ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (800.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (800.) 

   Живей като най-обикновен човек: труди се, мечтай, но преди всичко обичай – първо себе си, после момичето си, и бъди благословен, че си жив, че можеш да се любуваш на всичко, което те заобикаля, тревожи, дразни или обнадеждава. – Аноним (1947)

 2 avg. 2006 

СТАРОСТТА Е СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА 

  Старостта е състояние на духа, тъй че защо трябва да Ви измъчва, ако имате още мечти, ветрове в ума, плътски и всякакви други желания! Затова бракът (семейното съжителство) ме плаши. Единият от двамата почне ли да се уморява, дърпа и другия подир себе си в онова печално състояние, когато споменът изглежда по-красив от мечтата.

  Едно далечно лято ми се наложи да ремонтирам покрива на стара къща в Тригорци, село на двайсетина километра от Балчик. Когато вдигнах керемидите и се захванах да разковавам прогнилите от дъждовете и слънцето дъски, под някои от тях с изненада откривах костици от врабешки телца... И тогава си помислих нещо, което сега ще Ви съобщя – защото такива мисли не се забравят: тези врабци се бяха сгушили да умрат далеч от цвъртежа на шумните врабешки ята. Какво благородство, Боже мой!

  Докато си в шоуто, наречено "живот", няма място за отчаяние и приказки за старост. Цели два дена се чудех как да го кажа. Нима изоставихме в миналото желанието да се любуваме на женска плът и женски чар, да се изкушаваме от целувки или от любовни прегръдки?!

  Бъдете здрав и самоуверен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 noe. 2021 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (799.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (799.) 

   Не бива да привличаме вниманието на винаги жадното за мъст чиновничество. Да се държим спокойно, дори когато всичко се върши противно на здравия разум. (...) Понякога по-сигурно e да си окован, отколкото свободен. – Франц Кафка (1883-1924)*

 19 fev. 2008 

И СЛЕЗЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК...

И слезе Вселенският Човек, и заплака за човеците. 
А човеците, като се спогледаха помежду си, рекоха:
Този не е от нас, и затова е нещастен и рони сълзи. 
Хайде да Му помогнем! 

– Бъди един от нас! – закрещяха Му. 
Да си щастлив, трябва да не работиш – каза Наглия. 
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече Пияницата. 
За да си щастлив, трябват пари – каза Скъперникът. 
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече Убиецът. 
И всеки от онези го натоварваше със своите вериги. 

А Вселенският Човек им рече: 
– Оставете всичко това и тръгнете подир Мен. – 
Обичай ближния като себе си, и ще си щастлив. 
Люби Господ, и теб Вярата в теб ще те излекува! 
И наистина лекуваше онези, които Му повярваха. 
А повечето не Го разбраха. И Го смаляваха наум, 
и накрая Го прецениха за сто и двайсет денария**. 
и Го разпнаха на кръст, за да се отърват от грижи, 
и завистта им заби големи криви гвоздеи в китките Му. 
И от жал заради човеците, преди да издъхне, каза: 
Да си наистина щастлив, трябва да обичаш. 
Бог е любов.
Кога ще узреете, мили мои, да ви се явя пак?!

    * * *
    – Ти си готина! И грижовна. Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб като мен!?
    – Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но аз не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: КАКВО НЕ ЗАСЛУЖАВАШ? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?
    – ?!
    – Е, не ми отговаряш на въпросите. Видя ли, че няма неудобни въпроси, а може би такива отговори.
    – Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших, май измислих. Ще ида до "Метро" и ще купя бамбукови стелки към предните седалки на жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая. До час-два съм отново тук.
    – Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.
    – Ние с тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми жена говореше ей тъй: "Колата му е любовница. Кола да бях, повече да ме е забелязвал".

    – А ти прочете ли моето вчерашно попълнение?
    – Което е дошло, съм го прочел.
    – Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка към стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.
    – В случая потърсил съм графично да стои добре, а текстът че не бил в стихове, вината е и твоя. Приех го като твърде поетично написан прозаичен текст. Но губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, че не губи.
    – Що да е у мен вината, я обясни! Интересно, как влияя върху творческия процес. За посланията не говорим; ако ги има, формата им не е важна.

    – Важна е, ама в случая това е философска лирика, така че видът й не е от такова значение. Виж, ако се заема да я пренареждам в българския поетически слог, може да се изгуби нещо от свежестта и чара й. Понеже такъв род операции: да превеждаш като лирика стихотворение, вече крие рискове. Поначало всеки превод е според принципа за хубавата жена.
    – Я, че интересно е това за превода! Не знаех, а това ми е една от професиите.
    – Сети ли се, или наистина не го знаеш?
    – Какво да се сетя? Аз, като превеждам, не се ръководя от принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубавите мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.
    – За превода: Ако е хубав, не е верен; а ако е верен, няма как да е хубав.
    – Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.

    – Даже прозаичната художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, които са специфични за всеки език, като носител на различен по стил национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм дотам сигурен, но руснаците превеждат в повечето случаи безобразно. Най-добър изследовател върху Робърт Бърнс (1759-1796), например: Иван Кашкин (1899-1963). От клетия Иван Кашкин до такава степен дървенашки преводи върху лирика на шотландеца Робърт съм чел, особено кога съм ги съпоставял с преводи на български от началото на миналия век!

    Понеже една от специалностите ти, казваш, е преводът, да попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц (1940-2004), професор по английска литература в Хамбург, срещам две супер-елементарни грешки, които нашите родни преводачи, па и особено редакторите от издателството "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно: на Запад въпросната книга се смята за бестселър, има петнайсет издания и е накичена с похвали от най-високите трибуни в Германия, и изобщо – на цивилизования Запад, а писал уважаемият Дитрих, че българите сме славяни като... унгарците и гърците, и че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, на онзи немски професор, нему майната му, ама нашите тук как могат да допуснат такива глупости в обращение сред четящите българи, не разбирам.

    – Като превеждаш, не можеш да изменяш нещата; то е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачите да изопачат думите му? Това, че греши, трябва да е видно; биха могли под линия само да предадат фактите и да оставят въпросния текст на професора с грешките, това е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали!

    – Не казвам да променят, задължителен, според мен, е коментар от редактор или от редколегията в издателството. Тиражират немските им глупости. Като бил светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама, за хер Роман Херцог говоря, – какво да река за по-обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, какви ли неандерталци сме ние, българите, в техните очи?

    – Читателят не е толкова прост, особено читателят на такива книги; ще си направи извод кой колко струва, нали дори и децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни гледали другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш за тях. И че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че наистина българите сме добри, нали? 

    – Номерът е да си направим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е ние сами как се ценим, па и какви слабости си имаме.

    – Това са вече остарели представи. Младите българи, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, едва ли се заблуждават, и не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от мястото: пътуват, анализират. Аз що не съм превъзнасяла ни французи, нито италианци, ни която и да е от останалите нации?! Заради професията ми познавам отвътре как са нещата и не съм слагала ореол. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.

    – Говоря тук за мнозинството от българи, не за каймака на обществото. Имаме ли интелигенция всъщност?

    – Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онез колеги, които са завършили западни филологии, пък и въобще, хората с висше образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, кой ли от тях не се е заблуждавал! Все простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид интелигенцията, т.нар. родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.

    – Идеалисти, с една дума.
    – Ама откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?
    – Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам, струва ми се. Паисий (1722-1773) не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски (1837-1873)!
    – Ти да не би да живееш в Ренесанса! Те там са гонили постигането на идеала във всичките му форми и изяви, но то няма общо с днешното определение за интелигент и интелигенция.

    – Основата е все тази. В сферата на духа, мисля си, не сме напреднали, даже сме изостанали в сравнение с човеците от зората на християнството. И когато преследва една кауза, властта фактически я узаконява, като дава на света да разбере, че каузата съществува. Нали това е вторият смисъл на думата "санкционирам"!

    – Отец Паисий и Васил Левски са най-големите реалисти за съвремието си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; а реалността си остава, докато идеалите се менят. За сферата на духа това е вярно, защото епохата ни е такава – Кали юга, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 noe. 2021

–––

* Франц Кафка, според критиците, един от тримата върхови писатели на ХХ век, заедно с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, единствен не завършва никой свой роман. За разлика от това пък, много негови разкази са публикувани приживе. https://www.chr.bg/bookclub/frants-kafka-ponyakoga-e-po-sigurno-da-si-v-okovi-otkolkoto-svoboden/ & https://chetilishte.com/%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86-%D0%BA%D0%B0%D1%84%D0%BA%D0%B0/

** Сто и двайсет денария са се равнявали на 30 сребърника, цената на предателството. 

*** Текстът е от 9-10 авг. 2007 г. Припомня нещо на българина, от ранно детство вложено като представа за зимата на 1873 г.: бесилото насред кучешкото гробище в покрайнините, по-точно извън оная занемарена от Османския период Сердика, Средец (среда на Българското землище на Балканския полуостров от епохата на Първото българско царство), или София. Бел.м., tisss.