За да те унижи, завоевателят първо наема мекерета да ти пренапишат националната история по начин, който му е удобен да те държи с глава в задника и подвита опашка. Когато решат да унижат една нация, наемат мекеретата на новите господари да пишат история, която никога не е била, робството наричат присъствие, и по това ще узнаеш кои са тук отродниците от Българския ни род и вековен жизнен опит. Аноним (1947)
19.05.2008. ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4)
Млади, изпълнени с копнеж и проекти за бъдещето, в онези най-гладни години след Девети (септември 1944 г.), през т.нар. купонни времена, когато левът главоломно се обезценил, предприемчивият Насо обикаля селата около Пловдив, ремонтира шевни машини. Селяните му плащат с произведените от тях сирене, ориз, яйца, фасул, мед и пр., та в избата у Дърварови, когато сме сядали на обяд, често се споменаваше колко окумуш е десет години роденият преди баща ми – трети от братята Бояджиеви. Питал съм защо помежду си братята го наричат Насо Гащара, и майка ми, пазарджиклийката рече ухилена до уши: "Че ходел с гащи, все до под кръста свлечени, затова". Първите двама: Митко (1909) и Дончо (1910) – заедно в игрите, четвъртият и петият: Течо (1920) и Киню (1922), и те. Само с третия Насо (1912) никой от братята брашно не мелел, че от дете бил Насо чешит. Живеехме най-сетне в собствен дом срещу черквата в Мараша и чичо Насо се беше явил изневиделица у нас гладен. Като се нахрани, събра прилежно трохите от масата, метна ги в уста и както грееше сит и доволен, изтърси: "Ей, Киньо, ама па на Улу-дере* посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! Помниш ли, а! Помниш ли!" Прозвуча ми като в Димчо-Дебеляновия стих "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни? – Ах, не проблясвайте в моя затвор жалби далечни и спомени лишни – аз съм заключеник в мрачен затвор..." Бе, какъв ти заключеник може да е волно пиле като Насо Гащара, дето все на пердах налита кипящ от страсти, невъздържан любовник и разрушител на хармония и спокойствие, мерака на изнежения поет от Копривщица, когото гимназистките от състрадание боготворят?
Пред очите ми е блестящият от никел в цвят светлосив металик и с кървавочервено мотоциклет – бижуто на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо ми Насо се отнасяше едва ли не любовно, когато вече хич не се спогаждаха с втората му жена чинка ми Кети (Катерина от Устово), която му бе родила две деца – Нина (1942), която бе най-чаровната между женските рожби в бащиния род Бояджиеви и Гогата (Георги), кръстен и той на дядо ни Георги Бирника, та жена му се отдели сама с двете си рожби в по-затулената стая на къщата, а Насо се беше паркирал на една ръка разстояние от възглавницата край лъскавия австрийски "Пух" и кога съм бил там, той любовно все чистеше от космически прах своя Звездолет. Катастрофирал и лежал три дни в кома, и не съм сигурен от катастрофата ли: аканясал се в дървена тараба заради бременна, която пресякла звездния му път из пловдивските улици, или от побоища в Полицията преди Девети и в Милицията след Девети, тъй че и на двете власти Насо Гащара беше заклет враг, бих казал, враг до гроб, смъртен враг. До края на дните си остана май не баш с ума си. Присмиваха му се дружно братята Митко, Течо, а дори и баща ми заради донкихотовските му грандиозни проекти за бизнес: "Айде, завъртяха перки Насовите огнени мелници!" С Дончо, който е около година по-голям от Насо, двамата вероятно са били с един акъл; и Дончо, когото не съм срещал приживе, като единствен останал в Харманли, кога идвал в Пловдив, не пропускал да се види с брат си по участ: бяха и двамата с разтурен брак зад гърба – Дончо три пъти се жени, Насо само два пъти.
Сред четиримата Господинкини синове, които са си падали по някой занаят, Дончо е единственият артист – барабанист, единствен от петимата не зарязва родния си град, същото сънливо, както ми се видя, градче Харманли, когато с триста зора, едва ли не изнудих баща ми да отидем с новичката му жигула там. Роденият през 1910 или 1911 г. Дончо ще да е бил по-див, по-невъздържан даже и от Насо Гащара: жени се, развежда се, пак се жени, пак се развежда – имал две деца от първата, а от третия му опит да се закроти, да се успокои, да си седне на задника мирен и покрай една жена, му се родил син, когото кръстил на баща си, последният от Гьоргевците сред братовчедите. Отива си от света Дончо от потрес, от шок, че му се изтърколил от вагона, от жп-платформа големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан; хем толкова силно се притеснил, че скоропостижно от скръб по загубата се споминал. Тъй че Насо Гащара не ще да е бил най-кипящ от страст сред братята, от хъс и енергия за живот, за мъжки бойни подвизи на любовния фронт. Чинка ми Кети, двайсетина години работеше като гардеробиерка към някогашния супер-луксозен ресторант "Молле", притичвал съм от редакцията на вестник "Комсомолска искра" от нея да си купя кутия цигари. Посреща ме с лукавата, типично нейна си тънка усмивчица: "И ти си Бояджицка семка, виждам аз, естети сте вий Бояджицикия род, все по хубавите момичета си падате". Отричам, разбира се; че какво общо мога да имам с Насо Гащаря! Баща ми, обаче, като е виждал мои подвизи, май е съгласен с... Кета, както я нарича; усещам, не я долюбва нещо заради брат си.
Живееше някога чичо ми Атанас със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в доста занемарена сграда с открита тераса срещу изхода от местния Районен съд и над улица "Шести септември", залепена за разкошната Аптека Марица, култовата за архитектурното наследство сграда с орнаменти, фризове, ниши с бюстове и статуи на древноелински богове и лечители, която кой знае от какъв зор общинарите превърнаха в руини, само за да вдигнат на нейно място скучен до смърт седеметажен жилищен блок. Ала ето нещо, което тези дни научавам от братовчед ми Гогата, сина на Насо… Разлютен на една от съседките, дърта вещица с остър заядлив език, буйният му баща я метнал както чувал картофи през терасата: долу на тротоара. Дошлите да го озаптят петима напети милиционери подгонил с парче водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка обаче, връщат се онези ми ти докачливи юнаци на реда и закона, на властта, обаче този път въоръжени до зъби, и той… им се предал.
Трудно е да си представя нормален човек с ума си в годините тъкмо подир едва-що оттеклата кръв от транжорната на т.нар. Народен съд да си позволи такава нечувана дързост. "Истина е – настоява братовчедът, – но когато най-после с мама и сестра ми Нина ни разрешиха свиждане в подземията на ареста, ние не можахме да го познаем, предните му зъби бяха изкъртени, лицето – синьо-посиняло, а той – целият в оттоци". И ми минава през ум, дали Стефан (Течо), четвъртият брат, дето се калесал на Новата душманска власт да служи, не ще да е отървал буйния си брат от куршума? Наистина, трошили му кокалите на Насо Гащара, здравето му взели, акъла може би тогава да са му взели, или по-скоро затвърдили вродения у него яростен български инат... Все пак жив го оставили, баш него – точно Насо Гащара, смъртния враг на "Народната" власт.
Помня бащини лакърдии, в които е вплетена като че онази атмосфера, която почти физически усещам да витае между харманлийския беден бирник и синовете му. Като обявих, че смятам да се женя за моме от Добруджа, баща ми, когото внимателно с очи следях в онзи момент, нищо не ми рече, но изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На другия край на България какво ли се е разпищолил?"
Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм ги по различно време независимо един от друг да се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, че съм на този свят роден да съм си на мен и на имота си сайбия (стопанин). И наистина, до края на живота си тези двама мои кръвни родственици и предци не си изоставиха великата мечта да си имат свое дюкянче и работилница, където на майсторлъка си в занаята и на личната си предприемчивост всеки сам си е господар. Ако има дупе, де!
Неуморим мухабетчия, току се появи изневиделица у дома изпосталял, та чак ушите му светят от глад, ама пък в изрядно чист и изгладен костюм, с риза от най-скъп плат, с вратовръзка пъстра, лъснат-бръснат, къде мине, лют остър лъх се носи на селска бръснарница, демек, на евтин одеколон, и като връх на модния му фасон – с кецове. Сваля си кецовете в антренцето и там вече ни одеколон, ни селска бръснарница, така смърди, че въздуха с нож да го режеш. И чорапите тоже смърдят, след него струя на одеколон и непрани чорапи се носи. Чистофайник инак, все с пърхота и с трохите се бори, разни конци и косъмчета от реверите и от ръкавите си почиства. От петгодишно хлапе, криех се зад гардероба, чуех ли му гласа откъм външната врата на двора, че се е запътил към нас долу в избата; плашеше ме неистовата му любвеобилност. Когато съм се родил, този рядък чешит чичо Насо внесъл на мое име в банката 20 хил. лева някогашни пари, които през 1970 г. вече ми бяха донесли от лихви страхотния приход цифром и словом 8 (осем) лева Тодор-Живкови. Боллук парасъ, голямо нещо!
Гимназист, със самочувствието на местен шампион сред юношите каякари не само от Армейския спортен клуб "Ботев", вървя аз за тренировка към старата Гребна база и виждам този мой чуден роднина, метнал през рамо две торби ябълки капушки, през лакътя на лявата му ръка още една чанта, и тя с капушки пълна, бъбри сладко-сладко с войничетата от някогашния десантен полк в района на по-късно строената Братска могила, раздава им ябълките, събирани край пътя и из полето. Божи човек. Такъв си остава Насо в паметта ми на негов племенник, трийсет и пет години след него дошъл на този суетен свят. Няколко години го държат в психиатрична клиника, само да не го опандизят при криминалните наглеци апаши и мародери от гетата; ама за него и това пак бил концлагер заради непремерените му приказки срещу Партията и властта.
В зелена дървена барачка на хълм над психиатричната комуна живял сам-самичък; събирали се лагеристите около него да им посвири на китара, да им попее, па и да им разправи за неувяхващите си грандиозни планове и проекти как щял да спечели най-накрая и той големите пари. Откриват го, няколко дни след като издъхнал.
Десетина години, може и повече да са, най-близките му в Пловдив хора: щерка, син, три внучки, досега не знаят, пък и не се интересуват къде му е трупът заровен. Текста "По траверсите" посветих на този изключителен особняк от Харманлийския ми бащин род, третия от харманлийските петима сина на баба ми Господинка и дядо ми Георги Бояджиев Бирника. Бил съм бая глупав; дето има приказка, белята си със свещ съм търсил, когато съм отнесъл текста в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас"; и завеждащият литературния отдел поетът Александър Бандеров** взе, че го пусна за печат, барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този пловдивски вестник папките от онези години май се пазят в местния храм на Паметта за преживяното. Да, за Библиотека "Иван Вазов" пак говоря.
Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше тъй да му мязаш". Седят след току отшумялата среща между учители и родители яко оклюмали тези двамата у дома в избата; майка ми се е прибрала с подпухнали от плач очи, избягват да ме поглеждат даже, толкова съм им противен, толкова са разочаровани от моите подвизи в училище. Па току ту баща ми, ту майка ми ще въздъхне: "На кого, бе? На кого се е метнал?" И след малко: "Ами ние в нашия род такъв нямаме!" – вземе, та изхлипа майка ми, а баща ми Дърводелеца се плесне по челото: "Няма на кого друг да мяза, освен на Насо Гащара. Син да му беше, нямаше толкова да му мяза. Взел му е на Насо всичките мурафети". Затова ми е и по-специално отношението към този чешит, за когото нанизах ей това волно Писание:
ПО ТРАВЕРСИТЕ
По-горе билото, майстори! Иде женихът –
Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.***
И както си вървя към къщи,
.jpg)
.jpg)
.jpg)