Вече седемстотин години нямаме
учители от величината на Евтимий
Търновски. Учителят с главна
буква е океан; героите са острови сред океана. А може би Левски с добре познатите негови качества сдържаност, настойчивост, строгост...?!
В 1874 г. Стамболов
се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов* – бе
само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се
опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска,
чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията;
другата – младата – искаше реформа не само в черковно-общинското управление,
но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната
– искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха,
кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от
една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше, всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и
проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".
Нищо за досещане – в
Търново революционният комитет се организирал под председателството на двайсетинагодишния
Стефан: "Стамболов
само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ". След
въстанието от 1875 г. – свидетелства биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя
всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава
самонадеяност". И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело.
1875 г. приготви и роди 1876 г., кървавата година".Къде е Апостола да го чуят! Та
и самият Левски имал подмолни противници заради трезвата разсъдъчност, която
се стараел да наложи в комитетските дела. И тогава...?! Луди-млади, да речем,
както Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди, тръгват да си трошат
главата.
Епизод, напомнящ
по-нов образ на самонапомпал се в опиянение от могъщото си влияние Народен вожд; картинката, както и при втория случай, е описана отново от Захари Стоянов; срещаме я преразказана тази картинка и в летописа на Димитър Маринов (с. 32). И тъй, Захари Стоянов**"ни представя Стамболова като пълен
разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички благоговеели.
В една тъмна стаичка (бел.м., tisss: като в романтическо театро от онази тъмна епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка
случайност, в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и
изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът му, а около него
благоговейно стояли куриери и други главатари".
Да съпоставим с частица от впечатлението, което 25-годишният по онова време Захари Стоянов добива от
Бенковски при първата им среща в Попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски
тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по
всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като
Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души
адютанти." Щрих преди това: "като се прибавят неговите
движения, пъргавината му, строгата реч, разправянието с ръкомахание,
обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите
мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще
да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски"... (вж.
"Записки...", изд. 1983, с. 264). Захари Стоянов тук като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да
поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях
писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., tisss: т.е. писал
само с "j"), знаех го, че е взет апостол по милости".
Насилим ли
въображението си, в същата театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия
син Дунав. Това множене на откровено, за нас днес – наивен романтически похват
за предизвикване на почти естетически трепетно възхищение дали не е заимствано от Шилеровите драми, или от общия духовен отец, бленуващия да
се види Цар на българите Георги Раковски?
Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов – единствен вторият
от тази за нас великолепна петорка не си позволил такова емчене. Сърцето ми е
най-вече на негова страна."Мила ми Венето – изповядва 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството съм
обичал най-много тебе..."Ами то не е отправено толкова до милата Венета, колкото до небесните
тефтери на Световната история. До такова гръмко любовно послание положете онова тъй страховито в печалната си самотност "Народе????" от тефтерчето
на Левски; и кое е по-истинско! Единият говори като пред
многолюдна публика, другият е сам пред себе си. Съмнявам се дали четирите
въпросителни са отправени към народа! Ако не сте забелязали още, тук има нравственост в най-високите й измерения – когато изпод провинциалната
шлака с диамантена острота засиява Божественото у човека-стопанин. Изненадва ме
колко по-великолепен от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм
е подтисналият тщеславието си, смиреният, ала отправил взор към висината вътре
в себе си. Между другото: а къде всъщност е Бог?!
Да не пропуснем: в плен на самоубийствената илюзия и "самонадеяност" (вж. Д.
Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов – гавазин на
руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев***. Ръководителят
на Руската имперска дипломация в сърцето на Отоманската империя го снабдява с
пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов
събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с
Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на днешното издание
на цитираната биография – Стойко Тонев и Даниела Давчева, твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването
на вестник "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави
редакторите, остава съмнение за връзката между напористия Стамболов и шефа на Руските намеси по нашите Български дела – от една страна, и от друга – за Ботевия
вестник. За средства, за пари става дума и в двата
случая!...
От биографията на Раковски, например – според сведение на Драган Цанков – значителна фигура в нашите кривулици преди и след
Руско-турската война от 1877/78 г., научаваме покрай лутанията на младия
Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да
почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира Българските искания,
след като Раковски с дадените му от Френското посолство пари за
въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно
Западната дипломация, както и Руската дипломация, също водела задкулисни игрички,
ползвайки за маша родолюбивите българи, с присъщата за младостта у нашите юнаци самовлюбеност и бягство от опита и традицията. Ще кажете, онези
лисици от Запад са се трогнали, бръкнали в банковите си сейфове само за да
оправят дереджето на злочестия наш българин в пределите на великолепната Османска
империя? Ей тъй, от съчувствие.
Понякога човек престава да се интересува – и не защото по-нататък не му е важно, а от опасение да не повреди натъкмената легенда за
всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава: Дали ловките чужди емисари в онзи период не са играли много по-важна
роля в Българските ни дела, и – далеч по-същественото: Доколко младите наши българи
успявали в това надлъгване с професионалните дипломати отвън да впрегнат чуждия
интерес за осъществяване на националната ни мечта? Тончо Жечев, например, е оптимист за отговора на този възел от интриги
(вж. цит.съч.).
Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума,
21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със
своя руски пашапорт, се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал
един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не
успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов,
цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите научаваме, че в столицата на могъщата Османска империя младият
хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500
турски лири" да стори палежа.
То са велики планове, а пък ние,
драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади
нашенци! Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на онази Европа, пък
и в старите архиви на Царска Русия, ако още не са унищожени – има куп
компрометиращи сведения? Едва надигаща глава от клането в Батак и Перущица, Българската ни нация вече – в лицето на
най-самоотвержените свои синове – поела с пъргава стъпка към капани, заложени
от дипломатическите мисии на т.нар. Велики сили Русия, Франция,
Великобритания и Австро-Унгария в Османската империя. Иска се кураж да
признаем днес, 120-150 години подир онази далечна епоха, колко самотна била многострадалната ни нация и до каква степен обречени били нашите
нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.
Пловдив
– столица на културата, Европа 2019
Plovdiv,
edited by 13 uni 2019
___
* Димитър Маринов,1846-1940 (илюстрацията най-горе) – летописецът на Българския национален подем, е
свещеник, възрожденски учител и преводач, манастирски игумен, журналист,
народовед, краевед, политик, основател и първи директор на Етнографския музей,
един от строителите на съвременна България, от най-ярките представители
на Българската възрожденска интелигенция. Заради необятните му
безценни етноложки творби наричат го "Нестор на Българската етнография". Роден
е на 14 октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Северозападна България. През 1863 г. бил послушник
при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От 1867 до 1871 г.
учил във Военното медицинско училище в Цариград, след което през 1875 г.
завършва философския факултет в Белград, същата 1975 г. учител в Лом, от
1879 до 1882 г. народен представител в Учредителното народно събрание,
приело Търновската конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в
Лом, Силистра, Русе, Видин. През 1894 г. бил назначен за директор на Народната
библиотека, учител в Лом, Русе, София. Превежда и е активен сътрудник със статии, но и със студии от областта на фолклора и етнографията в периодичния
печат. Публикува и в органа на Българската екзархия в Цариград вестник
"Вести" (1900-1903 г.), списание "Духовна култура" и "Църковен
вестник", на който е редактор през периода 1904-1905 г. През 1904 г.
основава Етнографския музей и е пръв негов директор от 1904 до 1908 г.
През 1921 г. приел духовен сан. Игумен в Чипровския
манастир "Св. Иван Рилски". След огромна по обхват събирателска
работа публикува безценните си материали в седемте книги под надслов "Жива
старина"(1891-1914), които и до днес са сред най-ценното всестранно проучване на Българската народна култура – обреди, обичаи, песни, дом,
покъщнина, храна, медицина, облекло, накити, обичайно право. Издъхва през 1940
г. в София.
** Автор на публицистичната книга за
всички, които чувстваме България свое отечество "Записки по българските
въстания".
*** Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908)
– имперски дипломат и държавник, играл важна роля за определяне на Руската
политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II.
Роден в Санкт Петербург, в семейство приближени на императорския двор. Бел.м.,
tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)