ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

   Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

   21-26 sep. 2009

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор – пъстро пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на ухото като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана към тила с цветно парцалче, понякога – с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки или синя на ивици, коса (ако я има) разрошена, интелигентният екземпляр в кратуната може да ти напомня и на разплетена дамаджана. Важното е да личи отдалече, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен, а рядък екземпляр.

  Щом е интелигент, то ще рече "умен, който се прави на глупак”: значи е разсъдлива твар, която умно шета около атлазените пантофи на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо мляко. Понякога остротите й вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-ей го, нашто момче, как му каза всичко, дето не смеем да кажем. Как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а".

  Медиите струват пари, много пари; а у кого е парата! Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с мощна медийна империя. Романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска империя, възторгва недояли хъшове, внушава надежди на поругания в дома и отечеството, онзи романтичен период, братя българи, отдавна мина и замина. Информацията е най-ценният капитал в модерния свят. Който владее информационните потоци, той владее империята на злото и прогреса. Стискай зъби, наточи нокти, упражни лакти и научи се да биеш дузпата на всяка душица, която се опитва да ти каже нещо напреки. 

  Ала да питам все пак – Добрият тон, зад който подло не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна поза и позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти и каламбури? Само който не работи, не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и за управляващият е естествено да греши, естествено и да търпи упрек, и че в това няма нищо страшно. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй гневно персони, назначени за говорители в обществено пространство, настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може да не е – друг ген, друга участ, а и кой е между нас този, дето вечеря с Господа! 

  Да речем, бившият финансов министър съобщава верни неща, но при назидателния му тон как да приема, че освен дето прави констатации милият не се тресе от злост да смаже опонента точно в стила на Карл Маркс или в стил на типичния преподавател по марксистка политикономия да обезсмисли онова, което преди него други са сторили!

  Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми, отколкото е в състояние да представи оприличаваният от феновете си на Стефан Стамболов главен асистент от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил се значима, масивна фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Господи, как да вярвам, когато реди лакърдиите си за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени! Не мога да му вярвам, понеже с юмруци посегна да блъска дежурния младеж полицай на служебния паркинг пред софийската общинска управа, точно на пъпа на София. Най-странното след този вид бабайтлъшко юначество за мен е, че Главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов (1959) връчи на г-н скулптора мъдрия Вежди за компенсация, оладжак, за преживения стрес... боен патлак "Браунинг" с поздравителен надпис – вж. http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm... Демек, да гърми с патлак по несъгласните с него, вместо да ги бие с юмруци.

 Случва се при самозащита да излезеш от кожата си от гняв, да зашлевиш идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си! Защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Уважаемият г-н Вежди Рашидов (1951) имам предвид. Е, къде отиват всичките мъдри и сладки лакърдии! Или както казваше Борис Дявола, дядо ми от Пазарджик: "Дейба тая крива нива!" – кога плугът му заореше в угарта. 

 Велико е да си смирен. Всеки може да се обърка – бесовете, случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Но всъщност, покая ли се скулпторът! Искрено да се беше покаял, бих го приел за такъв, какъвто си е. Не-е, не за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Сам се срина в представите ми като изваяна от влажен пясък фигурка на великана Голиат, когато влагата се изпари и остане само оглозгания от морските ветрове мършав скелет. 

Евгений Дайнов (1958)*

 Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията не теми. Послушайте ги за какво и как един-друг се дърлят кой е по-велик, па кой бил по-близо до народа, па кой заслужил да се нарече "дисидент", и разбира се: кой да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". Ох, мила моя нашенска Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що е това интелигентен?! В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона, Владимир Илич Ленин, (1870-1924) назовава интелигенцията на Царска Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която трябва да се държи изкъсо, хем да се гали по бузките, хем и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, чрез тази карикатурка на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси" и Българския народ. Докато интелигентен всъщност е всеки мислещ с ума си, т.е. всеки нормален и обикновен, с опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява. 

  Нима не сме срещали глупаци с дипломи за висше образование или шмекер хитряга с гирлянд от научни титли. Циникът в любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да говорим! 

 Истинската България, това огромно множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни българи е енергията и опитът, и мъдростта на нацията ни. Ако управляващият се научи да се вслушва какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би се главозамайвал дотам, не би безобразничил цинично. Другояче биха възприемали сламените чучела "цвета на нацията", " интелигенцията" и прочие лъскавички етикети. Инак, каква ли му е на шута грижата, освен да разсмива Деспота и 240-те му придворни в атлазени гащи, с бяла перука и пантофки от кадифе, нахлузени на бос крак!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?", тълкуващо "Случая Веселин Андреев", от т.нар. "Нови задочни репортажи за България"**: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да си честен и обикновен човек цял живот". 

Обяснявал съм си обичта към баща ми дърводелеца-мебелист: мълчалив, вглъбен в занаята си, доверчив, ама непроумяващ политическата конюнктура и затова странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този ключ. Оттам може би е съпротивата ми спрямо героическите театрални пози, независимо кой и с каква цел ми позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), или главният герой в сюжета от трагичния роман "Стършел" на 33-годишната през 1897 г., когато си пише книгата, англичанка Етел Войнич (1864-1960), или друг популяризатор на идеи.

  Животът е велик дар и внимателно трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои ми тя във фразата му както оголения зъб на залаял ме пес, обезценява, прави лековата тезата на автора. А защо ли да не отдам мимоходом дължимото на героизма? А може би бъркам?! Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже всеки, кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в героическа поза из множеството непознати люде, да вириш показалеца си към тавана и облаците в Небето, да редиш назидания и заразяваш света с бесове. 
Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да било красотна идея, нито да призовавам когото и да било да става герой. Мисля, че е героично да останеш честен и обикновен, след като предвид обстоятелствата ти се наложило да извършиш подвиг, и се тълпят под балкона ти да те прославят с възторжени овации.

  Мюсюлманите, които сами се взривяват на най-многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям първо, за страхливци, второ – за подлеци, трето: за жертва на манипулатори. Тази саможертва за милиони вярващи може и да е "героизъм", но нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да било световна религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на реки от кръв, гърчещи се в предсмъртни конвулсии тела и милиони мъртви!

    Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 1 fev. 2024

      Илюстрации: 
- Художникът Салвадор Дали (1904-1989).
- Министър на културата г-н В. Рашидов***

___

* Вж. https://blitz.bg/analizi-i-komentari/evgeniy-daynov-trotskistt-ot-selo-mindya-koyto-polegna-na-komunistite-i-soros_news791170.html

** Георги Марков (1929-1978), "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г.

*** Вежди Рашидов (1951), министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1503.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1503.)

  Пловдивската обществена телевизия преди Десети ноември започваше емисиите си винаги с мелодията за каменния войник на върха на втория по височина хълм Бунарджика, после се появи частната телевизия на г-н Евгений Тодоров (1947)*, прекръстиха я на "общинска" и Альоша обявиха за окупатор, а управленци от бившата БКП или техни рожби и обичайните мекерета, решиха да го префасонират в рекламна бутилка на фирмата за газирана вода "Кока-кола". Това ни е демокрацията! – Аноним (1947)

    14 sep. 2010

МОИТЕ ДВЕ ДЪЩЕРИ

Пораснаха и двете дъщерички,
едната – въглен, другата – пшеничка,
отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо, да мърморя,
и всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някак си безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и вече всъщност що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, а малко ми се дреме

и мисля ей така очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,

че влизаше в двубои най-различни
естествено с куп жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви! – кога сме млади!
А днес, уви! – ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.

Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.

Пловдив – град, окупиран от воинствена пошлост

Plovdiv, edited on 31 jan. 2024**

Илюстрации:

- Вера и Надя в Тригорци край Балчик.

- Войнствената по-малка сестра Надя.

–––

* Вдовецът съпруг на готината туркиня Нери Терзиева (1953) от Велинград.

Супер-талантливият Евгений от "Гюл бахча"

** Днес е рожденият ден на по-голямата ми дъщеря Вера. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

   Не назлобявай срещу Злото, на Злото това му е целта! – Аноним (1947)

    8 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

   С Емил* и жена му туркинята Весна се качихме с колата до Кукленския манастир "Св.св..Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до манастира този ден ми се сториха най-изровения от порои път, по който е минавала моята жигула. Местността, както и самият манастир, ми се сториха чудесни. Не ми се влизаше в двора на тази средновековна монашеска обител, такава скука ми се видя дотук всичкото това катерене, тръскане, суркане и подскачане из дълбоки коловози, та се замотах около колата си, докато ми премине ядът. Сетне – все още лют преди всичко на себе си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно ни обясняваше Емил, през ХІ век, май по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийския военачалник Бакурияни – грузинец по народност, извоювал над българите.

  По стръмното, градено с едри камъни стълбище с килнати настрани като канати на каруца, потъмнели от ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полусакати старици, а преди да вляза сред иконите с кандилата, минах на верев край дъщеричката на съседа Димитър Димзов, болна от множествена склероза или нещо от този род ипак така нелечимо. Носи я на ръце младеж, почти момче още: обвила бе ръце около шията му като детенце, та чак ми стана неудобно, че ставам свидетел на болезнена драма. И се престорих, че не ги виждам.

  Две свещици палнах. Бучнах едната пред иконата на Иисус: нарекох я за ръкописите и за мен си, другата мушнах в пясъка ниско долу, нарекох я за издъхналите ми родители – пазарджиклийката Надежда и харманлийския ми баща Кирил, най-малия брат сред петимата синове на дядо ми Георги.

  В дворчето пред черквицата цъцри тънка водна струя от градена древна чешма, а ябълковите дървета са отрупани с плод. Клоните им виснали чак до земята. Мина ми през ум: защо никой тук поне не посегне да си откъсне от зрелите, зачервени като личице на младо момиче ябълки? Доста от тях ненужни сякаш, бяха нападали, образуваха килим върху пръстта. Умих си очите, лиснах две шепи бистра изворна вода върху лицето и побързах да изляза да си подиря спътниците извън зидовете на манастира. Неколцина монаси – яки мъжаги, добре изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, където са им килиите. Ай! Тези пращящи от здраве мъжкари как ли я карат в този див пущинак?! – зачудих се. Всеки случай, не ми се сториха ахмаци, ачик будали, мързеливи дембели. Имаха вид на интелигентни българи.

  Изкарахме си чудесно на стръмната зелена сочна поляна, въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: Кой ли дявол ме довея тук?

  Защо ги нижа тези ли! Може би защото вечерта около девет от Лондон по домашния ми телефон над възглавницата в леглото чух гласа на позната, която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И тази 36-годишна кокетка, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели любовна авантюра, подхвана три часа обстоен среднощен разговор: първо за това как многократно напоследък ме била сънувала и по тази причина същата сутрин ходила при врачка да изясни коя е причината да сънува точно мен.
Не пожела да каже какви ги върша в сънищата й и като какъв й се явявам, не каза и какво й рекла госпожа английската ясновидка.

  Към края на тази среднощна идилия и по настояване на среднощната ми следователка чрез сателитните комуникации, по GSMчето си, изпратих до Лондон следното послание: "Животът ни е с развинтена фантазия, радвам се, че се обади". И етично лицемерно, и неангажиращо ме като мъж, нали!

  Любопитни ми се сториха въпросите й, на които ми се наложи да давам уклончиви, както се изразяват баш-политолозите: обтекаеми, отговори... в течение на три астрономически часа, когато по закон Божи би трябвало да сладко да си спя в леглото. Дамата от Лондон ми крадеше от съня, истина! Та ето ги въпросчен-чен-цата.

           1. Женен ли съм? 
           2. Имам ли желание да се женя? 
           3. Кой живее при мен в момента? 
           4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина? 
           5. Какво мисля за идеята някой да ми роди дете... по принцип, не конкретно, но да речем, през следващите две-три години?
           6. Как бих реагирал на предложението да ми прати нужната сума английски пари, за да прелетя с аероплан от занемарения мой пловдивски краен квартал зад циганското гето Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам? 
           7. Що да не пропътуваме двамата с нея разстоянието от Лондон до Кардиф с чистак новичък фолксваген. Е, може и с беемве, разбира се, защото беемвето, особено ако е спортно, по ми допада, за да видя града, на чието име съм кръстил втория си сборник със стихове и който град с атмосферата си силно напомнял на Стария Пловдив? 
           8. Съгласен ли съм да ми изпрати паунди да купя най-сетне този компютър, дето го бленувам от няколко години? 
           9. Дали би ме познала, ако ме види, демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както ловко се изрази, абсолютно никакво, ама абсолютно никакво значение за нея? 
          10. Помня ли още какви дивотии сме вършили в онази авантюра? Е да, помня, че тогава всичко ми бе мътно и кърваво, но това не й казах. 
          11. Изкушава ли ме още гласът й? Накъсо, кара ли ме гласът й да потръпвам сексуално? 

   И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла и ме застреля право в челото като някой Христо Ботйов на връх Вола в местността Околчица:
          12. Как бих реагирал, ако я видя пред вратата на апартамента ми (всъщност, не е виждала панелното ми царство), да речем, след седмица?    
  Та си мисля, докато днес записвам снощната анкета: Опомни се, драги!!! Ако бродене по манастири и палене на свещи около средновековни икони ти носи такива изненади, не е ли редно хубавичко да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя спокойна и мъдра монашеска обител!

*  *  *

  Жестоко, ала си е истина – всичко пърхащо, вдигащо шум около себе си, тръпнещо от страст, отчаяние, копнеж, мерак, амбиция, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, като че никога не е било, ни се е раждало; остава единствено съхраненото в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъка да заридае или да се тресе от кикот. Животът е весел низ от сюжети, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блесналия поглед често говори повече от томове философска строгонаучна литература. Галопираме като жребци, пришпорвани от луд жокей, и кой ли друг, ако не скрибуцащият с перото гъше върху суха заешка кожа, кой за идещите подире би съхранил богатството от жестове и жежки послания, разкоша от цветове и аромати, състояния на духа и плътта? Кой!

  В самотността си единствено човек успява някак да се хармонизира, да почувства мощните вибрации на милиардното множество бленуващи, но и страдащи, влюбени но и ненавиждащи, алчни тъпаци, но и унижавани и бедстващи, властни, но и абсолютно нищи, прославени, но и потънали в забрава. Самото писане е удоволствие и почти нещо като дишането, като съзерцание на звездното небе или единственото, което според мен може да се сравни с космическа тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. Подобно е на спомена и на мечтата.

  Нямам основание да се притеснявам, че от един момент насетне няма да съм сред живите. Ако заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното ми любопитство плюс доверието в Добрата сила, която ни е създала с необикновен разум върху незначителната някаква си случайна планетка, залутана из необятния и подвластна за въображението Космос.
Оптимист съм, стоя си върху невидима за очите пирамида и раздавам по късче вечност със самочувствие на Твореца Бог. Ала това го може всеки смъртен, заложено е у всекиго от нас, които още дишаме и се надяваме**, подреждайки прости думи върху хартия или сушена заешка кожа, за онези бленуващи екзалтирани глупаци, дето ще се появат хилядолетия след нас.

   Следва

 Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv,edited on 31 jan. 2024

Илюстрации:
- Край лековитото аязмо до манастира над село Куклен.
- Манастирът "Козма и Дамян" в Родопите над Пловдив.

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Dum spiro, spero (лат. Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1501.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1501.)

 Когато къщата ми гори, а в имота ми са се разположили мародери и неканени гости, какво ме съветваш да сторя? Да тръгна да си диря щастието по чужбина! Не е за мен тази лудост, категорично не е за мен. – Из разговор с нашенец, присадил се в Чикаго, Аноним (1947)

  7 avg. 1981* 

КАРДИФ

Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден,
а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тази –
с високи токове
и тънък кръст,
с коси на кок,
с предизвикателни
възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.

Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола,
над веждите си ниско
периферията на хоризонта ще опъна.
Усмихвайки се,
сбогом ще си взема с мостовете,
с детството кристално и сълзата
в усмивката на татко след смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака?!

Ще тръгна за Кардиф.
Земята ще обиколя,

 макар че няма, няма никъде да ходя.
И все така ще тръгвам за Кардиф.
Ще тръгна някой ден.
А по-добре ще е да бъде вечер
като тази...

О, нека не узная никога Кардиф!** 

*  *  *

БЕЛЕЖКА В СБОРНИКА "КАРДИФ"

  За Кардиф не съм знаел, че съществува. Как се е случило, че въображаем, за мен град, отдалечен в пространството, недостижим за мен, българина, влезе в едноименния текст, ми е необяснимо. По подобен начин текстовете тук сами са се писали. Работата ми бе само да следя пунктуацията им да съответствува на Правописната ни българска книжовна реч. А трийсет години са продължителен отрязък от време, и естествено е през този период да съм писал римувани или не текстове по най-различни: преднамерени, но логически обосновани начини. Отсъствието на целенасочен подход е нишката, която свързва помежду им тук изложените работи... Между другото, година след като тържествено й подарих сборника си, Милена П. – щерката на известен биограф на П. Яворов, ми звъни посреднощ от уличен автомат в Лондон, дето се беше от десетина години вече установила, с предложение да ме отведе в реалния Кардиф**, само да се уверя колко този чужд пристанищен град с атмосферата си напомня Стария Пловдив. В древни времена на лириката се е гледало като на вид магически заклинания. Това само мога да кажа, като блед опит за оправдание.

   Пловдив, ноември 1997 година

Пловдив – за автора "пъпът на света"

Plovdiv, edited on 30 jan. 2024

Илюстрации:
- Авторът на 34-я си рожден ден.
- Корица на сборника в тираж 300.

–––
* Спомен от 34-ия ми рожден ден. Когато брадите бяха забранени и на три пъти в София съм си имал работа със служителите на т.нар. Народна милиция, които лъжех, че заради игрален филм режисьорът ми е наредил да си пусна брада като на Шильонски затворник. Фантастична работа! Поемата "Шильонският затворник" (The Prisoner of Chillon) от Джордж Гордън Ноел, Лорд Байрон (1788–1824) е сред емблематичните му творби.
** Ключово стихотворение в сборника Кардиф,1997 г., самиздат Студио "Гарван".
*** Пристанищен град, основан от келтите около I  в. преди Хр. При завладяването на Британия, римляните  изграждат военен лагер, при император Константин I Велики укрепен с яка каменна стена, чийто фрагменти се забелязват в основите на средновековния Замък на Кардиф. В края на 1955 г. градът е обявен за столица на Уелс. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1500.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1500.)

  Не назлобявай срещу Злото, на Злото това му е целта! Цел на манипулатора е да те извади от равновесие, веднъж да те извади, после си му лесен. – Аноним (1947)

  20 avg. 2003 

ПРЕМЕЖДИЕ В МОСКВА

  Вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!": "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не можел да се върне у нас, съобщи bTV снощи. Ангел Грънчаров обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, ама успял да си запази документите. Нашенецът поискал от мисията пари за самолетен билет и не получил съдействие от дипломатите ни в Руската столица, съобщил приятел на потърпевшия... Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет. Обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с личните си пари връзката в Интернет. Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров временно да отседне в сградата на нашето посолство, ако пожелае, съобщи говорителят на Външното ни министерство Любомир Тодоров. Дипломатите ни в Москва са направили всичко, което трябвало да се направи. До момента пари не са преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември т.г." 

Фамозният Ангел Грънчаров (1959) от Долна баня.

  Да плачеш ли, или да се смееш?! Остап Бендер* пробвал да изкрънка гратис триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това ще е известният скандален философ-психолог и бивш колега учител, с когото чат-пат се срещахме на кафе да побъбрим за политика. Предполагам, ще да е отскочил през ваканцията на гости в Маскве и като не открил спонсор, измислил версията за грабежа. Типична байганьовска история, ама и нашите чиновници не са вчерашни – това не ти е чехът Константин Иречек с неговата европейска култура и мека душа! Като знам горе-долу стила на въпросния "Ангел": да върви все по острието на скандала, да дразни света, ей го поредния дипломатически скандал, който психологът-философ забъркал. За такива птици у нас казват: Ходи си със свещ в ръка и си търси белята... Когато го видя, ще проверя догадките си дали за колегата Ангел Грънчаров са писали в медията, или за негов съименник. Аслъ Ангел-Грънчаровци в България като зайци в зелева бахча се прескачат, току виж изтърколи ти се пред нозете дипломиран някой в Ленинградската школа за БКП-манипулатори.

  21 avg. 2003 

  Белосах с блажна боя парапета на балкончето и рамката на кухненския си прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме с бележника пред мен. Има сцена в част III от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", дето две комшийки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа: поредното махленско театро. Подобна сценка описва и Вазов в една от по-ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Иван Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази чудесна нашенска черта не е от днес, нито от вчера.

  В понеделник седим със зетя Светльо (1972) в кафененцето на ъгъла на блока и ей така от нищото се счепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж в нашия вход. Намеси се синът на Дора, двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, заразмахваха се юмруци, и двамата: Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха отнякъде тояги, та едвам ги разтърваха. Седим със зетя, пием си биричката. Гледам, май настръхна, па нали е млад, още необръгнал на подобен род махленски пунически баталии, та му казвам: Стой кротко, тези тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че е първа сред тукашните кавгаджийки, гласът й често оглася орталъка, най-сетне си намери майстора; на петдесетгодишния Дечо, дето са го блъскали минимум двайсет години с юмруци, като професионалист в бокса, акълът му е като на петнайсетгодишен хлапак, пубертетски.

  Същите тези двама – Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, знам, че не са лоши хора, но простотията яко ги тресе и на никого не прощава, та от време на време крещят, заканват се, после им минава, все едно нищо не е било. Това не им е за пръв път. Ей тъй възвишено и низко ходят ръка за ръка в този наш живот накрая на града, в най-дълбоката духовна провинция Пловдив! Идеята ми е в ръкописа "Историйките на ученика Ламски" да разкажа как възвишеното у нас се ражда и вирее именно сред този батак. Има жестоки неща в "Историйките", ако се замислиш, но хуморът, шегата и любовта към нашенци би трябвало да ги правят, мисля си, оптимистичен летопис.

  23 avg. 2003 

  Вчера по-малката от щерките навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло към разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea**, твърдели древните римляни, пък се опасявам, че записаното в тези бележници, които водя от 8 октомври 1994 г., докато вися покрай спирките и по стоянките като частно такси след учебния ми ден на даскал в училище, расте, та вече се чудя как да огранича писането. Nihil probat, qui omnia probat*** и ми иде наум лит. критикът Яко Молхов (1915-2001) с разказите за пловдивските му литературни приятели... Да им кажеш горчивата истина уравновесено, добронамерено, то е духовен аристократизъм. Палетата лаят жестоко или хвалят на провала, но палетата по това и ще ги разпознаеш... Даже и в похвалата човек трябва да спазва мяра, благоприличие, но затова се иска не толкова ерудиция, колкото духовна нагласа, склонност да прощаваш и да прощаваш, защото всички сме част от едно цяло, в случая: нищожна частица от Българската ни хилядолетна нация.

  Забавни са ми хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на похвала; крещящ – или по-точно: креслив, пример за такъв тип невежество са грандоманските тиради на мнозина от пишещите във вестника на Тодор Биков (1956-2016) с хубавото име "Арт-клуб". Партийните лъже-апостоли на България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга или "во весь голос" (с пълно гърло), както назовава подобен стил на изразяване в общественото пространство Руският съветски поет Владимир Маяковски (1893-1930). Затова изявените актьори, в по-общия смисъл на понятието "артисти", звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на самоубилия се Маяковски (или "самоубилите го" чекисти на болшевика Джугашвили, т.е. осетинецът Сталин.**** Същинското познание не издирва опонента като мишена и враг, като "козел опущения", върху когото да си излее гнева на праведник, а си търси съмишленици, с които – като спорят, взаимно се допълват по пътя към Истината. Но как дребна душица това да проумее! Как? Питам, и отговор не ми е нужен. Отговори – колкото си щеш. 

  25 avg. 2003 

  Вчера цял ден ремонтирах двигателя на колата... "Ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат", озадачава ме анонс от Радио Свободна Европа на български език. Какво ли пък толкова важно и скрито има да ми каже Радиостанцията на САЩ за нашето Българско дередже! И онези хора там, иззад микрофоните, здраво ги тресе познатата у нас грандомания на "праведници, вечеряли с Господа бога".

  31 avg. 2003

  Последният ден от ваканцията, последният августовски ден! Жегите са убийствени. На този ден по същото това следобедно време (около 15,30 – 16 часа) преди двайсет години горя в новичката си жигула баща ми – същата кола, която ремонтирам. Точно в два часа термометърът на балкончето ми сочи 37^оС, а сега – в 16,30 ч., вече е 38^оС. Такава жега не помня да е имало скоро. Макар в апартамента да не е толкова жежко, пък и често се пъхам под душа в банята... Последно четене на ръкописа на "Ламски", част І. На страница 30-а съм. Вчера работих на компютъра докъм два след полунощ.

  6 sep. 2003

  На този ден от годината през 1983-та в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Запалих свещица в металния свещник, за да си помисля за баща ми, а в ума ми са планове за бъдещата ми книга. От моя баща мебелист-дърводелец съм научил: Да се стремя към постижима цел, да се радвам и на най-малките завоевания в материалния свят. Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си, и залягаше здраво, но и с удоволствие, което ни доставя самата работа, когато й се любуваме като на благодат. Неговата мъдра съсредоточеност на това се дължеше... И мислите му бяха конкретни, осъществими, осветяваха живота му на простосмъртен, а нас, близките му, сгряваха. Обичам го този мой мълчалив баща; мисля си – мисията му на обикновен човек чрез писане продължавам... Това мога! Като си представя как би реагирал на това и онова, чувам съветите на този мълчалив българин, потънал под жилавия троскот в старото общинско гробище край основен пловдивски булевард, бул. "Цариградско шосе".

  За което нямаме думи, то не съществува. Но не така! То пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: "Стой си в небитието!" Като даваме име на това и онова, всъщност, признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и онази проста приказчица: "Не споменавай Дявола по име, че да не дойде при теб!"

Пловдив – за автора "пъпът на света"!

Plovdiv, edited on 30 jan. 2024

Илюстрация:

- Без образ на любимо момиче как ли мога да работя!

- Август 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир.

___
* Основен герой в романите на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец"... "Великият комбинатор", който знае "четиристотин сравнително честни начина за измъкване на пари". Един от най-популярните герои в Руската сатирическа литература.

** Които роднини от България (по неговите думи) уж щели да му изпратят.

*** От лат. "Нито ден без чертица".

**** От лат. "Нищо не одобрява този, който всичко одобрява". 

***** Вж. https://kerchtt.ru/bg/zagadki-istorii-smert-mayakovskogo/  Бел.м., tisss.