ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1263.)
Не сме видели оня свят до днес,
не смеем да изкажем пред Смъртта
учудване, възторг или протест,
когато тя – разтворила уста –
с трагичен плач пред нас се появи.
В живота всички търсим своя роля,
стремим се към успех, но по неволя
търпим в играта и Смъртта, уви!
Но ти пое натам. От тая сцена
свеж полъх в земните ни дни повя,
завесата бе истински зелена,
със истинска гора и синева!
Играем пак. Говорим с текст заучен
и с жестове, с гримаси тук-таме,
но ако някой ден и с нас се случи
със нея да останем насаме,
смъртта ще ни сломи, ще ни припомни
урока прост за оня свят отвъден,
за да привикнем с ролите си скромни
и истински в живота си да бъдем! – Райнер-Мария Рилке*
ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)
Продължение
БАЛАДА ЗА ДЖЕНДЕМ
ТЕПЕ И РЕКА МАРИЦА
Аз горд съм, ти – свенлива,
от камък съм, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти весела, а аз – в сълзи,
от камък съм, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти весела, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
в леда се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш – накъде,
по кой въздишаш нощ и ден,
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си замина от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Като гадаете съдбата над чашката кафе,
за мен си помисли, къде съм тази вечер,
добре ли си живея в добрия стар кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, изваян от възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено!
И аз съм любил страстно и плакал за любов,
но всичко отлетя ми с отлитналото време.
Мечтаеш чест и слава, и приказни страни,
но пак за мен мисли си, дали от радост пея!
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
с веселие до бога, а всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен си припомни – дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
а бръчките поникват от клетви и целувки.
Когато свеж се радваш на шарения свят,
мен виж ме: остарял и толкова проскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея!
Признавам, като всички предал би богу дух,
а всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с вино сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов** не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски** свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спора лют човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по гугутки, разбери!
XCV
София била море,
супа, пълна с едри мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже и ще цъфне,
само който не греши!
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да драскаш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш?!
Праведник ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
в леда се криеш, аз оставам.
Щастлива бързаш – накъде,
по кой въздишаш нощ и ден,
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.
XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си замина от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Като гадаете съдбата над чашката кафе,
за мен си помисли, къде съм тази вечер,
добре ли си живея в добрия стар кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Щом готин се откриваш, изваян от възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено!
И аз съм любил страстно и плакал за любов,
но всичко отлетя ми с отлитналото време.
Мечтаеш чест и слава, и приказни страни,
но пак за мен мисли си, дали от радост пея!
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
с веселие до бога, а всъщност не живея.
Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен си припомни – дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
а бръчките поникват от клетви и целувки.
Когато свеж се радваш на шарения свят,
мен виж ме: остарял и толкова проскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.
Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея!
Признавам, като всички предал би богу дух,
а всъщност не умира тоз, който знай да пее.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с вино сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов** не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски** свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спора лют човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по гугутки, разбери!
XCV
София била море,
супа, пълна с едри мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже и ще цъфне,
само който не греши!
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да драскаш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш?!
Праведник ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.
Следва
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 6 maj 2023
Илюстрации:
- Най-високият, най-загадъчен хълм на Пловдив.
- Реката на козите, древната Хебър или Марица.
___
* Райнер-Мариа Рилке (1875-1926), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D1%80_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%A0%D0%B8%D0%BB%D0%BA%D0%B5
** Двама от дузината безпарични обесници, които се мотаеха през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски университет", криво-ляво поминуваха от мижавите хонорари, пописвайки тук и там каквото им поръчат, или както Тодор Климентов (1941-2015), слабичък, кльощав и вечно до уши усмихнат (предпочел бих да напиша: ухилен), пробил в многотиражния столичен печат с най-късичкия, но изискващ талант и ум вестникарски жанр – епиграмите. Кацнал на топличко върху обширния перваз в редакционната стая, клати нозе, очевидно сит, тъкмо напълнил тумбака в мензата, бъзика се с повредената реклама над магазина за мебели: ЕБЕ ЛИ, или с шлагера на Емил Димитров "Емилия", реди като речитатив: ЕМИЛИЯ, Е! МИЛИ Я?
.jpg)
Тук се мотаеха още Воймир Асенов (1939-2013), зиме и лете като че не сваляше от гърба си онзи дълъг до пети оръфан черен балтон, понякога се появяваше тук да преспи върху купчината листове хартия за печат в редакционната ни стая, Георги Богданов (1941-1987), който, безпаричен, с просветнали от глад уши, след като изкарал с мацка да се търкаля една седмица с хонорар немалък за студентското ни дередже в някаква вила на Витоша, изкрънка 20 лв. – парите за работата ми на коректор и стилов редактор за поредния брой на вестника, и повече не се вясна.
.jpg)
По време, когато Али Байрямов, касиер на вестника, вадеше тенекиена кутия да ни изплати хонорара, в редакционната стая се появяваха обичайните провинциалисти несретници, нещо подобно на леките момичета в Сибир, когато настъпвал ден да изплащат месечното възнаграждение на миньорите в забоя. Само че споменатите по-горе не са блядки, а се оказаха може би най-романтичната, най-светла част от едно минало, където соц.концлагерите не бяха спомен, а самият живот. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
