ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1144.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1144.)

...При твоето рождение, в деня – когато ти се роди – пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не осолиха, с пелени не повиха... Ничие око се не смили над теб, от милост да направят нещо от това, но те изхвърлиха в полето от презрение към живота ти, в деня на раждането ти. Минавах Аз покрай теб и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "В кръвта си живей!" ...Тъй ти казах Аз: "В кръвта си живей!" – Из Книга на пророк Иезекиил, 16:4-6

  11 uli 2004

КНИГАТА (3.)

  В петък ми връчиха "MasterCard" и от банкомата пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 хил. листа финландска офсетова хартия и я откарах на печатаря в селото Рогош. Докарах го хубавия човек от село Рогош у дома, за да пооправи четирите си сбъркани плаки на моя компютър и да извади копия на принтера ми. Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал.  Па като свърши тази работа, рече, че си бил забравил на село ключа за апартамента в съседния жк Тракия, и хайде обратно до село Рогош. И там, докато пием слабичко кафенце под навеса към лятната му кухничка, с дрезгав глас, както ме гледа навъсено, рече, че големият му син Стоян бил недоволен, бил ядосан на баща си и току-виж баща и син се скарат защо над уговорените 150 екземпляра от книгата ми, при допълнителни 100 екземпляра, вече на финландския 70-грамов офсет, да не изкяри и синът: онзи намусеният, дето кисел си сурка подпетените патъци из дворчето наоколо!

  Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал вече над 300 лева суха пара борчове, така че да правят, каквото ще правят с тези още 150 екземпляра, стоте върху офсетовата от мен доставена хартия, останалите 50 екземпляра – върху хартията, за която печатарят ме излъга, че платил 187 лв. с картона за кориците. Същият картон струва – както научавам ден по-късно, 25 лв., не повече. Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето, суркаше си патъците наоколо, ама не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син Чонови, да решат дали наведнъж ще печатат общо 250-те екземпляра или първо 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. към края на октомври, ще си настройват отново печатарската машина да печатат допълнителните 100 екземпляра. Дотук за отпечатване на книгата разходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екз.  на 9,90 лв. продажна стойност, така че при 150 екз. продадени, без да пресмятам колко ще поиска търговецът (минимум 40% от продажната стойност), ще си върна вложените парици само при разпродадени всичките 250 екземпляра. Каква ли ще да ми е печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за дереджето ми на даскал луди пари за онзи, дето клати гората и на гората листата! Само че няма как да го река на двамата, ами го преглътнах, та кафето като да ми се видя хем слабо и хем ми приседна, та ме и стисна за гърлото.

  За удобство при печатането разделили на три части книгата: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до 312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху паусите) втора и трета, са при мен. До четири след обяд четох третата част, като оправях грешки; оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. И после седнах да правя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове, а и кога, па и как ли, ще успея да погася дължимите суми. Листчето с цифри-дати за погасяване преписах на чисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна на вратата в спалнята ми, че да ми боде очите. До Коледа бях си осигурил, дето се вика, обещаното светло бъдеще, огромна за даскалския ми хал сума пари потрошени срещу Голямо прекрасно нищо и куп дертове за продажбите на книгата след отпечатването й, живот и здраве!

  Допълнителни приходи не виждам как да си осигуря. Допълнителен приход мога да имам само когато книгата по най-бързия начин се озове на пазара и успешно започне да се харчи. Но продажбите едва ли само от мен зависят.

  12 uli 2004

  Тази сутрин приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV – както са по моята подредба: "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене Анасон". Така намесата ми при текста и оформлението на книгата приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да направя самостоятелни книги от частите І, ІІ, ІІІ и новопоявилата се част ІV "Кафене Анасон", та общо четири книги от по 150-200 стр., като дорисувам поне още двайсет илюстрации в стил, заимстван от US-сериала "Семейство Симпсън". Оттук насетне всичко по отпечатването зависи от печатаря, каквито и съмнения да ми висят като градоносни облаци над кратуната за онова, което ми се явява като "Измамниците от село Рогош".

В 496-те страници на книгата оставих дузина по-незначителни грешчици – при членуването на съществително или промъкнала се неканена, или повторена дума. Обръснах се, къпах се, пометох с прахосмукачката панелката си... Рано сутринта, между четири и шест, беше притъмняло от оловно тежки дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега – в девет часа вече, небето синее чисто, слънчицето пече и съм си отново на балкончето, а моята лястовица цвърчи, кацнала срещу прозореца на спалнята... Печатарят завчера подметна с най-дружелюбната си усмивка, която съм виждал у него: "Тази лястовица като че само заради теб долита на прозореца ти да цвърчи".

  Сестричката ми се появи вчера (в неделя) към три след обяд с кофа кайсии от вилата им току над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я около пет и половина до къщата, която заграби от наследствения имот, останал от родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с блокиралия вентилатор: разглобих го и го почистих, смазах го с тънко вретенно масло, и не щеш ли, вентилаторът взе, че проработи. Сънувах същата нощ, че с новия си съпруг бившата ми любима Re. се е пренесла да живее в къщата на родителите ми, а колата си новичкият й любим е паркирал пред мебелната работилничка на баща ми. Ама че сън!

  Към единайсет преди обяд от уличен автомат по телефона ми се обажда Re. Върви, пък не вярвай на сънища! Ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб! Занимаваш се само със себе си! Аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше ми доста изнервено, въпреки че не разбирам защо съм виновен. Не попитах и защо тъкмо на мен е решила да си изкара яда. Не посмях да попитам каквото и да било; слушах развълнувания й, до болка познат глас и като ехо отгласях през трийсетина секунди по една печална, а всъщност: лицемерна въздишка от моя страна, съчувствено "да". Така сладко-сладко си побъбрихме с моето някогашно ужасно готино момиче. А като пиша за нея, още ме свива сърцето. Повтаряше, че зле ме чува, че няма минутка покой, непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Имала проблеми с фирмата си... Съпругът й не можел да си движи колата по не знам каква там причина, обаче тя – като пробвала веднъж сама да подкара дяволската кола, всичко й било терсене, неясно, страхувала се, та й се налагало пак да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който пък от своя страна имал същата кола... И т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с важни за една жена приказчици, които суровият ни мъжки свят се пази да не изрича или мълчешком преглъща. Но това е типичната жена все пак, 110% момиче!

  Вероятно не това беше целта на обаждането й, ама и от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм й казал, освен че и аз като всеки си имам мои "некои проблеми", обаче те не ме невротизират, докато тя ми се вижда като че "лекичко се невротизирала". И това естествено наля кофа бензин в огъня, даде й повод за жестоки и гневни нападки. Да бе, че как може да съм толкова ангажиран единствено и само със себе си, а при нея, ето пак на! – господинът й боледува, крак си ударил или нещо там се схванал, пък не можел да си кара колата, и пр., и пр. все с този характерен за класическо колоратурно сопрано красив назидателен тон на знойна, млада и силно взискателна зарязала ме особа.

  Интересно, този сън от снощи как предвиди кой ще ми се яви на хоризонта от сумрака на близкото минало! Трябва да запаля свещица заради паметта на родителите ми в черквата "Света Петка". Защо в тази черква ли – идея нямам, но живо си представих олтара, отчето, кандилата, иконите, свещниците в този стар християнски храм на пъпа на хилядолетния мой роден Пловдив.

  13 uli 2004

  Зетят Светлозар, съпруг на по-голямата ми щерка, сутринта в неделя дойде да пием кафе, всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирното градче, както се бях натоварил с онези 2 000 листа офсетова хартия и гланциран картон за печатницата в селото Рогош (на баба жигула задницата бе клекнала, калобраните меко стържеха по асфалта), зарадвах му се, усетих го близък, като да ми е син. Сега същата доверчивост към него ме обзема. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми бе кеф да си приказвам като с по-млад мъж, на когото ще мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и проч. фукня, а със стила си на живеене, нещо съществено, което мъжът научава не толкова чрез победи, колкото чрез загубите си през годините. Може би съм му странен с тази моя щура гонитба по блянове: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам край мен мъжете, които като да са се предали... Тези здравеняци сякаш нямат идея как да продължат живота си: пляскат белот, търкалят зарчетата на мешена табла и се псуват на поразия! Какво ли, това е дълбокият прованс на моята България! Моите хора.

  Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се както магарешки трън може да се кръстоса с китайска роза, ми е в тези няколко дни тема за размишление. За да ми се обажда тя толкова нервна, едва ли завалията е успял да обуздае енергиите у нея. Знам си я – пак тя явно влачи основния товар, и това ще да е причината за дивната й ожесточеност, за отчаянието й. Познавам и щастливи брачни двойки, правило като че в семейния живот е с Любовта да се отнасят като да е котка в златна клетка. Ей, приятели жарки, Любовта как ще оковеш, как ли ще й подрежеш крилата! Мечтая си за жена, която хем да е нежна, хем горда и самостоятелна, ама не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за товарно муле, което да й мъкне багажа и женските дертове.

  Несретна е женската участ; щерките ми дали следват моя монашески стил на живот в самота и тишина? Не обичам да ме напътстват, мразя да напътствам. Жената между 30 и 40 години, когато е активна в личните си планове, е много по-изящна в любовните си авантюри от матроната, която живее в сянката на съпруга си и е робиня на рожбите си. Две птици в полет, така си я представям успешната любовна, а и успешната семейна двойка. Макар при втория случай нещата да са много по-трудни за всяко амбициозно момиче.

  14 uli 2004

  Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е общност от фанатици, която е Утроба на злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им сторил: като шофьор на автовоз, закарал десетина леки коли втора употреба в Ирак... Автовоза наел. Беден човек, българин – името му е Георги Лазаров. Другият българин – Ивайло Кепов, също чакал да бъде ритуално обезглавен. Ивайло Кепов. Ами Иван Кепов е перущенлията, публикувал през 1931 г. свидетелски разкази за кланите, насилените, гонените из кърищата от Кадиево до Филибе като дивеч, бастисвани, където ги застигне башибозукът, живи горени, с най-модерна за онова време артилерия по Перущенската черква "Свети Михаил" са избивани невръстни деца, жени, старци християни, сред които е и Хаджи-Трендафиловият ми род по майчина линия... Ивайло Кепов. А може би е вече заклан! Кадри на клането от видеозапис по арабската телевизия "Ал Джазира" били потресаващи, дочувам реплика на коментатора. Клан бил като животно.

  Националната общност носи вина, както отделния престъпник. Онова, което фанатикът върши, е заложено в бита и манталитета на общността, каквото и да ми говорят... Проклети да са праведницине, които измъчват невинни, за да славят Божеството си! Ще повторя, трябва непрекъснато да се повтаря: Няма нищо божествено в образа на Върховния творец, нахъсващ самообявилия се за праведник, правоверен и верноподанник към издевателства над невинния простосмъртен, наивен и доверчив, изпаднал в беда унижен човек. Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурените; после бях на гроба на баща ми. Гроба му, обраснал с млади акациеви храсталаци, едва почистих. В черквата "Света Петка" бучнах за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка, бучнах по свещ и пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на българския ни род откъм света на Отвъдното Света Петка Търновска. Пих кафе на масичката при павилиончето на мюсюлманина Маруф от Афганистан таджик, родом от Кабул, Маруф, слънчевия приятел Маруф, който мечтаеше да вдигне християнски параклис на тротоара край булеварда, по който фучат и трещят хиляди леки коли, откарах в село Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

  Печатарят настоява да доплатя вече не 200, ами 300 лева за допълнителните 100 екземпляра. Казах: Двеста лева мога да ти дам чак към края на октомври, останалите сто – в края на ноември, кога най-после ще си видя книгата готова за пазара? И пак, и за кой ли път "моят печатар" – сериозен и угрижен едва ли не повече от мен за книгата ми, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай около началото на август ще получиш поне петдесетина екземляра". Предстояло, обаче, пак на моя компютър да изработи паусите за корицата в четирите цвята, което значи четири двойни страници тепърва ще прави, сетне ще ги разпечата на принтера ми, за да ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, а оттам пак в онзи омагьосан кръг Пазарджик – Пловдив – Рогош – Пловдив, или дето имаме една родна приказка: Колай за Македония, драги ми Калитко! Разтакава ли ме, или наистина е угрижен?

  Изрично настоях стоте и колкото може още отгоре екземпляра да печата на финландска офсетова 70-грамова хартия, колкото остават до сто и петдесет екземпляра, нека печата на избраната от самия него сива, евтина 45-грамова вестникарска хартия. До гуша съм затънал в дългове, а с печатаря мухабетът ни е: Аз му говоря, че най-после искам да си видя книгата, той ми говори, че иска от мен още пари. Каква стана тя? Как я мислех, в какъв батак се виждам до вежди накиснат!

  17 uli 2004

  Вече втори месец чета спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер в Съветската държава*, опозорен и разстрелян от глутница идиоти край Йосиф Сталин (1878-1953). Ето какво ми идва наум, докато чета спомените на Ларина.

  1. Животът е чуден, какъвто се е създавал, като постепенно просветляваща се Разумност, основана върху реалност и практични нужди на човечеството.

  2. Илюзиите на компилатора Карл Маркс (1818-1883) повтарят амбициозни и оказали се ужасни химери за успех чрез фанатизъм над тихия ход на живота.

  3. Революцията на Ленин в Царска Русия и Средна Азия всъщност е погром над естествения развой на поколения човешки същества... Унищожаване на паметта относно Миналото, рязане издъно на родовите корени и корените на общността. Преоформяване на спомена и мъдростта от вековете в услуга на умозрителна идея са причина за личния крах на милиони човешки същества.

  4. Не точно южноосетинецът Йосиф Джугашвили, а грандоманията на елита в Царска Русия, като манталитет, формиран чрез войни със съседни империи и държави, е причина за появата на огромната 70-летна Империя на Злото**, определя участта на държави и нации, сред които сме и ние, българите.

  5. Говорим за идеологии, пък не виждаме, че зад всяка убийствена химера е национално безумие, плод на грандомания, фанатизъм, алчност.

  Християнството, като Учение на Иисус от Назарет, съветва човек да се пази преди всичко от грандомания – основата на всички следващи грехове. Всеки народ сам си кове участта, докато национални конгломерати (САЩ и прочие) с грандоманията си влияят върху живота на планетата. През последните три столетия въздействие върху света ни са оказвали:

  1) Английската нация, първообраз на безскрупулен световен търгаш.

  2) Френската нация с Наполеоновите завоевателни безумия на Изток;

  3) Германската нация с ужасяващия опит за световно господство;

  4) Янките с изсмукване на "сиво вещество" и ресурси след 1945 г.

  В естествения ход на поколенията планетата ни се очиствала постепенно от Злото. Протуберанси на Жестокостта обаче обгарят понякога почти половин хилядолетие, както в епохата на т.нар. Османско присъствие в отвоювания от просветена Византия модел за цивилизационен напредък и завръщането към Средновековния фанатизъм на тълпата. Свещеният Коран е химн на връщане към преосмисления от Иисус Стар завет в Библията... Облагородяването на разума, колкото и странно да изглежда, идва откъм Тибет с неговата бедност, от тибетските монаси, сред които между дванайсетата и трийсет и третата си година, според легендата, живее и школува Иисус. Изкушено да живее все по-охолно и все по-лекомислено и удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на разума. Има неясен за всеки от нас твърде строг ритъм в напредъка на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящия изблиците на ентусиазъм и романтически блянове непонятен Свръх-разум от Космоса. Но какво постигнаха с илюзията за Свобода, Братство, Равенство от зората на ХХ век! Разпиля се достойното в Русия, унищожиха го или го противопоставиха на животинското ни начало... Резултатът – нация, където пияниците са нещо нормално, бандитизмът носи успехи, а подлизурството те прави заможен... Такива грехове не се изкупват леко! И лесно се не преосмислят. Българското ни обществено съзнание още е в плен и не се знае докога ще е в плен на безнравственото. Най-пропадналите персони денонощно са фокус на медиите, охраняват ги всякакви институции, включително Църквата.

  Нациите плащат за грехове по същия начин, както плаща отделният човек.

  Неслучилият обущарски син, семинарист и слаб поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друга среда, при друго ментално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си Български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор, не по-лош от всеки диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният роден интелигент, безпомощен пред стремежа към успех на всякаква цена и пред грандоманията. Любопитно ми е все пак как Възгорделият се в ограничен период от време придава устрем и енергия на огромни човешки множества, дисциплинира ги, изпраща ги на заколение в името на умозрителна мечта или идея. Александър Македонски и Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер и Бенито Мусолини са грандомани. Без Сталин, не би просъществувал СССР. 

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 31 dec. 2022 

Илюстрации:

- Пловдивският християнски храм "Св. Петка".***

- Франсиско Гойя (1746-1828), "Сламено чучело".

___

* Николай Бухарин (1888-1938).

** Фраза на президента на САЩ Роналд Рейгън (1911-2004), която с все по-нарастващо основание може да се отнесе и към Съединените американски щати.

*** На 1 октомври 2004 г. според християнския ритуал в присъствие на моите петокласници и неколцина от родителите им тук бе осветен националния трибагреник за класната ми стая по Роден език и литература на II етаж в пловдивското най-многолюдно училище "Симон Боливар". Когато уговарях с отеца в черквата този ритуал, възрастният свещенослужител, за моя изненада каза: "Да ви искам пари ли? Че аз още помня как някога тук освещавахме бойните знамена на нашите, преди да тръгнат към фронта. Никой оттогава не се е вясвал от вашите колеги учители за подобно нещо. За какви пари питате, като ви се радвам как само сте се сетили!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1143.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1143.)

  Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта... – Фридрих Ницше (1844-1900)

  01 uli 2004

ДРАГО МИ Е, ОВЧАРЧЕТО КАЛИТКО!  

  Печатарят-поет-кмет-общественик и проч. Чонов от село Рогош ми разправи случай с негов познат бизнесмен, собственик на бензиностанция. Пуснал за продан бензина на занижена цена, като разчитал да му нарасне клиентелата, а се получил обратният ефект, хората престанали да зареждат от бензиностанцията му, понеже решили: щом е по-евтино, менте ще е, шашма някаква, нещо нередно в дизела или бензина. По тази логика, която и съседът Митко Йовчев, и колеги учители ми внушаваха, па и с Тодор-Чоновото настояване, че реално цената за вложения труд и материали от моя страна е към 25 (двайсет и пет) лв. за бройка пред фиксираната в редакторското каре цифра 9,90 лв. добавих единица и стана престижната цена 19,90 лв. за екземпляр от книгата. 

  "Не всеки да може да си я купи!" – акъл ми дава Чонов. – Щом книгата ти е добра, и цената трябва да й съответства; така ще събуди интерес у клиента". Припомних си за картина, за която пловдивският живописец Пламен Желязков (1947), авер от детските ми години, определил цена 270 щатски долара, и въпреки че галеристката му горещо го увещавала, не смъкнал нито цент. Младо семейство платило за картината му след два месеца опити авторът да смъкне цената. Настоявали да се видят с художника; и при срещата дамата рекла: "Ограничихме си битовите разходи, само да си позволим да купим тази творба, сега сме убедени, че щом не бяхте склонен да намалите цената й, значи заслужава вложените пари. Благодарим за щастието да имаме тази картина!"

  02 uli 2004

  Приключихме работата по книжното тяло. Огледалните отпечатъци за отливките са готови, отпечатани на моя принтер, а паусите от тях са у Тодор Чонов. Предстои да се правят плаки от паусите, а то, според него, щяло да стане в Пазарджик, където имало устройство за автоматично сканиране. "Ще гледам до 20 юли книгата ти да е готова". Надвечер се отбихме у Емил* и побъбрихме в Емиловата светая светих, в мазенцето, където си е устроил Кът за писане, от пода до възниския таван замлян с книги. Емил спомена, че се навива и той на свои разноски да поръча при Чонов сборник с разкази. Според печатаря-поет и екс-кмет на Стария Пловдив, уважаван общественик в родния ми град, за 150 екземпляра 45-грамовата вестникарска хартия ще струва "към двеста лева"; ако била финландска офсетова хартия от 60 г/ кв.м, за която настоявах, цената при същия брой листове щяла да е 500 лв. "Моят кяр – въси се – е 260 лева от книгата ти. Никакъв кяр не е това, ако искаш да знаеш! В интернет има таблици за цената на работата, която ти върша; направи справка и ще се убедиш каква отстъпка ти правя."

  Само за изваждане на плаките в Пазарджик били нужни около 100 лева, които той в момента ги нямал. Дебелината при гръбчето на корицата бях се уговорил да е 25 mm. Снощи, докато бяхме в мазето на Емил, печатарят рече: "А бе, 20-23 mm ще е", което – разбирам, идва от разликата в грамажа и обема на хартията. По-тънки са листовете от това, което уговаряхме с него.** Работата излезе афиф, книгата ми ще сивее и съвсем няма да е с онзи празничен вид, както въодушевен бях мечтал. Тук такъв е животът!

  Оставих журналистическата си карта за СБЖ*** при Георги Найденов, плюс 12 лв. за членски внос. Тези дни Денчо Владимиров някой си, като ходил при управата на СБЖ в София, щял да уреди възстановяването на членството ми там. И това беше възелче за развързване преди появата на книгата ми за продан. Като ме тупа ухилен по гърба, Найденов пред въпросния Денчо ей тъй се изрази: "Ще гарантирам за Жоро, че е бил инкриминиран от онази власт, така че няма проблем да му обновят картата в СБЖ".

  Седемдесет лева са ми дълговете за месеца: 10 лв. от съседа Митко Йовчев, 20 – от училищната касиерка изкрънкани, и 40 – от съседката, 73-годишната Стела Данева. Не съм си платил обаче за тока, водата и домашния телефон от миналия месец.

  Бях у Чонови в Рогош, когато Вера – по-голямата от двете ми дъщери, ми звънна по джиесемчето: "Тате, обаждам се да ти се похваля. Взех си държавния изпит с "Много добър", но ме е яд, защото според мен заслужавах Шестица". Рекох й: Браво, тати! Ей тъй делово си общуваме с щерките само при изключителен повод за радост; инак, за болести или тревоги си мълчим. Голям ден ми е днес. Приключих работа по текста на книгата; оттук-насетне всичко по отпечатването и свезката зависи от печатаря Чонов.

  04 uli 2004

  За цената на "Ламски". И досега не съм убеден двайсет лева не е ли отстъпление от идеята, че това е книга за обеднелия българин. Че кой ли ще я купи при тази цена! Сто и петдесет екземпляра мижав тираж може да означава само две неща: 1) или авторът-издател финансово не може да си позволи повече (каквато е истината); 2) или книгата е предназначена за ценители-библиофили, само да могат да си позволя такъв каприз: луксозно цветно издание с гланцирани твърди корици. Боже мой, кои ли пък ще да са в опоскана България библиофилите с пари? Ето кои!

  1. Продажните лицемерни депутати в Народното събрание на Република България.
  2. Банкери, заможни бизнесмени, политици, реститути, адвокати – тарикати от сой.
  3. Интелектуалци, които биха се изкушили да прежалят някоя пара в повече за книга на неизвестен, изпълзял из Дълбини на посредствеността провинциален натрапник.
  4. Юпита, млади нахъсани проспериращи българи, като трийсетинагодишния Ангел, Митко-Йовчевият син, чиято месечна заплатка в западна фирма е от 3 500 лв. нагоре.

  Захванах да обмислям Рекламна стратегия. Да речем, страница на Ламски в Internet; достъп до парламентаристите, чрез депутат от партия "Новото време" или НДСВ; да сключа договор да ползвам част от билбордове на Кривицки за реклама по големите пловдивски булеварди, входа и изхода от града; ежегодния Панаир на книгата; афиш с образа на 11-годишния Ламски и предизвикателен надпис на английски с иронично внушение за разхвалваните по света изсмукани из пръстите чудеса на Хари Потър (по които луднаха и знатни колеги) с текст: "I like Lamsky!", демек, "Вие с Хари Потър, ама аз си падам по Ламски!" Иде ми на ум как всеки от 150-те екземпляра на книгата може да носи уникална сигнатура и знак, успея ли да си осъществя бляна за библиофилско издание с над стоте графики от книгата. Помечтах си и за други неща, като – да речем, превод на руски, немски, френски, испански, китайски и енглиш ланглиш. 

  А може би онзи, който стои отстрани и ме наблюдава, е най-навътре в нещата?!

  Реших, че редно е да си изясня: при евентуално допечатване, като осигуря хартия и мастила, колко ще ми струва при допълнителен тираж 150 един екземпляр от книгата. Вълнуваше ме немаловажният въпрос: Кои биха могли да са коментатори на книгата.

  05 uli 2004  

  Видях се с колегата Ангел Грънчаров (1959), пихме по бира в кръчмето "Синия кос" покрай разбития път за Ягодово и го питах как мога да си отворя страница в Internet, възможно ли е изобщо, какви пари ще ми струва и на кого още ще ми се наложи нещо да плащам. Носех в джоба три листа формат А-4 с отпечатъци: макулатура, извадена на печатарската машина в село Рогош от книгата, и Ангел пожела да му дам записа на дискетата с рисунките за корицата и за текста, които бях приготвил на CorelDRAW 12 с рекламна цел. Всяка седмица, на два или три дена рекламна илюстрация в Internet би могла да се обновява и така да привлича постоянен интерес с откъси от общо 120-те весели епизода на книгата. Мина ми през ум да предложа на бедстващи даскали да ми продават книгата срещу 25 процента комисионна – по пет лева за пласиран екземпляр от книгата да прибират за себе си, както процедират търговските фирми за козметика. И така ще избягна неудобството да вървя тъп като селски глашатай сам пред себе си и книга, която е може би най-готина част от последните ми петдесет години в живота.

  И куп още смахнати идеи ми се въртяха в ума. Случвало се е да скачам посреднощ и да си записвам поредната щура идея как книгата ми да стигне до моя читател. Тези идеи набъбнаха до трийсет и три на брой, когато изведнъж осъзнах, че една успешно реализирана на пазара при Търговците в Храма книга може да те изстреля като автор или бизнесмен висо-око в самия Космос, но и в състояние е, и то твърде вероятно за нашите условия в България, да те загроби, да те превърне в беден, мизерен, хленчещ амбулантен нещастник, събирач на хартия от контейнерите за боклук. Чувам вече за няколко подобни случаи, един от които с пловдивския разказвач Янко Стефов (1941), заложил апартамента си срещу заем, за да си издаде книгата, а после търсил кому да продаде евтинджос жилището си в пловдивския жк Тракия, докато не са го изритали чрез съдия-изпълнител в полза на банката-кредитор оттам барабар с г-жа Стефова.

  Някога – като нахакани бойки филибелийски хлапаци, имахме такъв лаф за будала, абсолютен ахмак, наивник и отявлен балък: "Драго ми е, аз съм овчарчето Калитко!"

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 30 dec. 2022

Илюстрации:

- Най-доброто в изкуството се ражда в недоимък.

- С Галя от курса, съпруга на поета Калин Донков.

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Седмица по-късно, на 9 юли 2004 г., от Милчо Стайков – служител във фирмата "Полиграфснаб" АД, ще науча, че хартията е на доста по-ниска цена от онази, която ми съобщи печатарят Тодор Чонов от Рогош. 

Николай Галов, вж. https://www.facebook.com/274717106354073/posts/861128181046293/

*** От 1977 г. членувам в Съюза на българските журналисти, При избора ни за членство в заличката към някогашния Партиен дом в Пловдив гласуваха общо над 70 членове на СБЖ от Пловдив и окръга, Бяхме се кандидатирали трима: Николай Галов (1943-1993), аз и възпълничък един оператор от Пловдивския радио-телевизионен център. Георги Найденов държи и досега връзка с управата на СБЖ в София. с "колегата Галов" бяхме вероятно най-активно пишещите журналисти в Пловдив, освен в младежкия седмичник бях сътрудник на хонорар към всекидневника "Отечествен глас", няколко софийски издания, като списание "Младеж", вестник "Народна култура", три редакции на Радио-телевизионния център в Пловдив – "Икономика и време" с водеща Елена Чакалова, "ЛИК" с водещ Киркор Папазян и "Младежката редакция" с водеща Пенка Калинкова. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1142.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1142.)

  Ще се обърна предварително с молба към читателя: нека да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всичките им дела, а ги посъкратя: защото не пиша историческо съчинение, а животопис, и защото не непременно в най-великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в незначителна уж фраза или шегичка човешкият характер често се проявява далеч по-ясно, отколкото в кърваво сражение, в сблъсъка между огромни армии или обсади. Както живописeцът, например, улавя характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръща внимание върху останалите части на тялото, тъй и на мен трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и чрез тях да пресъздам живота, а военните подвизи оставям на други автори. – Плутарх (47-126 г.), Из "Животопис на Александър Македонски"

  29 noe. 1998

КНИГАТА (4.)

  Хитрост плюс манипулации – това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, а понякога много пари. Да, това е Държава на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта. "Дръжте парвенюто!" – зове, крещи по стъгдите на света именно някоя самоуверена Госпожа Франческа*. А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това сиво, облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната горска шума под нозете. Фините шумове, долитащи до теб, които ти подсказват, че всичко тук около теб живее и диша, тече, променя се, радвайки се на естествената си жизненост. Разкошен дар си, Живот!

  Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, и той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено, с най-простички думи може да се напише нещо красиво". Това било по повод текст от  "Кардиф", чието заглавие той не успя даже да си спомни, но общо взето, той – автор на изкусни стихове, държеше да ми го покаже.

  Тщеславен ли е земният Иисус? И още как! Много... ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Понякога се и самопоканвал, ех, човешка слабост! Що, като е бил (възможно и сега да е) истинския Бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земната Му участ е само логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената Му ос. Сила на Разума и Съвестта! Материалният човешки бит го изхвърлил от греховната ни Земя като чужда субстанция, както например: морето изхвърля подутия, подпухналия труп на удавник, понеже изгубил умение да се справя с вълните от бездуховност... Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) закла праведника Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет започна да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта му на грешник и сладострастник Хенри Незнамкой си. И после – твърде показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествен, шествайки сред слуги, грешници и те като краля си, завтече се свещи да пали, да коленичи, чело в земята да бие, иконите на Бога да гали и целува, да се моли, и накрая, със светнала от фалшива праведност физиономия, пред множеството от плачещите със сълзи слуги да дръпне патетична реч за великолепието на нравствеността, естествено. Че за какво друго! 

 О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено! Ей тази амалгама от Добро и Зло, греховно и праведно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, дългокосото ченге от крайния ни градски район, когато обяви пред четири квартални пияндета и без да броим извънбрачната му приятелка, че ах, яко съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб." Тъй ли? – разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам баш пък с този див ирландец?! И професионалният криминалист Евгени, най-печеното и ловко ченге в сраженията със столипиновските крадци и изнудвачи, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, този път по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца Питър О'Туул във филма за Томас Бекет".

  16 noe. 1998

  Двайсет дни нито ред. На 27 октомври в десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с артистичната знойна Re. към нашето местенце край Марица. Като млада лисица Re. се вмъква в гаража, настанява се върху предната седалка в колата, отгръщам едното крило на голямата метална порта, сядам зад волана, пъхвам ключа и... двигателят не пали. Включвам във верига втори акумулатор, както съм го правил неведнъж, и когато допирам положителната клема закъм извода на стартера, горният стар акумулатор гръмна, разлетя се на късове, плисна ми киселина в лицето. И облак бял дим с лют мирис изпълва гаража. Re. се втурна да отваря и другата врата. Полива ми да си наплискам очите с вода от пластмасова бутилка.

  Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава Богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било с мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: как уязвимо е всичко у нас, всичко наше. Сред предмети се движим, съществуваме машинално, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми идва наум новозаветната идея на Иисус за преходността на всичко наше и силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко самолюбиво, горделиво у човека.

  Обявявам на разтревожената Re. след час по телефона, че тази неприятност си има и добрата страна: няма как, налага ми се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден. Чудесно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият ни свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост внася женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на вечно всезнаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава същата онази, пред която сме издували мускули, по всевъзможен начин я сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небесата слиза рани да превързва, от нас самите да ни опази. При всичко, което Re. е сторила за мен, тези приказки са нередни, нещо кощунствено има и в това дори, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани през очите й. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни, разбира се, невинаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайлите, за дреболиите, които крият кодове на познанието. Това е то излъчването на царствено великодушие у влюбената жена. Ето, че се отплеснах, крайно време е да спра да се размазвам около книгата.

 Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 29 noe. 2022

Илюстрации:

- Ирланският актьор Питър О,Туул (1932-2013).

- Фрагмент от английския филм "Томас Бекет".

___

* "Госпожа Франческа" наричах печатаря от село Рогош за умението му да се хвали, да се държи уж мъжки в обществото. Реплика от 03.05.2006 г. и по-долу: пасаж от текста "Ястреб плячка не дели" от 28.06., с.г.

Печатарят-поет, екс-кмет на Стария Пловдив, общественик и зарзаватчия, https://www.facebook.com/paralel42com/posts/809771152961371

 ** От текста "Ястреб плячка не дели". И се носи като мълва по нашата България: Който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накъсо, който има нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва да си живял сред онези хора, които крадяха поне от своето, че да разбереш откъде е ехидното им отношение към "Госпожа Франческа" – т.е. към назначената от бившата БКП пъстра и креслива писателска прослойка. Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Но цивилизацията е стремеж към достойнство. Тази тема звучи, като лайтмотиф, например, в Омировия епос и примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер... Че нали цялата световна литературна съкровищница за достойството всъщност настоява! От лицемери обаче, които по навик продължават да си демагогстват в стихове или съсипват труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на могъща медия ръсят познати до болка лъжи или стари тъпи клишета що е изкуство и какъв е смисълът на живота, от тези речовити лицемери столипиновският апаш кокошкар, мисля си, е по-горен, че честно отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от греховния ни свят. Бел.м., tisss.