понеделник, 1 юни 2015 г.

Публицистика - ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

Христо Ботйовъ (24 дек.1847– 20 май 1876)

ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

      Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че публиката – очарована
, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, плът, коси, жлъчка, кръв... и вижда материя, излъчваща потоци духовна хармония. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване и в най-значителна степен, писаното слово, особено поезията – могат по всякакъв начин да пренебрегнат канона с цел: да омагьосат, да изведат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи етажи на битието. Тежко им, ако не успеят: тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста, потупва го  снизходително по гърба: "Ка-арай нататък! По-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж прогледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом. Получава се като с веднъж неслучилата "любов" – първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: вече никога на това място няма да пеят щурци, цветя тук няма да цъфтят, няма да има любов между точно тия две сърца.

      Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената логична фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената и – как става то, не знам! ала излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш пристрастен, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с действие и с безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?!... Но то е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

      Как упойващо действа оня мирис, който се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османската епоха! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби по припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, където била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршумите на налитащите кюрди на Тосун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, мирисът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, където се мотаят улични песове и съседските кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпичени дувари... Ароматът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на непрана овча вълна, тръпчивият мирис на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане и цицикане, придаващо сладка лепкавост на въздуха наоколо, струйката аромат на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед...

      Каква палитра от отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко ти говори, и всичко ти шепне: "Това ти е и мило, и драго, защото е вкусът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония, сине на Б ългария  многострадална..."

      Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 година току край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни... Ама че самолюбец бил тоя синковец! Тщеславието му мери ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят тия, дето общували приживе с Христо Ботйов, друго се чете у самия Ботев; да видим, да съпоставим, па да решим кому повече да вярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тая необикновена личност.

      "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

      "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

      "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

      "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

      А сега да чуем и самия него.

      "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12 февруари 1876).

      Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседнал, порядъчен живот в ония условия на душната Османска империя е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.



      "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" - пише за него Захари Стоянов , който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист) и поезия вади от дълбините на своето "его", което не е някаква си дива амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския генетичен код и жизненост.

      Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Вазов , например, с всичкото си уважение, което му дължим! Пък и колко други... Чуйте как само говори даскалският син – същински стопанин на България ! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото грандоманство?... Няма ги. Прелели се в нещо качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките й лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и тук от личности, ценящи своето, а не от лица, бленуващи т.нар. Запад и неговата модерна представа за щастие и свобода!


Plovdiv, 25 avg.2006 – redact. 2 uni 2015
_____

Ars Poetica - ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

ЩЕ ДОЙДЕШ ЛИ, ЛЮБИМИ…

 
 Ти ще дойдеш ли, любими, да ме видиш тая нощ?
 Да те видя... Но кажи ми, още ли ме смяташ лош!

Още ли тъй, на провала, всичките жени кълнеш,
че ме ужким пожелали? 
 Слушай, няма ли да спреш!

 Спирам, ала тъкмо време днес да обещаеш тук,
че не ще фучиш и хленчиш, сякаш че съм ти съпруг.


 Ще съм кротка, незлоблива. Друга ще ме видиш ти.
Знаеш ли как ми отива блузката на тез гърди!

И коланчето червено, дето ми го подари...
Ах, любими! Всичко в мене знай, че ти принадлежи.


 Да, бе! Лесно обещаваш, ала дойда ли у вас,
сякаш в миг се изпарява цялата ти щура страст.

Пак ще се стълпят край тебе трите ти добри сестри
и ще чувствам, жив погребан, как сърцето ми гори.


 Няма ги сестрите вече, отлетяха от дома...
Ще си бъбрим с теб, човече. Тежко е сама!

Ще те галя, мил умнико, цяла нощ до сутринта...

 Мамчето пак ще занича, скрито зад оназ врата.

И баща ти ще се кашля... Туй па как ще се изтрай!

 Идвай! Стига се окайва, че и друг мъж ме желай.

Размотават се по двора тук сватовници едни,
водят ми един – покорен, необръгнал на жени.

Мига 
на парцали, нежен, благ като мома...
Но не дойдеш ли, с младежа ще се задомя.

Plovdiv, sept. 2009 – redact. 1 uni 2015

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...