четвъртък, 13 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (215.)
     Зов за свобода 
    Унгарийо! Народе скъп на Кошут и Петьофи!
    Сърцето ти, сърцето ти пламти и в мойте строфи.
    Пои унгарската земя кръвта на твоите чеда –
    от тая кръв назрява плод чудесен – свобода.
    Жадуван плод. Очакван плод. По-скъп и от живота,
    когато му е шията на робството в хомота.
    О, българино с честна кръв, с мъжествени гърди!
    Макар и не в борбата пръв – последен не бъди!
    Народи, вдигайте се! Път на вяра и на слънце
    сияй пред българи, поляци, чехи и румънци.
    Светът следи борбата наша, приятел е светът.
    Ще се разчупи бронята, препречила ни път.
    Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!
    Йордан Русков, Късната есен на 1956 г.
   24.12.1999. ИДЕАЛИСТИ-ДОНОСНИЦИ 
  Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а все пак с упорита нотка, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може и повече, случваше се да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените служби на Държавна сигурност, ту като редактор във вестник или автор на стихове, или като съгражданин в най-обикновен разговор, и все с тъжното усещане у мен за онази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, ала ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, тръгнал да разбужда бесовете около себе си. Гузната съвест вероятно го принудила да напада довчерашните си приятели, само да види светът колко силно страдал. Фактът! Същият страдалец преди доста години (1960, привикан за справка в Държавна сигурност с още двама храбреци: единият, според Емил Калъчев (1932-2013), е известният журналист Иван Дионисиев от Асеновград, – по подозрение, че разпространявали критика към властващия Тодор Живков, и за да отърве кожата или от малодушие, изпява пред следователя близкия си приятел, не само изпява, но го и топи, та приятелят му Николай Казанджиев (1929-2000) е осъден на четири години затвор. След тригодишно "лежане" бившият конспиратор пуснали на свобода срещу подпис, че става информатор**, т.е. доносник на същите тайни служби с такова едно страховито именце "Страхил", което не ми се искаше тук да споменавам. И какво се получава! Не знам какво се получава, понеже не съм пряк свидетел, научавам това в разговор на кафе от Емил Калъчев (1932-2013), но тази е вероятно само страничка от най-новата история на Пловдив – както за величието на "паметния Девети", така и за величието на "паметния Десети" ***.

  Защо ли стремящите се да съобщават върховни истини и откровения свише все заемат сред нас – множеството, героически пози, както циганчето, което по своему бодро рецитирало "Тих бял Дунав се вълнува": И значи, вайводта Ботюф, кату па я змъкна калъчката, му зповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту! Такъв готин романтически наглед образ никак, ама никак няма общо с романтичното; той просто заповядва – длъжни сте да ме слушате, истината говори с моята уста. От какъв зор да го слушам, като войнствено размахва сатър над кратуната си? Трийсетгодишен, женен, с две малки дъщери, канех се по някое време да избягам от моята България. Всичко във вестника, където работех, от един момент нататък взех да гледам като в Театър на абсурда. Колкото по-далече, казвах си, толкова по-слабо ще ме угнетява овчедушието, ще разперя като албатрос белоснежни крила, от висините ще говоря. Опитах да си представя лъчезарен хоризонт нейде там, на Запад, хе-е-ей, да речем, Швейцария: в Швейцария крави отглеждат, шоколадът им е хубав, часовниците им са точни, не воюват, не им се налага на швейцарците тепърва да откриват топлата вода или да доказват колко са храбри, съвестни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае, че най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. А пък максима на японските самураи гласи: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което вероятно би трябвало да значи: воюват недоказалите се, тоест – леваците. И размечтах се след низ от наказания в редакцията на младежкия местен вестник "Комсомолска искра" и поради факта, че от нерви взех да ходя с валидол под езика, да се чупя, да избягам от всички тези изстъпления на Посредствеността. Четях стиховете на американската чудачка Емили Дикинсън (1830-1886) от градчето Амхърст и ми просветваше пред очи. Ами да! Да говори истината не е привилегия за когото и да било, а право на всеки от нас е сам да си прецени кое е Истина и кое – героична поза на пъргавия клоун в цирка. Впрочем, "мехури от красноречие: това е всяка слава", споделя в писъмце госпожица Емили Дикинсън. Мен обаче повече ми харесва, пък е и подходящо за темата, четиристишието й:

    Колко е мрачно да си някой
    – и като жаба мокра –
    да казваш цял ден свойто име –
    пред възхитена локва...
***

И реших, че по-важно ми е да си остана при своите, без да се правя на велик.

  
27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с медени приказки за килима от рози и огнените мелници, ама утре, в неопределеното бъдеще? А животът се живее днес, разпилян на сюжети като зърна от броеница; и в тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто си е изобщо светът. Тогава защо чакаме да ни поучават какво следвало! Защо сами да не отберем от Миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които подсказват как се живее за род и родина, без познати изблици на честолюбието (Раковски, Бенковски, Христо Ботйов, Чардафон Велики и пр.) – за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Общобългарската ни трагична история. В себе си да вдигнем Пантеон на признателност към героизма и да престанем да се равняваме единствено по героите си – преклонението не бива да е превръзка през очи, че тук и сега не виждам нищо по-съществено и чаровно от нас, живите, оредяващите българи в границите на Бойко-Борисова България, вече едва ли сме и пет милиона с българско национално достойнство и чест.

  
01.012.2000.

  Ура! Вече сме вътре в третото хилядолетие от Христа. Много джепане се изпуца в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огньове, празнични салюти, канонада от изстрели. Същинско бойно поле, да му се не види макар! И да му се не надяваш на моя кротък, притеснен и на вид овчедушен мил народ, че скътал толкоз муниции и пушкала! Избиваме си комплекса за малоценност, а! Храбреци кукери, що ли? Въпросителните ако са четири, са от тефтерчето на Васил Кунчев от Карлово. 

  Седемте смъртни гряха според Светото писание са Горделивост, Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие. И всичко събрано накуп, го гледам сбрано тук като за показ: нагло, хищно, озъбено и изключително досадно като въшка на чело. Темата за стопанина – който е антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус е фундаментална (основна, демек) не само за християнската философия и етика; темата я разработват и адептите, агитаторите на комунизма от г-н Карл Маркс насам, наблягайки, че това не е някаква си теория – една от многото, ами е Учение, нещо завършено, съвършено и грандиозно като ключ към тайните на обществения космос и на всичката суета по света. Въоръжен с това "свято" учение, байчото от махала Голтупан може и да се блъска с юмрук в гърди пред заблудените буржоазни очилатковци на Западна Европа, пред всички подлоги на империализма. "Подлога" – уместна и изразителна дума, тъкмо като за случая. Чух я за първи път в устата на демократ през август на 1990 г., когато полифонично, с дълбок баритонов тембър ме нарече комунистическа подлога, докато с показалеца се пробваше да ми бръкне в окото. Става това в градинката вдясно пред Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг велик човек, който после стана кмет на Пловдив и даже сам си издаде възторжена стихосбирка, ако се не лъжа, под метафоричния надслов "Синята метла". Имам я нейде у дома с приятелско посвещение. Затварям скобата за тези двама някогашни мои приятели и съмишленици в Демократическата партия!

  Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така здраво префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява вече не човеколюбието, любовта в широкия смисъл на думата, а дивата вражда, антагонизъм, тоталното противопоставяне. Праведният не търпи компромиси, понеже плътно следва указанията на Бог. Има го, казват, във великите световни религии. И при нас от епохата на комунизма, та до практиката на Иван-Костовото Де-Се-еБе, покръстеният в правата вяра простак следва усвоения от практиката на йезуитите (от латинската версия на "Йезус") демонизиран образ на другия човек отсреща – образът на врага. За да е щастлив партаецът, партийната (в случая Иван-Костовата) идеология му повелява строго да унижи опонента. Дано не се стигне, като при болшевизма: до разграждане физическо, от личната собственост до физическата анатомия на собственика, до собствения му животец на врага****. Та си идваме на думата за гробокопачите на г-н Карл Маркс и компанията му на Запад, а много повече на Изток – от Полша и Чехия, та до двумилиардния (защо не!) Китай.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 avg. 2020

Илюстрации:
- Емил Калъчев, от малцината честни докрай автори.
- Емили Дикинсън, когато нежността е увереност*****
___
* Йордан Русков, 
Йордан Русков (1926-2010) 
http://toross.blog.bg/politika/2013/10/17/gordost-za-plovdiv-dostoinstvoto-i-ds.1193777 https://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm За ролята на бившия президент Петър Стоянов (1952), вж. https://www.mediapool.bg/skandalat-s-dosietata-stigna-do-petar-stoyanov-news118831.html & https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8734941 & http://www.desant.net/show-news/49086 в кампанията по утвърждаване на поета Й. Русков за гордост на пловдивчани не желая да коментирам. Николай Казанджиев, когото Йордан Русков топи, е син на Христо Казанджиев – белетрист, публицист, драматург, критик, роден на 09.11.1896 г. в Кюстендил. Учи Оперна режисура и Музикално изкуства в Лайпциг, Германия през 20-те години на ХХ век. Артистичен секретар на Народната опера в София и драматург в Пловдивския театър. Сътрудничи с разкази на сп. "Съвременна илюстрация", "Огнище", "Слънце", "Сила", "Листопад", "Нова комедия", на вестниците "Развигор", "Литературен глас", "Комедия", "Вестник на жената" и пр. Автор на книгите "Легенди" (сб. разкази, през 1919), "Дългът" (1928), "Сказания" (1928), "Мъдростта на Крума" (1929), "Делиормански вечери" (разкази), пиесите "Актьорът”"(драма в 4 действия и една сцена, 1913), "Ватахара" (1920), "Жътва" (1936), "Сърцето на клоуна" (1936), "Цар Мурад Мари думаше" (пиеса в 5 картини и пролог, 1936, 1941), "Майката на Хан Крума" (1937), "Блудният син" (драматичен етюд, 1917, 1943), "Черней, горо. Бунтът на иконите" (пиеса в 7 картини, 1941); спомени за български писатели, сценарий за кино "Старият полковник". Членува в пловдивския литературен клуб "Христо Смирненски" - 1944 г. Умира на 03.09.1955 г. в Пловдив.
** За участие в т.нар. "Група на Куфарджиев", обявила се срещу управлението на Тодор Живков, Иван Дионисиев, известен пловдивски журналист, роден в Асеновград, е сред седмината разследвани, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%9A%D1%83%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
*** Свалянето на Т. Живков от власт в края на пленума на БКП на 10.ХІ.1989 г.
**** Емили Дикинсън, "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
***** Според Корана, в отвъдното душата на правоверния изпитвала върховно блаженство, съзерцавайки от висотата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в преизподнята на Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и пр. 
****** Свободен превод от англ.: "Може да не съм им нужна; ще им позволя да виждат толкова, колкото усмивката ми би им послужила". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...