Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 13 октомври 2019 г.

КОСТЮМЪТ НА МИСТЪР КИСИНДЖЪР

КОСТЮМЪТ НА

МИСТЪР КИСИНДЖЪР


  Някои понятия или образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския публицист и писател Василен Ведров, дето употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Чета тези дни в издадената през 1975 г. нашумяла напоследък книга на проф. Тончо Жечев (цит.съч, с. 286.): "Но у него (у Тодор Икономов, бел.м., tisss) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

  От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното он професора: 1) "стабилна" и 2) "трактовка", 3) неточното "жизнен" вм. "житейски" и 4) плеоназма (досадното повторение с няколко различни думи) "коренните начала" вм. "корените"; обаче не за това ми е тук думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". Кое кара несъпоставими автори, с почти 25 години разлика във възрастта, да сплитат двете понятия? Кое ли ще да ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до онзи момент съвсем не ме е занимавало творчеството му! Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от разни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да я доработвам, че и да доизкусурявам писаното от г-н Жечев, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

  И тук моето любопитство кое е първоначало: достолепието или самоуважението! Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението, ала подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието все е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е тъй, гола показност ще да е. Като нагъл графоман с диплома от висшата ленинградска школа по марксизъм, който под път и над път за себе си твърди, че е философ-психолог, демократ, антикомунист, а от изреченото в публичното пространство е пак онзи до болка познат зъл фанатизъм на някогашните партийни секретари.      

  От друга гледна точка, тълкувайки личността, нали първо съзираме външните й очертания, и едва след това навлизаме във вътрешната й структура. Тъй че – ако  професорът е прав в закованата, статична, неподвижна характеристика, която си е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното, от повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и едва чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение у човека пред нас.

  Външното по-често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Човек е склонен да се представя за друг, да лицемерничи. То се вижда особено ярко по време на избори, а и винаги когато ни манипулират. По природа човеците сме вероятно най-яките манипулатори. Тъй че Познанието не е гора от фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща ни, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота в общество, но и у човека в неговата съкровена вътрешна драма. "Всичко е в мнението" цитира къс от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, т.е. онзи, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература, философия, изкуство, политика, бизнес и прочие. Затова си позволих тези умозрителни размишления.

  От вчера чета "Хроника на един танц с дявола" – автобиографичната история на добрал се, след низ несполучливи опити, в 44-годишната си възраст до Франция автомобилен и прочие изобретател. Вероятно произнесено на френски заглавието ми изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми на стар, изветрял френски парфюм или за начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с издължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът – вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента на писането бил силно ухажвана от западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, и доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на моето си детство, юношество, ранна младост, само че, макар сглобен от почти същите детайли, сюжетът е пищно представен, по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото едва прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото ни общество) от 1953-1965 г., с разликата – че докато средата, в която раснал и се оформял като личност господинът, се приспособявала ловко към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай пиха от горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта и нейната Партия към българина. Заради най-обикновените мои труженици, заради притесняваните от всякакъв род наглост мои близки, ме следва дългът да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана, парфюмирана, сресана и лустросана биография мнението си, не за друго! Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за възхода на млад българин, озовал се извън България. Чета бавно, препрочитам авторския коментар върху кориците: книгата се тиражира на Запад като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идеята на щастливо осъществилия се изобретател е била да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как го прави обаче – чрез тържествуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото. Боже мой!
    
  Иде ми на ум, че и автобиографичната лична история на един бивш американски президент (Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Ала сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата. Ако не е избиване на комплекс, как се нарича това чудо! Много трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. Ще ми се книгата "Хроника на един танц с дявола" да не ми почуква с нокът по челото, а да ми вдъхва оптимизъм, че личните успехи оттук-нататък зависят преди всичко от собствената настойчивост, предприемчивост, откритост към света на другите, трудолюбие, дисциплина и преди всичко талант. Затова вероятно ме озадачават фалцетните нотки. България е представена като турски кенеф от чешки скулптор*: акцентът е не върху безобразията на соца, а върху болезнената самовлюбеност на велика персона. Патетичното отрицание на всичко българско не ми помага да отделя болшевишката практика от българския ни бит и душевност.

  Възможно е основа на това завръщане към миналото да не е толкова погнуса от политическата система, колкото възкисела гримаса към народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският ни модел на съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен! Герой на спомените е гениална личност – изобретател, математик, инженер, механик, медик, учен, която проявява висша степен комбинативност, ловкост, целеустременост. Но духовният живот на нацията не е нещо елементарно, податливо на предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е Антонов за Съмишленик, а не съм наясно с каква цел – умишлено или от неумение да се изразява, ме настройва срещу себе си.

  Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен и верен на Партията доносник", от интелигентен някой Георги Коритаров (1959), Иво Инджев (1955), или Меди Доганов/Ахмед Доган (1954) и Павел Зидаров/Лютви Местан (1960)**, надявам се, липсват пикантни подробности за дейността ми като вестникар и учител, освен тъпата информация, че баща ми е частник (което не е вярно). Ех, как силно искаше моят баща да си е стопанин, но доносниците на Партията слухтяха! Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли за отявлен, закоравял враг на Народната власт, саботьор, дисидент, провокатор, агент на вражеско разузнаване. Към моите "тежки политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране, с ръка на сърце, дори бих казал: с известно съчувствие – ограничаваха ми за месец, два или три месеца заплатата, огромната заплата на литературен сътрудник от 95- 130 лева, докато им писна и накрая просто ме изгониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да поработя трийсетина години като даскал по български език и литература. 
        
  Та си нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, пък и родът ми, с едно само изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982 г.) не са гнили по китните концлагери на соца, не са били интернирани, нито били сочени с пръст като врагове на прогреса, разхождани с окачена на врата наплескана с катран табела "Аз съм кулак – народен враг" из дюдюкаща, замеряща ги със запъртъци, буци пръст и гнили круши злобна тържествуваща тълпа бедняци. Оскъдното имущество на майка ми и на баща ми – тя студентка от Пазарджик тук, той бивш фронтовак и чирак дърводелец, пришълци в този древен град, не било конфискувано заради буржоазен произход, шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската ни армия, както се случило с баща му на издрапалия до Председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов (1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с аристократично потекло, с титла маркиз, граф или принц, с наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та напорист червен тарикат от престараване пред службите да изпрати мой близък да чука камъни или за назидание и спокойствие на управляващите да кисне в пандиза.

  Уви, това е истината за мен и моите близки! Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми бойки "борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е единствено форма на пароксизъм; жестокостта, мили любители на духовните ценности може да е мудна и търпелива, сълзлива, па и на вид дори човеколюбива, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен живот. Нима това е по-малко нещастие? Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да вири нос или юмрук, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижени и оскърбени българи, в театрална героична поза. И в този делничен епос зад самоиронията – зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, изключително прост, и тъп, и умирисан на кисела селска пот, и натирян в тинята, но жилав... Български корен.

  Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – чекмедже не с едно, а с пет дъна, характер многопластов, шлифован от шанса да оцелее въпреки Държавна сигурност и смукалата на хищната Държава, съхранил вътрешна подреденост и достойнство на стопанин, овладял умението да отстоява себе си с невероятни за партийния агитатор и обичайното мекерета на всяка власт роли на смирение, съхранил острия си взор на ловец, когото пак манипулират като добитък да гласува за невежи алчни грандомани. Защо ли като че ли не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната Европейска общност на етносите още от Х век след Христа? Самоизолирането у изобретателя инж. Румен Антонов, присадил се успешно на Запад, самоотграничаването му, като мъж с набор блестящи качества, от гнуснавия пейзаж на нечистоплътност, овчедушие, поквара, битова занемареност, сочени като характерни за българина, каква цел гони? Вместо вежди да си изпише, да ни извади очите, понеже сме българи, това ли е целта?

  След онзи славен Десети ноември 1989 година се нагледахме на страдалци, които живичко, похватно се самонастаниха във властта, и като наставници на моя народ, взеха да вирят показалец по площадите. Книгата на изобретателя, присадил се във Франция, е полезна. Да се поклоним пред успеха му, па да се порадваме, че човек от нашето поколение, хем българин, се осъществил на Запад в пълна мяра. Та ние не сме многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, както и противно да ни се представя! Кой знае защо, иде ми на ум известният брат на актьора Анани Явашев, без да ме вълнува славата му сред снобеещата публика на Запад. 

  Помня, преди години пак така се погордяхме с подвига на алпинист от Карлово***, бучнал в леда и снега на Еверест и нашия байряк. Питахме се тогава шепнешком, кога вече бе отминала еуфорията: Този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине? Изкривената представа за успех бе жертвала и него като група млади българи пред "олтара на Партията" в познатия стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина полудеца-полумладежи антонивановци, само с ученически шинел и обуща половинки излезли с оръжие в планината, избити в м. Сухото дере сред Родопите. Напомпвайки обществения интерес, че обречените, ще изпълнят партийната идея, някой употребил тези невръстни идеалисти. Но то е друга тема.

  Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за мистър Хенри Кисинджър (1923) – американски евреин, пратен някога си с някаква важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)**** приключва сагата около костюма на въпросния сър Кисинджър с откритието, че колкото и велика за света, дори най-великата личност е само една рожба пред строгите благосклонни очи на Родината-майка.

  За Джоузеф Хелър: 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 jul.1998 – edited by 13 oct. 2019

Илюстрации:
- Джоузеф Хелър, 1923-1999 г. – авторът на романа "Параграф 22" (горе);  
- Легендарна личност от елита на висшата администрация на САЩ (долу).
___
** Доносници на Държавна сигурност, изживяващи се днес като говорители на нацията.
*** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата. 
**** Анекдотът представя как г-н Хенри Кисинджър, като тръгва от Щатите и прелитайки Атлантика на път за Израел, опитва да си поръча костюм при известни модни шивачи – съответно във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел, Истанбул и Йерусалим. Оказало се, че шивачите, като вземали мярка за новия му костюм, рязко се разминавали за това колко метра плат ще е нужен. Гигантските размери на важния господин от Вашингтон в Йерусалим се смалили до размерите на костюмче като за малко дете. Бел.м., tisss.