Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 29 февруари 2016 г.

Ars Poetica - ВЕЛИКОЛЕПЕН ДЕН, ВЪЗХОЖДАЩ В СВЕТЛИНА

    ...Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай – ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си.*

    – Заради това винаги ще си те обичам. (Мариета, отвъд океана)

ВЕЛИКОЛЕПЕН ДЕН, ВЪЗХОЖДАЩ 
В СВЕТЛИНА

Великолепен ден, възхождащ в светлина,
в омая хоризонтът свеж – от слънцето окъпан,
и ти – в зеленина липа, пред мен като жена,
която на сърцето ми до болка си ми скъпа...

Здравейте, птици в празничната синева
или под облаци от делничната врява скрити,
така щастлив съм, че ви има на света
очите ми да теглите нагоре, към звездите!

Благодаря ти, черквице! С камбанния си звън
о, как от мен очистваш кротко бесовете диви
и аз съм пак момченцето от оня хубав сън,
където всички хора са добри и тъй красиви!

Plovdiv, 12 noe. 2010  – redact. 29 fev. 2016
____
* Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1801412/page//vc/1

неделя, 28 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (2.)

    Продължение

    Намерили се баш по време на т.нар. Октомврийска революция в Русия 18-годишната кротка Невена и
17-годишният своенравен Борис. Шест години били бездетни тия двама полудеца-полумладежи, па през 1923-а им се явява първата рожба. Според обремененото ми от исторически дати и събития съзнание тая е пак знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат у нас и последвалото го Септемврийско въстание, второ – с "историческия" глад в Поволжието и в болшевишка Русия, когато поради пак исторически обстоятелства и обективни (?!) причини загиват над пет милиона селяни. 

    Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. Била русокоса, синеока, кротка, приветлива. Разбирам, легендите работят с крайни определения, макар да е възможно да е било точно тъй. Вяра умира от уплах 17-годишна. До смърт я изплашили пощръклели биволета, кога се връщала една надвечер от училище. Залинява и за месец-два се стопила и издъхнала. Името й Вяра е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено него бил склонен да чуе по онова време непокорният ми дядо, защото по-късно пак Гълъб го насочва към земеделието: посъветвал го земя да купува и да я обработва – ниви, бахчи, лозя, да не се ограничава с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица.



    И се зареждат петте им рожби – четири щерки и син, в разстояние на десет години, до 1933-а, когато се ражда най-малката им щерка Виолета, и пак според обремененото ми съзнание, това е паметна година, когато нацистите докопват властта в Германия, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над бившите си съратници при изкачването му към лидерския пост в партията.

    Присъства на тоя разговор, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, сестричката ми рече в колата: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Ако не бил оня турчин да отърве невръстното момченце, сега нас нямаше да ни има". Записвам ги тез работици, мисля си: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние, българите! Бил родът голям и заможен в някогашна Перущица от 1876-а, душмани затрили рода, а ето – бездетен мюсюлманин се появява из огъня и сечта, измолил, та спрял ръката, посегнала да коли.

    И отнася той Гочо на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свой. Въвел го в търговските тефтери, дал му възможност да расте уравновесен, достолепен мъж... пък на двайсетата му година дръпнал го настрана: "Гледахме те ний като наш, ала други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил ни от българи, ни от християнската вяра, не личи да го е насилвал да го направи свой. Инак защо тоз Гочо ще се затърчи към Ерусалим хаджия да става! Оттам е и фамилното име у потомците на единия, по-стария от двата рода Хаджиеви-Хаджийски в днешното балканско градче… Какво е то? Великодушие ако е, да забравя ли, като правнук, за оная Перущица, превърната в пепелище със скитащи издути от мърша подивели песове и с човешки кости, белеещи из къра и синорите? Не е лесно да откриеш отговор, но обица ми е; който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.



    А нима от нашите малки войни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите, не губим съня си, не понасяме своите рани и нямаме непрежалими погинали? Където съм, там е животът! Докато се яви оназ – чипоносата. Метър и половина на метър – толкова заема тленното у нас, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическите ни пози, лудостта, идеалите, любовните ни авантюри, страданията ни, бесовете ни къде са? Когато умирала, баба ми Невена притискала с всичка сила до устните си, с двете си ръце прегръщала мазолестата груба длан на неверния свой мъж Борис Дявола и шептяла: "Не ме оставяй, Борьо! Не искам да умирам. Хубаво си живеем с тебе".

    Ако си задаваме от време на време като тия
тревожни въпроси, хаотично по-горе нахвърляни, светът, мисля си може би наивно, ще стане мъничко по-уютно място за живеене. Скупчили сме се върху това парче вода, скали и пръст, летящо през бездната на вселената, сред вселенската пустош. Събрали сме се сега и тук като пътници върху перона на селска гара. За кратичко сме, що да се не държим помежду си човешки! Утре нас няма да ни има, няма да сме ние. Но сега животът пулсира, изпълва ни с нетърпение, жажда, глад. Тъй интересно, толкова е хубаво да се живее чисто и спретнато, с обич!

Пеньо Пенев (1930-1959): "Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..." Автор на стихосбирката "Добро утро, хора!"

    Как у нас, следвоенното поколение българи, разминали се с кървавата сеч след Девети септември 1944 година и затова може би не особено склонни да я определяме като престъпление... утринно свежо нахълтаха безбожието, сляпата вяра, фанатизмът! 


Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен!

    Да отречеш тия стихове от 1955-а, трябва или да си сляп като къртица, или яко озлобен да си. Как да отделя човещината от Пеньо-Пеневите стихове, обрасли с атрибути на партийната "естетика"! С такъв "идеен патос" са бъкани купища "изящна словесност" у най-предани на партията си автори; единствено у поета от Добромирка обаче тоя патос – вместо да ми изглежда нафукан, смешен – ме изпълва с тъга за поругания талант. Могъщ талант, употребен кощунствено от партийни чиновници! От всеки три стихотворения поне в две са споменати врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата "Родина" от 1953-54 г.).

    Дали не е време да говорим за гаврата с най-новата Българска литература?

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!

    Писал го е с дата 26 април 1959 г., часове преди да сложи край на живота си. Ето и друго, писано в същия трагичен за националната ни литература нощен час:

Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
 
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка –
и нищо друго, и кал – светът!

    Горкият! И като помисля с каква стръв ни навират в очите днес енигматична, т.е. неразбираема за обикновения българин "висока литература”. Изродихме ли се, или губим усет за реалността на метафорите?



Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 29 fev. 2016 
_____

събота, 27 февруари 2016 г.

Публицистика - ЛИЧНОСТИ И СЪДБИ (1.)

ЛИЧНОСТИ
И СЪДБИ (1.)

    Врабците свикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Очичките им блестят като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, но не!... Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, но не му спори с врабците.

    Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: бил е в Голямата война, в най-истинската война. Моите са малки войни. Дали не живея наужким?... Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме си царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

    Тия дни ходих до Пазарджик със сестра ми Ели и племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените дядови градини в Комсалето и Азмъка, местности накрай града, па се затворихме не у леля (най-малка от четирите сестри, която от пазарджишкия род най си я обичам заради дяволития блясък в очите, нищо че ме нахока: "Ей, че издайник беше като четири-петгодишен! Пускат ме с теб да изляза да се разходя и те уговарям на баба ти нищо да не казваш, а ти още от вратата, като се приберем, докладваш: къде сме били, кого сме видели, кой какво ми рекъл, аз какво съм отговорила".), а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко кафене на съседната уличка. Ето какво ни разправи за рода леля... Нейната версия променя вече казаното в тия записки: едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Че във всеки род легенди и истина се застигат не за да си пречат, а да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй...

    За калугеровския корен. В центъра на Калугерово имало плоча с имената на загиналите през турско местни жители. Сред първите двайсетина, според леля ми Виолета, е името на прапрадядо ми Ангел. Голям род, як род били Керемидовите. Не случайно тоя човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо турци – ергени и нехранимайковци от съседните мюсюлмански махали.



    Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля, 66-годишна жена, нищо не рече. Тая Мария подир клането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния, около шестмесечен Ненко. Вероятно дружният род на мъжа й помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече тя не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам, поне петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та тъй я наричах в ранните си детски години. Изправя се пред дворната им портичка, крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е!" Кучката им Соня бе ужасно зла, синджирът й бяха закачили с халка за тел, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по тез пусти черници. Мъжът на баба-леля Миче дядо Гошо, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направа на каруци баш на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми сглоби някога колело за каруца от букови дръвца. Освен тесла друго нямаше през това време в ръцете му... Същински факир!

    Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил у съседите, заможни хора, и задигнал гъската, дето се варяла в тенджерата, па пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетгодишен, пояснява леля Виолета, когато свършва таз магария. Усетили го не веднага, уж нищо не сторили хората, но му лепнали прякора. Тоя Ненко е роден около 1875-а. Умира в 1912-а като доброволец във войната. Другите войници яли от мухлясалия хляб и оцелели, а той се погнусил и тъй се разболял от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или край Мраморно море. Там, незнайно къде, е и заровен. Бил 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с три деца: най-големия – Борис, роден точно в хиляда и деветстотната, втория – Ангел, и Мария – най-малката, кръстена на някогашната калугеровска кметица, която задиряли турските чапкъни от околните махали.

    В 1916 година Борис се отделя от майка си, в 1917 се жени. Строи къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била мизерна, на един кат, кирпичена. Невяста му става перущенлийката Невена. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже родът й (заможен в миналото, оттам и претенциите вероятно) не пожелал да я даде за жена на калугеровския сирак. Невястата била година по-възрастна от младоженика.

    "Ни един от вас (има предвид братовчедите, т.е. третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – твърди леля. – Дядо ти Борис беше лют, буен, невъздържан, псува, налита да се бие". По-късно – вече с многобройна челяд, Борис имал авантюра с млада жена; инак – дяволски трудолюбив, взискателен, а и предприемчив, стопанин на имота си. Това, което не могат и досега да му простят собствените му деца, е, че ги жалел далеч по-малко от ратаите и калфите си, та зад гърба му го наричаха "Дъртия"...Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм ги и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му оцелели щерки.


    За Перущенския ми корен. Версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 година не турци, а помашки орди откъм Родопите, спуснали се като глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия хладен взор на редовната османска армия, бащата на баба ми Невена бил петгодишно момченце. Изклали целия Хаджи-Трендафилов род – кого де сварили, а за малкия Гочо се застъпил бездетен турчин, рекъл на джелатите: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини. Като става двайсетинагодишен тоз Гочо, турчинът го привиква на четири очи и му открил: "Не сме ти ние родители, костите на твоите баща и майка са по къра нейде разпилени".

    Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали турчинът и ханъмата му. Та и в знак на признателност роденият около 1870 година Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тия преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, е раждан около 1896 година. Сетне иде по-голямата сестра (моята баба Невена), раждана в 1899, и сестра й Цвета, родена около 1904. Жената на оцелелия Гочо носи името Спаса, което доста ми говори, и тя е по род перущенлийка, пет лазарника по-млада от мъжа си, родена към 1877 година.

    Голяма любов имало между Гочо и Спаса (прабаба ми), много се погаждали и заможни били. "Помня – казва леля, – мама все разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци откъм Беломорска Тракия, дето въртял търговия. Малка съм била, играех си в тия сандъци на двора". По-късно, през 1917 година, вдовицата Спаса не скланя да даде по-голямата си щерка на 16-17-годишния Борис, че бил фукара, сиромах, демек.

    Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Най-вероятно ще да е през зимата на 1908/1909. Едва 36-годишен, заболява от бронхопневмония, че на връщане от воденица се наложило до гърди да гази с чувал брашно на гръб в ледената вода, и за късо време свършил. Знаел говорим гръцки и турски и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали наместо кадия споровете им да разрешава. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, самотува с трите си рожби, но друг стопанин не подирила. Ярък ще да е бил споменът й от рано споминалия се. От Перущица не излязла. Там е и заровена нейде, до костите на мъжа си.

    Първородният Гълъб взема за жена, както шушукали местните, леко момиче. Опитвали да го разубедят, ала той – като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръщал: "Таз ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви приказките, аз сърцето си слушам". И тъй живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него.

   
    Следва
Plovdiv, 30 maj 1999 – redact. 28 fev. 2016 
_____
* На това място в Пазарджик днес има жилищен блок.


Вж. http://www.plovdivguide.com/_m1699/%D0%A4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B8/Perushtitsa-42-bg-BG7BA3F93D-477D-48D8-9642-A4050B4C18BE 

петък, 26 февруари 2016 г.

Ars Poetica - НЕ ТИ ЛИ Е СТУДЕНО

НЕ ТИ ЛИ Е СТУДЕНО


Не ти ли е студено? По-топло е навън.
Че си дошла при мене, е само глупав сън.

Две чаши, с вино пълни, на масата стоят
и пак посягам мълком към залъка чер хляб.

Животът ми какво е без щипка влажна сол?
Наздраве, скъпа моя, със чаша алкохол!

Тук някаква във черно забулена жена
навърта се от вчера – неканена, сама.

Косата, със която душите ни коси,
виси вън, пред вратата, на гвоздея виси.

...В кутията с цигари остана ми една –
животът ни обгаря в златиста светлина.

Plovdiv, 2 oct. 2009 – redact. 27 fev. 2016

Ars Poetica - МАДРИГАЛ ПО ФРАГМЕНТ ОТ КАРТИНА

МАДРИГАЛ ПО ФРАГМЕНТ ОТ КАРТИНА

Бива ли да си толкоз красива!
Що съдбата не ме пощади,
а ме прати по краища диви
да живея с кози и орли?

Тук реката дори се не вижда,
чувам ромонът само студен
и седя на брега препариран
като пълен със слама елен.

Гръм отекне ли в дивата пустош,
то убитият пак ще съм аз –
мъж, обречен да прави изкуство
от любов до последния час.

Madonna de pomegranate (1487) by Sandro Botticelli (1445-1510)

Plovdiv, 26 fev. 2016

четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Story - ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Литературният критик проф. Михаил Неделчев*
ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА

    Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, своите Моцарт и Салиери. Някога за едната чест братята по перо на дуел се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? В гимназията ни учеха, че истинският поет е като Ботев, в будоарния вариант – като Яворов, в най-семплия случай – като Смирненски... оня дребничък син на бежанци от Кукуш, Македония, който ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливченченце нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чувалите с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже оная красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

    В началото на ХХ век защитата на творческото кредо, на личната инвенция, тъй да се рече, се осъществявала с подръчни средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци и текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение. За целта също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творческо вдъхновение. Че как да се справи Творецът с някое разплезено, научно подковано теле, което вместо да хвали творенията Му, без капка свян излага смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си представим кротко свели главица като агънце-багънце!

Стоян Михайловски (1856-1927)

Кирил Христов (1875-1944) 

        
В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено подир литературно четене, доставяха чисто естетическа наслада у публиката. Това бе десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички, по-пламенни винаги са си били поетите. Враждата между поет и литературен критик е толкова естествена, както симпатиите между куче и котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 година в аула 65-а или аула 272-а на Софийския университет "Климент Охридски"? О, как се пердашеха "на коневръза" току пред служебния вход на Университета или пред Университетската менза наперени като японски петлета младите поети! Каква прелест бе да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем на любимата как нанася ляв прав, дясно кроше или ъперкът на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или Героическа оратория в чест на партизанското движение, в чест на Митко Палаузов, на Павлик Морозов или за годишнината на Великия Октомври! 

    Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още от епохата на Дебелянов и Подвързачов са си извоювали славата на местенца за евтин запой с радомирски пелин, червено мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Около родната лирика открай време дъхти на бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като сме си божем южняци, гореща ни е кръвта!

Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...

– пише Геният на българската поезия и публицистика
** и това очевидно ще да е необходимо състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да дирим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг голям български поет, който плати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение... 


    В училище обаче поета го изучават не като живо същество с неговите земни страсти, падения и възход, а като препарирани благовонни мощи от епохата на фараона Тутанкамон. Прочее, нашият случай е съвсем земен. Ако някой някога гордо е прогласил: Жени и вино, вино и жени! – демек, я ги дайте насам, па елате гледайте сеир! – днес тоя зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавлива съпруга, било невярна метреса или най-паче проститутка, въздигната до небесата със златистия ореол на Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:


    Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

    Хайде де! Изкуството е жизнено като живота. Какви са тия бабешки "печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? 

    Че лириката се нуждае от поза, две мнения няма, но пред изнежения лик на канцелариста, окайващ девойчето с китара, тръгнало по релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от секс вятърничавото моме, предпочитам пълнокръвните нащърбени строфи на селянина от Добромирка:

  Душата ми не е модерен ресторант,
  за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:

  И ваште благоверни дами
    към мене гледаха със страст,
    че любех аз от вас по-силно
    и пиех по-добре от вас 
(Георги Джагаров).

    Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може и да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна скучна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде реч оттук насетне, протича върху дебелите персийски килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж към сградата на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5.


    Най-младата надежда на Прогресивната българската лирика Лазар Шонов, родом от селцето Гол тупан, Пловдивско – наченал артистичния си живот първо със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се в школата за пътно-строителни машини (валяци, багери и прочие земекопна техника), успешно завършил ІІ курс дървообработване (учил за дърводелец), доучвал вечерно и след осемгодишни безплодни опити най-сетне чрез телефонно обаждане отгоре приет за редовен студент по начална педагогика в местния провинциален институт за детски учителки, която специалност заряза в края на ІІІ семестър и се обяви за артист на свободна практика – в тая мъглива столична утрин киснеше, унило обронил лик над празна маса в празното кафене.

    Празни му бяха мислите, празни му бяха и джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – няма кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта сред пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпохапан от дървениците в близкия хотел "Севастопол" току на ъгъла между софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онуй добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, беше махмурлия, сиреч, в кисело настроение поради снощната запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива жертва да го авансира, та да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад.


    Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата във вазичките с неувяхващи бледоалени рози.

    Стана десет, а никой се не явява...

    Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството още от Балканската война. Тия симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, писали някога нещо си, за което светът (освен те самите) отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, пък и шеста стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес". Ветераните се посмушиха в ъгъла при фикуса зад голямата кристална витрина и шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с евтина ментичка.

    Шонов тъкмо понечи да изпроси цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в наше пристанище Божидар Кънчев, смъртния враг на новоизгряващите литературни звезди, обявен от висшето началство за трибун и адвокат на единствено правилната партийна линия. Трътлявият Божко се завъртя край бара, щипна бузка на едно от мометата, друго по дупенцето потупа, па си поръча сто грама шотландско уиски "White horse" и порция тънко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна, като видя с какво блажено изражение отнася питието и мезето на съседната маса, сякаш нарочно, да прави назъбица на поета.



    – Види се, добре кяри мръсникът – високо подхвърли Шонов. – Виж го ти как се разживял!

    Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в широка усмивка, кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:

    – Цум воль, майне хер!
****

    – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.

    – Силно казано! – примлясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки. 


    – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра насред храстите край селската мера на Гол тупан.

    – Моите са две, обаче стойностни – рече оня.

    – Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.

Нокаутираният литературен критик Божидар Кунчев*****

    – Председателят на Секция "Критика" Симеон Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния телефон да ме похвалят и от най-високо място, от ЦеКа...

    – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.

    – Пука му на народа! Такива като теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.

    – Аз кат ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.

    – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

    Тая му реплика преля чашата. Изгладнелият Шонов се метна като вълк през четири стола, катурна масата, нанесе му къс ъперкът под брадичката, кюсна го с чело и литературният злодей бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от уискито и изля остатъка върху трупа.


     Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни с посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните зад фикуса. И никой жал не изрази, не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат ръка на Лазо, по гърба да го потупат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, пред него свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който демонстративно страни от столичните поетеси и тяхното зряло поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦК на БКП.

    Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната театроведка Актиния Огоста, в приятелска компания Шонов изкърка бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно писателите зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост". 

Божана Апостолова, поетесса, меценат, книгоиздател******

    Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение то влияе върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените вопли, призивно долитащи откъм женския стан на будоарната дамска лирика.

    Така дошлият от несретното Гол тупан в големия град доказа на света, че и по демократическо, както е било и в комунистическата ера, народът яко люби, тачи и милее изстрадана, изгладувана, най-паче отвоювана в пряк юмручен сблъсък с отрицателната критика Най-нова демократична българска литература.


Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 26 fev. 2016

_____
Михаил Неделчев (1942), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната народна фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил на датиране, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат нашите историци в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** От нем.: Наздраве, господа!
***** Божидар Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/
****** Божана Апостолова (1945), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D0%B0_%D0%90%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0


БЕЛЕЖКА: Сюжетът от приземния етаж на ул. "Ангел Кънчев" 5, където някога бе кафенето на СБП, е действителна история. Прототипът на главния герой от епизода се издигна в живота след славния 10 ноември, за кратко (чрез протекция на Радикал-демократическата партия) стигна до длъжността и.д. кмет на Стария Пловдив, прослави се с епични огнени стихове, възпрепятства издаването на книгата „Ламски”, а днес е бахчеванджия в близкото до Пловдив село Рогош. Вж. http://pazardjik.marica.bg/article/read/10655 

Ars Poetica - ХЕЙ, МОМИЧЕ

ХЕЙ, МОМИЧЕ


Не съм във първа младост вече,
времето ми май изтече.
Хей, момиче!

Не съм дори във втора младост,
че и възрастта е гадост.
Хей, момиче!

Как мечтал съм да те срещна
нежна, дива и гореща...
Хей, момиче!

Но кажи какво да правя –
любовта се не забравя.
Хей, момиче!

Днес противен съм на всички,
няма кой да ме обича.
Хей, момиче!

Ала щом съм жив и дишам,
стихове щом още пиша,
хей, момиче! –

ще си мисля, ще сънувам,
че със тебе се целувам...
Хей, момиче!

И когато падне мракът,
хлопне ли над мен капакът,
даже в гроба си студен
ще повтарям тоз рефрен:
– Хей, момиче!



Plovdiv, 21 dec. 2010 – no redact. 25 fev. 2016

вторник, 23 февруари 2016 г.

Публицистика - Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ

    През Средновековието не са избити толкова човешки същества, колкото се е смятало през т.нар. Ново време. Едва ли са повече от 20 000, включително не само “умни", но и еретици, престъпници, развратници. Умни хора е имало в църковните среди. Но Инквизицията е свързана единствено с католицизма. Факт е, че през 485-те години османско присъствие (хе-хе!) православната ни религия е опора предците ни да съхранят памет, писменост, дух. Факт е и, че днешният българин, повлиян от „европейските духовни ценности”, е на път да се отрече от традиционната си вяра и се лута все повече и повече.

    И още – не съм самотен единствено аз, виж проблемите у съвременниците, все едно с колко пари разполагат, и ще узнаеш, че човекът всъщност е все по-изолиран в днешния свят от другите, все по-объркан, както и че отдаването на бурни страсти, характерно за модерните времена, не ограничава неврозите.

    Светът е пред залеза си и науката (както я разбираме ние, а не китаецът или древният елин) ще изчезне. Хората обаче ще останат, и днес трябва да помислим първо за тях.* 

Древната перла на Близкия Изток – руините на град Палмира

Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ

    В неделя с Емил Калъчев (1932-2013) - белетрист, драматург, редактор, чието име е в литературната енциклопедия на България, бяхме на кафе при павилиончето на Маруф, таджик от Афганистан, родом от Кабул. По някое време се появи мургав строен около 35-годишен мъж, с когото Маруф ни запозна. Казва се Малек**, от сирийския град Латакия на Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български означавало "ангел" (т.е. Божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл в родния ми град да защити титлата "магистър по пчеларство" в пловдивския висш селскостопански институт.

    Има самочувствие на излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, но казва: "Сирия е приютила първите християни, християнството от Сирия тръгва по света". Говорихме за това-онова, за Изтока, за високата някогашна цивилизация на някогашните перси, таджики и изобщо – за източни племена и народи, за която цивилизация господарите на света от епохата на Древния Рим дори не подозирали.

    Напомних им, че прародителите ни са били някога поданици на Османската империя, а хилядолетия преди това някогашните траки, бриги (или фриги) са преживели няколкостотин години (400) в Близкия Изток, преди да се отправят към високите скалисти плата на Памир***. Предложих на двамата – Маруф и сириеца Малек, следващата неделя към 10-11 часа преди обяд отново да се срещнем на кафе, обещах да нося исторически учебни карти за Близкия Изток и Средиземноморието, за да продължим тоя разговор... 


    Имена на сегашния град Латакия. Според исторически карти, които са ми под ръка, в периода Х в.пр.Хр.– І в.сл.Хр. селището се нарича Антиохия****. Първата от четирите мисии на ап. Павел начева от Антиохия и приключва пак там. През І–ІІІ век Антиохия е вече културен център на Сирия в пределите на Римската империя, през града минава военен и търговски път. В ІV век тук е седалището на християнската патриаршия. Подобни средища за Източната Римска империя са Константинопол, Александрия (в Египет) и Антиохия (в Сирия), докато за Западната Римска империя патриаршески център се явява единствено Рим.

    През V–VІ в. Византийската империя разполага с четири патриаршии: освен изброените три, и една в Йерусалим. По онова време Антиохия е на границата между земи с ислямизирано население и християнския свят, но в сферата на исляма.

    През VІІ–ІХ век Антиохия (от 661 до 750 г.) вече е част от териториалното разширение на Арабския халифат и тук, освен християнска, има и юдейска религиозна общност, не и ислямска общност обаче. В ІХ век Антиохия е под влиянието на Византия, значителен търговски център, но не е патриаршески или какъвто и да е значителен за християнството пункт.

    В ІХ–ХІ в. градът отсъства от историческия атлас, но в следващия период, от ХІ до ХІІІ в., е отбелязан като средище на романското изкуство и култура наред с Константинопол, Никея, Кандия, Йерусалим и Никозия. В ХІ–ХІІ в. е отново патриаршески, културен и икономически пункт.

    От 1098 г. Антиохия е княжество, което граничи с графство Едеса, Малка Армения, графство Триполи, и от изток – с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на сравнително късо разстояние от Триполи, град построен върху брега на морето.

    В ХІV в. Антиохия е част от Държавата на мамелюците заедно с градовете Алепо, Бейрут, Дамаск. От края на ХV в. носи името Латакия; продължава да е крепост на източноправославната църква и патриаршески град.

    В по-стари епохи край това място се намирал градът Угарит или Рас-Шамра в годините на Хетското царство (ХVІІ–ХІІІ в.пр.Хр.). Не е изключено във вените на днешния жител на Латакия д-р Малек да плиска и кръв с финикийски гени.


     * * *

    Бившият й учител по литература дал на хубавата Re. проект за – доколкото помня, нещо като Банка за творчески идеи по нашите си български проблеми. Чета в тойзи проект разни изключителни нещица, и понеже Re. се затруднява да му отговори (помолил я да си каже мнението), седнах да съчинявам възражения по изразените в проекта нападки срещу нас, българите.

    И тъй, ето отговора ми на трите основни – и не за първи път отправени, и не само от тоз интелектуалец – обвинения.

    1. Човекът написал: "Причините за провала на социализма у нас, в България, са в особеното заиграване на народа с властта".

    Коментарът ми: Екзотично обяснение. Не издържа критика, защото същото се е случило и в други общества и народи (руснаци, поляци, словаци, словенци, чехи хървати, сърби, власи, унгарци, немци от бившата ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци). Може би радостният за въпросния интелектуалец факт, че социализмът не се провалил в Китай, Виетнам, Куба, е аргумент, че хората там не са се "заигравали с властта"!

    2. Човекът написал второ обвинение: "Национално и социално предателство са типична българска черта".

Fasces lictoriae

    Коментарът ми: Кан Кубрат и снопчето пръчки, като спомената от автора на проекта за неразбрана от българите притча*****, я има в летописите от Древния Рим, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини (1883-1945) черпи идея за т.нар. фасции (сноп пръчки, сред които секира). Има живопис върху ритуален поздрав от оная епоха, да кажем – ІІІ в.пр.Хр. "Съединението прави силата" пък е девиз, пренесен върху фронтона на нашето Народно събрание буквално от... текста на Белгийската конституция.

    За национално предателство можем надълго и нашироко да говорим и у такъв свободолюбив, просветен и прочие хубавини народ като французите, когато ги управлява колаборационисткото правителство на маршал Петен във Виши по време на нацистката окупация. В оная епоха национално и социално предателство проявяват и националистични прослойки в Полша, и не само там.

    Оръжието на нацистка Германия, подложила на геноцид евреите (към шест милиона умъртвени), например, до голяма степен е произвеждано и купувано с капиталите на добри (към нацистите) евреи-мултимилионери на САЩ. Или това може би не е национално предателство?!

    Не е известно (освен в легендите) общество без исторически периоди на национален нихилизъм и отвратителни предателства. Цитат от есеистичната книга "Писма до г-жа Z." на поляка Казимеж Брандис за Европа: Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка (...). Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се стори отвратителна.


    Казимеж Брандис споменава за погнуса от многобройни взаимни измами и кървави подлости******.

    3. "Умният" човек написал и трето обвинение срещу българите: "Отказът от традиционни ценности – култура, образование и пр."

    Отговорът ми: Народопсихолози (Захари Стоянов, Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Николай Хайтов) въз основа на проучвания върху минало и настояще свидетелстват за нравствената устойчивост у българина. Не е прозорливост черти на тънка прослойка полуграмотни алчни парвенюта и новобогаташи в България по наши дни да служат за характеристика на Българската нация, обединяваща нас, българите, с хора от друг генетичен корен.

    В заключение, българинът днес не би пострадал особено от още няколко обвинения в тежки грехове. По-трудно е да се проумее тоя угрижен българин, като го погледнем с обич и уважение. Защото, както е записано в Йоановото евангелие (гл. 3, ст. 17), "Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него"

    Който иска да изпише вежди, да не вади очи.

    * * *

   На 31 август, четвъртък! – преди години, около три и половина подир обяд, баща ми горя в колата си и седмица по-късно издъхна в софийската клиника "Пирогов". Той беше един от милионите угрижени и унижавани от надменни интелигенти и властници най-обикновен българин. Никога не съм чул да се кълне в Христос, да бъбри изпъчил гърди за своята праведност; Исус, допускам – особено през последните му дни, се беше вселил у него. Ала моя милост, синът на простосмъртния дърводелец, почувствах това, едва когато човекът си отиде от нас. Отиде си много преди Световният лихвар да прати главорезите на света да разрушават перлата на човешката цивилизация Палмира*******

    Какво пък, вълкът козината си мени, стила обаче не!


Plovdiv, 28-31 avg. 2001– redact. 23 fev. 2016

_____
* Вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/2734053/an/0/page/2#Post2734053
** Вж. http://forum.all.bg/showflat.php?Number=169208
*** Според хипотезата на доц. Петър Добрев, описана в книгата му от 1993 г. за древното минало на българите.
**** Според сириеца Малек някогашната Антиохия
носи днес името Антакия, а не неговият роден град Латакия. Сирия ("Сурая" нарича отечеството си д-р Малек) в съвременната историография е често споменавана като люлка на цивилизацията, доколкото върху земите й – от планината Торос до Синай и от Средиземноморския бряг до река Ефрат са най-значителните постижения на човешката култура в древноста, разпространени по-късно по целия свят. Върху същата древна земя човечеството натрупва най-ранните си умения в земеделието и металургията. Тук е създадена може би най-ранната азбука.  Пак в тая древна земя са вкопани основите на ред религиозни и философски учения. Тук се намират засега най-известните в историята най-ранни форми на търговия, градостроителство, дипломация. Идеята за културен обмен между народите се е зародила пак тук – в пределите на Древна Сирия.
    Един от директорите на френския Лувър – мосю А. Паро, твърди, че всеки цивилизован жител на планетата днес има всъщност две отечества – своята родина и Сирия.
***** 
Вж. http://letopisec.blog.bg/history/2014/02/17/legendata-za-sinovete-na-kubrat.1239580
****** Казимеж Брандис (1916-2000), „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48.
******* Вж. ИДИЛ взриви триумфалната арка в Палмира, http://www.webcafe.bg/newscafe/svyat/id_1122344554