щерки се наложи всеки ден медсестра да й бие инжекция и някой от двамата с майка им да си е вкъщи за няколко дни. Преди Коледа от новия пловдивски супер-магазин "Евмолпия", дето бе продавачка жена ми, изнасяха маси навън, за да си вдигнат оборота за месеца и годината. Решихме с Ася аз да остана вкъщи тези два-три дни. Както е редно, подавам заявление за неплатен отпуск в училищната канцелария и след час вика ме училищният шеф. "Виж сега, Бояджиев, поставяш ме в кофти ситуация. Къде да ти търся заместник преди Новогодишните празници, кога се оформят срочните оценки? Влез ми в положение". И аз склоних да притичвам между учебните часове до вкъщи тези два-три дни, докато децата ми боледуват и се налага някой да ги наглежда. Харно, ама след сутрешната смяна Панайотов свиква Педагогическия съвет и пред стотина учители, вперил зъркелите в мен, каза буквално това: "Добре знам, че някои между нас могат да си осигурят болнични, когато си поискат и колкото искат. Нека обаче да запомнят, че тези номера оттук-нататък при мен няма да минат". Веднага си написах заявлението за напускане. Идва да ме търси чешитът същия следобяд в моя кабинет. Угрижен, притеснен, гледа ме като мишка в трици и говори: "Що реши да ни напуснеш! Какво ще каже другарката Трендафилова от Трети районен комитет на Партията?" Коя е па тази Трендафилова, не знам; побъбрихме вечерта с жена ми, и си изтеглих молбата за напускане. Бел.м.,tisss.
И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст, Библия
5 sep. 1999
КВО СEА, ШИ СЪ ИЗЛАГАМЕ ЛИ?
Частните таксита бяха първите лястовички на тъкмо прохождащата уж-демокрация. Появиха се при царуването на Бай Тошо с онова приятно Постановление № 56, което половинчато, ама даде възможност на масовия българина да поработва, да заформи допълнително свой личен бизнес, с други думи, да стане господар на себе си. С какво превъзходно самолюбие отиваха да си плащат данък-печалбата новите частници, ех! Самочувствието у човека, който зависи единствено от труда и предприемчивостта си и не клати шапка на това или онова партийно величие, или окопал се по върховете на управата плъх, личеше в осанката, по начина им на говорене на нашите пловдивчани. Сетне дойде славният Десети ноември на българските партайци: шупна тинята, дигна се от дъното лигава слуз от предишни епохи. При мътилката бившите "най-достойни" прехвърлиха кокала от поколението стари партайци на бодри комсомолци от първите вчерашни редички и върху чугунените рамена на палавниците от непотопяемата наша Държавна сигурност. "Комунизмът си отива!" и "Демокрация! Демокрация!" – пееше и вееше байряци светата доверчива Наивност по площадите на България, въобразила си, че Свободата наготово ни се полага или пак някой отвън ще дотича да ни свърши къщната работа, двора да помете, Републиката ни от алчна лицемерна гад да изчисти.
Ама какво беше онова Велико народно събрание! На всеки четирима т.нар. "народни представители" трима бяха комунисти или ченгета. Уж честно избраният за президент Желю Желев (1935-2015) тутакси се венча за храбрия наш генерал Атанас Семерджиев (1924-2015), същия онзи палячо от Велинград, който пожела да му донесат служебния патлак, сам да се гръмне, че го засегнали на чест, ала ден подир назначаването му за вицепрезидент на Републиката се разпореди да бъдат заличени дирите на доносници и достойни чиновници в Държавна сигурност. Започнахме да усещаме наживо вица за плевенската курва, която много държала на честта си. Този анекдот напомня етюда на докачливия генерал*. Отлично школуван, професионален актьор с опит, няма що!
Ама не за това е тук думата, а за таксиметровите шофьори, по-точно, за един от тях, който имал изключителното удоволствие да обслужи съпругата на мъж мъжествен от новоформиралия се политически и стопански елит... Наела го нашия завалия госпожа от тротоара пред Католишката катедрала, изула си сандалите, кръстосала крак върху крак по турски на предната седалка на тикото му, бодро и мелодично изчуруликала: – Карай през тунеля... През тунеля карай!
Отминали Тунела под Трихълмието. Отминали моста над Марица срещу Панаирното градче. На кръговото зад Панаирното градче таксиджията делово се осведомил: – А сега накъде? – Ами-и... свий наляво и по булеварда... по булеварда, все по булеварда!
Наближили луксозния Парк-хотел "Санкт Петербург", бивш "Ленинград", на свинаря Георги Гергов (1956)**.
– Навярно тук си пиете кафенцето? – рекъл, колкото да се ориентира шофьорът, да го наречем Бат Дони или просто Дончо. – Не знайте ли кой е съпругът ми! – учудила се. – Шефът на полицията тук и всички директори му козируват. Когато с него говори, мирно стои и самият дядо владика. – Че кой ли ще да е? – зачудил се Дончо. – Да не би случайно мъжът ти да е Негово светейшество вселенският патриарх Вартоломей? Ма Вартоломей живее в Цариград. – Ха познай де! – преминала непринудено и тя на "ти", като нежно положила ръчица върху коляното му. – Ху-уву де – рекъл небрежно. – Мно-ого важно! Возя клиента, плаща си, казваме си чао и всичко е наред.
Замълчала си тя, ама започнала да го наблюдава така, сякаш с очи го пие. Стиснал наш Дончо геврека, волана на тикото, демек, и понеже наближавали края на Пловдив, където бившият булевард "Москва" неусетно се превръща в тесен път сред бахчите и нивите, попитал:
– А сега??? – Все направо... Карай през къра! През кестермето карай!
– Ний на "Девети километър"*** ли отиваме? – рекъл да уточни Дончо. – Мо-о-оже! Може и отвъд. Кво ти пука! Броячът нали ти отчита?! Тази неопределеност го изкушила внимателно да я поогледа. Решил, че е хубавичка, всичко й от Бог по рождение дадено, и като жена си го има даже в излишък. – Ъххх! – въздъхнал тежко, че не му било за пръв път... Пробвал на шега да обърне мухабета: – Ами вашичкият господин иначе как е? – Мъж! – Май не го бива бир таман? – Нас двамата с теб, миличък, в тоз момент тва кво ни засяга? – А, не! Само питам. – Е, отговорих ти. Други въпросчета имаш ли? – пернала го по носа, па си турила и другата длан на рамото му, гушнала го. Усетил коравите й цици и дъх на маргаритки.
Докато стискал кормилото, съсредоточен в пътя, тя се притискала в него... Гали го, роши му перчема, в ухото му духа, пъхала крайчето на косите в носа му, посегнала да го гризне. Така си пътували, значи, тези двамката към девет вечерта през чудесния за Тракийската низина август. Месечината в облака над тикото розовеела като корема на знойна току-що къпана гола жена сред копринени белоснежни чаршафи.
На разклона, където пътят от Смолян прекосява моста на Марица, прекръстосва се със стария път за Пазарджик или поема към магистралата за София, ги спряла Пътна полиция. Нафукано приближава строен звездочел капитан. Ала зърнал коя е в тикото дамата и се прегънал в кръста като котка с пречупен гръбнак и тихичко изкозирувал. Пуснал ги, без да им търси документи, даже без да си поиска неговите пет лева**** да удари, демек, едно питие за тяхно здраве. И – нещо нечувано за български катаджия! – пожелал им приятен път, здраве, щастие и наслука.
– Ай, мамка му! – сепнал се Дончо, не навикнал на подобни благи обноски. – Май ще излезеш права. Твоичкият наистина трябва да е голяма клечка. – Зарежи го ти моичкия! – изчуруликала, плъзнала езиче в ухото му. – Тук, миличък, сме си само аз и ти. За нас господин мъжът ми не съществува в тоз тъй хубав миг. Е? – загледала го пак с онези нейни палави женски очи. – Харесвам ли ти, а? Я погледни! Хвърли ми едно оченце, де-е! Глей! Глей блузката ми как се е разтворила. Ойй, олеле! Копченцето в твойто тико***** ще да е паднало. Що сеа не паркираш да го потърсим! – Бива си те и теб! – преглътнал. – Сега съм малко уморен. Станал съм сабахлен...
– Че аз да не те карам да ореш и копаш, миличък!... А?... Спираме ли?
– Бе, като е за спиране, да спра... ама...
– Ши се опраим – рекла, – ти не бери грижа, хич не се безпокой! И аз ши помагам!!!
Заповядала му да отбие вляво и коловозът сред орната нива ги извел при пясъчния бряг на реката. Паркирал Дончо в храстите, и понеже в колата им се оказало и душно, и някак тясно, хванала го тя за лапите, извлякла го на пясъка. Казала му да й помогне да се съблече, че изведнъж й станало жежко, па самичка ловко му разкопчала колана.
Зацамбуркали голи-голенички като две дечица в топлата нощна Марица. На тревясало островче под облещената обла месечина му показала такива ми ти едни салтанати, от които умът му се врътнал, сякаш на екс ударил три бързи мастики…
– Та... кво бях почнал да ви разправям! – рече 130-килограмовият мъж към колегите от двете таксиметрови пиаци срещу Пловдивската централната жп-гара, които плътно го бяха наобиколили, попиваха жадно историята и изпъваха шия, затаили дъх. – Как "за кво", бе! – изхълцаха неколцина от по-младичките. – Обслужи ли я кучката както подобава на чистокръвен пловдивския мъж кавалер, или не я обслужи? – Ами аз, братлета, се шашнах. Кой да ми покаже мен най-новите женски мурафети! Кой! Карамфилът ми тутакси повяхна. И знаете ли кво ми рече мръсницата? – Кво ти рече мръсницата? – Рече ми: "Кво сеа, ши съ излагаме ли? – И ти? – чу се дружният възглас на кибиците. – Аз кво!... Аз нищо.
Пловдив – гнездо на невежество и култура
Plovdiv, edited on 27 noe. 2023
Илюстрации:
- Таксито на 90-те години в Пловдив.
- Пиацата на Централната ни жп-гара.
___ Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" по действителен случай. Илюстрация – авторът.
** Георги Гергов (1956), вж. https://hilife.bg/whoiswho/georgi-gergov. Анекдотът за плевенските курви...
Съдията се обръща към ищцата: "Не ви ли стига, че съсипахте това семейство, ами и обезщетение от съпругата търсите!" Отговорът: "Ваша чест, ний, плевенските курви, много държим на честта".
*** Комплекс от мотел, ресторант, бар и летен плаж на 9 км. от Пловдив - оазис на платената любов. **** Пътната полиция и проституиращите млади жени и момичета, т.нар. магистралки, е друга тема. ***** Модел евтина за поддръжка кола, предпочитан за таксиметров превоз заради своята икономичност. Тико под наем срещу немалък процент от кяра караха бедняците, закъсали пенсионери, чиновници или момци и момичета от близките до Пловдив села и хора без занаят и образование. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)