Истерично на повърхността плуват страхливите, алчните, безскрупулни и кресливи дребни душици, гушнали службицата, кокалчето, а широко скроените хора изчезват от спомените. Това сиво тресавище Преживяното превръща в политика: "Наште и ваште, ние праведните и вие гадните". Като че всички не сме от една нация в едно отечество. Изгубим ли си отечеството, изчезваме до един. Остават отрепките. – Аноним (1947)
14 fev. 2016
ЗАВРЪЩАНЕ В ДОБРУДЖА
Някога бях млад, твърде млад,
да прекося, кажи-речи, на един дъх
шест километра сред разораните ниви
между селата Гурково и Тригорци,
където моето женче с двете ни щерки,
щастлив бях да ги зърна трите отново.
Как стана, че онова моме с щерките ми
отдавна не ми е тема за разговори,
а мелодията, която си тананиках тогава,
звучи и днес и ме изпълва като храм!
О, братко Боб Дилън, пет години
преди мен роден Отвъд океана –
един евреин в онази твоя Америка
на заселниците и от Близкия Изток,
като българин, реших да ти кажа:
Песните ти, дрезгавият ти глас
ми говорят много повече
от всички световни филхармонии,
защото си в сърцето ми оттогава,
от онази загадъчна дивна пустош
между селата Гурково и Тригорци –
Дон Кихот от бедняшкия Пловдив,
прекосявайки нивите на Добруджа,
когато се завръщах посреднощ сам,
при моите хора в една стара къща
под грозд звезди, виснали от небето.
Пловдив – столица на пошлостта и културата
Plovdiv, edited on 14 fev. 2024
Илюстрации: - Август 1977 г., село Тригорци. - При баба и дядо в Добруджа.
––– * Родният ми град, окупиран от бивши доносници на
страховитата Държавна сигурност или рожби и внуци на партийни секретари и
управленци от някогашната БеКаПе, някои от които си замениха фамилното име и си
написаха героична биография, за да се представят пред младите поколения за
антикомунисти и пострадали от режима, който ги изпрати да се изучат на
лицемерие в АОНСУ, в Ленинград или Москва. Бел.м., tisss.
Истерично на повърхността плуват страхливите, алчните, безскрупулни и кресливи дребни душици, гушнали службицата, кокалчето, а широко скроените хора изчезват от спомените. Това сиво тресавище Преживяното превръща в политика: "Наште и ваште, ние праведните и вие гадните". Като че всички не сме от една нация в едно отечество. Изгубим ли си отечеството, изчезваме и ние. – Аноним (1947)
25 uni 2000
ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ С АЛЕНО ГРЕБЕНЧЕ
– Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на бай Иван Татарчев*. С куршум. Пръснали му кратуната от трийсетина санта! – влетя у дома, без да звъни, без да чука съседът Станчо.
– Ъх! Тия кат Иво са жилави като котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите. Дошъл бе вир-вода мокър от работа. – Затова го целил идиота от трийсе санта, да не би случайно да не пукне. Ама ти не се радвай, да не започнат патакламата и по улиците и площадите на нашта мила България... Че щом и таквиз важни гарги не могат си устискат животеца, какво па остава за нас! Хем тях ги пазят и полицията, и съдът. И от следствието следят косъм да не им падне от алаброса, да им се не разтури прическата... Не го ли помниш оня техен Карамански?! Колко пъти си го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... Е-е-е, оня баш убавец Рашков с петльовия гребен. Тъй му пазеха на техния Иво здравенцето, да го не докопат аверите Ивови... Жалко! Язък! Не успяха да го увардят. Отиде си нахакерне, отиде си убавият чиляк. Беше! Боже, колко ненавреме си отиде!
– Кого пак утрепали? – показа се мама от банята с ръце, до лакти в сапунена пяна.
– Иво Карамански, кого!!!*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дет с депютантите си беше сол-ташак и анджък биз-бизе, празнуваше колянце до коляно рождения си светъл ден с господин министъра на вътрешните ни Български работи, ти им викай "батаци".
– Иво Карамански...?! Их, не думай!
Ето че и леля ми се появи. Следваше я височък до тавана мъжага с по пезевенкски тънки мустачета и свинска рижава четина вместо коса. Преди обаче да ни представи двуметровия гигант, Гица шепнешком, притеснена рече първом да ни осведоми:
– Сабахлен в два и трийсе на улица "Горска ела" в Банкя...
– ...Утрепали Иво Карамански – довърши тате. – Чухме вече! Радиото цял ден само това меле. Зарязаха Бил Клинтън и Клинтъновица, Моника Люински, Саддам Хюсеин, петроля, арабите с арабските им чалми и чаршафи, зарязаха лакърдиите на господин Александър Божков колко харно си разпродаваме заводите от лошото Татово време, и ей ги на! Траурни песни само дето не свири Държавната ни филхармония и на глас с кървави сълзи не са ревнали от Парлюмента, Президентство и Правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре-еееей, загуба велика! Че да са си го пазили, кат им е толкова скъп! Ний кво сме им виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх Вартоломей се споминал насред Цариград.
– Е-е! – рече Гица. – Знаеш, че важни хора в държавата му бяха задлъжнели, та сега ще си отдъхнат, ще спят спокойно в пухените си легла. Историческа личност беше. Че беше цар за тях, цар си беше. Две мнения няма!
– Хм, гересто петле с алено гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се в мивката, пусна вода да отмие гадостта, па извъртя очи току зад гърба на непознатия дългуч: – Гиче ма, туй да не ти е симпатия?
– Силно наш! – изчурулика леля. И с жест на потомствена княгиня на Симеон Велики всинца ни представи. – Митко! – изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Митко ми е колега, философ-психолог от Косово, не от Каспичан.
Ръкувахме се ние с този Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка сърбин, както го представи леля. Тази нощ Митко от Каспичан в стаята й преспа, в онази стая с мушкатото пред прозореца. Да не зъзнел гостът, отиде по едно време да го завие и там остана, забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлия миха паниците, докато тате със съседа Станчо бистреше вътрешната политика на правителството на господин Иван Костов. Идването и преспиването на философа-психолог с нищо не промени живота у дома. Чентомировски от Косово, колкото си бе страховит и четинест на вид, толкова се оказа мълчалив и скромен... Мислел съм си, че сърбите до последния сърбин са шумни и фукливи бабаити и кавгаджии, а този се оказа тих и нежен като мома. Леля ни го представи три четвърти българин, обаче той поначало бил стопроцентов сърбин не от Косово, а от Ниш. Дошъл да учи икономика в Свищов и втората година се прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам в Пловдивския ни селскостопански институт, после в Софийския университет, и оттам най-сетне му издали наша диплома за философска психология или психична философия, всеки случай, за едно от двете със сигурност. И лудите си искат грижи.
Поживя около месец сред нас... Като си намери квартира, леля отиде при него, както с грейнало румено лице ни обясни, да му помогне да се нареди... Мразовитите януари и февруари Гица отсъстваше от къщи. От началото на март се появи един подиробед, все едно нищо не е било. На мамини подпитвания как е Митко мълча като партизанка на разпит. Към края на учебната ни година от глава до пети се облече и обу в черно и узнахме три особено важни новини. Първо, че нейничкият Митко заминал да се бие с мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово май го убили. Трето, най-важното – че този тих, нежен балканец, този четинест дългуч е Голямата й любов... но не Любов до гроб, ами Любов и след смъртта. "Пък Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна част от приказките й. Тури портретчето му в черна рамка до иконата на Света Богородичка с Младенеца и палеше по четвъртинки свещ и за Богородичка с Младенеца, и за нейния убит сърбин. Тримата станаха неразделна част от вярата й в Иисус. Навярно се питате какво търси този дългуч в спомена за идиотския финал на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега, когато са минали доста дни от онази декемврийска вечер току преди Коледа, мисля си колко пък разноцветни са някога нишките на човешката съдба. Сплитат се тези нишки като в мамина плетка уж случайно наглед, непреднамерено пред очите ни, по-вероятно обаче се сплитат, за да съпоставим разните човеци и да отсъдим, па и да им простим. От Митко запомних, че животът ни в отунзана България е вери бютифъл, ама не само вери бютифъл, а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да рече "готино". Само това помня да е рекъл. Иначе си беше мълчаливец. Седнал си той зад прозореца, мълчи си и умислен съзерцава как хлапенцата от бедняшката крайна махалица се пързалят в мразовитата пловдивска надвечер.
В деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета на тате и чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и то не е така, както изглежда на пръв поглед. Сега, братлета и сестрици, си мисля, че в един мухабет може и дума да не отрониш, и пак да участваш, даже твоето мълчаливо мнение да тежи много повече от нафуканата реч на бъбривите гневни уста. Това обаче се усеща не отведнъж, нужно ти е понякога доста време, че да го разбереш... За Чентомировски не може да се рече гересто петле с алено гребенче като за нашичкия Бойко Рашков. Той бягал от войната, тъй разправя леля ми. Не искал никого да трепе, никого не искал да стряска с кралимарковската си осанка. Цели шест години избикалял своята родна мила Сърбия. Решил, патакламата между християни и мюсюлмани лично не го засяга. Глупаво е, говорил на Гица, да се избиват помежду си харни люде, дето се и не познават. Нали за всички има място под слънцето – за християни и мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се този, дето и на мравката път бил готов да стори. – Мен за държава, дето ми иска живота, не ми дреме. Затова и се озовал в България на Иван Костов, уж да учи за детска даскалица, но пък се дипломирал по специалността психиатрична философия. Чакал той гюрултията в Югославия да отмине, че да се прибере при пощръклелите си побеснели от омраза сънародници.
– А че той каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом! – рекох.
– Мюсюлманин със сатър отрязал главата на баща му Небойша, други пък насилили и убили сестричето му, деветгодишната Любица, Ванчо! – изхълца коравата Гица.
– А че те, като били родом от Ниш, какво търсят в разлютеното Косово?
– Много питаш! – ядоса се мама.
Канили го аверите му, клели го, че е шубелия, предател на тяхната мила Сърбия. Не му дремело. Като научил участта на баща си и сестричето, стегнал си багажа, тръгнал за Сърбия, без да го поканят, нито с бъклица да го калесват... Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона от бързия влак на гара Подуяне: "Дотук чумата мен не засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война".
– Сигурно много ще да е мразил албанците, онез де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, сметките за ток, вода като наште братчеди от пловдивските гета?
– Че що да ги мрази! – учуди се леля. – Имаше приятели сред тях. Туй го възпираше досега. Само че повече нямаше къде да отстъпва. Отиде да уреди личните си сметки с главорезите и подпалвачите на християнски черкви и манастири.
– Което пак доказва – рече тате, – че никой от съдбата си не може да изкръшка.
– О, не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става; че и презглава да бягаш, от рода си не мож избяга, колко и да се гушиш, да се криеш под одър, колкото и за важен да се имаш.
Ако за убийството на някаква си дребна риба в световните дела, любимец на новата "демократична" власт в Нова България Българското национално радио, телевизии и многотиражните вестници половин година подир Коледа размазваха сълзи и сополи, за гибелта на този наистина голям човек Митко от град Ниш как никой дума не обели в моята България! Навярно леля ми ще да е права обаче – че най-голямото нещо в този свят не е любов до гроб, а любов и след смъртта на онзи, когото обичаш.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 fev. 2024
Илюстрации: - Сърби – бежанци от войната в Косово. - Пир на хубави хора по време на чума.
Застреляните преди години Пантю (Поли) Пантев и Иво Карамански са били сътрудници на Софийското градско управление на МВР през периода 1985-1992 г. В отдел "Информация и архив" и дирекция "Човешки ресурси" на МВР е извършена проверка по повод публикации в медиите."За съпричастност към структурите на министерството" били проверени и Николай Андреев Маринов, Красимир Андреев Маринов (Малкия и Големия Маргин), Ангел Христов Христов и Пламен Бориславов Галев (известни като Братя Галеви), Константин Димитров Димитров (Самоковеца) и Младен Йорданов Михалев (Маджо)", съобщава пресцентърът на МВР. Установено е, че Пантю Тотев Пантев сътрудничил на Софийско градско управление на МВР, отдел "Криминален", през 1986-1992 г; Иво Александров Карамански сътрудничил на СГУ на МВР, отдел "Криминален", 1985-1992 г. В дирекция "Човешки ресурси" на МВР се съхраняват и други данни:
- Иво Карамански - състезател по кану-каяк, е служил като волнонаемен в отдел "Физкултура и спорт" през 1982 г;
- Младен Михалев - състезател по борба, е служил като старшина в отдел "Физкултура и спорт" за периода 1986-1989 г;
- Красимир Маринов - състезател по борба, служи като старшина в отдел "Физкултура и спорт" за периода 1985-1987 г;
- Пламен Галев - започнал работа като милиционер към РУ - град Станке Димитров, в системата през 1988 г. и служил в СОБТ в ЦСБОП до 1997 г;
- Ангел Христов - като милиционер, е служил в СОБТ от 1990 г., след това работил в РЗБОП при РДВР в Кюстендил и в ЦСБОП до 1998 г.
Вж. и https://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/dvama-ubiti-mafioti-sa-rabotili-i-za-mvr-2810091
*** На 20 дек. 1998 г. в разгара на пир с курви в частна вила в столичния квартал Бояна 33-годишният Стефан Въжарски прострелва Иво Карамански (1959), известен като Бащата на българската мафия, вж. http://personi.dir.bg/person.php?id=177Бел м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)