Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 30 октомври 2016 г.

Story – ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

    Подир запивка в подбрана компания с крехко мезе и станимъшко мускато, разредено с натурален лимонов сок и кубчета лед, Мишо Бодков, редакторът на "Позлатени страници" – литературен кьорфишек за бледи, меки, изнежени интелектуалци и самоуверени закоравели сноби, даде идея да се обърне по-особено внимание върху дейността на Тутуруткин.

    – Зарад грандоманщините Тутуруткинови напоследък хептен мержелеем. На Тутуруткин най-престижно софийско издателство поредния том блудкава проза му издава, а ний... Тутуруткин е в читанките, Тутуруткин всяка година го канят да държи реч насред Цар-Симеоновата градина в чест на Ботев и Солунските двама братя. На всяка манджа меродия е Тутуруткин. Ето, в Античния театър му предстои рецитал с дудук, флейта, родопски чанове и сто каба-гайди по идиотщините му Тутуруткинови. И о, ужас, билетите бясно се разпродават! А нас кучета ни яли, нас кой ли ни бръсне за слива? – завърши с риторичен въпрос Бодков.

     Подир разбор и съвещание заговорниците се споразумяха какви мерки изобщо, и какви – конкретно в детайли, да предприемат, че да се отърват от тая напаст.

    Следния ден, четвъртък, на път за работа редакторът Бодков откри точния човек за планираната акция. Като го съгледа тъй изпосталял, с празен взор, овонян, кирлив, брадясал и с хлътнали бузи – типичен хъш!... да се шматка немил-недраг из местната Главна, на Бодков тутакси му просветна, че завеяният поет идеално пасва предвид дискредитирането, или както е прието да се казва у нас – за окепазяването и омаскаряването на книжевния титан.

    Според заговорниците – петима лирици, плюс Бодков, вегетиращи в сянката на светилото, сред които първа цигулка свири Федя Куришкинов, официално приеман за пръв приятел на гения, Тутуруткин следвало да бъде най-унизително изложен подобно осрани долни гащи насред Червения площад, известен напоследък като площада с двайсетте дървени сергии на Злия Муравей
*.

Муравей

    За ролята на Брут ("И ти ли, Бруте, сине мой...!" – виж История на Древния Рим) проектирали енергичен, млад, с много вятър между ушите, абсолютно невръстен в литературните интриги пройдоха. И ето го, значи, Човека! Ecce Homo, както казвали древните. Появил се местният Божи човек.

    Витко Челибашев до оная случайна среща бил известен на широката публика с нескопосан сонетен венец в чест на циците и дупето на съпругата на третия челист от местната филхармония и с вечните дребни заеми, с които едвам поминувал и по принцип не връщал. 

    Бодков прихванал през кръста младия хаймана, и като знаел за хроническия му глад вследствие перманентно безпаричие, то па – последица от мързел, присъщ за всеки новоизгряващ поет, любимец на музи, отвел последния в "Златната круша" – недотам долнопробно кръчме на съседната улица "Отец Паисий". И там, значи, двамцата изконсумирали пет шолички шкембе-чорбасъ: младежът – четири с много люто, два хляба от по 600 грама, зелени чушлета, сол, чесън и оцет, благодетелят – една-едничка без хляб, тъй да се рече, скромно, която деликатният Бодков изсърбал с отчаяно себеотрицание поради естетическо отвращение от тоз род простотии и изнежен стомах.

    
  Като позабърсал с крайчето на салфетката мазни уста, редакторът хвърлил влажен поглед към неспокойния местен Петрарка и предложил да го наеме за литературен сътрудник, което в прав текст ще рече: от време на време да му брои парици за оня, дето клати гората.

   
 – Сит на гладен вяра не хваща, ала сега и двамата нали сме сити! – рекъл Бодков, па се заел изкъсо да подработи почвата: – Значи, всеки Божи ден, от глупави по-глупави книги заливат книжния пазар. Хай да си го кажем правичката: не всичката плява е за печат, ама хора с утвърдена фирма и фамилия е невъзможно да не печаташ. Нали! Първо, драпаш за име, после името работи за теб. Та вий, драги Витко, сте в началната си фаза творец... – Поокашлял се тежко-тежко.

   
 На това място Челибашев се уригнал и заразглеждал събеседника, както се гледа гол охлюв:

   
 – Та... за кво иде реч!

   
 – Ето за какво – забарабанил с пръсти по табелата с кръчмарската сметка редакторът. – Какво му е нужно на младия многообещаващ автор? А! Какво?

   
 – Жени и вино, вино и жени**
  диво се изкискал младият човек. Понеже бил сит, вече не му пукало от никого и нищо... поне тоя и следващите два дена.

   
 – А що да не си обвържете името с фирмата на утвърден, доказан със сто печата жив класик на Българската литература? – продължил да намила Мишо Бодков. – Всяка приятна дума за новия му глупав роман ще носи вам известност. Поклонниците му ще се заинтересуват и от вашите слънчеви сонети, па ще ви възприемат за личност, ще ви наложат сред интелектуалния елит. За вас ще се заговори. И представете си само каква златна мина ще стане името ви, вашият осъществен талант, драги ми Витко. Пари на талази ще се втичат в джобовете ви, портфейла и банковата ви сметка, и най-великото – вас люто ще ви ненавиждат, люто ще ви завиждат, същевременно ще ви се мазнят колко сте велик. Какво по-солидно доказателство, че в България, в нашия град сте успял творец! Нали?

   
 – Хууво де, ко трее ти изпедепсам?*** – клъвнал оня.

   
 Ама не бил още докрай поел стръвта и предвидливият Бодков го поканил в своята светая светих, в умирисаното на битови аромати и телесни изпарения стайче на втория етаж в съборетина нейде сред калдъръмите, музеите и механите на Стария град. Заел се най-подробно, в детайли да обясни как, разхвалвайки Тутуруткиновата сага "Звездоструйна татковина", апологичната Челибашева рецензия ще разбуни духовете на завистта сред стадото литературни магарета и говеда, ще заухае интелектуалната атмосферата на озон.

   
 Така, от една страна, младият поет ще стане симпатичен на тутуруткиновци, от друга – противен на университетските брадати козли и на конкурентите. Това противоречие диалектически ще засили интереса към собственото му (на Витко Челибашев) неоценено досега оригинално творчество.

   
 И в оня момент поетът, който вече час и нещо мълчаливо го съзерцавал, храносмилайки свинската карантия, реагирал в модернистичен епически стил:

   
 – Виж сеа! Талантът ми е електронен бомбардировач от стратегическата авиация, а ти глей кви фъшкии ми предлагаш? Предлагаш да атакуам паянтовия гириз****
 на комшията в двора.

   
 – Ама какви са тез глупости от вас, моля! – неприятно изненадан, възразил редакторът. – Случайно да не сте болен? Или метафорите дотам са ви замъглили ума, та не съзнавате какви ми ги дрънкате? – По бащински се пресегнал да тури длан върху челото на Витко, да се увери дали артистът внезапно не е развил висока температура.

   
 На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал седнал под масивното редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две - през три дървените стъпала, квичал бетер жена истерично:

   
 – Едиоти-и... Некъдърници-и... Смотани шибаняци-и... Аз вас мамицата ви...!

    Двете кръшни, попрезрели редакторки на дамското списание "Момина ласка", помещаващо се в мазето на музейната съборетина, Мичето и Сийчето на следния ден се превъзнасяха колко импозантен бил прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – серен дим, от портокаловите устни – пяна, същата морска пяна, от която изскокнала някога край остров Кипър богинята на любовта Афродита.  Двечките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице в кафенето пред Балабановата къща в Стария град безобидни старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас се възмущаваха:

   
 – Сегашните мъже мъже ли са? Ондулирани, педикюросани, епилирани, с чорапогащи под панталоните ходят. Туй сегашното не са мъже, мила!

   
 – Какви мъже, ма? Майчето още му сменя памперса, сополите му бърше. Не смей педеругата му с педеруга да те напсува, камо ли нещо по-съществено. А помниш ли, миличка, какви мъже шетаха преди по нашата Главна, как само се млатеха край Джумаята или пред ресторант "Пълдин"! За нас се пердашеха, за на-а-ас… Кат те стисне такъв, кокалите ти пукат-пу-у-укат... А-а-ах, изгинаха онез истинските мъже. Остана ни сал един Витко, и той... за коя по-напреж!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994-2004 edited 30 oct. 2016
_____
* Муравей Радев (1947) – министър в правителството (1997–2001)
на Иван Костов.
** Рефрен от известно стихотворение на поета Кирил Христов (1875-1944).
*** Хубаво де, ама какво трябва да ти опиша.

**** От тур.: затънал в мръсотия селски нужник. 

петък, 28 октомври 2016 г.

Ars Poetica – ТЪРСИ ЩАСТИЕТО В СЕБЕ СИ

ТЪРСИ ЩАСТИЕТО 
В СЕБЕ СИ

Обърни се към себе си
и престани
да се съобразяваш с другите.
Обърни се храбро и дръзко към себе си.
Вместо да слушаш чужди желания и капризи,
чуй какво ти казва сърцето.
Да цениш своето и да държиш
околните да се съобразяват с теб 

това, повярвай! – не е егоизъм,
а вяра в своите възможности.
Обърни се към себе си!
Когато си в затруднение,
към себе си храбро се обърни.
Светлината от теб зависи,
особено в мрачните дни.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
 
Plovdiv, 28 oct. 2013 – not edited 28 oct. 2016

Story – ПРЕСТАРАЛИ СЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”


ПРЕСТАРАЛИ СЕ


     Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко възвишено. Помните ли случая с полковника, който късно нощем, кога приключваше първа програма на Българската национална телевизия, вдигал челядта мирно да стои, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай"? 

   
Идиотът ей тъй ги тероризирал.
    Понякога и тате го прихващат родолюбивите чувства. Навръх 2 юни, например, обядваме в кухничката, и щом сирените тревожно наддадоха вой, тате тъкмо бе си вдигнал задника да си сипе още манджа. Грохотът на голямата черковна камбана от черквата "Света Петка" обаче на пъпа на града го свари с черпак в ръка. Като гвардеец при Президентството, Тотю зае стойка "За почест": стиска черпака като автомат Калашников, с чупка в кръста, вдървен, издул гръд. Крив чадър сякаш бе глътнал.

    Видя го сестра ми Юлка, изпусна си лъжицата и се разплака:

    – Мамо-о, какво му стана на татенцето!

    – Не чу ли кво съобщиха по радиото! – избръмча с мрачен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю и Юла още по-тревожно ревна, а пък мама грабна възглавницата и я зафучи по гвардееца с черпака. 

    – Акъл няма тоя чешит!

    – Не чу ли? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Шшшт, не шавайте!

    Юлка трие сълзички:

    – А оня, дето клати камбаните, той не шава ли?

    Намеси се леля:

    – То е в чест на падналите за нашта отунзана* България, миличка.

    Тотю се отгипсира и отиде да занича през прозореца.

    – Я да видим кво мъртвило е навън. Я-я! Глей-глей, всичко замряло – чуди се. Но се успокои: – Хе, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото!

    Седнахме ние пак покрай масата и леля описа какво им разправила вчера колежка от детската им градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си мижав градец на Северозападна България.

    Седял си насред площада еднокракият наперен Бенковски: без сабя, с наполовина отскубната от местни цигани скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак, та общинската управа на града, да замаже положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква си там делегация да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за нашите географски ширини салтанати, ще им спретнат банкет, ще ги разведат като маймунки насам-натам из Бългейрия, па като ги изпратят по живо-по здраво от замляната с венци и китки жп-гара, чрез туй гостуване ще оправдаят липсите в общинската каса. 

    Нашенска родна управа, ако се не облажи по време на царуването си, защо ще да се е трепала за предизборни агитации и харчове! Що ще се натиска да я избира народът, нали! Желязна логика има в това.

    За целта натоварили двама все още с акъла си живи родни класици да съчинят ритуал с поднасяне на венци, благи речи, рецитал на местни поетессси, шлагери от белокосата пооплешивяла местна пенсионерска агитка "Свеж еделвайс планински мой", тъжни народни песни, изпети от хора към администрацията в отдел "Паркове, гробища, ред и чистота". 

    Общинарите настоявали Г. Бенковски да бъде засипан с гирлянди и борови клонки, да не личи как манговците-скрападжии са го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената към небето сабя,понеже била знак за мъжката потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките, при липса на музейно оружие, да му се монтира калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай със същия сребърен феролит, с който през година-две вапцат двата вехти реактивни орела на изтребителната ни бойна авиация.

    – Ами че да – рече леля, – бронзът трябвало да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски не може без оружие.

    Случило се, каквото се случило. Ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските седем мерцедеса из околността: посетили два-три манастира, три завода от още недотам окрадените. Целта била да изморят джигитайците, та онез много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще намери сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните пишман-фотографи на площада с паметника нащракали сто и двайсетина пози как кметът-комунист/социалист се ръкува с шефа на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, па да мелят брашно – отнюдь, дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне се завтекли към паметника с маскирания Бенковски и онази негова сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия софийски сценарий.

    – Обаче – лудо се изкиска Гица – човек предполага, планира, тънки сметки си прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шеги си бие.

    Подухнал тихо планинският ветрец. Струпали се дъждовни облаци над площада като биволи на водопой. Внезапно вихрушка се извила. И баш кога джигитайците, начело с кмета и неколцина държавници, сред които издувал бузи и сам г-н Евгений Бакърджиев – същият онзи, дето по-късно гръмна музея на Героя от Лайпциг. И в онзи, значи, сюблимен миг старопланинският зъл вятър тъй се развихрил и разфучал, тъй ги насмел всинца там онез горди и нафукани, че разпердушинил първом прическите на знатните госпожи и господа, второ, изскубнал из лапите им китките, венците и инвентара по посрещането, трето, дотъркалял бронзираното парче чамова летва съвсем пред калеврите на Негово Високо (метър и петдесет сантиметра) Превъзходителство Главния джигитаец и значи, положил той длан на сърцето си, привел се доземи, както е обичаят в Далечния Изток, поклонил се на чамовата калъчка.

    – Културни хора, беей! – възхити се Тотю. – Туй ще да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото. А че за японеца саблята е велик свещен символ.

    – Дали не чактисал, че е чам, а не стоманена сабя? – рекох.

    – Как ще се усети, бей? Как ще стане таз, като бронзът ни качествен и бояджията съвестно си свършил работата? Дръжки ще усети! – рече леля.

    Мама се обади откъм мивката:

    – То ний нали сме Царе на фалшивите мурафети...! Вчера, като се връщах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина автобусът, бяха заринати в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, та китките ни само кусур.

    – А що аз сабахлен не видях таз празнична украса? – оживи се Тотю.

    И се наложи Гица да му обяснява що се върши в града ни по случай 2 юни, Ден на героите и на онези, дето паднали за милото ни отечество.

    – Значи – отметна коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и два тона борови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс домат енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернейшънъл". Фирмата свършва работа, доставя им китки и клонки, но не в насипно състояние, а във вид на гирлянди, венци, живописни букети със синя (за господата и госпожите от СДС) и червенка (за другарите и другарките от БСП) ажурна фльонга и съответния надпис от златен бронз. За целта наемат пищните дами от Аджисън маала, Арман маала, Шекер маала и Столипиново да придадат подходящ вид на празничната украса под надзора и командите на Колю Карамфилов, местен пишман-модернист, плакатист, хитряга и шурей на управителя на ритуалния дом "Вечен покой и погребения всякакви". На 1 срещу 2 юни вечерта украсата се надипля по паметниците; късните минувачи виждат тази мила украса и си казват: "Евалла на нашия кмет, Господ здраве да му дава на нашия кмет, на следващите избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, когато по време на нощно дежурство и полицията спи, т.е. някъде към трети петли чаветата на трудолюбивите мангасарки прибират, де що докопат от паметната украса.


    Леля вирна нос, изгледа ни един по един и заключи:

    – Ей тъй сутринта на 2 юни няколко опоскани китки се мъдрят под героичните каменни истукани, а на крачка от тях мургави братчедки и братчеди предлагат за продан венчета и китки на прилична цена.

    – Е, ами че тъй всеки лично може да поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга - има си я и почитта. Представяш ли си, мила Ленче – приведе се към мама, – ако само крадат китките и не ни ги продават? Нямаше да има с кво да почетем наште славни герои. Да-а, голям конфуз щеше да се получи. Примерно, реша да поднеса аз моето скромно буке-е-етченценце теменужки...

    Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотювото букетче. Каза, че се наслушала на простотии, обаче се сетила за стария чугунен четириметров паметник на Христо Ботев във В., недотам запуснат все още български град. За случая й разправила съседката Бонка, онази Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и там се спасява от нашите местни августовски жеги.

    – Та – подхвана мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните сини демократи демонтирали Ботйов, понеже на пиедестала му бил изчукан кощунственият за тях надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тая му простъпка, значи, заврели чугунения Ботйов зад зарязаното старо автобусно депо, дето сега са ямите на градското сметище. Лашнали го с лице към земята "родната, майко, черната". Яд ги било да виждат в гранита онез кофти думи, с които се агитира населението за омразния враг на седесаря, несполучил по Татово време партиец да стане, а именно: надписът безбожно хвалел Комунизма.

    Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града. И... вот тебя чай на Кавказе!** – бумти духовата музика на местния по чудо оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат четирите тъпана от блъскане. Армията (двайсетина шкембелии, остригани нула номер) – опната по конец. Гордо по централния булевард пърпори съветски камион "Краз", облицован с алени петолъчки и ален тензух, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето, талисман на любимия за всеки пребоядисан комунист вестник "Дума". През Червения площад (бивш, прекръстен в площад "Демокрация") прекарват обратно морно полегналия Ботйов. И всички другари и другарки – весели, щастливи, а в храстите зад площада седесарите гузни се гушат и газ пикаят.

    Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там, вече не с кирка и лопата, ами с артилерийски взрив изровена, петметрова яма грозно зее. Хвърлят го, значи, горкичкия Ботйов в ямата като някой египетски фараон, курдисват отгоре му пет бетонни панела, бракувани в местния Домостроителен комбинат, а от Балкана фенове на СДС отгоре му три тона морена с много зор и кървава пот дотъркаляли. 

    Дотук – всичко по ноти, в стил a la Филип Димитров, обаче на по-следните избори, предсрочни заради неумелите далавери на сините, войводата изпъплал от сметището. Със същия автокран пак го вдигат, диктисват го насред площада, червените трижди по-гръмовен парад правят, тургат го Ботйов с ура, духова музика, илюминации, топовни салюти и прочие салтанати (цигански зурни и патардия, бира-скара, партизански песни и тържествено слово за Майка България).

    Та тъй вече седем-осем години насам-натам Ботйов го разнасят из областния център В. Дойдат червените на власт, ей го Ботйов, цъфнал на пъпа на града; спечелят сините, "Хай, Ристьо, поемай към боклука!"

    – То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе да слезе от Околчица навръх Врачанския балкан, ще ги разкара двете кучешки глутници, с куршум ще ни отърве от тез помияри, дето само му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

    – Мамо, нали Ботйов написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, Ботйов хайдук ли бил?

    – Не, миличък – рече леля, па вместо мама се зае да обясни. – Бил е войвода на триста души свестни хора. Да кажеш "хайдук", не бива. Едно време им викали хайдути, а сега онез 240, дето се мотат и ни се кемерят в лъскави мерцедеси, са наследници на нявгашните хайдуци. Хайдутин и хайдук си мязат, обаче са хептен противоположни. И двете означават луда глава. Първият обаче милее за Отечеството, а вторият, мили, все изчислява как да бастиса България, кръвчицата да ни изпие, всички ни да загроби, да ни продаде на чуждите Ян-Кеседжии.


    Телевизионният екран свети. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на Шуменския конезавод, галопират кипро напред-назад по площада в Българска национална носия (потури, ален пояс, везан елек, чер овчи калпак), пък наметнали брезентово платнище, същински червеноармейци. Бенковски не мяза хич на българин, мяза на Будьони, изкуфелия най-любим маршал на Бащата на народите Сталин. Представяха Хвърковатата чета от Април 1876. 

    Докато им се налюбуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната литературна класика аверът, достът, вечният душеприказчик на управляващите в държавата ни (днес вече господин) Тутуруткин***, който с гробовен глас захвана да скандира римувани стихове от дебел бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешиво теме лява ръчица в юмруче, знака на Рот фронт в Испанската гражданска война през 1936 г., Тутуруткин очевидно представяше пред целокупния Български народ най-новата лирическа линия, понеже го вадят на екран само в съдбовни за нацията моменти: когато висш държавник ритне камбаната, когато се наложи да доказват колко сме до гроб верни на американците и прочие все таквиз красоти.

    За народния трибун, оратора, любителя на тихата аванта, на запоя и на женските прелести каквото и да се рече, все не ще да е вярно. Сякаш за този неукротим дух на родната идилия, вечно изплъзващия се като влажен сапун от карък положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Ала пишещият тук ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин.

    Какви ги е натворил и какво представлява тази класика – еталон за слава и възход в държава с тихо замиращи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ИСТОРИЙКИ

   Паметта е калпаво, па и бая упорито нещо. В антракта на политическо събрание в есента на еуфоричната 1990 г. лидери на партия, известна с яростта си към Русия (особено - към руснаците), възкресяваха спомени от висшата партийна школа в Москва. Епизодите, които следват оттук-насетне, са щрих от траги-комедия под надслов "Крахът на комунизма". Комунистите си били отишли... Хайде, холан! Ама оставете тез паешки приказки. Че в почти всяка парламентарна сила у нас, в Бългейрийа кои са най-влиятелните фигури? Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в наший Българский политически живот къде са расли, де са пасли, къде се учили на демагогия и лицемерие? Висшата съветска партийна школа нацвъка семенцата на Сърпа и Чука из нароилите се след Ноември 1989 година в България демократически уж партии, ала минира Републиката както усърдно снася яйчица молец в прогнил стар гардероб.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 3 mar. 1998 – edited 28 oct. 2016

_____
* Местен жаргон: ограбена.
** Тъй говорели защитаващите родината си войници на нацистката мечта немецът като господар на света да си пие чая нейде в Кавказките планини. "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският лаф: "Бой по каската с налъма!"
*** Тутуруткин е събирателен образ. Прототип са му отличени с държавни и литературни знаци за престиж творци на т.нар. изящно слово.

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Story – ТУТУРУТКИН

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТУТУРУТКИН

    Когато беше шестнайсетгодишен пъпчив пичлигар, тройкаджията Трендю Картофа, с прозвище Тутуруто, мечтаеше да завърши все някога гимназия и да си има велосипед. Това бе пределът на мечтите му, непретенциозни като самия му живот в забутаното провинциално градче Х., където се пръкна на белия свят и криво-ляво с пот на чело и доста “съвети” (разбирай – шамари) от баща си, стария архитект Манаси п.Ивков, успя първо да завърши основно училище, сетне местната занаятчийска школа (двегодишно ПТУ). После дойде славният Девети (септември 1944), Съветската армия прецапа Дунава, влезе и прекоси Царство България, шумкарите наизлязоха из шумата и започнаха да пренареждат държавата по Сталински образ и подобие. 

    По тоя повод Трендафил, правнук на възрожденеца поп Ивко биде записан и учи в червения Работнически факултет в столицата София, накъсо казано в Рабфака. Новата власт спешно се нуждаеше от свои хора с китап за "вишу", от висшисти, демек. Може да си се пръкнал тъп като цървул, на две магарета сеното да не знаеш да разделиш, въоръжили ли са те с китап за "вишу", няма начин да не напреднеш.  Тия рабфаковци висшисти, произведени за месец, два или три, станаха солидна основа на т.нар. "прогресивна работническо-селска интелигенция" в социалистическа България. Някогашни любимци на Партията, петдесет години по-късно, вече иззад кулисите, същите тия зорлен висшисти дърпат конците на сламените политически кукери и кукли, като ги спускат на политическата сцена през комина да управляват не само родното стопанство, но и родната култура, изкуство, образование, медицина, армия, вътрешна и външна политика.

    Преровил мазенцето и засрания от дивите гълъби бабин килер, продал бакърените менци, па хоп-хоп-хоп, ей ти и го наш Трендю, излиза от магазин “Урал” с нов-новеничък велосипед “Украйна” на главната улица във втория град на България. Животът розовее пред новоизлюпения рабфаковец, едва прописал репортажи и стихчета за колективизацията, както и жарки памфлети срещу "кръволока" Йосип Броз Тито, генералисимуса на Тайван Чан Кай-ши, империализма на кралица Елизабет и отвъдокеанския Чичо Сам. В бурната оная епоха, когато асъл се наливаха основите, наш Трендю се подписваше с прогресивния революционен псевдоним Чук  версия на "Молот", името на съветски висш ръководител, скъпия на всяко сърце "таваришч Молотов".

    – Купих велосипеда – реди подир трийсетина години в кафенето "Кристал" пред чаша сливова, заобиколен от студенти-поети. Очаровани, младежите го зяпнали в уста, а той естествено се фука с някогашния си успех, че си купил велосипед. – Гумите му... избарана работа, бели, с ей-толкав грайфер. Обаче пичовете от махлата взеха да ме бъзикат: "Кви са тез педерастки гуми, ве-е!" И го продадох за четирисе лева. После купих моторетка иевка", сто двайсе и пет-кубикова, моторетката трампих за "Москвич 403", от онез двуцветните с двигател на "Форд", и тъй нататък... та до днешния ерцедес".

    Тъй, скачайки от мечта на мечта, Картофа се закотви в литературната нива, проби на родния небосклон в романтичните времена, когато всяка римушка в прослава на Великия Сталин, Великия Димитров, Великия СССР и Партията-ръководителка се възприемаше за Монт Еверест на изкуството. Половин век вече Трендю пръска дебелашки лакърдии навсякъде, където се отвори нужда от простотии, и майтапчиите на Пловдив са щастливи да му се дивят. 

    Тия като Трендю не са един и двама, не ми е работа да ги оценявам; който желае, може да види късове от творчеството им в школски читанки, вестници и антологии на идиотщините с масов тираж. Добре е все пак, с едно оченце макар, да докоснеш, читателю, гения отблизо, накъсо – да го видиш неглиже.


    Значи, все онуй литературно кръчме "Кристал" на местните култур-трегери. Дреме оклюмала компания, в смисъл – махмурлии от снощната запивка след пресолен ориз на фурна с печено пилешко, и точат масали.

    – А-а! Шъ въ ибъ в лайнарите – извика гръмко плешив тип с кичури косица на тила и тлъст Сталински мустак.

    – Тутуруткин – откликна небръснат мъж с четина като у руски крепостен селянин, – нямаш право тъй да говориш. Първо, не се казва ъ въ ибъ", туй е наш, местен диалект. Правилното е е ви наеба". То е книжовно. Хай сега, заедно сме воювали за книжевната реч, па и не по-харно от мен ги отбираш тез ваджии, аз ли да ти давам акъл!

    – Акъл от краставо магаре не ща, драги ми Фьодар – рече Тутуруткин.

    – Глаголът "еба", Федка, се пише на куйрука с буквичката "а", ама туй "а" си е баш "голямата носовка" – включи се и гладкообръснат дългуч в куртка на пощенски раздавач, по-скоро на горски. Тоя е Добри Вечерников, сърдечен приятел на господин кмета Спас Гърмидолски. – Значи, вярното е "ебъ", с ударение върху носовката надире. Панятна?!

    Пак в гъз! – долетя мелодичен мъжествен глас от дъното на кръчмата.

    – Не е ли с "и""ибъ", демек? – премрежи очи и хумористът Тахтабов.

    – Той въобще няма право да псува младите – набърка се розовобузестият Снежинков. – Ако им е сърдит, че са по-талантливи, то отделен въпрос.

    – Като заговорихме за уважение, "ви" се изписва с голямо "В" – започна да става досаден Тахтабов.Понеже в случая, приятели, имаме учтивата форма на обръщение. Прав ли съм?

    – Аз как не се дразня на младите! – посочи се с палец в гърдите Снежинков, което трябваше да значи: много съм си скромен

    – Снежинков, ти да мълчиш! – блъсна с длан по масата Тутуруткин, хвърли лют поглед върху зачервения шишко, чийто як като патладжан нос издаваше вродена незлобивост и деликатна натура.

    – Чакай бе, Трендафиле... Що тъй с рогите напред?

    – Няма кво да те чакам – продължи ядовито националният поет. – Не съм ти дал право да ме тургаш в редичката! С твойта мижава стихо-сбирчица де си тръгнал! Знайш ли ти, бако, колко тома издадени и преиздадени аз имам! Знайш ли колко свят ме чете, щу дисертации са писани за мойто творчество, щу университетски светила ден и нощ се потят над мойте повести и романи!

    – Знам – примига с късогледи очи Снежинков, па направи опит да се защити и той като автор: – Ами Дебелянов, дето е Дебелянов, приживе книжка видял ли е! Не е видял. И не само Дебелянов е на тоз хал...

    Федя Куришкинов, оня с вид на мужик, до този момент внимателно слуша. Вдигна ръка, щрака с пръсти към сервитьорката, русо цицоресто маце с тъй къса поличка, че като се наведе да запише поръчка, пликчетата му розовеят и загорелите мъжкари наоколо ставаха неспокойни: 

    – Кунче, мари! Айн пиво, Кунче! Айн пиво "Радебергеррр"!

    – Нямаме го тоз асортимент – рече Кунчето.

    – Ми тогаз... тогаз цейлонски чай, примерно да речем... а?

    Тутуруткин се втренчи в Куришкинов като керкенез върху куцо мишле:

    – Сещате ли се къв й е номерът на таз тахтаба? Поръчва от тва, дето тук не предлагат и нивгаш не го е имало. Да го пипна аз за гушата, па да го обърна с чотурата надоле, та да му виснат съдраните джебове, пари за едничка фафла си няма, обаче номерата му са като на Рокфелер. Ей тоз фалш не понасям и в животя, и в изкуството!

    Фалшивият Рокфелер зиморничаво се загърна и се сгуши на стола, примря. Останалите загледаха Тутуруткин с благоговението на домашни декоративни палета пред едър пес-помияр.

    – Не се казва "фафла" – долетя оня мъжествен мелодичен глас от дъното.

    Там младите автори на дръзка лирика с упадъчен оттенък Тонов и Шонов тъкмо обсъждаха въпроса за литературните псевдоними. Двамата хич не си долюбваха фамилните имена, намираха ги елементарни за света на изящното слово. Наложи се и тях двамата Тутуруткин да усмирява, да ги тури на място, та повтори оная звучна и станала в столицата на Тракия крилата фраза. Само че сега я изрече, като я разшири, допълни я и леко префасонира:

    – Да ви го набърбълякам! Ай, шъ ви ибъ и в лайнарите! 

    Което в света на националната литературна класика представяше и най-новия му принос към съвременната българска реч.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994-2004 – edited 27 oct. 2016