Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 18 ноември 2018 г.

Публицистика – ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

   Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях.

   Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

   Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които – не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

   И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии, че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град.

   Албер Камю 
(1913-1960), краят на романа "Чумата", 1947 г.

   ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

   
   Цената, пазарната стойност на най-високи персони у нас се чете върху смръщените им вежди, изпъчената им гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат, за да са ти верни; можеш да ги купиш и препродадеш, и не всякога на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновения спазващ законите гражданин на Република България, не от политически шмекери от всякакъв род, галеници на медийното пространство. Ако комунизмът беше преди всичко насилие над ума, интелекта, лъжедемокрацията у нас всъщност е пост-комунизъм. Затова длъжността учител звучи иронично, но и печално в държавата на циничната любовна чалга.

   Съвест се не купува с пари, слава, служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Нека вдигнем очи да се огледаме какво вършат Негово величество парвенюто, лицемерът, фукльото, всички онези самозвани лъжедаскали на нацията? 
Врагове са ни не онези, с които не сме на едно мнение; нас, българите, ни мори войнстващата посредственост.

  "Мина времето на динозаврите"... За този стих от химна на училището, където работя, част от колегите си изгубиха съня. Колега, която бе и зам. директор по учебната част*, ме пита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Прие го за шега уж, ала прави-струва, специално заради "Мина времето на динозаврите" комисия от литератори състави, два пъти на педагогически съвет ми се гневят, че се почувствали обидени бившите членове на БКП. И си остана без динозаври текстът, независимо правото ми на автор.

  Бележка, отпечатана в местния всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", подигна неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневните реплики на... да, десет душици бяха, помня ги до една – които се причислиха към обидените. Десетимата настояват публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха свои връзки, отговорни фактори в местната градска управа.

  Не бях споменал нито едно име, обаче се познали; и оттам ме връхлетя това горещене. Заболя ме не от тях, а затова че останалите деветдесетина колеги в учителската стая кротко попиваха скандала. След педагогическия съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка, а следващите две седмици мнозинството ме отбягва като прокажен. Но сетне простиха май, размахват пръстче, усмихват ми се с печални очи: "Знаем си те. Шило в торба си ти". Демек, спогодили се торбата и шилото.

  По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Късичката ми рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът на Рогош Тодор Чонов среща престарелия Петров: "Брей, ти го-о-о-оляма книга си написал! Чета по вестниците..."
  Въпросната рецензия за книгата на Петров.

  Пристрастие – в най-човешкия смисъл на думата – към участта на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост. Как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

  Откривам строгата взискателност при възпитание на поколението млади българи, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респекта пред бащата, очарованието на майчиния силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като важна част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време" – Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Злият шегаджия – потупващ те по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла.Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в кариерата си червей. Лакомото животно от бизнеса... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

  Лично аз не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека – униженият българин е в правото си да изправи нашето "минало незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – едва ли ще съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя от тези негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и жестока, и алчна да е била, мнозинството обикновени хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Липсата на уважение към нацията в политическите и стопанските катаклизми направи българина податлив на манипулации от най-посредствени политически чучела. 

  Ето защо тази книга е нужна и си струва да се чете и препрочита от младия читател. Защото цената, която плащаме ние, обикновените граждани, не може да се изрази единствено с финикийски знаци. Защото все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява Чумата на днешния свят.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8-10 mar. 1997 – edited by 19 noe. 2018

Илюстрации:

- Гола сеч на 40 дка гора край Гребния канал в Пловдив (горе);
- Горящи четири сгради от архитектурния бисер в града (долу).
–––
* Цвета Иванова (1946). Бел.м., tisss.

Публицистика – ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)


   Навършвам моите 54 години. Ходихме с Емил Калъчев и жена му Весна до Араповския манастир, сетне и до местността Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, когато тръгнах да запаля четирите си свещици в черквицата "Света Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се, пуста женска интуиция! – шепне: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче и за хубавата Re., и за мене си – пред иконата на Богородица, за Чечо** – пред иконата на Иисус, за мъртвите ми родители, да е светъл споменът ми за тях – там, в ниското, в тавичката с пясък пред иконата на Христос.

      ***

   Починал Петър Петров (или Василен Ведров) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, за мен леля Рени от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми за Петров Емил*** по телефона от дома на Чонов в ЖК Тракия; на Тодор Чонов някой му обадил пак по телефона.

   Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в ЖК Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа. Отскочих да прочета некролога; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мен ми го казват днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, изпълненият до вежди с подозрения Петрович**** ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях му обещал да му гостувам заедно с преподобния Марин Кадиев, ала незаинтересоваността у Марин, нехайството, безобразното му отношение към простосмъртния Петрович послужи за оправдание и на моята ужасна немарливост.

   Отиде си от нашия свят писател, когото мнозина тук продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в нашенската литературна енциклопедия чиновници в изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина мачкаше самоуважението, но и таланта дори у най-нежните и най-достойните край нас.

   За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно, приятелски свързано с малко известния у нас Кръстю Раковски (1873-1941)*****, но достатъчно честен да каже истината на глас. Е, агитката местни пишещи му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали това да не го разкажа някой ден по-обстойно! – с опит да го изнудят за пари известни в местните лит. среди любимци, като Тодор Биков (1957-2016) и Добромир Тонев (1955-2001). Преборя ли се с отвращението към ровене в низости от страна на всепризнати писатели и поети, може и да разкажа.

   Не-е, не беше обаятелна личност Петрович! На мнозина галени чеда с добро самочувствие им тровеше спокойствието; но какво ли да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт, и кой знае защо, страхуваше се, че някой тайно го следи, за да го убие, за да го изличи от земята.

   Този мил страхливец и заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око написаното от него.

   Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; а това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, но самият скапан живот на две поколения българи между 1930 и 2000 г. – период, когато се вкоренявал комунизмът тук и се разраствал като ракова метастаза: болшевизация изпървом, суровият сталинизъм – после, развихреният "социализъм по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната към края на 1989 г. Българска комунистическа партия, манипулациите с т.нар. демократична опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и на низ ефимерни партии с гръмки имена – уж антикомунистически формации, а бъкани с бивши партийни секретари, кадрови офицери ченгета, любезни доносници на Държавна сигурност. И се разпиляха като облак ято черни кресливи врани по всички партии на обзета от еуфория България. 

   Дисидентът, което всъщност значи: несъгласният, отклоняващ се от праведниците доскорошни партийци на БКП Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редици на самодоказалите се жарки новоизлюпени борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, в които бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. Не-е, не беше удобният свидетел на подвизи пост-фактум Петър Петров; знаеше той истината за тях, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина стопанин от епоха преди Деветосептемврийската революция на нравите.

   От 1993 до 2001 г. Петров сколаса с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и със свои средства да извади на бял свят шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученическа тетрадка от петнайсетина листа:

      "Погребаха ми сполуката" (32 страници),
      "Кремена" (32 с.),
      "Възкресена" (32 с.),
      "В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),
      и една... която не знам със сигурност, 

все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след паметната за нас 1989 г. Обществото на местните пишещи прие книжлетата му за стандартен тип графомания, отмина ги, както често и не само тук става спрямо неудобни за конюнктурата, с пиперлива насмешка или нежно безразличие.

   Беше израснал в средите на комунисти или симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше заради сриването на тази негова младежка илюзияБеше личност, показателна с поведението, с житейската си мелодрама на Малък човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеденият съвестен гражданин на Републиката.

   Не е редно да го противопоставям на известни негови събратя по перо, творящи оперативна публицистика и висока литература; той си има свое местенце в пейзажа на пишещите. Да, недоработен, неразвит талант, но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова поводи за самооценка! Ами че в крайна сметка, за кого се пише литературата – за самонапомпалите се плондери по върховете на местната или националната ни чиновническа и партийна йерархия или за простосмъртния, каквито сме по мои си сметки над 96% от българите в днешната ни ограбена от мекерета и пратеници на чужди държави България!

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 7-10 avg. 2001 – edited by 18 noe. 2018

Илюстрации:
- Черквицата Света Неделя в двора на Араповския манастир (горе);
- Мъртвият умира не в гроба, а в паметта на останалите живи (долу).
___
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Синчето на Re., вероятно плод на връзката ни.
*** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
**** Петрович го наричах на подбив, може би защото сърбите са ми някак смешни с тяхното честолюбие на нация, която все яде пердах, и все пак свято пази своята национална гордост.
***** Висш фукционер в администрацията на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във Външно министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци. Бел.м., tisss.