ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)
Занимания с речника... Концепция (от лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба в изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат. conceptus, мисъл. Концептуално – няма такава дума във френски, докато в английски conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие".
Предизвика ме настойчивостта у приятеля Емил Калъчев да говорим за книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета "под лупа" още веднъж, ето, двайсет години (в 2002) подир написването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към тоя "роман", по-скоро – новела*, който се явява равносметка на поколения българи, които приемаха комунизма откъм възможно най-романтичната му страна, като връх на нравствеността.
Емил...
Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването им; то е вид ферментация, предусещане за преобръщане на пластове може би, предчувствие за земетръсни зони след периоди на привидно спокойствие, рутина, мъртвешка уседналост. Общественият климат у нас в 1982, кажи-речи, година след като ме уволниха от пловдивския младежки вестник, биха ми шута, образно казано... та година след това повратно лично за мен събитие остро вонеше на екарисаж не само на Червения площад на Пловдив**; на екарисаж, образно казано, засмърдя цяла България, когато към съседна Турция заточиха изселнически колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.
Предполагам какво е изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на ония, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 година "партайците", т.е. нагаждачите, алчните, вечните парвенюта на всяка власт, надменните, безскрупулните, лицемерите, градските шмекери, селските тарикати.
Днес вече, като отшумяха и опротивяха вълните креслив антикомунизъм (пък то си беше пак комунизъм, макар с обратен знак), "сини" или "червени" са си пак ония две групи богопомазани родени праведници. Само че народът късно взе да го проумява. И дойде време, значи, новелата на Емил да бъде четена с оглед скритото... дори за автора й! – послание. Тя е обръщане към пра-основата, към ония пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч отпреди Карл Маркс, далеч преди да се появи „Комунистическият манифест” от 1848 г.
Струва ми се, авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност: логически сюжетът, образите в тоя сюжет внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието у обикновения човек да опровергае фанатизма във всичките му така красиви, но и така лъжливи за повърхностния поглед форми и цветове.
Накратко, вярващият се е изправил срещу своето човеколюбие, пред нас е версия на библейския разтерзан, разколебан във вярата си просмъртен – злочестия Йеремия срещу предания Йеремия. Не мисля, че новелата защитава комунизма. Смятам, че е... (и това е парадоксалното!) фина критика, фино отрицание на всякакъв род умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за мечтата да се живее пълноценно, уравновесено, и все пак страстно.
Тъй че книгата има и по-дълбок... философски смисъл.
Ив Монтан (1921-1991) в Москва. Столицата на Съветския съюз беше
специално място за значителна част от френските
интелектуалци
Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона "Les feuilles mortes” (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална и есенна е атмосферата в новелата, която всъщност е психологически разказ не само за нашите си, български, спомени от близкото минало и за българските ни илюзии относно бъдещето, но и разказ за случилото се на Европейския континент и в целия свят през последните петдесет-шестдесет години. Втората световна война, безбрежната руска степ, болшевизмът на Сталин (1878-1953), фашизмът на Мусолини (1883-1945), нацизмът на Хитлер (1889-1945), както върви хронологично тая световна чума, изпълзяла из фанатичната убеденост, са кървав фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планини. Било е и е отминало, настъпила е сякаш есента на трезвите равносметки какво в духа си сме научили от случилото се, как ще се живее по-нататък, в какво да вярваме… Защото в безверие се вегетира, ала не се живее.
Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, силно идеализиран от автора, а и името нашепва нещо, ще рече: "на Павел", "принадлежащ на Павел", на ап. Павел може би... Ала това последното авторът едва ли е имал на ум.
Двама пътуващи кореспонденти – млад репортер (разказвачът, аз-героят в новелата) и доста преживелият, масивно-мудният Благов*** – участник в антифашистката съпротива и фактор в строителството на „новия живот”. Ученикът и Учителят се оказват във фоайето на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав, мокър сняг, очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, но пък в най-мечтаното място за очарован от СССР млад българин в Москва.
Навън се случват хиляди важни събития; оказва се обаче, че вътре, в съзнанието си, човек носи далеч по-интересен свят. Така започва книгата, от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник: някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е въпросният Павлов и пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океан от рутина, мъртвило и скука; това изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в оная 1981-82 година всичко в нашата България изглеждаше като да е наред, какъв е тоя вик?
Разказаното носи в подтекста си патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, ами се роди в моите си представи на размишляващ читател. Такъв тип умишлено нагнетяване на градуса е характерен за публицистичния стил. Е, какво, да не би аз да я пиша тая новела! - авторът тъй преценил, а книгата му е завършен факт; харно поне, че ме мотивира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а понеже ме "хваща"...
Не виждам и за какъв дявол е пренасяне на разказа ту назад, ту напред във времето; да, смятам, че именно авторът е меродавен да реши; а че ме дразни – ами, не е зле!
От днешна (септември 2002 г.) гледна точка нещата, послужили за идея на Емил, не издържат подобно – партийно, от позиция на комунистическата теория – тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, например, е предначертана от високопоставени партийни чиновници именно в канцелариите на Москва.
1944 г. Партизани от
отряд "Антон Иванов", заснети преди да бъдат разстреляни. Отпред са главите на екзекутираните им другари
Не обвинявам, то си е мое лично мнение – страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата световна химера възторжените млади, неопитни в сложния Европейски покер между империите на света романтични наивници.
Поучителното, а и любопитното… е как авторът противопоставя своята умозрителна логическа предубеденост на вроденото си човеколюбие. Зад силуета на тук представения многозначителен Павлов съзирам да се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква.
Да не би да съм набожен, или не умея да чета послания отвъд думите? Злото умее да ни се представя с различни лица (ту е с образ на Сократ, ту като кълбо преплели се змии, ту като изкусителна жена), докато воюващото Добро си е единствено самото себе си.
Язовир "Антонивановци", най-големият язовир на Балканите:
дължина 35 км, дълбочина 160 м
дължина 35 км, дълбочина 160 м
Трансформацията на някогашните 17-годишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват "Народната власт"... преобразяването им от верни съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. И двамата са възпитавани в духа на комунизма, и двамата, излезли от беднотията, фактически се явяват синове на т.нар. "червена власт", но... защо се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!
"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов; иззад масивното началническо бюро на партиен авторитет бившето приятелче от 1944-45 година, настоящ страховит властник инж. Зарко Вергилов отвръща: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". Задвижат ли се лостовете и големите маховици на огромния партиен апарат в тоталитарната държава, човешки кости и съвести са в състояние да трошат, народи да превръщат в поток от изгнаници.
Последното си е мое допълнение.
Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която е стъпила обаче стената, е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността. Е, каква по-силна алегория за комунизма или която и да е друга стройна идея за нов ред! Сега вече е лесно да се рече, но през 1981-1982 година кой между нас можеше да си позволи подобен намек за родното смърдящо блато!
Дали Пайо не е превъплъщение на митичния Павлов ("принадлежащ на Павел", както е лексикалното му значение), има ли отношение тоя факт спрямо човечността, която воюва с огромната допотопна машинария на Сталинския болшевизъм у нас в ония години, в оная България?... Силно е да се каже.
Минава ми през ум: "Леле, как доверчиво, като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващи еничари, сме влезли в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на зъл месия! Дали поради подобна причина снощи, 28 септември насред София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпи наивници не крещяха възторжено три-четири часа "България – да! Да за НАТО!"
Такава ли е националната ни орис – вечно лъгани, ловко манипулирани от сияни миражи миражи? И забравяме, че по нашите тракийски градове е шетал по време на мисионерството си преди близо две хилядолетия ап. Павел? Важен е тоя факт за нас, българите, заради изкушенията на Злото, заради струпеите на... цивилизацията.
Затруднява прочита мозаечната структура на "романа". По репортажен маниер написана, книгата трудно се чете, а мисля си: повече млади българи трябва да я преживеят като драма тая история, ако желаят да проумеят оная част от предишните две поколения българи, оставащи все още в плен на утопията комунизъм.
Албер Камю (1913-1960) – личност,
по която се съизмерва
Френската нация след катарзиса от Втората световна война
Френската нация след катарзиса от Втората световна война
Сблъсъкът
между Добро и Зло в новелата (с претенция да е роман) силно ми напомня философската основа
в романа "La peste" (Чумата) на Албер Камю със заложеното в нея настояване
за неспокойствието и трезвостта в еуфорични години на резки промени, за уязвимостта ни, но и за човешката ни устойчивост в дни на изпитания.
Множеството винаги по-късно стига до прозрения. Прозрението се ражда първом у самотници, у пътуващи от град на град отшелници, живеещи бедно и несретно, и именно затова с изострени сетива за Истина и Лъжи.
Следва
Plovdiv, 28/29 sept. 2002 – redact. 7 avg. 2015
_____
* Новела – голям по обем разказ предимно с психологическо съдържание; роман – обширно повествование, многостранно изобразени типични герои, пространни картини на живот и събития. Обхваща обширен кръг социални явления и характери, показани в развитие, вж. Речник на чуждите думи в Българския език.
** Тая фраза от статията ми в "Комсомолска искра" (май 1981) бе разгневила някого отгоре.
*** Името "Благов" звучи и като напомняне за оня, в когото се кълнат днес българските госпожи и господа от сегашната политическа формация БСП, учителствал в пловдивската мъжка гимназия „Княз Александър І” (носила това име от от 1885 до 1945) тесния социалист Димитър Благоев.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)