Тук всичко се прави така, че да ти е трудно, гадно,
мръсно и мизерно. Това е България днес. Имаме уникална природа, която куцо и
сакато с пот на чело усилено се мъчи да унищожи, и да ви кажа, успяват. С една дума, тиня.
Родоотстъпничество и реализъм, форум за емиграция и работа в чужбина
ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ
Започва голямото неделно пране.
Мръсните гащи и ризи вадете –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.
Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.
Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алече ще иде!
Е-е-ето ги значи неговите книги,
ето го значи неговото учение.
Ама че поколение!"
Естествено изръмжалият е бащата,
който здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
със своя каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор и кромид.
Потника мишките го изблизали
за солта, която на всяка твар е нужна,
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно...
"Тоз потник му е от армията ни спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен сукман.
Сукманът е като бойно знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се киска,
досущ пенсионирана народна артистка:
"От този сукман
трепереше нявга хайдушкият ни балкан".
Ето че и дядото се показва,
по вида му личи, че го свива язва,
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като динамит
и захваща да плещи простотии,
същински депутат в Парламента.
Бързо го успокояват,
като му връчват шишенце ракия.
И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, обаче все пак
ползва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, и ризата от гърба ми взеха!
Свърши се веч".
Последна, то се знае! – е дъщеричката.
А какво ли мъкне в полите си тя?
"О боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината,
кой е щастливият баща!"
И ето, извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното българско дете.
И майка му тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
да помни чие е, кога порасте!"
Започва голямото неделно пране.
Мръсните гащи и ризи вадете –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.
Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.
Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алече ще иде!
Е-е-ето ги значи неговите книги,
ето го значи неговото учение.
Ама че поколение!"
Естествено изръмжалият е бащата,
който здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
със своя каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор и кромид.
Потника мишките го изблизали
за солта, която на всяка твар е нужна,
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно...
"Тоз потник му е от армията ни спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен сукман.
Сукманът е като бойно знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се киска,
досущ пенсионирана народна артистка:
"От този сукман
трепереше нявга хайдушкият ни балкан".
Ето че и дядото се показва,
по вида му личи, че го свива язва,
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като динамит
и захваща да плещи простотии,
същински депутат в Парламента.
Бързо го успокояват,
като му връчват шишенце ракия.
И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, обаче все пак
ползва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, и ризата от гърба ми взеха!
Свърши се веч".
Последна, то се знае! – е дъщеричката.
А какво ли мъкне в полите си тя?
"О боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината,
кой е щастливият баща!"
И ето, извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното българско дете.
И майка му тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
да помни чие е, кога порасте!"
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 7 avg. 1987 – edited 21 fev.
2017
.jpg)
