tisss: 03/17/22

четвъртък, 17 март 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (922.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (922.)

Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

17 mar. 1992

ЗА ВРЕДАТА ОТ ТЮТЮНА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

Животът е жив извън училището. Училището учи как да заобиколиш задълженията, как да изглеждаш заинтересован, когато не си, и обратно – да се правиш на непукист, когато ти пука. Врявата за място под слънцето иде от изгодата, или от голия интерес. Интересът клати феса, казват. Покажеш му морков, онзи с феса се засили с отворена уста да налапа моркова, и току-виж станал свой. Колко шеметни успехи се основават на този номер! Страдат за любов, а пеят мръсотии; отвън праведни, а в душицата си: църни караконджули. Онова, което рисуват с медени приказки, делата им го отричат. Договори подписват тържествено и със салтанат, за да ги нарушават тайно. Крадат и лъжат като за световно, а на площада плачат, че ги измамили и ограбили. Говорят ли ти за достойнство, внимавай! По-вероятно е да са търговци с достойнството и честта на нацията. България днес я защитават именно родоотстъпници, храненици на чужда ясла. За духовността кресливо страда вписалият се в системата неандерталец, само не и честният. Че достойният как да си позволи наглостта да прави клоунада с честта. Как? Животът е шоу за наивници.

В часа на класа училищната лекарка, която вони на тютюн, влезе да ни обясни колко вредни са цигарите. Внесе огромно цветно табло на човешките вътрешни органи и го провеси на черната дъска. Показа ни откъде минавал пушекът, къде и как се натрупва катранът и как ни убива. Опъна и диаграма на раковите болести, показа ни бял дроб в стъклен буркан. Собственикът на дроба пафкал цигари, радвал се, че му е приятно да си се кефи, но никотинът му разбил здравето и един ден нещастният гушнал здравеца на път към гробищата. Преди да го заровят обаче, го изкормили и извадили скапания му бял дроб, за да послужи като нагледно доказателство за вредата от тютюна.

Училищната зъболекарка внесе два слонски кътника от гипс: първият бил кътник на пушач, вторият – на човек, който свято си пазел здравенцето. Кътникът на онзи, дето пушел напомняше на запуснат селски гириз (кенеф).

– Това ли искате? – блесна с фаянсова усмивчица на изкуствените си ченета. Върви между чиновете, навира ни гадния зъб в очите. Следим я притихнали и тя престава да се зъби, рече ни: – Виждам, че сте от здрави семейства и не ще посегнете към тоя бич на човечеството, знам си аз.

– А който пуши, той от болно семейство ли е? – попита я Аначко от чина до вратата.

Класната го смъмри да не пречи на двете лицемерки в бели престилки, училищната ни докторка и зъбарката с порцелановите ченета. Обаче тъй е при нас: не получиш ли отговор, пак питаш. Знам го защо попита, същите съмнения имам, и преди Аначко да потрети, казах:

– Пък на седмия етаж в нашия вход на блока живеят семейство пушачи. У Друмчеви всички си тровят здравето с никотин.

Жените в бяло се спогледаха озадачени.

– Така е. Цигарите вредят – рече лекарката-пушачка.

И аз продължих:

– Пуши куцият дядо Спас, татко му на професор Друмчев. Баба Марийка с перде на лявото око, тъщата на професора, и тя пуши. Нощем излизат да пушат на терасата им двете дъщери близначки Анка и Панка. По-малкият им брат Весо, и той. Петмесечното им бебче кашля като дърт тютюнджия. Само Иво, синът у Друмчеви, не пуши. Понеже е непушач, ходи да спи при кака Лалка. Жена му го нарича негодник, смята, че Ивайло й кръшка, а не разбира, че той е развил алергия към нея, защото не понася никотина. Друмчеви сами си копаят гроба с тези цигари. И тате една сутрин каза на мама: "Жено, слагай кафеварката да му ръгнем по още един пирон в ковчега".

– Нима вашите пушат? – приближи лекарката. Понеже в ръцете й е онзи гипсов зъб и лошо ме гледа, отвръщам:

– Пушеха преди Десети ноември, госпожо! Сега вече не пушат.

– Че каква е разликата? – надвеси се над мен.

– Ай! – хлъцна класната Кавръкова. – Туй е нещо политическо.

– Не, госпожо. Казаха, че парите не стигат вече за ядене, та ще оставят цигарите да си ги пафкат хората от СДС.

– Ще ти дам аз едно СДС! – И Кавръкова запляска с розови ръчички: – Тихо, дечица! Ти-и-ихо! Грешиш, Ламски. Седесарите-цигарите, няма връзка между тия две неща!

– Ах, госпожо, един наш познат от далавери с тютюна при царуването на СДС завод си построи. Много хубав завод за хиляда работници, нима това е лошо! – Не иска и да чуе за онзи Теодор Димитров**, който дереше глас през пролетта и лятото на 1990 г., за да докаже как го е яд на комунистите, размахваше юмрук по митингите в Пловдив и даваше тон на тълпата да реве: "Смърт на комунистите!" – докато си уреди местенце с добри изгледи за кяр от борбата за демокрация и за европейски духовни ценности. След това г-н Теодор престана да се дърви на комунистите, престана юмрук да клати над благообразната си достойна физиономия. И престана да държи речи. Бизнесът с тютюн е сериозно нещо, не се нуждае от площадни страсти.

Тропна с крак госпожата, като посегна да ме зашлеви; но се наведох, и тя си навехна ръката. Превива се тя от болка, а аз избягах в коридора. Гипсовият макет, диаграмата за рака и скапаният почернял бял дроб в стъклен буркан събудиха див интерес у нас. На следния ден всяко храбро момченце мъкне в ученическата си чанта пакет цигари. Фукаме се ние, а момичетата ни се възхищават: "Ау-у-у, какви печени мъже!"

Животът е велик в голотата си, приятелче. А махни джуфките, и какво остава! Голи, жените губели своя чар. Ето защо прикриват кое-що. Пък древните елини ваят телата голи: философи, държавници, богове, спортисти, военноначалници... А може би то не са тела, а мечтите за онова, което може да е човек. И кое е по-важно, питам: илюзията за онзи, който в Жан-Виденовата зима насъскваше гневния народ, обградил Храма на демокрацията, или жалката истина, че в олтара на същия този храм се договаряше с вълците за властта***.

Следва