Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 22 април 2017 г.

Документи – БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР

    Великият комбинатор, който знае около 400 сравнително честни начина за измъкване на пари, е създаден от писателите Иля Илф и Евгений Петров. 
    С парите трябва да се разделите спокойно, без викове.
    Не ме учете как да живея по-добре. Помогнете ми материално.
    Той обичаше и страдаше: обичаше парите и страдаше от липсата им.
    Киса, защо ви трябват пари на вас, вие вече сте стар!

БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР

    Във вестник "24 часа" от 18 август 2003 г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!" чета:

    "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не може да се върне у нас, съобщи
Ьtv снощи. Ангел Грънчаров* обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, но успял да запази документите си. Нашенецът поискал от мисията ни пари за самолетен билет, но не получил съдействие от дипломатите ни в руската столица, съобщил приятел на потърпевшия. (...) Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет (...). Там обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с лични пари връзката чрез Интернет. (...) Мисията ни в Москва ще предложи на Грънчаров да отседне временно в сградата на посолството, ако пожелае, съобщи говорителят на Външно министерство Любомир Тодоров. Той заяви, че дипломатите ни в Москва са направили всичко, което е трябвало да се направи".

    И тъй, до момента парите** не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември 2003 г. Да плачеш ли, или да се смееш! Нашенският Остап Бендер опитал да изкрънка гратис триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това е моят "приятел", божем философ-психолог, както се обявява при всеки повод и без повод, колега учител, с когото чат-пат сядам да пия кафе или бира и да бъбрим за книги и политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости "в Маскве", и като не открил вероятно спонсор, измисля версията за грабежа.

    Типична байганьовска история, мисля, но и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам стила на Ангел да върви все по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния скандал, който "философът" забърква. За такива персони по нашия край казват: "Ходи със свещ в ръка и си търси белята". Като го видя, ще питам верни ли са ми догадките, че именно за същия Грънчаров са писали във вестник "24 часа", или става дума за негов съименик.

    То аслъ Ангел-Грънчаровци в България с лопата да ги ринеш, зад всеки ъгъл и хоп... изтърколи ти се пред нозете някой нашенски Остап Бендер!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 avg. 2003 – edited 22 apr. 2017
____
* https://news.bg/education/plovdivskiyat-uchitel-angel-grancharov-obyavi-gladna-stachka.html Пловдивският учител, общественик и блогър Ангел Грънчаров обяви безсрочна гладна стачка в знак на протест срещу състоянието на Българското образование. "Има една друга, смела, достойна, свободолюбива млада България, която расте, но която ний – учителите, родителите, гражданите, трябва да подкрепим" – призова Ангел Грънчаров в блога си. Той заявява, че предпочита да умре, отколкото да капитулира, най-вече нравствено. 
** http://div.bg/16-%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8F%D1%89%D0%B8-%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%9E%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BF-%D0%91%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D1%80_l.a_i.397025.html

Публицистика – ЗАЩО КРЕЩЯТ

 ...А там, на хижа "Здравец", писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита "Какво прави тука тоя кретен?", и ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме. Но метафорично погледнато писателят Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата...

   Из пространна реплика на Тодор Чонов (1945) в Културна дискусия* 

Васил Попов (1930-1980), наричаха го българския Хемингуей**

ЗАЩО КРЕЩЯТ

     Защо крещят, дявол да го вземе! Защо думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? 

    Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов*** от село Миндя, Търновско... в една хижа, на втория етаж, когато ни бяха събрали дванайсетина пловдивски млади поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, в които по поръчение на Партията СБП (Съюз на българските писатели) разпращаше утвърдени, печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.

    Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече някаква глупост, нещо, дето хич го няма в тази книга. Обадих се: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и казвам как точно е в книгата. Ами по онова време с книгите на французин лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, наизуст.

    Едрият, масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се чак как лекият планински ветрец шушне в боровите вейки зад широко разтворените прозорци.

    – Така е както аз казвам – рече някак лениво Васил Попов.

    – Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".

    Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:

    – Излез! Веднага напусни, ти казвам!

    Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: ако се залети срещу мене тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и бой съм ял, нищо че категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане.

    Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите "приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев,  Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и поне още шестима; бяха се гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов. Мен не ме и поглежда от този миг нататък: 

    – Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае: става това нещо в района на почивната станция на Пловдивския текстилен комбинат "Марица", километър-два след хижа "Здравец", двайсетина километра в Родопите над Пловдив?) ...да слушам някакви си посредствени графомани!

    Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери.

    Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор, с бяла, т.е. държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя Васил Попов. Ама че работа, скапа му се настроението на "великия човек"!

    Човешки работи, мисля си! Сега, когато записвам тази куриозна история, съм в петдесет и втората си година. Самият Васил Попов се спомина петдесетгодишен. Накъркал се до козирката, до безсъзнание се накъркал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско – стил "a ля село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато бе жив писателят от Миндя. 

    – О-о, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. А що жени са му минали през леглото! Испански, английски сам ги научи. На времето беше добър боксьор и всички му имат страха.

    И друго, но не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак е знак за престиж не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но що да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, както казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, плаче да му се надсмееш! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на як нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.

    И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците. Замина си, значи, масивният Васил Попов от хижата. Иде при мен долу, след изпращането благообразният като църковна икона Добромир Тонев, върти показалец, опрян в слепоочието си: 

    – А бе, майна! Мислеше ли какво можеше да се случи? На мен – обръща се към останалата част от младежката ни компания кандидат-писатели и поети, – а пък на мен мравки ми лазеха по гърба. Това майна не знае с какво се разминахме. Честен кръст!

    Не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да е, кръвчицата от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се:
 "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали.

    Има любопитна версия, че някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали насред агората,
с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Да, алогична е психологията на тълпата. Ловките лидери от всички епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за добър психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, кога се е видял гол-голеничък пред собствената си слабост и грандомания!

    Отделил се от нахъсаното човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации характер, ще ти се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен.

    Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената им правота, когато изригват ужасната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук: и комунистът някога партиен секретар на квартала, в който живея, Атанас Стойков (през 1986 г.), и новооглашен лидер (в 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии наедно с малко по-младия от мен художник Иван Тотев, и десетима колеги, подразнени от мижава статийка, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.); става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар в този местен младежки вестник, ме е питал нагличко: 

    – А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!

    Ако от същия "приятел", Илийката (Зайков от с. Брестник, Пловдивско) бях наречен "помак и фашистче", за новопокръстения партиен лидер на една от първите опозиционни партии в България бях "комунистическа подлога". На притеснителната Росица – Арусяк Агопян, секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който вестник воюваше именно с нрава на комунистите, обяснил човекът не знам какво и защо, но добричката Роси яко притеснена ме предупреди:

    – Ще се надигнат онези, концлагеристите (от комунистическите концлагери – бел.м., tisss) и ще ти запалят апартамента, така ми каза господинът. Тъй че много трябва да внимаваш.

    Десетимата колеги-учители, от своя страна, възмутени вероятно, че сами са се познали, макар описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези мътни години Югославия, пренасяйки контрабандно стока – високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия онзи местен всекидневник "Отечествен глас" от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе, ах, какво ще ми се случи! Една от тези куфарни търговки-даскалки – Катя Крушкова (днес честит собственик на носещи добър приход имоти в Несебър), по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.

    – Парите за мен не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, много приятна, много изискана дама с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия е, реша ли се да те влача по съдилища.

    Бих казал за всекиго от споменатите дотук: добричък по душа, талантлив в занаята си, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите. А защо, получил и синапено зрънце власт, всеки от тези всъщност чудесни хора се рони и срива пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

    Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в моя живот... с онова, дето рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил милият някогашен сътрудник фотографът Красен Бурханларски: този му виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме били гадняри... Пяна му хвърчи из устата, показалецът му сочи нейде в тавана. Случва се в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка.

    Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред из стаята, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох полекичка: 

    – Май много си се харесваш ядосан, а!

    И женчото подскочи като шибнат с камшик, истерично изцвили като ощипана мома, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 maj 1999 – edited 22 apr. 2017
____
* http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html
** ..Той беше колос, долетял от далечни светове, който искаше да открие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в литературата и живота, Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, беше ударил мраморна маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я... Вж.  http://duma.bg/node/1997
*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB) & http://knigi-news.com/?in=pod&stat=426&section=13&cur=390

Документи – ДВАНАДЕСЕТИ УРОК: БЪЛГАРИН СЪМ!

Властта в България почти винаги е зависела от външни сили

ДВАНАЙСЕТИ УРОК: БЪЛГАРИН СЪМ!

    До вчера търсихме научно обяснение за комунистическите золуми. Да чуем днес обикновените хора.

РАЗКАЗВА ГИНА БОЕВА:

    – След 9.IX.1944 г. у нас в село Айдемир ни дойде на гости Вельо Максимов, по-късно първи секретар на БКП в Силистра, да убеждава баща ми Христо да стане член на БКП, тъй като искал да го прави кмет на селото, понеже преди Девети баща ми много им помагал. Баща ми отказа, под предлог че не е млад, на 56 години е. След около месец дойдоха и го арестуваха...и вече никога не го видяхме. По-късно чухме, че го убили Петър Дойков и Петър Кудинов. Всички опити да научим къде е погребан баща ни останаха напразни. 

РАЗКАЗВА ГЕОРГИ ЛИПЧЕВ:

    – Христо Липчев беше само с основно образование, ореше и сееше парче полупланинска земя, за да храни семейството си. Баща му дядо Георги бил доброволец в армията на генерал Гурко. Синът Христо имаше три ордена за храброст от войните. Участвал и в щурма на Одринската крепост. През 30-те години убеждава хората от село да си прокарат централно водоснабдяване и електрификация. И хората го уважаваха. След 9-ти го арестуваха. Признай, че си фашист”, крещели палачите. Той отговарял: "Не съм фашист, българин съм". На 10.X.1944 г. полумъртъв го хвърлят в камион с двамата му съселяни Георги Дойчев и Иван Драгнев. Убити са тези трима някъде в Средна гора, по поречието на Тополница. Гробът им е неизвестен. По същия начин са убити Пею Лещаров и Георги Рашков. Семействата им са тормозени от властта, пращани в концлагер.

РАЗКАЗВА ЛИЛЯНА ДЖАРОВА:

    – Въпреки куршуми от гъстите автоматни откоси, пронизали тялото му, баща ми не е улучен смъртоносно. През нощта идва на себе си, разбутва лежащите около него трупове; като се убедил, че около него са само мъртъвци, със сетни сили се добрал до село Сенгельово. За него се погрижили бай Божин –лечител от село Петрово, и Иван Попиванов. Но тайната им научава Никола Хаджиев Кривия даскал от село Пиперица, който рекъл: "Спасението на Джаров е два метра под земята". И партията (властта) праща трима убийци: Давко, Лисничката и Стилян. Някъде по пътеките край село Пиперица спират, принуждават го да си изкопае гроба и го разстрелват. А моят баща имаше само една мечта – да види, че Македония отново е българска.

РАЗКАЗВА ПЕТЪР ЛЮТАЧКИ:

    – В онези дни в сградата на милицията на Неврокоп били затворени всички интелигентни хора – учители, търговци, офицери, кметове, адвокати, лекари, свещеници. На 5 и 6 октомври 1944 г. в Пиринска Македония са убити стотици невинни. Случи се, че разбрах кой е извергът, екзекуторът. Името му трябва да се знае: Иван Тутев. Самият той описвал престъпленията си. Разказаха ми как режел пръсти, уши, чупил кости. Полуживи изнесли жертвите му, и ръцете им били вързани с бодлива тел. Откарали ги в местността Предела. Кметът на града Крум Радонов разпоредил да си изкопаят гроба и после ги избили. По-запазените дрехи и часовници Тутев прибрал. Освен Тутев, организатори и екзекутори бяха всички членове на тяхната партия и техните ятаци. Децата им се изучиха и заеха ръководни места в държавата.

РАЗКАЗВА ПЕТЪР ДАСКАЛОВ:

    – На 21 септември 1944 г. в 9.30 ч. вечерта у нас въоръжени влязоха Михаил Стоянов от село Черноконево, Илия Гочев от село Целина и Владо Велчев от село Златна ливада. Вързаха баща ми и дядо ми и ги поведоха. Край Марица в местността Чалтали ги съсекли с брадва.

РАЗКАЗВА МАРГАРИТА ТОШЕВА:

    – "България, България щастлива е сега. В ръцете й, в ръцете й са всичките блага" – тази песен обичаше да пее моят баща Душко Георгиев. Пееше в Радио София хумористични и злободневни песни. Предполагам, мотив за убийството му е песента: "Рим, Берлин и Токио". Търсехме го и в списъците на избитите от Народния съд, не открихме името му.

РАЗКАЗВА ГЕНАДИ ВЪЛЧЕВ:

    – Васил Вълков е сред Ботевите четници. Арестуват сина му Димитър през септември 1944 г. И повече не го видяхме. Внукът, с името на дядо си – Васил Василев, е секретар на Комисията по правосъдие в ХХV Народно събрание. Осъдиха го на смърт, 5 милиона лева да платят близките му и конфискация на имуществото.

РАЗКАЗВА ИВАН ИВАНОВ:

     Семейството на 23-годишната Мара Рачова* секретарка на Никола Петков, получава ковчег с тялото на дъщеря им с обяснението, че се хвърлила от ІІ етаж в Дирекция на народната милиция. Ковчегът й не е запечатан, и когато близките й го отварят, виждат, че:

 Мара Рачова

                1. Всички нокти на краката й са изтръгнати.
                2. Трите пръста на лявата й ръка пречупени.
                3. Двете й уши отсечени.
                4. Изтръгнато зърното на дясната й гърда.
                5. Изтръгнат езикът й, всичките й зъби избити.
                6. Парче кожа около 5 см дълго – одрано от корема й.

РАЗКАЗВАТ БОНКА ДЕНЧЕВА, ХРАБЪР КОБИЛАРОВ:

    – Стамо Керезов, о.з.генерал Славейко Джаков Турчина, о.з. полковник Бончо Атков, Луко Ценов, Георги Цветанов, Георги Лесев, Коле Чалъка, Георги Кърлев, Милко Кривмилев избиваха ихтиманчани в началото на октомври 1944 г. Било им наредено с окръжно № 6 от ЦК на БКП. Ето имената на убитите:

    Йордан Косачев юрист,
    Борис Кобиларов търговец,
    Васил Коцев кафеджия,
    Боче Бочев търговец,
    Георги Пелтеков банков чиновник,
    Владо Трендафилов служещ,
    Атанас Търнаджийски дървдоделец,
    Иван Ачкаканов служещ,
    отец Иван Хаджийски свещеник,
    Заре Кашмеров служещ,
    Кръстьо Марков мелничар,
    Йордан Попов стражар,
    Кръстьо Кривмилев полски пазач,
    Киро Караиванов служещ,
    Стефан Даврамов полицай,
    Ангел Даврамов говедар,
    Стоян Паунов полски пазач,
    Цветко Цветков юрист,
    Милчо Пашев абитуриент,
    Никола Главинов началник криминална полиция,
    Никола Стоянов юрист,
    Станчо Петков студент,
    Стефан Заров земеделски стопанин,
    Георги Цонев мелничар,
    Георги Гергов служещ,
    Станчо Гергов служещ,
    Владимир Бичев дърводелец,
    Пане Бичев директор на криминалната полиция,
    Владимир Велков кафеджия,
    Васил Деянов говедар,
    Стамо Колчев депутат и др.

РАЗКАЗВА СВЕТОЗАР ДЪРВАРОВ:

    – Открих, че "легендарният" Леваневски в родното си село Стряма заедно с помощниците си умъртвил 60 души. В съседното Стрелци ловната му дружинка убива 15 души, в близкото Брезово 27 души, в Старосел –10 души умъртвили само в един ден.

РАЗКАЗВА БОГДАН МОРФОВ:

    – В Перущица на 12 септември 1944 г. "прочистването" извършват Димитър Кънев със синовете си Георги, Страхил, Рангел и жена си Живка. Мъчителите са Енчо Мишев (самоубил се по-късно), Иван Динев Динения вълк, Рангел Велчев (самоубил се по-късно), Тодор Ловчинов Кривия Тошо, Драган Куртов, Георги Владиков (партизанин, после член на ЦК на БКП и пазител на документите за концлагерите в Татова България, тъст на Филип Боков). 28 са разстреляни "по късата процедура". Когато почва строежът на язовир "Антонивановци", костите им са открити от багерист, който тайно ги събрал в два сандъка и ги заровил.*

ОБОБЩЕНИЕ

    Това са само песъчинки в морето от кръв, през които е минал българинът след 9 септември 1944 г. На всички езици извършеното у нас след тази дата има само едно название – геноцид, при това геноцид от българи срещу българи. Кой е вдъхновител на кървавото издевателство срещу нацията ни?

    От фейсбук-профила на Михаил-Милко Кръстев**
    Редактирал: tisss

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 22 apr. 2017
____
Мара Петрова Рачова е родена на 29 май 1920 г. в София. Отрано се включва в земеделското движение. Следва право, а през 1943 г. защитава докторат на тема: "Проблемът за ненамесата в гражданската война от международно правно гледище".
    Секретарка е на д-р Г. М. Димитров, а след оставката му през януари 1945 г., и – на Никола Д. Петков. За последните й дни се знае от разказаното от нейни близки. На 23 май 1945 г. д-р Г. М. Димитров, който бил под домашен арест в апартамента си на ул. "Граф Игнатиев", напуска дома си и търси убежище у семейство Рачови. Приела го майката Ружа Рачова, а по-късно се прибират Мара и леля й, предлагат пари, готови са да помогнат. Гемето моли Мара да го придружи до дома на британски дипломат, което го спасява от преследване, вероятно от смърт, като по-късно е изведен от страната със съдействие на Британската легация. 23-годишната Мара е арестувана на следния ден – 24 май 1945 г. Вж. http://www.faktor.bg/bg/articles/obshtestvo/ulitsata/ulitsa-v-sofiya-shte-nosi-imeto-na-sadistichnoto-ubitata-ot-komunistite-mara-rachova-79607 
** Автор на първоначалния текст е Александър Йорданов Александров. Вж. "Целите на Народния съд" -http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/01/2460804_rekviem_za_edna_strana/, вж. "Най-масовата екзекуция от Народния съд на български офицери и политици"  https://www.actualno.com/chronicles/naj-masovata-ekzekucija-na-narodnija-syd-na-bylgarski-oficeri-i-politici-news_520986.html