ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (881.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616)
03.07.1998. ДЪРВЕНИЯТ ИВАН
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616)
03.07.1998. ДЪРВЕНИЯТ ИВАН
Таня – сестричката на колегата по български в училище Венчето Ичевска, предала на Иван Сарандев* в Пловдивския университет сборника ми "Кардиф" и Иван строго й отговорил: "Благодаря". Че може ли ай тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на неизвестен някой си провинциален автор пред трона на Негово Височество проф., член кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжлето си с розова панделка. Ако не беше Михаил Берберов, нямаше дори да подозирам, че съществува на света Дървеният Иван. Кой знае какво му се случило, та реагирал така строго, толкова дървено! Каквото и да прави, обаче, станало е необратимото: в моите лични представи този присадил се в София флегматичен и с остър поглед ямболия е доста положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре и най-отблизо познава Михаил Берберов. Вечно припреният, пък муден на вид, но иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван, запотен или тъкмо пристигащ отнякъде и заминаващ пак нанякъде с неизменното си дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл образ на типа университетски преподавател, край когото истинският живот вакханално се точи и отминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети, боричкания, охкания, пъшкания, псувни и възторжени крясъци.
06.07.1998.
"Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските народни песни братята Миладинови.Да пишеш просто, ясно и силно, го разбирам: като да се откажеш от високопарните възторжени словоизлияния, от назидателност, от кухите дантелени фрази да се откажеш и да заговориш на бистрия и с дълбоки сенчести самоиронични подмоли прост език на улицата, махалата, селцето. Пробвах да си съставя Български показалец на личности, които ценя.
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три, вече е бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своята "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Че от "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и прелестно в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми". Но защо му било назидателното гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин"?! Звучи ми почти като гласа на библейския Мойсей. Каквото и щат да разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност – и драматичен, и настойчив, уж толкова уязвим телом, а монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.
Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници в далечната онази 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, срещнал 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, наш Стойко й прави препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. го виждам като съавтор на милозливи послания до Руските имперски канцеларии. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунава, в пределите на Османската империя, уж в помощ на въстаналите сърби и на българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била? Горките нашенци! Една империя воюва с друга империя, само за да добави повече аргатуващи към своите милиони крепостни селяни. Но същата 1812 г. начеват Наполеоновите военни походи в Русия, та затова и Руските пехотинци се изтеглят от земите на Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат на север и изток десетки хиляди нашенци с покъщнината и челядта към непознатите земи. Този Стойко-Софроний е първият ни модерен автор в ренесансовия смисъл за Най-новата ни История, та с боязливата самоирония, хленча и надеждите, с притесненията си ми е толкова по човешки близък! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, ами грешният човек става обект за съчувствие и възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Ай, княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот край Босфора за желязната българска черква "Свети Стефан", светиня за нас. Издигнал се в живота ча-а-ак до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".
Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина, математика; поживял в Букурещ, Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания към разните му там френски политически персони: тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-унижаваната безправна рая за Османлийската администрация. Приел го на аудиенция лично френският първи министър... Голяма работа! – мисля си, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого друг в онази Европа да се обърне? Този Александър Стоилов Боев (светското му име) се явява първият нашенец, прогласил пред Европейската дипломация Българската кауза. И естествено вече през 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на Турското външно министерство. Чудна съдба! Още по-показателно е, че подир войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна Източна Румелия Алеко Богориди го назначава за префект на Филибе-Пловдив. Само четири месеца кметувал, па се споминал заралията Александър.
Неофит Бозвели (1784-1848), как па до днес нищичко не знам за него! Пропуск велик.
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три, вече е бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своята "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Че от "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и прелестно в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми". Но защо му било назидателното гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин"?! Звучи ми почти като гласа на библейския Мойсей. Каквото и щат да разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност – и драматичен, и настойчив, уж толкова уязвим телом, а монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.
Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници в далечната онази 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, срещнал 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, наш Стойко й прави препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. го виждам като съавтор на милозливи послания до Руските имперски канцеларии. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунава, в пределите на Османската империя, уж в помощ на въстаналите сърби и на българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била? Горките нашенци! Една империя воюва с друга империя, само за да добави повече аргатуващи към своите милиони крепостни селяни. Но същата 1812 г. начеват Наполеоновите военни походи в Русия, та затова и Руските пехотинци се изтеглят от земите на Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат на север и изток десетки хиляди нашенци с покъщнината и челядта към непознатите земи. Този Стойко-Софроний е първият ни модерен автор в ренесансовия смисъл за Най-новата ни История, та с боязливата самоирония, хленча и надеждите, с притесненията си ми е толкова по човешки близък! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, ами грешният човек става обект за съчувствие и възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Ай, княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот край Босфора за желязната българска черква "Свети Стефан", светиня за нас. Издигнал се в живота ча-а-ак до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".
Васил Априлов (1789-1847).
Иларион Макариополски (1812-1875) от градчето Елена – селище на консервативни и тежки, намусени чорбаджии, които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния бит и нрав новопоявило се тяло. "Гледай бе! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през градчето Мидхат паша (1822-1884) – ловък османлия до мозъка на костите. – В нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасте, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е тази лакърдия от неговата позиция в Империята на три континента, похвала или яд?
Гавраил Кръстевич (1813-1910).
Д-р Стоян Чомаков (1819-1893) от Филибе, моя мил Пловдив. В тъмните ислямски времена – българин, пък доктор. Страхотно!
Георги Раковски (1821-1867) от Котел.
Петко Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Велико Търново.
Драган Цанков (1828-1911) – роден в крайдунавския Свищов. Учил в Елена, в Одеса, в Киев, учителствал в Галац; във Виена издал на немски (от какъв ли зор) "Българска граматика"; от 1853 г. – собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. – губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч, оказва се, че е католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, та се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам; пък то е: А бре, на какво ги учат днешните наши любознателни азбукарчета в час по Роден език и Родна история? Защо за тези и за стотиците още подобни великолепни представители на българското национално съзнание и духовност ние, днешните, така оскъдно и така едностранчиво знаем? Родната история, според версията, която така бурно се преподава в днешното ни училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, вакли войводи и четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. Па и за да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизналите от кръв нейни страници, въпросната личност задължително май трябва да е била застреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба... Къде са великите стопани, уседналите в традиционния ни бит и табиет, ориентиралите се към по-бавната, обаче по-сигурна перспектива? Забутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилираните, възхитителните родни историографи и персони с титла не по-долу от професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик.
Когато сравнявам моя си майчин род с образи от могъщата чужда историография, па и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен – колкото и героично да ме подканва да изглеждам в моите си очи на заклет българин, не ми помага особено, хич даже! И тук вече идва ред за малко по-важното питане... Това очевидно пренебрежение към този терк неслучайни българи в школските ни читанки по история случайно ли е, или си избиваме комплекса за малодушие, като хора, недостойни за коравите ни предци?
Иларион Макариополски (1812-1875) от градчето Елена – селище на консервативни и тежки, намусени чорбаджии, които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния бит и нрав новопоявило се тяло. "Гледай бе! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през градчето Мидхат паша (1822-1884) – ловък османлия до мозъка на костите. – В нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасте, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е тази лакърдия от неговата позиция в Империята на три континента, похвала или яд?
Петко Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Велико Търново.
Драган Цанков (1828-1911) – роден в крайдунавския Свищов. Учил в Елена, в Одеса, в Киев, учителствал в Галац; във Виена издал на немски (от какъв ли зор) "Българска граматика"; от 1853 г. – собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. – губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч, оказва се, че е католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, та се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам; пък то е: А бре, на какво ги учат днешните наши любознателни азбукарчета в час по Роден език и Родна история? Защо за тези и за стотиците още подобни великолепни представители на българското национално съзнание и духовност ние, днешните, така оскъдно и така едностранчиво знаем? Родната история, според версията, която така бурно се преподава в днешното ни училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, вакли войводи и четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. Па и за да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизналите от кръв нейни страници, въпросната личност задължително май трябва да е била застреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба... Къде са великите стопани, уседналите в традиционния ни бит и табиет, ориентиралите се към по-бавната, обаче по-сигурна перспектива? Забутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилираните, възхитителните родни историографи и персони с титла не по-долу от професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик.
Драган Цанков (1828-1911) – роден в крайдунавския Свищов. Учил в Елена, в Одеса, в Киев, учителствал в Галац; във Виена издал на немски (от какъв ли зор) "Българска граматика"; от 1853 г. – собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. – губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч, оказва се, че е католик-униатец.
Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, та се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам; пък то е: А бре, на какво ги учат днешните наши любознателни азбукарчета в час по Роден език и Родна история? Защо за тези и за стотиците още подобни великолепни представители на българското национално съзнание и духовност ние, днешните, така оскъдно и така едностранчиво знаем? Родната история, според версията, която така бурно се преподава в днешното ни училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, вакли войводи и четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. Па и за да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизналите от кръв нейни страници, въпросната личност задължително май трябва да е била застреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба... Къде са великите стопани, уседналите в традиционния ни бит и табиет, ориентиралите се към по-бавната, обаче по-сигурна перспектива? Забутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилираните, възхитителните родни историографи и персони с титла не по-долу от професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик.
Когато сравнявам моя си майчин род с образи от могъщата чужда историография, па и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен – колкото и героично да ме подканва да изглеждам в моите си очи на заклет българин, не ми помага особено, хич даже! И тук вече идва ред за малко по-важното питане... Това очевидно пренебрежение към този терк неслучайни българи в школските ни читанки по история случайно ли е, или си избиваме комплекса за малодушие, като хора, недостойни за коравите ни предци?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv
Илюстрации:- Проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020).
- Моята правнучка Виктория** с чепатия й нрав.–––* Иван Сарандев за мен е личност с висок статус сред занимаващитe се с върхови творби на Българската модерна литературна класика; съжалявам за кончината на този така съвестен, макар и дървен по характер мъж, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години подир това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен". Каза го през есента на 1969 г., след като бая активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори и заемаха едно стайче в редакцията. Иван настояваше да не отивам учител в Добруджа, ами да остана поне за шест месеца в София, докато се отвори място в щата на в. "Народна култура", година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си гл. редактор да ме назначи на щат като журналист във вестник "Народна младеж". Ходихме двамата с Иван да ми покаже боксониерката си в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил бил, както каза, строежът на жилището за него и жена му Весела), само за да изпълня едно от условията да ме вземат на щат в младежкия столичен официоз. Жена ми, с която по онова време деляхме стая при родителите ми с шестмесечното ни бебче Вера, доста време после ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван: да поживея известно време самичък в столицата, пък като си стъпя на краката, двете с бебчето ще дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла от четирите години следване в Софийския университет, с лафа, че камъкът си тежи на мястото, а пък моето място е в Пловдив и нийде другаде. Ще те споменавам с добро, Дървен Иване! Имам и други готини спомени за теб. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618 ** Кръстена е не на Английската кралица, а на любимата Добруджанска баба на моите две дъщери, която румънският чиновник някога през 1925 г. не пожелал да кръсти с българско име. "Какво е това име Вида!" – рекъл идиотът, и я вписал в техните румънски регистри Виктория. А в село Тригорци край Балчик всички я наричаха Вица, или Баба Вичка за моите щерки. Тази добруджанска Виктория, като най-голяма от десетте (плюс две деца починали) братя и сестри, кажи-речи, сама изгледала от пелените, че майка й Анастасия все по санаториуми и минерални бани киснела, болнава уж била хитрушата му с хитруша. Бел.м., tisss.
Илюстрации:
- Проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020).
- Моята правнучка Виктория** с чепатия й нрав.
- Моята правнучка Виктория** с чепатия й нрав.
–––
* Иван Сарандев за мен е личност с висок статус сред занимаващитe се с върхови творби на Българската модерна литературна класика; съжалявам за кончината на този така съвестен, макар и дървен по характер мъж, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години подир това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен". Каза го през есента на 1969 г., след като бая активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори и заемаха едно стайче в редакцията.
Иван настояваше да не отивам учител в Добруджа, ами да остана поне за шест месеца в София, докато се отвори място в щата на в. "Народна култура", година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си гл. редактор да ме назначи на щат като журналист във вестник "Народна младеж". Ходихме двамата с Иван да ми покаже боксониерката си в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил бил, както каза, строежът на жилището за него и жена му Весела), само за да изпълня едно от условията да ме вземат на щат в младежкия столичен официоз. Жена ми, с която по онова време деляхме стая при родителите ми с шестмесечното ни бебче Вера, доста време после ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван: да поживея известно време самичък в столицата, пък като си стъпя на краката, двете с бебчето ще дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла от четирите години следване в Софийския университет, с лафа, че камъкът си тежи на мястото, а пък моето място е в Пловдив и нийде другаде. Ще те споменавам с добро, Дървен Иване! Имам и други готини спомени за теб. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618
** Кръстена е не на Английската кралица, а на любимата Добруджанска баба на моите две дъщери, която румънският чиновник някога през 1925 г. не пожелал да кръсти с българско име. "Какво е това име Вида!" – рекъл идиотът, и я вписал в техните румънски регистри Виктория. А в село Тригорци край Балчик всички я наричаха Вица, или Баба Вичка за моите щерки. Тази добруджанска Виктория, като най-голяма от десетте (плюс две деца починали) братя и сестри, кажи-речи, сама изгледала от пелените, че майка й Анастасия все по санаториуми и минерални бани киснела, болнава уж била хитрушата му с хитруша. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)