Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

 – Жалко за паметта ни! 

  – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...?

  Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?

   Клеопатра Джон: 

   – В онези години всички, които работеха по радио, телевизия, вестници, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Иначе нямаше развитие! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете!

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

   
     Продължение

     28.08.1996.

   Пирински, според културтрегера известния траколог проф. Иван Маразов, бил "по-дистанциран в отношенията си", казано в прав текст – държи се с вас, като че сте му изяли десерта.

  Ряпов*, моят най-добър приятел от детските години, кум и т.н., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персоните Теодор Димитров, Андрей Захариев и други неколцина члена на Демократическата партия на "госин" Стефан Савов, госпожица Златка Русева, бившия депутат Георги Марков и пр. Със същото основание би трябвало да попитам моя приятел той пък какво е правел в компанията на комунистите, особено по време, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Савов, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а да речем, предизвикан от вродената ми любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът е по-мил от екзотиката на романтичните идеи. Това не щял да проумее Никола Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми дърводелецът казваше: "Видиш ли на някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от която и да е партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.

Фрагмент, детайл, фреска от живота в Парламента

  Е, добре, Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаят: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели? Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и рев по площадите?

   29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал досега. Цар! И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболни страсти, и чалга, няма уважение към интелекта и към закона! Стефан Стамболов... Жесток. Хитър. Сексуално чудовище. И какво като е най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска селва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и с припряността си пресекли ферментацията на българското ни самосъзнание. И от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта печели низ от битки с творческото начало. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили, съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки момчета с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков: в ъгълчето й виси печал, с други думи: "Е, това е положението!" Николай Хайтов ми напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен. Галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че такава съдба може да сполети най-нежния от съвременните ни творци: болен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи тъй предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът и разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение млади поети.

  Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера беше за нашите си мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата върхушка ли?! А освен тях виждате ли други? Новичките. Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо, до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидните, плоските закачки, които си разменят, гарнирани с циничен сексуален подтекст. Сред тези Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео, на книга, но все пак публично и с куп предвземки, адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Дори в качеството си на председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред тях е и нашумелият Кеворк Кеворкян*** (вж. "24 часа", 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив".

  Това им е стилът. Това ли са достойните мъже на днешна България?

   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха от редакцията за критична статия?

  Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. А и това не им стига, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.

   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата и неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с много труд. Беше мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта му.
 
   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 noe. 2018

Илюстрации:
- Стария Пловдив, двора на Къщата Недкович, авг. 1980 г. (горе);

- С дъщерите, когато бяхме много бедни и много щастливи (долу).

___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал този титулуван палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

 Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото със сигурност винаги издава лицемера.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

   26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е картина на прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и прочие. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен, че баща му Ненко – доброволец в Балканската война, отишъл и се не върнал;

   - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;

   - краде Невена от Перущица – по-голямата от двете сестри на Гълъб – Невена, Цвета);

   - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си по-сетне остарялата си майка Елисавета, казвали й баба Ветка;

   - когато най-малката му щерка Виолета е тормозена от свекър и свекърва, хуква да се бие с онези хора в техния дом; и го помлели свекърът на Виолета и двамата му сина бабаити от пазарджишкото село Крали Марко;

   - към 40-годишен, имал си любовница, двайсетина години по-млада, та жена му, (моята баба Невена) носела на врата си отрова в кожено торбенце. Защо? Казват, мислела да се самоубива. Беше кротка жена, в съзнанието ми от дете е с образ на светица; майка Тереза като лице и фигура ми напомня баба ми Вена;

   - недоволен от сина си – вуйчо ми Любен, че бил сгушен, че се снишавал пред устати наглеци, отива да го застреля едно утро край кенефа в далечния ъгъл на двора на пазарджишката улица "Тунджа" № 18; искал буен и сърцат син;

   - след Девети (септ. 1944 г.) псувал, помня и аз, псуваше през зъби комунистите, но партийците, доколкото знам, не му посегнали: дали заради Методи Шатаров, дали заради ротативката за позивите или заради торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Ами че той докъм 1960 г. сам обработваше петте си градини. Докато един летен ден не довтасаха едни хора да опишат всичкия му селскостопански инвентар; разхождаха се като щъркели със зелена папка из двора, завираха се по ъгли и стопански постройки, душеха. Като си тръгнаха, отведоха му кончето Дорчо с талигата, газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу всичко това великодушно му отпуснаха т.нар. земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно.

   Като хлапенце съм си играл с насипаните в големите консервни кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети беше набутал под изтърбушения креват в лятното кухне, където спяха двамата с баба.

   - като по-млад, хем чукал коноп, ужасно тежка работа, хем ходел в неделята лете да се състезава с тренираните велосипедисти. И все последен бивал... За сметка на това подир години синът му моя вуйчо Любен Ненков става най-силният колоездач не само в Пазарджик и правеше страхотно шоу на колодрума сред Острова в града: влизаше последен в група от поне четирийсет състезатели и после, докато другите се скапят от умора, ги биеше с голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, викаха му Малкия Дявол, организираха му многолюдни овации на площада под часовниковата кула, носеха го на ръце, кацнал върху велосипеда, както е с каската и ръкавиците за състезание. Някаква особеност в обмяната на веществата открили лекарите у вуйчо: на многодневните изнурителни колокритериуми нормално всеки състезател губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при големите натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. Все пак, независимо от историята кога дядо ми се завтекъл с чифтето да го трепе, вуйчо кръсти сина си Борислав с името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо имаше магнетичното излъчване на човек с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Няма по-подходяща дума да го изразя; такъв интензивен поглед имаше един руски актьор, Владислав Дворжецки, който играеше главната роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската царска армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене лагерист, моя връстник Тодор, който се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния сред местните вагабонти Пепо Мошеника, и това – под носа на милицията, току зад хотел "Тримонциум". Същия поглед имаше майка ми, кога я ядосвах: очите искрят, става сприхава, нетактична.

   27.08.1996.
 

   Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми големи жестове, че такава й е природата. Аристократка! Ай, ще ме побърка това момиче... Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде Петър Анастасов, който през 1972 г. ни назначи в един ден двамата с Николай Галов във вестник "Комсомолска искра". От юли до декември с.г., избягал от Добруджа (по свое желание отидох, по свое желание си тръгнах от училището в село Гурково), дращех статии за Пешовия вестник и търчах с петкилограмов професионален магнетофон "Ухер" по заводите да правя репортажи за редакция "Икономика и време" на местното Радио Пловдив. На 23 дек. с.г. моята добруджанска авантюра Ася ми се появи бременна в осмия месец, и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да сключим брак. На 25 декември, току на Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Вярно. И Пешката: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата". И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, 26-и, но със задна дата, от 1 декември, та на 29-и получих първата си заплата като лит.сътрудник, цели 95 лева, кой ти ги дава!

   Пак двамата с Галов ни обсъждаха на събрание на пловдивските журналисти и ни приеха за членове на СБЖ през 1977 г. И двамата бяхме без близки със звание или партийно членство, не каквито бяха останалите в тази редакция. Може би като нас беше и Николай Заяков, но Големия Заек вече беше известен поет с нашумяла първа стихосбирка и познат на част от партийните шефове на Пловдив.

   Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова, колега от "Искрата", когато след люта свада с майка ми тръгнах из града и околните села да диря къде да се подслоним с жена ми. Ася стоеше с двумесечната ни дъщеря Вера през това време в Градската градина, през час или два идваше да пере бебешките пеленки със студена вода на чешмата в редакцията, а аз ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печената радиожурналистка, съпруга на шефа на местния "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях може би най-активният сътрудник, отказа да ми помогне. Не съм я молил Чакалова; Върба я уговаряше по телефона, само това си спомням. Достатъчно бе изисканата Елена да си мръдне пръста, и щяхме да сме, поне временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рече Елена, без да я питам, когато следния ден се видяхме, – понеже си пловдивчанин, а хотелите са за гости на града."

   И Иван Коджабашев се беше разтърчал... Баща му беше домакин на ДНА, имаха хотелски стаи за офицери, и пак нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест и аз няма как да забравя това, докато съм жив!

   Пак Върба през 1977 г. ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше повече от интерниране – някой в Толбухинския отдел "Народна просвета" се беше амбицирал да ме връща учител в с. Гурково, замеряха ме със сърцераздирателно мили или заплашителни циркулярни писма, получих призовка да се явя еди-кога и еди-къде на тяхна територия, в противен случай дължа на хазната употребената за моето висше образование сума със съответните лихви. Някой си Гичо Димитров – шефът на "толбухинските смешници" (както ги наричах в мислите си), просветни телета, беше се подписал под сълзливо послание от страница и половина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на "Работна сила" в Пловдив Кою Брадинов, когото пък година по-късно бях подразнил с много кофти за него лично интервю (записах го на същия петкилограмов "UHER"), от което според собствените му самопризнания ставаше ясно, че пловдивската "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък отчита яка дейност. Върба Чавдарова използва тогава близките си отношения с Георги Стойчев (един от виновниците за появата на "Комсомолска искра" на 5 януари 1959 г., вече висш кадър, завеждащ отдел в ЦК на БКП).

  Сигурно са ми правили и други жестове от този род, разликата е само в това, че разкошната отчаяно мила R. го прави в момент на недоимък при нея и не точно от приятелски чувства, а от нещо много, ама много по-важно лично за мен.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 noe. 2018

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Някогашни сгради, в една от които бе вестникът (долу).