Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 30 октомври 2016 г.

Story – ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

    Подир запивка в подбрана компания с крехко мезе и станимъшко мускато, разредено с натурален лимонов сок и кубчета лед, Мишо Бодков, редакторът на "Позлатени страници" – литературен кьорфишек за бледи, меки, изнежени интелектуалци и самоуверени закоравели сноби, даде идея да се обърне по-особено внимание върху дейността на Тутуруткин.

    – Зарад грандоманщините Тутуруткинови напоследък хептен мержелеем. На Тутуруткин най-престижно софийско издателство поредния том блудкава проза му издава, а ний... Тутуруткин е в читанките, Тутуруткин всяка година го канят да държи реч насред Цар-Симеоновата градина в чест на Ботев и Солунските двама братя. На всяка манджа меродия е Тутуруткин. Ето, в Античния театър му предстои рецитал с дудук, флейта, родопски чанове и сто каба-гайди по идиотщините му Тутуруткинови. И о, ужас, билетите бясно се разпродават! А нас кучета ни яли, нас кой ли ни бръсне за слива? – завърши с риторичен въпрос Бодков.

     Подир разбор и съвещание заговорниците се споразумяха какви мерки изобщо, и какви – конкретно в детайли, да предприемат, че да се отърват от тая напаст.

    Следния ден, четвъртък, на път за работа редакторът Бодков откри точния човек за планираната акция. Като го съгледа тъй изпосталял, с празен взор, овонян, кирлив, брадясал и с хлътнали бузи – типичен хъш!... да се шматка немил-недраг из местната Главна, на Бодков тутакси му просветна, че завеяният поет идеално пасва предвид дискредитирането, или както е прието да се казва у нас – за окепазяването и омаскаряването на книжевния титан.

    Според заговорниците – петима лирици, плюс Бодков, вегетиращи в сянката на светилото, сред които първа цигулка свири Федя Куришкинов, официално приеман за пръв приятел на гения, Тутуруткин следвало да бъде най-унизително изложен подобно осрани долни гащи насред Червения площад, известен напоследък като площада с двайсетте дървени сергии на Злия Муравей
*.

Муравей

    За ролята на Брут ("И ти ли, Бруте, сине мой...!" – виж История на Древния Рим) проектирали енергичен, млад, с много вятър между ушите, абсолютно невръстен в литературните интриги пройдоха. И ето го, значи, Човека! Ecce Homo, както казвали древните. Появил се местният Божи човек.

    Витко Челибашев до оная случайна среща бил известен на широката публика с нескопосан сонетен венец в чест на циците и дупето на съпругата на третия челист от местната филхармония и с вечните дребни заеми, с които едвам поминувал и по принцип не връщал. 

    Бодков прихванал през кръста младия хаймана, и като знаел за хроническия му глад вследствие перманентно безпаричие, то па – последица от мързел, присъщ за всеки новоизгряващ поет, любимец на музи, отвел последния в "Златната круша" – недотам долнопробно кръчме на съседната улица "Отец Паисий". И там, значи, двамцата изконсумирали пет шолички шкембе-чорбасъ: младежът – четири с много люто, два хляба от по 600 грама, зелени чушлета, сол, чесън и оцет, благодетелят – една-едничка без хляб, тъй да се рече, скромно, която деликатният Бодков изсърбал с отчаяно себеотрицание поради естетическо отвращение от тоз род простотии и изнежен стомах.

    
  Като позабърсал с крайчето на салфетката мазни уста, редакторът хвърлил влажен поглед към неспокойния местен Петрарка и предложил да го наеме за литературен сътрудник, което в прав текст ще рече: от време на време да му брои парици за оня, дето клати гората.

   
 – Сит на гладен вяра не хваща, ала сега и двамата нали сме сити! – рекъл Бодков, па се заел изкъсо да подработи почвата: – Значи, всеки Божи ден, от глупави по-глупави книги заливат книжния пазар. Хай да си го кажем правичката: не всичката плява е за печат, ама хора с утвърдена фирма и фамилия е невъзможно да не печаташ. Нали! Първо, драпаш за име, после името работи за теб. Та вий, драги Витко, сте в началната си фаза творец... – Поокашлял се тежко-тежко.

   
 На това място Челибашев се уригнал и заразглеждал събеседника, както се гледа гол охлюв:

   
 – Та... за кво иде реч!

   
 – Ето за какво – забарабанил с пръсти по табелата с кръчмарската сметка редакторът. – Какво му е нужно на младия многообещаващ автор? А! Какво?

   
 – Жени и вино, вино и жени**
  диво се изкискал младият човек. Понеже бил сит, вече не му пукало от никого и нищо... поне тоя и следващите два дена.

   
 – А що да не си обвържете името с фирмата на утвърден, доказан със сто печата жив класик на Българската литература? – продължил да намила Мишо Бодков. – Всяка приятна дума за новия му глупав роман ще носи вам известност. Поклонниците му ще се заинтересуват и от вашите слънчеви сонети, па ще ви възприемат за личност, ще ви наложат сред интелектуалния елит. За вас ще се заговори. И представете си само каква златна мина ще стане името ви, вашият осъществен талант, драги ми Витко. Пари на талази ще се втичат в джобовете ви, портфейла и банковата ви сметка, и най-великото – вас люто ще ви ненавиждат, люто ще ви завиждат, същевременно ще ви се мазнят колко сте велик. Какво по-солидно доказателство, че в България, в нашия град сте успял творец! Нали?

   
 – Хууво де, ко трее ти изпедепсам?*** – клъвнал оня.

   
 Ама не бил още докрай поел стръвта и предвидливият Бодков го поканил в своята светая светих, в умирисаното на битови аромати и телесни изпарения стайче на втория етаж в съборетина нейде сред калдъръмите, музеите и механите на Стария град. Заел се най-подробно, в детайли да обясни как, разхвалвайки Тутуруткиновата сага "Звездоструйна татковина", апологичната Челибашева рецензия ще разбуни духовете на завистта сред стадото литературни магарета и говеда, ще заухае интелектуалната атмосферата на озон.

   
 Така, от една страна, младият поет ще стане симпатичен на тутуруткиновци, от друга – противен на университетските брадати козли и на конкурентите. Това противоречие диалектически ще засили интереса към собственото му (на Витко Челибашев) неоценено досега оригинално творчество.

   
 И в оня момент поетът, който вече час и нещо мълчаливо го съзерцавал, храносмилайки свинската карантия, реагирал в модернистичен епически стил:

   
 – Виж сеа! Талантът ми е електронен бомбардировач от стратегическата авиация, а ти глей кви фъшкии ми предлагаш? Предлагаш да атакуам паянтовия гириз****
 на комшията в двора.

   
 – Ама какви са тез глупости от вас, моля! – неприятно изненадан, възразил редакторът. – Случайно да не сте болен? Или метафорите дотам са ви замъглили ума, та не съзнавате какви ми ги дрънкате? – По бащински се пресегнал да тури длан върху челото на Витко, да се увери дали артистът внезапно не е развил висока температура.

   
 На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал седнал под масивното редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две - през три дървените стъпала, квичал бетер жена истерично:

   
 – Едиоти-и... Некъдърници-и... Смотани шибаняци-и... Аз вас мамицата ви...!

    Двете кръшни, попрезрели редакторки на дамското списание "Момина ласка", помещаващо се в мазето на музейната съборетина, Мичето и Сийчето на следния ден се превъзнасяха колко импозантен бил прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – серен дим, от портокаловите устни – пяна, същата морска пяна, от която изскокнала някога край остров Кипър богинята на любовта Афродита.  Двечките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице в кафенето пред Балабановата къща в Стария град безобидни старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас се възмущаваха:

   
 – Сегашните мъже мъже ли са? Ондулирани, педикюросани, епилирани, с чорапогащи под панталоните ходят. Туй сегашното не са мъже, мила!

   
 – Какви мъже, ма? Майчето още му сменя памперса, сополите му бърше. Не смей педеругата му с педеруга да те напсува, камо ли нещо по-съществено. А помниш ли, миличка, какви мъже шетаха преди по нашата Главна, как само се млатеха край Джумаята или пред ресторант "Пълдин"! За нас се пердашеха, за на-а-ас… Кат те стисне такъв, кокалите ти пукат-пу-у-укат... А-а-ах, изгинаха онез истинските мъже. Остана ни сал един Витко, и той... за коя по-напреж!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994-2004 edited 30 oct. 2016
_____
* Муравей Радев (1947) – министър в правителството (1997–2001)
на Иван Костов.
** Рефрен от известно стихотворение на поета Кирил Христов (1875-1944).
*** Хубаво де, ама какво трябва да ти опиша.

**** От тур.: затънал в мръсотия селски нужник.