Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 10 май 2016 г.

Публицистика - СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    Пловдив – културна столица на Европа: Къщата с някогашната млекарница на леля Иванка за бедняците край улица "Васил Априлов"
СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    13.12.2004.

    Изтеглих сто лева от кредитната си карта и платих на новичкия стоматолог Венци Янков, по-малкия от синовете на приятеля Ряпов, че ми помогна. Още един възел разплетен; беше от два месеца дерт. "Ама, опаричи ли се вече – колебае се Венцо. – Не ща да плащаш, пари не ми давай." "Не – рекох, заслужил си ги с труда си и съм доволен." Отдъхнах си, кога все пак си прибра парите. 

    После бъбрихме с баща му около час на остъкленото балконче у Ряпови, метър на два. Приятелят от детство Т. Ряпов е обезверен. "Хората са наплашени, едва оцеляват" – бе лайтмотив на оправданията му пред себе си. Новият шеф принудил инженер-технологът в преустройващия се уж за добро комбинат да напусне, чувам Тодор с равен тон да говори:

    – В момента работя на дребно, не това, което желая и мога. Работя кажи-речи с част от възможностите си.

    И как няма да съжалява, като там му беше кажи-речи целият живот: младостта, уважението на хората, удовлетворението от горенето в работата. Бъркат му в мозъка, както е лафът на жаргон от детските ни години, пристрастията, несъответни на новоизпечените господа демократи от Иван-Костовото СДС, но и друго ми рече:

    – Преценявам ги като човеци: и Младен Червеняков, и Александър Томов, и... спомена още две имена на висши функционери в БСП. Това не са личности, а хора на личната изгода. Как да ги приема за стойност!

    Разочарован е, накъсо казано. Затова му представих оптимистичната си теория за Българския народ: колкото по-зле сме, толкова по-бързо ще решим да излезем от батака, в който ни вкара именно вътрешнопартийният преврат на управленците от Татовата БКП, същите стари кримки, дето и днес дърпат лостовете на властта в България. В прегледен вид, като сентенция изречена, теорията ми гласи: Което съм изгубил, ме следва като верен пес; което съм придобил, престанал съм вече да го забелязвам след оттеклата еуфория от победата! И добавям, ухилен до уши към навъсения Ряпов: дали не разбираме, че сме живи, докато усещаме, че има какво да губим!"

    15.12.2004.

    Чуто от Радио "Свободна Европа". Из разговор на ерудирания лицемер Георги Коритаров със сръбския писател Горан Петрович (1961) и поетесата Малина Томова за романа на сърбина с милото заглавие Магазинчето "Сполука", намек за може би най-известното стихотворение на италианеца Джани Родари (1920-1980), почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983). Всеки писател стои в някакъв контекст (влияния) от скъпи нему автори, кога отваряме дума за поетиката на негова творба.

    16.12.2004.

    В отговор на стихове от ученическа тетрадка до момичето, което ми я връчи:

    "Твоите несръчни стихове ми харесват по много специален начин. Радва ме, че откривам мислеща тръстика*, и като ти отговарям, мило момиче, тоя отговор е и до мене си, но причината си ти. Изненадва ме колко си уверена яростно да твърдиш едно и друго. Може би то е черта на неопитността, която се изкушава от удобството на крайните оценки. Симпатично ми е да виждам човек, обзет от толкова страст, когато разсъждава за важни неща. Може и да си права, но може, и по-вероятно! да грешиш, оставям сама да прецениш. Защото всичко около нас непрестанно се мени; променяме се и ние, макар в къс отрязък от време да изглеждаме едни и същи.

    Мерките ни за тоя динамичен свят наоколо и у нас се влияят от такива неособено ясни подробности, като настроение, чувства, разочарования, мечти, амбиция, погнуса, възхищение, възраст, болести, здраве, жажда, сексуален недоимък, вътрешен уют или дискомфорт. Великите умове на човечеството са слънчеви скептици. Тъй, предполагам, съхраняват вътрешното си равновесие, което в миг на преценки е наложително. Везната, която отмерва вярно, не бие ни в крайно ляво, ни в крайно дясно! Между булчински бялото и гробищно черното са много цветове, а и между оттенъците на един и същи цвят набитото око различава стотици нюанси.

    Защо разсъждаваш с думи? Поетът размишлява в образи. Купища предмети, растения, животни, птици, природни явления си висят в пространството ей така, разхвърляни сякаш в безпорядък, че не е трудно за истинския поет да сътвори от тях говорещи важни послания картини.

    Друг не по-малко болезнен въпрос. Една от маниите на част от пишещите е да се изживяват като обречени, оковани от хорската злост болнави млади нещастници, отритнати от Съдбата и Нейно Величество Любовта. Не трепери от възмущение, моля! Твоята любов си зависи най-много от теб. Щом не те е споходила или била у теб за известен период, но сетне отлитнала в гори тилилейски, изоставила те да хлипаш и размазваш сълзички, значи, пак ти предстои... и то никак, ама никак не е зле в твоя хаос от вълнения за бъдещето.

    Мисля, че ти предстои дълъг път през живота. А сега си просто леко навъсено утро: мъгливо, с подсмърчащо носле, озадачено, пообъркано от галопиращите насреща му табуни от копнежи и разочарования. Между нас казано, удобно и доста приятно е да си разочарован: хем другите ти виновни, хем нежна печал като пухено одеялце ти топли душицата.

    Втора детска болест у поетите в бебешки пеленки е да делят човечеството на ний, онеправданите и вий там глупаци, които не умеете да страдате, както чета в стиховете ти: "никой не вижда, че те са без душа", или "добрите са прокълнати да страдат и да се срамуват"**

    Ако си ме разбрала, животът е разкошен именно понеже никога не можеш да си сигурен какво ще последва, как по-нататък ще се случи, пък най-важното според мен е да останеш вярна не на любимия, а на себе си, каквото и да ти се случва.

    С една дума, пиши!"

    Тия дни на връх Никулден, 6 декември, си отиде съседка, с която често си бъбрехме. Тя не пишеше стихове, не ми е пошепвала някога, в младостта си, дали е посягала към римувана и ритмувана словесност. Да, като че не бе запозната в детайли с хитринките, с уловките на художественото слово да омайва, да докарва мислещия и цялото това наше нехайно човечество до сърцебиене, задъхвания, висок адреналин – до възторжени сълзи да докарва тоя капризен и непостоянен читател, но макар тялото й да бе 73-годишно, душата й бе съхранила нежността и чара на 16-годишното моме, което някога била във физическия си образ.

    И в сюблимния миг, докато нижа тия редовце, си я представям, значи, как помахва към всички нас, тук долу на Земята, с ръчица откъм изцъкленото декемврийско небе, даже лично на мен ми се усмихва свенливо. Да се свети, докато съм жив, името ти, Стела – Стела, което значи звезда! Защо "докато съм жив" ли? Ами понеже съм егоист, най-глупавият, най-щур, най-крупен егоист на тоя свят.

    И вече към себе си: Тъй де, що и ний в нещо да не сме най-голям!


Plovdiv, dec. 2004 – edited 11 maj 2016

_____
* Човекът е мислеща тръстика сентенция на Рене Декарт (1596-1650). Идеята: човекът е уязвим, огъва се при буря, но оцелява с ум.
** Двата израза
в кавички са от стихотворения на въпросната млада дама. 

Публицистика - СЪСЕДКАТА СТЕЛА (1.)

    В отговор на Ирен – бивша моя ученичка, която ми прати следното писъмце по фейсбук:

    - В момента работя в книжарница "Хеликон" и имах "честта" да се срещна с двама пловдивски писатели, които ме изумиха със слонското си самочувствие и арогантност. Знаем ли ние кои били, какво написали, колко велики били и т.н. И бълват суперлативи на килограм за себе си, и ме хваща яд... И феномени да са, не се ли обезсмисля трудът им с подобно поведение! Как е възможно да се съчетаят в едно изкуство и простащина?! Няма ли да издадете поне нещо мъничко от морето текстове, които сте написали – да им скриете шапката, белким малко по-скромни станат?

    - Няма!

СЪСЕДКАТА СТЕЛА (1.)

    07.12.2004.

    Като се прибирах от училище, пред вход А на блока съгледах некролог върху влажния плочник: починала съседката Стела. Някой идиот отлепил пресния некролог и го запокитил на тротоара. Отиде си от тоя свят един светъл човек, 73-годишна дама, в истинския смисъл на тая претенциозна дума. Последния път, когато й позвъних да я каня на кафе, се показа на вратата твърде уплашена: "Не ми е добре. Моля да ме извиниш, но не мога да дойда". "Отивай да си легнеш - рекох, - ще пием кафе, като се оправиш."

    Следната седмица, мисля, в работен ден е било, откривам, че са монтирали метална врата пред апартамента й, реших, че синовете й са я приютили за през зимата. И ето днес - некролог! Още един близък до сърцето ми човек си тръгнал. Тая тиха жена с душа на момиче ми беше между ориентирите в моя живот. Чувал съм през тия трийсетина години съседство синовете й да я навикват истерично, пък тя кротко опитва да ги успокоява, но те просто нямат деликатната природа на тая, дето им дала живот; мислех си, изгледала ги и ги изучила да са добри, но като че не взели кой знае що от свенливата й кротост.

    Настръхнах, като ми мина през ум, че към мене изпитваше особено доверие, дори привързаност; идва да бъбрим, споделяше твърде лични неща от живота си през последните двайсетина години. От нея знаех за връзката й с възрастен вдовец, за честите му обаждания, съчетани с пренебрежение и грандомански нрав. Понякога ми звънне, отварям, подаде чиния с нещо вкусно, неин си специалитет, па се усмихне: "Това е за теб". Като ме усети закъсал с парите, а разбира по това, че ми свършило кафето, липсват цигари на масата ми или по друг някой известен само на нея знак, говори угрижена: "Ако ти дам десет лева, ще си купиш кафе и цигари, и пак няма да ти стигнат до заплата; ето ти двайсет. Тъй де, какво са десет лева в днешните времена?" Като връщам заема подир ден-два, изпитва ме, като да съм ученик, недоверчиво ме гледа и говори: "Нали знаеш, че не харча. Пък и синовете ми плащат тока, парното. Що бързаш да ми се издължиш? Наистина що бързаш!"

    Та си мислех понякога: тая жена като да ме обича по свой странен, свенлив начин; нищо, че е на 73 лазарника! Душата й беше запазила чистота, каквато у повечето от 15-19-годишните ми ученички не съм откривал. Къде си, Стела? Дали не ме гледаш от
 Оня свят, за който нищо не знам? (01 часът, 8 декември, сряда).


    08.12.2004.

    "Как може да има такива хора!" - озадачена възкликва по "случая Чонов". Съветва ме да съм настойчив пред въпросния "приятел", а когато обяснявам, че основно за мене е да си запазя достойнството, майната им на парите, които съм изгубил! - склонна беше да се съгласи, но е изненадана, като казвам, че тоя измамник в някаква степен ми е симпатичен като типичен образ на нашенски тарикат. Кога ще имам друг път възможност да се дивя на пируетите, които ми разиграва обичайният за България дребен мошеник!

    Всъщност, мисията на тоя род характери по нашенско, а може би и в целия Югоизток на Европа, е да съсипят всяко начинание, по свой си начин да изпитат устойчивостта ти при осъществяване на една идея. Печалното за българите е, че едва ли не сме склонни да приемем предателството за неизменна част от нещата, да го обградим с внимание: ето, тоя може да си позволи нещо, което аз не мога.

    Не проумяваме, че това отсреща е проява на слаб характер, след като сам нищо добро вече не е в състояние да сътвори в своя объркан живот. Да излапа, изкърка, изконсумира, да се възползва от каквото успее да докопа - тая ще да е философията на тариката. Време било да се срещна очи в очи с човек, почувствал се значим, щом успял да те заблуди, па и за пет пари да е.

    Любопитно ми е Емил като мене ли се е заблуждавал относно поета Чонов. Чрез ситуация, която ми се сервира, откривам нещо ново, което не съм знаел за Емил. Той много повече е общувал с човека от Рогош: двайсетина години заедно, в разговори за автори, проекти за книги на пловдивското издателство. Част от битието на Чонов съм научил от приказки на Емил, в които Чонов ми бе представян за съвестен, талантлив, по същия начин като нас, двамата с Емил, страдал от самодоволни властници.

    Историята с книгата "Ламски" разколеба доверието ми към Емил; от това по боли, че губя човек, когото дотук съм приемал за добронамерен, искрен. Емил ми бе ориентир, имал съм го за духовен аристократ, далеч от кукленското самолюбуване на паноптикума Писатели на нацията. Нужен ли ми е тоя диалог за честта и достойнството? Дали жалкият резултат не казва повече от всякакви коментари? Нима и
 Емил Калъчев не е жертва на доверчивостта, на обичайната за нормалния българин доверчивост към Нейно величество Посредствеността?


    09.12.2004. 

    Живея в плен на Голямата Красива Илюзия за пътешествия, семеен уют и спокойствие, които така и не открих в досегашния си живот. Запалих свещ в кухничката. Между другото, припомням си откъслечни фрази от разговорите ни със Стела, която за мен остава олицетворение на женската самотност и кротост. Когато човекът е чист по душа, не му е леко да преклони глава пред самозванците. Мила Стела, май че бе по свой си начин влюбена в мене, а пък аз ти разказвах истории с жени. И все на моя страна беше, Боже мой!

    Как да приема глупците наоколо - треперещи от егоизъм и тщеславие слаби характери! От бездарни актьори ми писна; все отлагам търпеливо плановете си, мечтата си за друг стил на живеене. Да накажеш тариката - как лесно е да се ожесточиш! И как трудно да го приемеш за печалната страна на човешкия ни род! 


    12.12.2004.

    В ранния следобед с Митко Йовчев и Маруф (Маруф си секнал кръста) се разходихме с колата до Куклен, да потърсим известна лечителка-чакръкчийка пет-шест километра над Пловдив. Вечерта с Митко пируваме. Донесе бутилка уиски, бира, кока-кола, сварих картофи, турих в чиниите ни по две огромни кюфтета, купени от магазина.

     
 Преди обяд препускаме по бул. "Руски", оня, с романтичните ясенови дървета. Целта - хептен прозаична: приятелят ми се навил да се обзаведе с джиесем втора употреба. Затова обикаляхме преди Коледните празници като хайгъри. Прекосихме булевард "Руски" с неговите петдесет и осем магазинчета за тоя вид боклуци, чак до кино "Кочо Честименски". Отбихме се при Маруф, та по негова молба се наложи да идем и до Куклен. Като се върнахме, седнах със сириеца д-р Малек в кипрото кафене до павилиончето на афганистанеца Маруф да бистрим политиката в Близкия Изток. Тъй мина денят, изпълнен със суети и приказки.

Бул. Руски в Пловдив - столица на Европейската култура за 2019 г.

Plovdiv, dec. 2004 – edited 10 maj 2016