Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 22 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (142.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (142.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  27.07.1998. ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

  Иван Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение и онзи вопъл: че нашите дейци – колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, и че единствен Апостола от това ровене по-лъчезарно чист излиза. Човек може да се изненада колко битова посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в отечествената класика. Четох тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник "писма, стихотворения, изповеди и прочие, представени от Стефан Памуков" под надслов "Поглед към неизвестното"; четох с усещането, че в доста случаи до най-значителни личности в най-новата ни история редом са стояли жени по-искрени и достойни, по-сдържани, по-самовзискателни, и в този смисъл много повече за пример. Не ми се изброяват имена, че то си е хленч, самовлюбеност, сълзливи послания, йеремиев плач и рев. И въпреки! Предпочитам жалката горчива истина пред наперената и гръмка разкрасена в пищни краски лъжа.

  А възможно ли е истината да бъде жалка? Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера у едного правят релефен и портрета му, доближават го до нас, множеството грешни, та под стария сладникав гланц виждам живия човек: сърцето му пулсира, очите му излъчват. И тогава сътвореното от тези "високи" личности много повече ми говори, чувствам присъствието им в днешния свой живот и в живота на нацията. Знам опасенията откъде идват... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да извадим на показ и жалкия факт с подобаващо уважение към личността. Ами че митологизирането е неразделна част и средство за самочувствие у събуждащите се от дълбок сън нации. Нерядко някогашните Сульо и Пульо влизат в страниците на Историята чистички, лъснати като нова петолевка, разкрасени като бургуджийска булка* за продан, с венче от почит увенчани. Трябва ли да се изгребват козметичните им украшения, след като тези икони са нагласени с чисто родолюбива, демек, с възпитателна цел? Вазов се е спрял, Захарий Стоянов пооткрехнал и едва ни позволява да надникнем иззад варакосания идол, а ето, еква сърцераздирателното: "Сакън! Не барайте олтаря! И без туй доста сме ся окепазили като циганска пасмина пред циливилизасиона и пред Европата на белите хора!"

  Мога ли да имам самочувствие, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли белег на ниското самочувствие? А може би ги е страх да не е отвратя от истината! Но ако науча все пак тази истина, не особено приятна, но истина – дали няма да се обърна вече и срещу учителите си, които ме заблуждавали уж за мое добро и за духовното здраве на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа? Да проявим повече доверие към младите българи!

  И тъй, младият Стефан Николов Стамболов. Кумирът на съвременна България от края на ХХ век и чудовище за мнозина българи от края на ХІХ в. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. От една страна, това е блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата българска държава, от друга – ненаситен лакомник, мъжкар безогледен, който се завира из храсталаците покрай някогашна София да "ощастливява" шестнайсетинагодишни моми. Откъм фасадата – личност за пример, откъм задния му двор – безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от този образ, кое да скрием? Ясно е кое. Но не е ли той еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно за целите на родолюбието и добродетелта? Да се види, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгради характер води до карикатурни резултати. Как мислиш, сънароднико днешен, не е ли Стамболов, именно Стамболов, че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличният материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да се проумее, че непосилно е да си играеш едновременно на светец и на сатана? Или – обратно: да се види как талантът избуява дори на бунището с отвратителните постъпки на егоизма. Прочее, ето го Стефан Стамболов, една човешка драма. Податки към процеса на формиране на необикновена личност: епизодите са представени от негов съвременник и горещ почитател – Димитър Маринов, в книгата му от 1909 г. Коментарът е от днес и често, да не кажа: почти навсякъде, този днескашен коментар вече не е безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност Стамболов.

  1. "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х. Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това ни се казва, че въпросният хаджия е бил обесен заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този Станчо се явява брат на дядото на Евгения – майка му на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан някого си, постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва, че "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат града Търново и ще прогласят Българско царство". Два-три месеца по-късно долита известие, че нейде в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола. Тези разбойници прогласили Българското царство. Скоро набитата на кол глава на същия онзи Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред раята. Авторът пояснява за нас: "Всичките тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

  2. До 12-годишна възраст е ученик. След затваряне на търновското училище през 1866 г. го пращат да учи абаджилък, "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с. 24). В 1868 г. през юли виждаме същия, само че вече 14-годишен буен Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена. Разбита била четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа под връх Бузлуджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите юнаци бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените (заловени) бяха доведени, навързани като добитъци във въжа". "От околните села бяха надошли ужким за пазаря, и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; целият град бе излязъл да види страшните комити. Улиците били препълнени и задръстени – продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с навързаните борци едвам се движел. Те били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици". "Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало едно пъргаво и ниско момче (...); със светкавична бързина се провряло през тълпата и конвоя, доближило до първия от мъчениците и му рекло: "Живейте, юнаци; ще ви последваме!" Казало и се изгубило в тълпата. Всички го видели това момче, чули думите му"...

  3. Есента 1870 г. с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското Руско консулство "се приема за стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана длъжност, обаче член на нихилистически клуб с председател някой си Ковалски. То било просто народнически кръжок, създаден в 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". В следния абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, та и това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27). Ето няколко показателни къса:

    Търпях аз толкова време
    и работих като вол.
    Вий сити сте, облечени,
    пък аз съм гладен, гол...

Творбата приключва не баш в стила на християнската всемирна любов и братство:

    Нек текат потоци кръв
    и гръм, и бой най-страшен
    срещу всички врагове народни.

  В друго произведение от същия период 18-годишният нихилист жарко изповядва:

    Я дай, жена, ти пушката;
    дотегна ми такъв живот.
    С пушката ще найда аз
    друг по-добър.

  В трето:

    Турците не са власт, от бога установена.
    И няма власт, на бога приятна.

  Естествена последица от тези умозрителни словоизлияния е, че – както отбелязва и Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г., пропъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, по-сетне и в Букурещ. Какво дотук? Нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновчанин! Настанал е онзи исторически миг от българската робска идилия, когато издевателствата на разни разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, даалии, черкези и пр., както и подир издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече съпротива от единични доста зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население; всичко това става елемент от възпитанието на по-напористо и по-високо вдигнало поглед към света извън империята поколение българчета. Нихилизмът бил версия на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-човешки, по-сносен бит за българските нови поколения сякаш почва оттук-нататък, но това не е вярно. Присъствието** на Османлийската власт в древното наше Българско землище на Балканите е почти от самото начало съпроводено от бунтове и опити за прогонване на натрапниците.

  В букурещките одаи и ханове, покрай печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното си гнездо, за да не си напакости, да не си потроши сам главата, 26-годишния Христо Ботйовъ Петковъ от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и взаимност се оказва книжчица, известна с кратичкото си име "Песнопойка" (16 стихотворения на Христо Ботев и 5 – на Стамболов, с показателните за 20-годишния Стефан огнени заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли аз кой съм?" Тази "Песнопойка" добила твърде широка известност при подготовката на Априлското въстание, от нея вероятно е зает и стихът "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пеели на Козлодуйския бряг, поемайки към кървавата си голгота сред скалите и пущинака навръх Врачанския балкан.

  Страховито е преображението от тригодишния Хънтю до двайсетгодишния комита Стамболов; този стръмен житейски път поема все по-дръзко нагоре към скалистите урви на историческите събития и отрано затаената жажда за показност, тщеславие, власт, макар и все в името на България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж ми напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца?... Буден ум, шило в торба, преливаща, буйна жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на качества и авторитет – из първата половина на 41-годишния му жизнен път в характера на бъдещия светец и чудовище, та вече трайно са заложени както добрите семена, така и кълновете на пренебрежението, грандоманията, невежественият лъжеморал.

  До какви карикатурно-саркастични гримаси води избързването, опитът да крачиш на всяка цена пред народа, изстискването на всякаквите обстоятелства, само за да застанеш във фокуса на обществения интерес! Тази категория личности всъщност движат събитията, те като да са галеници на Историята; но късно, или често никога не осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви на нацията ни носят вече у себе си. Оттам са и трагичните последствия накрая и за тях самите. Почти не познавам случай след буйното й изригване до поднебесните пространства подобна личност да не е приключила трагично. Герои ли са те? Разбира се. Но боже мой, защо да се насилваш да мреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за своя народ?? Единствен пак Левски осъзнава страшната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено, упорито да се заляга над народната нива, да се свързват в едно, в могъщия талвег на нацията отделните съдби, желания, проекти. Но... за това нещо е нужно не смирение, и може би – свръхчовешка целенасоченост.

  Лесно е от дистанцията на век и половина да осъждаме хора, изгорели в нашето възраждане из робската пепел на отчаянието; но посягането към личните им драми е наложително, за да проумеем най-сетне, че във всяка победа има и загуби. Да се открие картината в пълнота означава да се поучим не само от техния принос, но и да се поучим от грешките и греховете им в чисто личен, в чисто човешки план. И не мисля, че ще ги загубим като забележителни личности, ако посочим тъмните петна; в никакъв случай! Ако героят се крепи в съзнанието на нацията единствено върху възхищението ни, що за герой е?! Той ще да е някой херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред изтъканите от противоречия простосмъртни и анонимни българи. Не смятам славословието или апологиите и панегиричното отнасяне към този или онзи за проява на особено самочувствие. Ако ще сме общност от стопани, разплитането на нимби няма да навреди, а ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то си има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си въздигат за вожд разни идоли, да им палят свещи, с химни да огласят собственото си овчедушие. "Не сме народ, ами сме мърша!" – възкликнал бай Петко Славейков многострадалний; нима бил прав? Харно, че се усетил навреме и излял извинение пак в стих: "Жестокостта ми се сломи".

  Ако за християнския бог най-висша проява на любов е да въздига човека до себе си, защо ние, българите, да се притесняваме към националните си герои да гледаме с трезви очи! Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете си? Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника и първостроителя на моето отечество трябва ли да ми пречи като превръзка през очите ми да виждам слабости, които и мен изкушават? Стъпил върху пиедестал, той не ни служи; желая да го усещам жив човек сред нас, живите, да мога да споря с него; и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори. Макар между нас казано – невежият е по-склонен да апострофира, именно понеже е невежа. Тук обаче думата е за всеобщата ни взискателност като нация към пантеона от действително неслучайни личности, за непресъхващия жив интерес към участта им – за да сме наясно какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

  Вече седми век ние си нямаме учители, какъвто е Евтимий Търновски. Големият, Учителят с главна буква е река; докато героите са островчета сред реката. А може би Левски с трите негови чудесни качества Сдържаност, Настойчивост, Строгост?

  През 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов – бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи – едната старинска, чорбаджийска, която крепеше османското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата, искаше една реформа не само в черковно-общинско управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната, желаеше коренна политическа промяна. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше и всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се приеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани". Няма нищо за досещане: в Търново комитетът бил организиран под председателството на двайсетгодишния Стамболов. "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Не знаеше ден, не знаеше нощ." След въстанието от 1875 г., свидетелствува пак биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност"... И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876, кървавата година".

  Къде е Апостола да го чуят! Та и той приживе си има явни и подмолни противници заради спокойната трезва разсъдъчност, която се старал да наложи в комитетските дела. Тогава? Луди-млади като сина на даскал Ботйо и Стамболов, а сигурно имало и по-луди от тях, тръгват да си трошат главата. Ето къс епизод, напомнящ по-късен образ от самонапомпал се народен вожд – картинката, както и във втория случай, е описана все от Захарий Стоянов, срещаме я преразказана и в книгата на Д. Маринов (цит.съч., с. 32). И тъй, З. Стоянов "ни описва Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички са благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., като в романтическо театро от онази епоха) Стамболов, в една ръка с револвер за всяка случайност, а в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни (наредби); на едно столче лежали бинокълът му и компасът, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари". Ами да съпоставим този пасаж с част от впечатлението, което 25-годишният по същото онова време Захарий Стоянов добива от Георги Бенковски при първата им среща в Попгруювата одая сред село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", бил 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се е държал като Бенковски, да се появява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти". И малко преди тази бележка: "като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски" (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Веднага Захарий Стоянов, като да се съпротивлява на избликващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., писал само с "й, йот"), знаех го, че е взет апостол по милости". Насиля ли въображението си, все в тази величествена театрална поза откривам и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено – за нас наивен, романтически похват за предизвикване на почти естетическото трепетно възхищение, дали пък не е взет наготово от Шилеровите драми; или е заимствано от общия им духовен отец, от бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски (1821-1867) от Котел?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов... Само Апостола Левски от тази великолепна петорка единствен не си позволил такова емчене. Иска ли питане защо със сърцето си съм най-силно на негова страна. "Мила ми Венето, – изповядва се 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..." Ами че то не е отправено толкова до "милата Венета", колкото до небесните тефтери на Световната история. До това любовно послание положете онова печално в своята самотност и тиха покруса "Народе????" от тефтерчето на карловския сирак Васил; и кое е по-истинско! Единият говори като пред публика в театралния салон, другият е сам със себе си и своя мил народ; и съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа. Ако не сте забелязали още, става дума за нравственост в най-висшите й измерения, когато под провинциалната шлака с диамантена острота засиява божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-велик от епигоните на чуждоземния, т.е. западен тип, литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, но отправил взор към висините вътре в себе си. Къде е Господ Бог (съвестта)? В облаците ли!

  Редно е да не се пропуска: в плен на самоубийствена илюзия, на "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стефан със съдействието на Христо Карагьозов, гавазин на Руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев. Ръководителят на Руската имперска дипломация в леговището на Османската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Ст. Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и започнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на сегашното издание на цитираната биография Стойко Тонев и Даниела Давчева твърдят: тезата за участие на Стамболов в издаването на "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави, остава съмнението относно връзката между напористия Стефан Стамболов с шефа на руските намеси по българските дела, от една страна, от друга страна – с Ботевия вестник. Нали именно за средства, т.е. за пари става реч и в двата случая!

  От биографията на Раковски, например, по сведение на засегнатия Драган Цанков, значителна фигура в нашите криволици преди и след Руско-Турската война от 1877-1878 г., научаваме между лутанията на младия Георги Раковски и факта, че "Цанков трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира българските искания, след като Раковски (бел.м., забележи!) с дадените му от Френското посолство средства за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (вж. Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западноевропейската дипломация, както и Руската имперска дипломация, е водела задкулисни ловки игрички, ползвайки за маша именно родолюбиви млади българи, с присъща за младостта самовлюбеност и бягство от традицията у нашите несретни фанфарони. Или ще кажете, онези лисици отвън са се трогнали от участта на раята, бръкнали в банковите си сметки да оправят дереджето на българина в границите на Османската империя!

  Понякога човек спира да се интересува, ала не защото по-нататък не е важно, а от опасение да не повреди изящно натъкмената чудесна легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава открит – дали опитните чужди емисари в онзи период от Българската ни история не играли доста по-важна роля в Българските ни дела, и по-същественото – доколко необръгналите наши млади успели в това надлъгване с изпечените дипломати професионалисти отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната наша мечта? Проф. Тончо Жечев, например, е оптимист при отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). Далече от реалността, да не кажа някоя по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, той се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на онези двама редактори Тонев и Давчева научавам, че в столицата на Османската империя младичкият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който срещу 1500 турски лири обещал да стори подпалването".

  То са велики планове, пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци!? Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на днешна модерна Европа, пък и в архиви на Царска Русия, ако не са унищожени – има куп компрометиращи ни сведения? Едва надигаща глава от окървавения Батак и изпепелена Перущица, и низ още изгорени и изклани селища, Българската нация – вече в лицето на най-самоотвержените свои синове, е поела с пъргава стъпка към капаните, заложени от дипломатическите мисии в Османска Турция. Иска се кураж да признаем 120-150 години подир онази славна кървава епоха доколко самотен ще да е бил многострадалният наш Български род, как обречени ще да са били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън, доверчиво осланяйки се на онзи великан на духа, дето ще да дойде да ни помогне и ние да се освободим.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 maj 2020

Илюстрации:
- Иван Вазов, могъщият творец на митове у нас.
- Посрещане на Руски княз в старата ни столица.
–––
* Всяка есен, според някаква си тяхна традиция, цигани от цяла България се събират на гара Филипово в Пловдив да предлагат поизрасналите си девойчета, нагиздени като стока за продан, на мъже мераклии.
** Според осъвременени тълкувания, Османският период в Българската история са пет века живот в мир и братско съгласие между два приятелски етноса, които си ходят на гости и се уважават, независимо от ислямското усърдие на властниците.
*** Прочетени в този план, думите на Ботевия лирически герой "ах, че мен, дядо, додея/ любовни песни да слушам" повтарят казаното от Нешо Бончев за "ергенските" стихове. Както у П. Славейков, и у Христо Ботев се ражда съмнението, че може никой да не го чуе, да не се вслуша в неговите песни, но младото му сърце е изпълнено с надежда, а не с покруса: "ако ме никой не чуе,/ песента ще се пронесе: по гори и по долища(...) и тъгата ми ще мине". И Ботевият лирически герой в "Хайдути" подобно на Славейковия в "Не пей ми се" намира опора в гнева си към примирените. Като реплика на изпълнените с укор стихове "днешните са заспали", "живите кат че не са живели", се явява и Ботевото презрение "пък който иска, та търпи,/ тежко му нима ще кажа?" Така двамата най-големи поети на Българското възраждане намират пътека един към друг. А известната сатира "Защо не съм", в която Ботев с подигравка подема "Не пей ми се, не смей ми се/ от днес вече ще да блея", се явява месеци подир Славейковата елегия "Жестокостта ми се сломи", която разкрива преодоляването от Славейков на творческата и духовна криза. Това още веднъж разкрива разбирането, което Христо Ботев проявява към уморения от обществените битки смел борец. Стихотворението "Жестокостта ми се сломи" е публикувано в януарския брой на сп. "Читалище" през 1873 г. Това е подир разгрома на Вътрешната революционна организация, ареста на Васил Левски и готвената над него разправа. Според Т. Жечев именно тези събития са външният тласък за раждането на "Жестокостта ми се сломи". Пътечка за връщане към творчеството, за намиране на мотив за дейност поетът отново, както много пъти преди това, открива в безмерната си любов към многострадалния свой, унизяван и измъчван, безпомощен в своята беззащитност народ. Вж. https://www.kaminata.net/forum/viewtopic.php?t=60666  Бел.м., tisss.