16.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (1)
Заемам се с романа на Айрис Мърдок**. Имам намерението да си отбелязвам някои ключови фрази и изрази с подтекст. Ето първото (с.11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка като homo scribens***, работата ми са размишления върху случващото се и неслучващото се около и у мен. Та и тъй, описвайки нещо лично, смятам, описвам възможността да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение от моя страна съм си самият аз, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели, или случайни познати.
В известен смисъл литературата е нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, т.е. трупаш печал, според древната сентенция в Еклисиаст, като се опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени простосмъртни, обединени от умението да се изказваш уравновесено, добронамерено. А какво ли ще кажете за удоволствието да се откажеш от удоволствия и изкушения... Пасаж от с.13: "При храната и напитките, както при много други (не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е известно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". С.29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, Re. се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощна тъмнина. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно е да си помисля от време на време, че – дотук поне – устоявам на разрушителните си бесове. Не съм си помислял досега, че някой би се възгордял, понеже нищо не е сторил: стоях като островче насред разбушувало се внезапно море и външно се постарах, доколкото ми е било възможно, да не изразявам изненада или болка. Приех предателството просто за част от живота, макар да не мисля, че е така.
Любовта винаги е застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на медала. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се яви и някой Юда. Рано или късно това се случва за съжаление. Но кого да жалим, разпнатия Иисус ли?!Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли кучета зорко охраняват своята любов. Това не е любов, а страх и егоизъм, макар ревнивецът най да обича да говори колко силно е привързан, и значи, какви дарове, какви компенсации очаква в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и необятни хоризонти. Който се опасява от изневяра, е най-заплашен. Затова е глупаво да се страхува човек, когато е влюбен.
Защо обвинявате предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена заплаща, за да удуши любовта у себе си. По-добре да не си на неговото място! Колко много доводи си измисля той и колко убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които са го подтикнали да извърши своето; ала от себе си кой може да избяга? Затова не слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал и как животът му изведнъж се подредил.
За да се случи, изневярата много дълго зрее в недоизречено и премълчано. Значи, изневеряващият е усещал някога някакъв недоимък, несъгласие, възражения, но се е затаявал, страдал мълчаливо, мечтал си за повече любов, по-точно за повече изгоди. Ала любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само две: обичаш или не обичаш.
Човек се ражда, живее живота си и умира сам. Тъй сме устроени. И само в любовта живеете двама. Но не забравяй – семенцето на предателството винаги дебне някъде съвсем близо, без да е основание да се тревожиш; просто то е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Приеми предателството, без да се гневиш – защото то те очиства от мъртвите идеи, мечти, копнежи: за да се освободиш от миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи задаващите се години, които ти предстоят. Не стой като вкопан, животът е пред теб!
Отбих се малко преди обяд в училището. Като че някой ме улови за ръчица, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме си пак с библиотекарката това-онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга, тя рече: "Е, веднъж вкусовете ни да си съвпаднат!" После тръгна да се качва на третия етаж, при домакинката, остави ме, както се изрази, "да пазя библиотеката". Седя така, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно някакво ново книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – и с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.
– Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Ка-а-акво правиш?
Гледах я втрещен, качил краката си с обущата на масата.
– Обадих ти се по телефона, но теб те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...
– Ясно – казвам; предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал.
– Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет... – След минутка кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж новата ми пола! Е, още не съм я изплатила, ама...
– Ами добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.
– Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.
Отвръщам й:
– Смятам, че така ще ти помогна най-добре да почувстваш промяната. Нали, коте!
– Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.
Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.
– Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в онзи батак.
След десетина минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.
– Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.
– Какво ти е впечатлението? – питам.
– А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.
Записвам тези реплики, и джиесемът ми пиукна два пъти: Re.! Точно осем часът и две минути вечерта.
17.01.2002.
Отговорих на съобщението по джиесема: "Тъкмо описвах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се по телефона; говорихме... повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над познати неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчивина: за това колко хубаво е да си сам, а тя, Re., значи, е наказана да се движи като центрофуга около себе си и да върти наоколо куп хора; за транзисторното касетофонче, което съм обсъждал да й подаря за рождения ден на малкия, но ме притеснява, че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката и бързо ще го разфасова това мини-радио, да разбере кой отвътре пее, кой бърбори... На което тя рече:
– Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя... – И разни други такива. – Значи, това, че сме се видели вчера, ти го смяташ за преживяване?!
– Ами да, коте.
– Пък аз си мислех, че не искаш да ме виждаш... И бях решила да не те търся, както ми нареди.
– А този джиесем у мен за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш? Все си казвам: Re. ще звънне, поне пиук-пиук, ама не звънва.
– Значи, мога да ти се обаждам... Така ли?
– Да, коте!
Споменах, че съм купил половин килограм кафе, и тя:
– Заредил си се! Какво ли си си рекъл: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш.
Днес от осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване откъм първия цилиндър и се заех да уплътнявам основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне за два дена. Мислех си да започна тазвечершните записки с това изречение, с което завършвам за днес: "Честолюбив съм, но плесницата, която Re. ми извъртя изневиделица с новия си приятел, оглушително продължава да отеква не само у мен, ами и наоколо". Имам предвид библиотекарката естествено.
18.01.2002.
Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен влажен снежец кротко ръси. Въздухът е мек, свеж, но сивото снишило се небе и огромните локви, и загърналите се в себе си минувачи, и силно изкаляните лъснати от влагата новички или стари коли по улиците на Пловдив излъчват печал. В такова време е добре да си с хубава книга в леглото. В този сив ден се почувствах за кратко като дете. Отиването до магазина в центъра на града беше цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните със сняг дървета с увисналите им до тротоара клони, къщите, занемарените дворчета тук и там, песовете край контейнер с боклук или котка, която със ситни стъпчици прекосява пътечката, врабците, гургулиците, стар човек, който с бастун едвам-едвам пристъпя от страх да не се хлъзне, и дете, наистина детенце, не възрастен хлапак като мен, да тегли майчето към сергията на нафунялата женица, да му купи... "Само един портокал, мамо, моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"
Гледах любопитно, ококорил зъркели, прилежно заобикалях локвите от сняг и кал или прецапвах през тях, и всичко ми доставяше онова като че ли отдавна забравено удоволствие, познато от най-ранното ми детство – да се радвам не поради някаква си там особено важна причина, а затова че съм жив и не са ми се пак надули сливиците, не съм гладен, греховете ми са изплатени с лихвите дори, което ще рече: мога да си позволя дребни авантюри, например, като мина не по добре познатата улица, ами по лъкатушеща прясна пъртина между високите мрачни жилищни блокове или – както и направих: да купя голям шоколад с бадеми и стафиди и сладичко да си го излапам, облизвайки се доволен, преливащ от щастие.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)