Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 12 юли 2016 г.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите -
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети -
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй - без кариера, без стихосбирка, без проблем -
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите - там, на билото, като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!


    Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

    БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ


    РЕПЛИКА, 16 август 2006:

    Цитат:

    Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в тоя, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тая твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само там слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта от всяка друга област на земята Българска.
    Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... МЪЖ. Дано не ме разбереш криво. АДСКИ МНОГО ми харесва...  Бъди здрав! 

    ОТГОВОР, 23 август 2006:

    – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко време и нерви, колко грижа и безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! как нехайно съм пропуснал да река добра дума, дори само простичкото "Благодаря!" на добрия, нежния, истинския приятел покрай мене.

     Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете: с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи от желание да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега неприязън към грандоманията, отвращение към полагането на рамка (дори най-изящна да е) около представата ми, че съм простосмъртен, син на простосмъртни, внук и правнук на простосмъртни българи.

    Когато от ранно детство си живял сподирян от лютата фразичка "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакваме! Възхитен, гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровена наглост и злост. Ето стихотворение от далечната 1972 г., което по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА


Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата  като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.
 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited  13 uli 2016
_____
* Донесли го
в есента на 1988 г., на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е автор на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за стила на Данко. Некрологът, отпечатан върху мизерна половин страничка (формат А5) лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатаха бланки, покани, фактури, е чудесен знак за обичта, с която се ползва сред множеството обикновени българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появили пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли, да плачеш ли!

Между другото, когато преди две лета, на 13 август 2014 г., подир нощ, в която спахме направо върху земята в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля ми от юношеските ми години инж.Ряпов в Гурково до родната къща на Данко, посрещна ни тумба от десетина цигани, настанили се тук. И като ги питах знаят ли, че това е къщата на Добруджански поет, изгледаха ме горделиво: "Че кой пък е тоя!" Та приятелят ми, инак сдържан, кротък по нрав, процеди нашенска си, пловдивска ругатня през зъби; и се наложи да го предупредя да мълчи, че да не си създадем проблем. После в гробището на село Гурково открих веднага (вероятно усетът ме водеше) гроба на Данко – яко занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

И чуто случайно в първите години след смъртта: леля Керанка – майката на Данко, завещала къщата за музей, където да се съхраняват вещите и ръкописите на сина й. Толкоз по темата за венците и китките!
Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (7.)

ДАНКО*. ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ


СОЛАРИ


Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани 
 вечната награда 
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите 
 комети  преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни, 
соларите потъваха под хълмовете сол.


КОЗИ СЛЕД ДЪЖД


Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.


МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО


В ръцете ми туптящи умираше нелепо

човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс, 
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!


Гурково, 25 февруари 1984 година 

Йордан КРЪЧМАРОВ
 

1975
 НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

    Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мене. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

    Всичко останало е бутафория...

    Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

    Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

    Дано Г. Д.
** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

    Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.
***: "
Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
 
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

    Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

    Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов
***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

    Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

    Гурково, 13.04.83.
            С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 12 uli 2016
______
* За връстниците му в Гурково, за съселяните си той беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се нрави това име; зная защо, а не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както си щат! Това не променя нещата.
** Георги Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от онези, които вървяха подир стъпките му, докато беше фактор, като човек от тесния приятелски кръг на Тодор Живков, наред с такива личности в Българската литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, до едно време и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива, за любовта към България, за любовта към жената, както и срещу снобеещите парвенюта сред родните интелигенти от онова време.
*** Стефан Цанев (роден на моя рожден ден от годината, но през 1937). И аз като Данко си падах по стиховете му някога… По-късно реших, че не си падам, заради плакатния привкус на повечето неща от този иначе симпатичен поет, чийто стихове си препредавахме един на друг заради усещането, че казва неща, които повечето поети от неговото поколение не смееха да изрекат.
**** Георги Константинов (1943). Типичният възторжен комсомолски поет, певец от епохата на соц-а. Гланциран, музикален, леко блудкав, сръчен да се приобщи без особени лични драми към силните на деня. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=31924 Бел.м., tisss.