Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 18 януари 2016 г.

Story - ДВАМА МЪЖЕ И ПОЛОВИНА В КУХНЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ДВАМА МЪЖЕ И ПОЛОВИНА
 В КУХНЯТА

    Яростта на народа и народната любов се зачеват, износват и раждат в кухнята. Като ти е празен тумбакът, а заплатата не ти стига да се наядеш, как ще обичаш? Нали!

    Късно снощи дойде чичо Станчо от осмия етаж.

    – Полютиката, момче, е гадна.
Долна курветина е полютиката, харна на глед уруспия – поучавал го тейко му, майсторът-тенекеджия Вергил. – Радваш й се час-два: прегръщаш я, милваш я, начешеш си крастата, па сетне се мъкнеш по дофтори. И най-лошото не е, че нормалните хора те бъзикат, ами си разваляш реномето. Веднъж фукнеш ли по курви, жена си вече не уважаваш, реве тя, та се къса, комшиите кълнат: “Аман от тез ваште кавги, кога ше се кротнете, кога ше се оправите!” ...Ха върви, обяснявай!

    Затова от младини, след като два пъти ял як пердах: веднъж в милицията, подир това – дърмон* и от тейко си – стария тенекеджия, Станчо, който сещал у себе си способностите на политически лидер, тоест – на  хайдук, започнал да набляга на твърдите питиета с дебело мезе и на двусмислените цинични любовни песни в нежна компания.

    Позволявал си ачик да щипне знойната келнерка Мимето по дупето, пък за извинение бакшиша да й го пъхне по-дълбочко между циците в деколтето.

    Това между тате и чичо Станчо не е обикновено приятелство, а нещо много по-възвишено. “Щото сме минали по едни и същи пътечки” – подхилва се Тотю с лучена уста. Какви ли ще да били тия пътечки? Помня как си идеше от леярната чичо Станчо. Костюмът му – омачкан, каскетът – яко килнат, не върви наш Станю, ами улицата мери: Тоз тротоар си е мой, ама и другия не си го давам! Муцуната му – в червило омазана, обаче съсредоточен, ловко си мери стъпките, че да не падне и стане за резил.

   Колко пъти и тате се е втурвал у дома с песни и танци на народите, вързал кънките, ала с таз разлика че Тотю мучи като пробита флигорна и фалшивее.


    – Гледаш ли, гледаш ли тилювизора, Тотко? – чувам Станчовия глас откъм антренцето. – Тез едеоти шъ съ избият за власт. На парлюмента шъ му таковат мамката... Видя ли как дими таз гяволска къща... Е! Седи ли се сам в таквиз весели времена?

    Намъкна се в кухнето, видя мама и понижи глас:

    – За мъничко бе, Ленче. Вий нали сте вечеряли? Да не преча, ей! Думайте, ако има нящо. – Бръкна в единия вътрешен джоб на ватенката и върху масата се яви луканка, бръкна в другия – шише ракия.

    – А, не! – маха Тотю, сякаш от рояк разлютени оси се брани. – Вече не пия аз. Ваопще. Туй не ще го кусна, да знайш!

    Мама се облегнала на вратата и ги съзерцава.

    – Ленче! Кво гледаш, мари? Я извади кристала.

    – И буркана с киселите краставички... – додава тате.

    – Пукници проклети! – процеди мама. И след като се спогледаха двете с леля ми Гица, подбраха дремещата Юлия и се изнесоха в спалнята, оставиха ни нас, двама мъже и половина, сам-самички в кухнята.

    Мъжете чукнаха чаши, чичо Станчо сипна и на мен.

    Щото – намига ми – си мъж. Хасъл мъжът не може да не знай колко вреден е алкохолят. Страхлив мухльо не пий, пази си здравенцето, а сетне вземе, та се гътне от пет глътки студена водица.

    Вторачихме се ний тримата в екрана, където ония, колкото повече бъбрят, по-съмнителни стават. Половин час вече ги наблюдаваме. Двамата хрупкат краставички, мъча се аз с луканката, чак пяна ми излезе на устата. По едно време тате рече:

    – Бе, не им ли пресъхват гърлата на онез? Нямат ли си с що гласните струни да оплакнат? Дават ли им нещо да посръбнат, ей тъй... за блясък в очите! Ми аз, например, не мога тъй.

    – Сигур шъ им дадат, ама тайно, да не видим ний, целокупният Българский народ. Да бе, наистина не пият. Виж, масата им празна. О-о-оф, то и тяхната не е лесна! – нажали се гостът. – При тез голи маси, сред тез грозни женуря...

 
    И се впусна да развие възгледите си за калпавия личен живот на българския политик:

    – Значи, в полютиката не става без наприжение. Сберат се баш-тарикати и тепегьози от кол и въже, и като няма поне една харна писанка да им се кипри там, искри да хвърга като котка в мазе, що да се хабят завалиите, за чий да се хабят?! И карат на кестерме, не се стараят, та чуждите полютици ги мамят. Сочната жена, Тотьо, е като мезето. Прав ли съм? Или греша... Нас що не ни спори полютиката, що са ни тъй забатачени наште български работи!

    – Щото кратуни ни управляват.

    – Не-е! – с широк замах рече Станчо и шишето с ракията отхвърча, блъсна се в кюнеца, падна в сандъчето с цепени дръвца зад изстиналата печка. – Не е това проблемът. Проо... проо… хълцук… – хлъцна, закикоти се: – Аз, азззз малко съ ззззвинявам, а-а! Хи-хи-хий, всеки му се случва. – Обръща разногледи зъркели, пробва да ме фокусира: – Нъл тъй, момшенса! – Хлъцна, обори глава на гърди: – Що не си ми съобщил, че имаш близначенца? Никой не ме уважаа, не ме обича, не се съобразяват, не ми съобщават. Изгубен съм си аз в леса-а-а – извиши глас, – сираче тъжно съм си а-а-аз. 


    Понечи да стане, залитна и Тотю го натисна към стола да мирува. Спря да пее, заоглежда се като пор в курник, пробва да се съсредоточи върху темата:

    – Проблъ-блъ...блъ... Внима-а-а-авай! – рече тържествено: – Шъ повърна! – Изпъна шия, преглътна, рязко се отскубна от прегръдката на Тотю и пак вирна показалец: – Проблемът е, че в нашта полютика липсват мискинки. Виж! – завря лице в телевизора. – Ай, каква грозотия! Ако не е грозна, дърта ще е. Е, може ли грозотия мъжа да предизвика като мъж?... Не мо-оже! Вземи оназ, де враждуваше с господин президента Желев, стихчета дет пише**. Хубава женица. Косицата й – изрусенка, кожата й – бяла, нежна, гласът й – глас на момиче. Личи, коландрисана жена. Викам: хубава, ама тя... била хубава. Оназ пък, кажи я де!... проффесорката, Лора, Зора или Сербез Тодора***, вайводката им на онез червените депютати... Душица! Гледам я и си мисля, таз носи на майтап, ле-ле, че й светят очинките! Как ли поли е вяла и селските ергени се усуквали по кутрето макар да я барнат... Ама на! – и ней времето изтекло. Пък онез младичките, дето все курназ, все нафукани, кат фетфебели докладват, ама освен злобичка трябва и душа. Пък душичките им мънинки колкото мишле. 


    – Ама и теб, Станчо, си те бива! Придиряш като стар свекър. А че срещат се и хубавки сред депутатките, не е всичкото сал шкарто и дреб. Па с теб ний що все грозното да зяпаме?

    – Е, да – замънка Станчо, – на вкус и цвет таваришчи нет, може и мен да ми е минало времето, ама па още са усятам бе, Тотко, не съм още почнал да си пикая в шушоните.

    Запрепираха се, разгорещиха се. Ловят се на бас.

    – Ако седесарите одма не изгонят комунистите от парлюмента – кълне се леярят, – шъ зема да са гръмна, шъ са обесам на крушата.

    – Недей! – угрижи се Тотю.Крехки са й още клоните, само ще ми поразиш дръвчето. Пък е плодно дърво. Обеси се на салкъма! Клоните му хем жилави, трима глупаци като теб ще удържат. А най-харно вземи са гръмни. Ама нямам пищов, да ти услужа.

    – Подиграваш ли се?

    – Утрепи са, бе! – рече тате. – Щом си наивник, вземи са обеси! Ей ти колана. – Взе да се разпасва. – Че там всички са един дол дренки: и синички, и червенки.

    – Няма да се беся, обаче не си прав. В СеДеСето е бъдещето на България, ей! Само СеДеСе ще умори Червения ахтапот (октопод искаше да каже).


    – Слушай – рече тате, – твойте смотани седесари са по-църни змейове и от комунистите, да знайш. Виж ги само колко са зли, алчни. Ай, че наивник! Ай, че будала! Не сещаш ли, че това е театро от стари селски вечеринки, бе? Москва им дърпа конците. Сини или червени, все от един отбор пишман-актьори. Матушка Рус що си кротува, а! Що?

    – Не-е, ще взема аз да се обесам – пак се накани бившият леяр. Сви се, хвана се за корема и отиде да повръща в клозета. Като че друг акъл му дойде, та оттам долетя жаловито: – О-ох, ще пукна от таз пущина. Пак менте ми пробутал Гарабед Кръчмаря.

    – У нас всичко е менте – заключи Тотю и приветлив, спокоен, скръсти лапи на гърди, зачака Станчо да се върне на масата.

    Впериха се наново в телевизора.

    Що ще кажеш за гиздавата, капелатата**** до мургавия строен тарикат, оназ, дето е зяпнала срещу микрофона*****? – рече тате. – Не е ли мискинка, а? Не пуща ли искри като бенгалска тигрица? Ай, как пое микрофоня! Ух, целия ше го налапа! Глей, глей, глей как внимателно пипа, с каква любов, Боже мой, с каква грация! И онез отдолу пощръклели й ръкопляскат. Е, ми то само камбаните на “Александър Невски” де не са взели да бият. Може пък таз да ни оправи забатачената держава.

    – Окумуш! – ухили се пребледнял като чаршаф Станчо. – Става за оправяне, ама е ле-е-еко кокалявичка, не намираш ли?


    – Ще се налей – оживи се тате. – То още необиграно бе, Станчо! Па и откога е то в политиката! Я ги виж мъжкарлаците. С тънки вратлета и щръкнали ушета додоха от дълбокия прованс, ребърцата им се брояха като клавиши на акордевон, отзад панталоните им висяха като амбалажна кесия, кога в дивендисета влазяха през парадния вход в парламента... Я, ела сега ги виж какви ми се зашопарили: какви са ми бутове отпрали, какви са бузи, осмянки, филета, шкембета. От тлъстини ушите им се не виждат. Ами да! Нерези цели.

    – Яко! – обадих се. – Тате, а какво значи "нерез"?

    Двамата се обърнаха като по команда.

    – Ти не спиш ли бре, маскара? – зачерви се Тотю. – Я марш в леглото! Като пораснеш, ще те викна да си приказваме за политика. Политиката не е за деца. 

    Така и не узнах какво са обсъждали по-нататък двамата приятели. Според тях политиката е сериозна, много отговорна работа, особено когато става дума за кръшната хубавица и нерезите около нея. Впрочем, знаете ли що е нерез? Значи, нерезът е пак шопар, обаче го ползват за разплод, понеже се явява елитно прасе... в кочината.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 18 jan. 2016
______
Дърмон стара българска дума: наказание с бой, "дърмоня" – бия, разпердушинвам,

** Блага Димитрова (1922-2003) - писателка, вицепрезидент (1992-1993) на РБългария.

*
** Нора Ананиева (1938) – зам.-председател на Министерския съвет (1990), депутат в VІІ ВНС, председател на ПГ на БСП, председател на ПГ на БСП и коалиция в ХХХVІ НС, зам.-председател на ХХХVІІ НС, депутат в ХХХVІІІ НС.

*
*** Надежда Михайлова (1962). От 1990 в РДП (Радикал-демократическата партия). От април 1995 зам.-председател на СДС, депутат в ХХХVІІІ НС (1997), министър на външните работи (1997-2001). В ХХХІХ НС – председател на ПГ на ОДС, след разпадане на коалицията (2004) – председател на групата на СДС. Лидер на СДС (март 2002).

**
*** Иван Костов (1949)