неделя, 12 юли 2015 г.

Публицистика - БЛУДНИЯТ СИН

БЛУДНИЯТ СИН

      Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме край пловдивската Гребна база, дето бях шампион сред юношите каякари, и дето се вика, нямаше кой да ми оспорва първото място в 500-метровата дистанция на единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Кафеджиев - Кафето, чието малко име не помня. Талисман на Гребната база по онова време беше лъчезарният мухабетчия и домакин на спортната база Георги Ямалиев - Ямата, чат-пат идваха и някогашни гребци, вече мъже на възраст, като например Бат Фирлю. Между трениращите юноши от АСК "Ботев" и Спортната школа съществуваше яко съперничество, което не изключваше приятелството помежду ни. Бащата на Асен, ако се не лъжа, беше гробар в пловдивското общинско гробище край някогашния булевард "Лиляна Димитрова".

      Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив, включително и в Асеновград, които развиваха кану-каяка: 1. Спортната школа към Техникума по физкултура и спорт с треньор Ангел Арнаудов - Бачо Анго; 2. Физкултурно дружество "Марица" с треньор бай Слави; 3. пловдивският "Академик" с треньор по онова време учителя по физкултура Субашев, по-късно, когато отборът на "Академик" се разви, за треньор, без изобщо някога да е гребал, назначиха по-големия от братята Черпокови; 4. идваха за окръжните регати и гребци от отбора на асеновградчани "Асеновец"; 5. Най-добър бе може би отборът на Армейския спортен клуб "Ботев", на който треньор при юношите и мъжете кануисти и каякари беше Георги Учкунов - Учкуна

      Лодките ни бяха с боядисано в ярко жълто платно върху шперплатовия корпус, та и досега жълтият цвят ми е на сърце, гребяхме с черни гащета и жълта фланелка на пловдивския АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурели от спортна страст наши поддръжници по време на регатите. Страхотна тръпка е да чуваш призивните крясъци на тичащите по асфалта или препускащи с велосипед край Гребния канал мъже, момичета, дечурлига от махалите наоколо, когато ти остават някакви си стотина – сто и петдесет метра до финала, физически почти си се изцедил и ти остава единствено спортната злоба. Без спортен хъз никой не е прокопсал в такива многолюдни, честни и красиви схватки на мъжеството и издръжливостта. На последното индивидуално състезание за гребците от града, преди да отпътувам за казармата, ме би с половин корпус Радко от Спортната школа, с когото си останахме приятели, макар дълго време да ме беше яд, че изгубих с половин корпус на самия финал. Най-силният ми съперник при юношите се вози на вълната ми до последните петдесетина метра и с няколко мощни загребока мина край мене и се класира първи.

      Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор на АСК "Ботев". По онова време за футболистите на тоя отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на "Ботев" от високоговорителите край трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу, канари...". Оттогава тая песен стана нещо като химн на пловдивския "Ботев".

      Това е по време, когато шведските спортни вестници писаха, че  футболистите на "Ботев" изнесли същинска атракция и урок по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради един само билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид), например, на тротоара край пловдивския стадион „Христо Ботев” придошли от селата около града, както и от цяла България чичковци предлагаха агне или бъчвичка вино!


      Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик". Не му спореше кой знае колко при каякарите, та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашна двойка, скул двойка, скул четворка и тъй нататък. За късо време с Асен сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичния каяк.

      После не се бяхме виждали поне две десетилетия с Асен, който е година по-възрастен. Чувах по някое време, че се наел за масажист в представителния мъжки отбор на борците от пловдивския "Локомотив"... и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е.

      Най-случайно Асен се появи в кафене насред ЖК "Тракия", дето си пиех оная година сутрешното неделно кафе с приятеля китарист Никола Бакърджиев на мухабет за музика, книги, и естествено за момичета и леки коли... Дойде Асен, седна в края на масата ни и ей го, значи, неговия монолог, както съм го записал вечерта същия ден през лятото на 1999. Пропуснал съм само моите реплики.

      – О-о, Гоше! Какво правиш? Откога не сме се виждали!... Мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина годинки бях на Запад, от другата страна на света. Като се засилих, та чак в Канада... Отидох човек да стана. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пица в Милано; в Ротердам ме харесаха да им правя мъжки стриптийз... В градче до Лондон... сега не мога да се сетя за името, бях строителен работник, после изкопчия. В Ливърпул бях корабен готвач, няколко пъти прекосявах Атлантика напред и назад, накрая забравих да се върна на кораба, останах в Торонто седем години.

      Оня град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си живеят. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш – мъгливо, влажно, дъжд вали всеки ден по два-три пъти, ама животът подреден. Вечер след работа баровете, кръчмите, пъбовете им де пълни с народ. Пият, ядат, веселят се, танцуват. 

      Аз обаче се закотвих в Канада. Знаеш ли какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минути става минус четирийсет. На 50 метра съм си от квартирата, а не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ. Не слушай какво бъбрят върнали се от Канада. Много печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там къта паричките си, ограничава се, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскава кола. Ама една кола за ония хора в Канада е нищо.

       Знаеш ли! Дойдох си с разкошен джип "Гран Чероки" – с всички екстри, кола мечта. Четирийсет и осем хиляди долара се изръсих. И тук на втората седмица ми разбиха ключалката и колата повече не видях. Ограбиха ме, Гоше, джипа ми откраднаха нашите хора в Пловдив. Както тръгнах от Пловдив беден и бос, само с едната ризата на гърба, пак съм си същият… Гол охлюв.  Добре, че старият, Бог да го прости, ми оставил една боксониерка... И ей ме на, Гоше! – тръгнал съм пак работа да си търся.

 Залез над Гребната база в Пловдив, снимка Стоян Стоянов

Plovdiv, 12 uli 1999 – redact. 12 uli 2015  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...