Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 21 януари 2020 г.

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО
На моя внук Борко с обич

  През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в порутена стара къща. На двора имаше кладенец, водата му бе застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, оттам – и върху покрива на къщата, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор растяха цветя, безброй цветя, които изпълваха летните вечери със задушлив мирис, а на утрините придаваха аромат. В горния ляв ъгъл на източния прозорец живееше лястовиче семейство и надвечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Но най-хубавото беше вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не – пееше под нозете. Голям като шкаф стенен часовник, повреден и застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие.

  В неделя сутрин семейството се събираше около масата и веселото тракане на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, оживяваше дома. След закуска бащата излизаше сред големия двор, удряше се с длан по гърди, казваше високо:

   – Купихме си къща, ей!

  Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

  Петър обичаше да прекарва времето си в градината. Застанал пред някой храст сериозен и вглъбен, той дълго разглеждаше пчелите, които кацаха и отлитаха от цветята. Неочаквано иззад ъгъла се разнасяха гласчетата на двамата близнаци. Те дотичваха розови и щастливи, пляскаха с ръчички, крещяха от удоволствие:

  – Батко Петъл! Батко Петъл!

  Оставяше се да го дърпат за дрехите, да го щипят и замерят с камъчета, понеже такава беше обичта им. Често ги намираше в далечния край на двора гушнали се, вкопчили ръчички едно в друго, заспали.

  Така течаха дните, изпълнени с блажено спокойствие, последните дни на едно дълго и сухо лято. После като че ли неусетно настъпи есента. Дърветата в двора незабележимо пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата лоза. Небето изгуби млечносиния си цвят и бухнали облачета надвиснаха над старата къща. Заваляха дъждове и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това беше безкрайно приятно занимание. Най обичаше да седи край източния прозорец, неподвижен и ням в тъмнината.

  Сутрин се будеше в леглото си и пак се вслушваше в звука на капките дъжд, които се стичаха от небето. Утрините станаха лениви. Слънцето се измъкваше бавно над земята и светеше бледо в рехавата есенна мъгла. Майката и бащата обикновено разговаряха тихичко в кухнята. После той чуваше пода, който пееше под нозете им. Към седем напущаха къщата, за да отидат на работа. Къде работеха? Това Петър не знаеше. То бе някаква далечна страна, която неизвестно защо той наричаше Там.

  – Къде са мама и тате? – пищяха близнаците.

  – Те са там – успокояваше ги Петър.

  Тримата братя се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и вече започваха своите всекидневни игри.

  После листата си смениха цвета и окапаха. Земята се покри с мъртви, повяхнали цветя, които изглеждаха грозни, сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Дворът, някога пълен с цветове, жужене и мек аромат, посърна и сега най-интересни за Петър станаха огледалните прозрачни локвички, които се появиха край каменната пътека сред огромния, обрасъл с троскот двор. Близнаците тайно ходеха да си цапат обущенцата в онези локви – пущаха клечици, късчета хартия и се любуваха на отраженията си. После единият започна да кашля, вдигна температура, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

  Голямата лоза на двора не даде плодове тази есен; унила и безполезна, тя се бе изтегнала край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, а оттам – и върху покрива на къщата. Приличаше на голяма заспала и тъжна змия. Дните станаха по-кратки. В късните следобеди понякога Петър захласнат наблюдаваше бледата луна. Луната се появяваше трепереща между дъждовните струи иззад плътните мрачни облаци, които непрекъснато я застигаха. Опитваше се като момиче пред глутница да им избяга, и не за дълго, светла и притеснена, следвана от космати сиви песове.

  Вечер майката и бащата се прибираха уморени след напрегнатия ден Там. Ядяха мълчаливо, опрели лакти върху дървената маса: бащата – едър, груб, добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Не говореха много, само откъслечни фрази. Една вечер, след като се нахрани и след като бяха измити и подредени в шкафа всички чинии и лъжици, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

  – Весело ни е тук – каза тя.

  – О, да – усмихна се той и я погали. Прегърна я и я целуна.

  – Но ще си направим нова къща, нали?

  – Ще си направим нова къща – отвърна той като ехо и се наведе пак да я погали.

  – Не ми харесва тази, мирише на чуждо, на други хора – продължи майката.

  – Ще направим нова – повтори бодро бащата. – Да-а! Без съмнение, ще направим нова къща. Защото най-важното е ти да си спокойна.

  Дойде зимата. Това стана една ранна утрин. Всички се събудиха някак празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Снежен прах, толкова ситен, се спущаше от небето и безшумно прелиташе покрай прозорците на старата къща. А вътре, във всекидневната, големият неподвижен стенен часовник придоби някак тържествен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха вече тъй грозни.

  През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Разхождаха се важно из стаите с дървените си играчки и както си играеха, заспиваха, вкопчили едно в друго розови пръстчета. Петър навеждаше глава, съсредоточено ги гледаше как спят.

  Една неделя майката седна отново върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне и каза:

  – Забелязваш ли, че никой не ни идва на гости?

  – За какво са ни гости? – учуди се бащата и посочи навън, зад прозореца. – Нима не ти харесва тази тишина!

  – Да, наистина – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо в себе си.

  Той я погали още и още, и още веднъж и отиде навън да пуши.

  Същия ден излязоха на двора да направят снежен човек. Отъркаляха две големи топки сняг, закрепиха ги една върху друга сред опустелия двор. Най-горе нагласиха трета снежна топка, по-малка, и бащата се захвана да извае лицето. Хлапенцата се въртяха наоколо и повече му пречеха. Размахваха малките си лопатки, замеряха го със сняг, пищяха до небесата от радост. Падаха в снега и се търкаляха: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправяха се, клатушкаха се по двора с важна патешка походка. Същински малки снежни човечета! Накрая трябваше да се намери морков за нос на страховитата снежна фигура. Майката прерови из старите касетки, където държеше зимнина. Оттам донесе морков, почти изгубил цвета си. Бащата закрепи повяхналия морков върху лицето на снежния човек и се отдалечи да огледа това, което бе сторил.

  – Я, вижте! – рече с боботещия си глас. – Това се казва снежен човек. – Вдигна на раменете си близнаците и заподскача като кон в пухкавия сняг. Майката любопитно ги наблюдаваше, а двете хлапенца пищяха от страх.

  Отмина зимата. Снегът се разтопи и първите кокичета се показаха изпод земята. Пролетта беше дошла. По клоните на дърветата се появиха розови пъпки, пъпките нараснаха и започнаха да се пукат. Заедно с жълтото на минзухарите се раззелени и тревата по припеците. В средата на април дърветата и храстите разцъфнаха в бяло и жълто, червено и бледорозово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те поправяха гнездото си, пострадало от есенните дъждове и от студените ветрове на зимата. След това отнякъде долетяха още две птици и Петър изведнъж откри в горния десен ъгъл на източния прозорец началото на ново гнездо. През деня, към два-три часа след обяд четирите лястовици кацаха върху тела за пране на двора и продължително пееха.

  Появиха се и други птици. Те подскачаха из зашумилите се клони на дърветата, из прораслите резедави листа на лозата, провираха се, пърхаха, цвърчаха в храстите.

  Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър ги чуваше, както винаги, как си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, гласът на майката – тъжен и мек. Веднъж я дочу, че хълца и плаче. Плачът й беше тих, едва доловим, и Петър, настръхнал в детското си легло, внимателно се вслушваше. Това не се повтори никога повече, ала сутрин, изплувал рано от розовите си детски сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката говореше, това беше добър знак за него и той, успокоен, си мислеше за свои работи.

  Вечер заспиваше уморен от впечатления и сънуваше старата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се вие по дувара, птиците, снежния човек, локвите, цветята в двора, мраморния кладенец с проблясващата на дъното му вода. Сънуваше още дървения под, който не скърца, а пее сякаш под стъпките, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която всички тракат с лъжици в порцелановите купички, пълни с горещо мляко. Сънуваше и близнаците – двете розови хлапенца, майката и бащата. Ала никога, никога не сънуваше себе си. Може би защото заспиваше винаги с широко отворени за света очи там във умирисаната на чужди хора всекидневна, в детското легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия часовник, спрял от незапомнени времена.

  Пловдив, април 1969 година*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 jan. 2020

Илюстрации:
- Авторът на текста, когато беше на седем години;
- Природата задава хармонията и у нас, човеците.
–––
Едва сега разбирам, че онова, което съм писал преди сто години, носи нещо, което интуитивно съм изразил, без да си давам сметка какво правя, а това е ужасяващата представа за изтичащото време, каквото е дадено на всеки човек, докато накрая изчезнем и останат онези, които са родени от нас и след нас. Дворът и къщата, която вече я няма, бяха на адрес: Пловдив, ул. Люлебургаз 17. Бел.м.,tisss.