"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
31.07.2004. ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО
Не всяко идеално женско лице, тяло,
присъствие в пространството – глас, аромати, жестове, докосвания – привлича и
ни изкушава. Изобщо, не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции.
Орнаментите от вътрешността на мюсюлманския храм, например, които вероятно би
трябвало да ме очароват, ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са
красиви, е дотолкова настойчива, та ми създава усещане за заслепеност, за
преиграване, което в прекалеността може да бъде и отблъскващо. Тъй, след като
се дивил в центъра на Москва на нейните църковни кубета, наш Пенчо – синът на
Петко Рачов Славейков от Старата българска столица Велико Търново, с ирония
говорил в компания на приятелите си, че църковните й кубета мязат на торта.
Човешкото е нормално, когато
допуска някои дребни грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави
много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен и могъщ в
излъчването – затова именно! – подтискащ бог, с други думи казано, такъв образ
сякаш ми доказва, че и красотата може да бъде жестока и мрачна спрямо човешкото
у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.
Чувствата се пораждат в граничната
област – където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава
именно защото е грешен, не се поддава на строга логика. Всякакви всеобемащи и
уж обясняващи света докрай теории, идеи и религии отблъскват със своята
строгост. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен. Фанатизмът е
вдъхновил инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната
самоувереност у комуниста, фашиста, нациста, аятолаха и афганистанския талибан,
самоувереният завоевател, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския
мюсюлмански Изток.
Любовта се обновява не в
безпределната сляпа вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното
ме прави безразличен, защото е свършен факт, аз не съм му нужен другояче освен
като апологет, отдаден докрай последовател, готов да му се подчинява при
всякакви обстоятелства, възходи и поражения. Апостолите на Иисус са вдъхновяващ
пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на богочовека. Някои
хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като
християнски светец, понеже неволно убил чорбаджийския слуга, а не би трябвало
да съжаляват.
Васил Левски е такъв образ от
граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и с
присъщите й страсти. И в това е неговото обаяние – хем прилича на нас, хем носи у
себе си в далече по-висока степен божествената искра за свобода и хармония
между човеците. Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина, като
Анастас п. Хинов и Димитър Общи, например, сеячи на раздори и омраза, но той
никога не слиза до тяхното ниво на отношение към света.
Идеалната окръжност е символ на
съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния
материален и духовен живот на човека, Любовта за мен лично е призвана не за
съзерцания, а за творчество, възражда там, където предстои да се роди нещо ново
и различно от досега установеното.
Докато има грешници, ще има и
Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма и Любов.
Любовта е априори творчество на нещо ново. Където всичко е докрай подредено,
хармонизирано, Любовта отлита; нейната бледа сянка е уважението,
страхопочитанието, но тези две не могат да я заменят. Странна, парадоксална е
връзката между Бога-отец и Бог-син... Гневът на стария бог плаши и унижава;
Иисус – напротив, уязвим е, и колкото по-жестоко са се отнасяли към Него,
толкова по-мил, по-близък покрай мен усещам. Иисус се уподобява на обикновения
простосмъртен човек, за да ни вдъхне увереност в изпитанията. Позволеното, това
е сферата на Бога-отец; Иисус е великолепен именно защото е унижаван страдащ
дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, и не се
колебайте да прекрачите и правила, и забрани, ако това, което ви води, наистина
е Любов, а не жажда за притежание и преследване на несъгласния с нас! Съгласие
насила не бива.
Богът-син е най-силният аргумент за
необходимостта от Бога-отец, и това, мисля, е диалектическо единство. Богът-отец
е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си;
Богът-син е облагородената от човеколюбието Вяра. Всъщност, Иисус в човешкото
си пребиваване, когато е в човешка плът, непрестанно се позовава на Бога-отец,
от Когото черпи енергия за Своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и
просиява, очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната
власт, която тиранизира света, т.е. всичко живо на земята.
Ислямът, юдеизмът, доколкото ги
разкодирам като философия, куцат в този пункт. Според текстовете на Свещения
Коран всичко живо тук е под контрола на Върховния суверен, следователно няма
движение, няма развитие, няма напредък. И пак според този текст, духовното ни се представя като застинала каменна лава и облаци над нас. Затова фанатичните
ислямски общности нищо съществено не са сътворили досега за човечеството, или
ако го има, същественото е сътворено въпреки тях – Авицена* ми идва на ум в
този миг. Озлоблението, което възпроизвеждат вследствие униженията, на които
сами се подлагат тези особени общности, подтиска живота в материалните му
плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния джениет – райски сладости под
сянката на Върховния деспот.
Фанатично убеденият сляпо вярващ ме
отблъсква както всеки друг фанатик, също както фанатизма изобщо, понеже гори от
желанието да... умре, отнасяйки в отвъдното тълпи мразени до пароксизъм лоши
"неверници". Какво е това? Може би – отчаяние, въздигнато до висша
степен вдъхновение? Тук няма място за Любов и праведният е не герой, а страст
за смърт, инструмент за ярост към греховната човешка природа.
Християнската философия, като
подход към грешния човек, е ключово завоевание на двехилядигодишната ни
цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме
териториите на познание, без да унижаваме любопитството, изкушенията,
неукротимата любознателност, така присъщи на слабия наглед и силно уязвим в
плътта си боледуващ, възторгващ се от себе си и природата смъртен човек.
Представен като един от сто и
двайсетте пейгамбери**, Иисус е, според Свещения Коран, принизен до един от
многото слуги на Бог-отец. Чрез тази незначителна сякаш корекция върху
християнската версия на библейската легенда за отношението между Бог-отец и
богочовека Иисус, отнета е съществената част от християнското учение и
манталитет: възможността чрез любов да се решават жестоките противоречия между
човеците и между човешките общности навред по планетата.
Бог-отец, Бог-син, Бог-дух в своето
триединство са подход, обновяващ остатъците от неандерталщината, нахъсването на
огромни множества срещу останалите огромни множества от разни човеци, които не
споделят фанатичното едностранчиво мислене. Величието на християнския подход е
в това, че без да отрича Бога-отец и без дори да се усъмнява в неговата власт и
мощ, го въздига, като част от духовното мироздание. Избягната е конфронтацията,
мъстта, озлобяването. Пред човешката личност нещата са представени така, че
личността – според жизнения си опит, ум, генетични заложби, сама да преценява
кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека изобщо, е жест, възможен
единствено от страна на духовно извисени мислещи умове. И така от древността до
днешните дни гласът на мъдреците ни помага да живеем, настоява да търсим и
създаваме хармония дори там, дето Зло и Хаос тържествуват самодоволно. Модерното цивилизовано общество в
момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с прояви на
издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си
античовешко отношение към проблемите на планетата. Наивни ли сме или
интелектуално посредствени да не разберем сърцевината на нещастията
Противопоставяне
християни-мюсюлмани е непродуктивен подход и път без изход. Мислещите умове би
трябвало отдавна да са разкодирали посланията от легендата за богочовека Иисус,
който – без да отрича Бог-отец, и непрекъснато позовавайки се на Него, извършва
поврат в мисленето, което е нежна революция в сферите на духа. "Аз съм
Пътят, Истината и Животът – казва Иисус, и още – дошъл съм не да ви съдя, а да
ви помогна. Не съм тук заради праведници, а заради грешниците тук долу, на
земята".
Пловдив – най-древното жизнено
селище в Европа
Рlovdiv, edited by 18 dec. 2020
Илюстрации:
- Авицена, баща на модерната
медицина.
- Москва, храмът "Св. Василий
Блажени".
___ * Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн
Сина – Авицена (~980-1037) е персийски поет, лекар, философ, учен, музикант.
Автор на 450 книги върху широк кръг от теми, най-вече философия и медицина.
Смятан е за бащата на съвременната медицина. Съчиненията си писал на персийски
и арабски. Последовател на Аристотел и на неоплатонизма, той е сред
най-значителните личности на Ислямския златен век, наричан още Ислямския
ренесанс (ср. на VIII до ср. на XIII в.), в чието начало Арабският халифат бил
най-могъща държава. Трактатът на Авицена "Канон на медицината",
състоящ се от пет части, е преведен през XII в. на латински, след което
няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и
Европа.
** Апостоли, пророци, агитатори или
пропагандисти на Небесния управител на Вселената.
*** Исус отговори: "Аз съм
пътят, истината и животът. Само чрез Мен се стига до Отца. Ако бяхте познали
Мен, щяхте да познаете също и Моя Отец. Отсега нататък Го познавате и сте Го
видели" (Йоан 14:6-11). "Идете и се научете, що значи: "милост
искам, а не жертва". Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници
към покаяние” (Матей 9:13). "Върни ножа си на мястото му... или мислиш, че
(не мога) сега да помоля Своя Отец" (Йоан 5:20). "Бог ни даде
светлина и разум, да познаем истиннаго Бога" и нататък: "Не вярваш
ли, че Аз съм в Отца и че Отец е в Мене? Думите, които Аз ви казвам, не ги говоря
от Себе Си; но Отец, който пребъдва в Мене, върши... (Йоан 14:10).
Караваджо, Залавянето на Христос
(1598-1599)
…И ето, един от ония, които бяха с
Иисуса, протегна ръка, извади ножа си, и като удари слугата на първосвещеника,
отряза му ухото. Тогава Иисус му казва: "Върни ножа си на мястото му;
защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат" (Мат.
26:51-56). Вж. https://www.kmeta.bg/veliki-chetvurtuk-e-tajnata-vecherya-s…
Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (392.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)