Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 18 март 2017 г.

Story – ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК (+)

    Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да започнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш към света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил непокварен, чист като дете, за да внушаваш такова смирение и вяра в божественото у човека.

    Андерсеновите приказки са излети от нежност и печал сълзи на състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал, това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. А сред най-чаровните му истории е приказката за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 200 години. 

    Ето моя си, пловдивска версия на тази Андерсенова приказка.

Май 1966, войник в отпуск на сватба в Мичкюр
ХРАБРИЯТ 
ОЛОВЕН ВОЙНИК

   Живееше някога преди години в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него си беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика от епохата на Древния Рим.

   Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, като минаваше край нашата изба на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, махленските дечурлига, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещяхме: "Ра-аз-дваас-трис, на мя-я-ясто сприс!" Това го дразнеше.

   Умирахме от удоволствие, когато той спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и се заканваше с пръст. Тогава започвахме да крещим: "Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на кратуна каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни достигне с този дървен крак. Само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като си мърмореше ядовито под нос, вероятно ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви – същински безпризорни. Джендемтепе, олющената Държавна болница, пясъчните островчета по Марица край Пловдив, огромните мрачни тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазенца в едноетажните къщурки, строени някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1928 година, овощните и зеленчукови градини покрай шосето за Пещера и Мичкюр, обраслите с капинак и коприва огромни пространства в тази част от покрайнините на Пловдив бяха нашето диво хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме кървави момчешки сражения с момчетиите от съседните бедняшки махалици, зорко пазехме собствената си територия, та на някакъв дъртак ли, на някакъв възрастен мъж ли басма ще цепим! Респектираха ни единствено по-силните от нас, израсналите възмъжали батковци, и естествено – тежките шамари на бащите.

   Към 1955-60 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната – Македонската махала, обитаваше избено стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех наблизо. Понякога в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше ужасно фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му, глух и пресипнал, излизаше като из смачкана бурия. Какво да очакваш от човек с такъв глас!

    По онова време от Родопите заприиждаха цели семейства помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се на работа по строителството на заводи и фабрики в отсрещния край на града, покрай шосето за Куклен. Такъв един, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, по-голямата от които мома за женене – с крив нос, голяма уста и редки зъби, докато малката, към 14-15-годишната Гюлтен, направо си беше хубавица.

    Пеехме по онова време цинична песничка:

      Ходил ли си, бако, на Луната,
       
ебал ли си на попа дъщерята,
       
бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
      да видиш колко е тлъст...


    Тази и други наши песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Ами че мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на някогашната Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, и както се казваше тогава – със спукана глава. Биехме се с тукати, което значи: с юмруци, но и с камъни и тояги. Всеки уважаващ себе си оперен хлапак притежаваше жилка (шопите в София на жилката казват "прашка", пазарджиклии "разпиналка"), всеки се упражняваше да забива войнишки или кухненски нож от десетина крачки в някой дънер. Нашето тепе, Джендема, или както благо-благо го кръстиха комунистите Младежки хълм, и днес познавам от край до край наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, бъзовите храсти и дръвчета, най-едрите глогинки, шипките, гарванският лук, закътаните полянки, дето далече от суетата на света се галеха и онождаха любовниците, изворчето в дола, забранените от армията и общината места: там с двуметрова тояга дебнеше пъдарят бай Петър.

    Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните котки и помиярите, с които извършваха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прехвърлянето през дувара с бетонираните в него натрошени остри стъкла от бутилки, за да се промъкнем до салона на болницата и да гледаме гратис за пети или десети път "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" – все филми за любов и хитри бедни с нашия кумир Радж Капур (индийска версия на Чаплин) и неговата любима Рита, онази индийска циганка с червена точка на челото, смолистите дълги коси и очи черни и сластни като нощта... Такъв ни бе тогава животът, такава – романтиката. Нямаше тайни за нас, момчетата от онези бедняшки години. Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога ей тъй, профилактично. Учехме се да бъдем мъже не чрез поучителни беседи от тукашния католически Френски колеж или от пансион за принцове и благородни девици.

   В едва-що начеващия да се изпълва с пришълци от околните села и махалици Пловдив обръщението към новопокръстения граждани "Ей, селски" или "Сельо" беше сред най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато по улицата се зададеше тази Гюлтен, стаявахме се мигом, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни, безобидни като агнета, нищо, че я мислехме за туркиня, душманска вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се иззад тарабите да я проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие.

   
   Леле-е, каква хубавица беше тази Гюлтен!

   На плаца в поделението зад Македонската махала в подножието на Джендема всяка вечер строяват войниците за проверка, десетина пъти всеки Божи ден ечи войнишката бойна тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучат танкове, танкети, камиони, гаубици, зенитки, трополят копитата на едрите керемидено русоляви унгарски коне тежковози, дето теглят покритите с тъмнозелен брезент оръдейни лафети. Маршируват войнишките роти по Пещерско шосе към старинната Чифте баня на пъпа на Пловдив. Последният вляво носи запален фенер. Маршируваме и ние с тях, мечтаем си кога най-сетне и ние ще станем войници.

  Ала тази Гюлтен преобърна всичко. Мнозина взеха да се държат като отнесени, щом я видеха. Най-странното – сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето на помаците се оказа срещу прозорчето на инвалида, по всяко време на деня, когато Гюлтен се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с две ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша слабост, та ревниво дебнехме, ала той като че нищо не правеше.

   Тя обаче май само заради него шеташе назад-напред по дворчето: закичи се с розово венче, простира прането, току влиза и излиза от къщи, намира все нещо да върши из лехите с разсада, доматите, фасула. Навързала беше сини, розови, червени панделки по асмата, като че само за негова радост. Защо не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове край булевард "Руски", баща й бъркаше бетон, плетеше арматура или ковеше кофраж из строежите, а нея бяха оставили да им шета вкъщи: да им пере, готви, да ги изпраща и посреща.

    Зашушукаха из махалата за тези двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на старите жени. Покрай клюкарките започнаха и мъжете да се заглеждат, да кашлят в кръчмата: "А бе, онзи що все кисне на стълбата като от гръм ударен? А Малката пикла що тъй му се кипри, що като мряна му играе пред зъркелите?"

    Стигнаха приказките и до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. А на бакалина не му е все едно какво си шушукат хората, нали са мющерии: купуват, търговийката от туй зависи... И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, ама не препирни като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и на двамата им сина здравеняци. Кълнат, пустосват... Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния си натовари багажеца на една триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме. 

    Много вода се изля оттогава, много вода по Марица изтече. Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат – съмахленец от онези години. От лаф на лаф, заплеснахме се с половинка гроздова. Питам: "Що стана с онази, хубавелката, бе?" "А-а, Гюлтен ли! – сети се веднага. – Омъжиха я за един от техните. Ами бегала, че много я млател." "А Оловния? – питам. – С него що стана?" "Тук нейде ще му е гробът" – рече. Тръгнахме да го дирим този гроб. Открихме го в буренака; на две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете вече почти бяха изличили името: Михо. Имаше и още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха вече скрили. Приятелят разчопли, докато си палех цигарата. "Ей! – викна ми. – Ела, ела!"

    Най-отдолу светлееше: От Гюлтен.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 7 apr. 1994 – edited 19 mar. 2017
–––––
Избата на пловдивската улица "Ниш" № 4 с двата прозореца на моето приказно детство.