Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 6 август 2020 г.

ПЪТЯТ КЪМ ДИОНИСОПОЛИС

ПЪТЯТ КЪМ ДИОНИСОПОЛИС
Балчик сред сипеи и вятър,
край залив романтичен град,
на любовта амфитеатър,
далечен и така познат!
Златисти плажове и крясък
на гларуси и мараня
с изтичащия като пясък
зрял август в образ на жена.
Балчик на вино и веселие,
таляни, сладичко безделие
с жужене на пчели в лоза
под гроздовете на греха –
днес триж по-жив, опиянен,
усещам, викаш ме и мен
и тъй си ми необходим,
че всички пътища към Рим
не водят, а летят напук
към всичко мило, родно тук.
*
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 3 avg. 2012 edited by 6 avg. 2020
–––
*
 Древното име на Балчик означава градът на Дионис, тракийския бог на виното, любовта и хедонизма (радостта от живота). Житницата на България отродници и мекерета на янките се опитаха да превърнат в отровена земя, от чийто недра да добиват шистов газ. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (208.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (208.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.06.1999. ПРЕПОДОБНИЯТ МАСТАГАРКОВ
  Липсата на благородство компенсират с крещене: и колкото му по-креслив тонът, толкова е по-прав. По повод някой си Лазар Лазаров-Мастагарков*, чийто безумни и обширни статии печатат във вестничето "Арт-клуб" под ей такива ми ти заглавийца: "Мекерета и мародери" или "Трагедията Косово". Два-три цитата от трагедийната му тема са достатъчни да се узнае съкровеното у Мастагарков, който себе си назовава професионален историк-философ, например – "избиват части от сръбския народ", "признавам, че БСП изразява тежненията на по-голямата част от българите" и "няма по-голямо искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Тази тяхна позиция е пределно ясна и точна: последователно миролюбива". Сякаш чета уводна статия на някогашния вестник "Работническо дело" от ранния соц, когато за политически виц можеха да те пребият или полужив да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой кокетен соц.концлагер.

  Любопитно ми е да видя в чист вид посредственото, фалша. Мастагарков е бивш учител арабия (добряк), изкукал, вдетинил се и злочест, че дечурлигата вече не го слушат или ако слушат, слушат го през рамо и си правят каквото те са си наумили. По-рядко ще срещнеш озлобил се пенсиониран чиновник, цял живот буквоедствал, гръмогласно като фатмак пред строя съобщавал истини от последна инстанция, за да заеме и днес позата на унтерофицер Пришибеев. В писмото си до редактора на "Северен вестник" от 1888 г. 28-годишният Антон Чехов пише: "Когато изобразявам такива субекти или говоря за тях, не мисля ни за консерватизма, ни за либерализма, а мисля за глупостта им и претенциите им". На друго място, пак от същия октомври и по същата тема: "Фарисейство, тъпоумие, произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги и в науката, литературата, сред младежта".

  Защо ли подхващам клетия Мастагарков, защо не гледам състрадателно този род симуланти? Не става дума за политическите им пристрастия. Не по-малко противни са лицемерите у нас, закичили като медал титула "демократи" – "ние, демократите, така – ние, истинските демократи, онака". Аман от нагли самозванци, които си коват на чело титлите "антикомунист, борец за европейски духовни ценности", па защо ли не и да си ковнат по едно ап. (апостол), вмчк (великомъченик) или св. (светия) пред фамилното име! Тези недобити партайци по манталитет говорят с все този високо морален уж апломб, когато самият им стил на говорене-писане крещи за отсъствие на нещо елементарно, за липсата на домашно възпитание


  Тъй че за какъв ли дявол е участието ми върху страниците на "Арт-клуб" рамо до рамо с Мастагарковци! Или да хлопна кепенците като Стефан Цанев, па да мина към измислената от госсин Стефан Савов (1924-2000) вътрешната емиграция. Когато го питат г-н Савов като как, в какво по-конкретно се изразява участието му в битката с комунизма, великият тарикат мъдро отбеляза, че по Живково време бил в дълбока вътрешна емиграция – като шеф на Съюза на преводачите в България, може би... Та от неговата уста за пръв път излетя и се зарея под демократичния роден български небосклон крилатата фразичка за вътрешната им емиграция. Как се били вътрешно силно гневили, колко мрачно гледали към онези там горе кресльовци, ама пустата му изисканост не им позволявала друго освен мълчаливо да страдат. Ненавиждам се в такива моменти, че ми липсва смирението на простосмъртния мой дърводелец баща ми, за да приемам лицемерите в личното си битие на най-обикновен българин и уравновесено да меря тези примадони на общественото внимание в България!

  Re. се кани следващото лято да иде да работи в Щатите. Сърдел се вуйчо й Тодор от Чикаго, ей така говорел по телефона на майка й: Какво още чака, ами не идва! Да го зарязва онзи батак в България, и колкото по-рано, толкова по-добре! От време на време имам усещане, като да съм си изживял живота; опитвал съм и от тези блюда, познавам маниера на келнерите, курвите и господин управителя в този поовехтял и западащ наш неугледен хоремаг; нищо не ми е вече интересно, време е да си вървя. Невежеството се възпроизвежда като нарастваща хидра, непрестанно, неуморно се възпроизвежда, и все ще се намери важнейша още някоя персона да сее още смрад и омраза, душа и свят й е да ни разединява като българи от един корен излезли. От праведници няма отърване! В любимата им героична поза си ги представям и почти всяка вечер по Радио Свободна Европа с назидателно навирен показалец. Къде ли е благородният тон на един Петър Увалиев (1915-1998)! Само че за този тон се иска да носиш благородството не като театрален реквизит – изкуствена брада и мустаци, ами като собствения си дух. "Последователно миролюбива" била "пределно ясната и точна" позиция на нашите партайци. Действителният соц, който преживяхме като рефлексия (отношение) към човека и света, като манталитет на политическия лъже-елит у нас ни противопоставя не само на нормалния свят наоколо, а и на самите ни родови корени. Това онези същите персони ли са, които някога ни учеха с лозунга "Свобода, равенство, братство", когато огромни суми изпращаха за терористични движения по света? В известен смисъл възхитен съм от бетонираната увереност у хора, като Петко Бочаров (1919-2016) и прочие персони, изживяващи се като ритори на цивилизацията, изключващи всякакви други мнения, освен своето прогресивно и единствено меродавно. Да, ама не! "Защото аз съм си човеколюбив и съм истински демократ" – по повод тези мои текстове тук между другото ми написа тези дни, брат на аленеещите под синята фирма Иван-Костови съпартайци. Умряла циганката, дето го хвали, та се захванал сам да върши тази работа: назовава си се днешния Сократ, Христос, Левски и пр.

  Двама млади пилоти българи завчера са загинали в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им – бойна машина МиГ-21, се забива в орна нива посред землището на Драгомирово, село на около двайсетина километра от базата им в Граф Игнатиево, Пловдивско. Две жени – майка и щерка, окопавали картофите, когато ниско над тях префучала губещата височина и скорост бойна машина. Опитвам да преценя нашия обикновен живот през очите на онези двама пилоти. Могли са да катапултират, а не катапултирали. Вероятно смятали, че ще се справят, самолета ще спасят. Кога ли са започнали да мислят себе си да спасяват? Гаден въпрос, който ужасно ме вълнува!

  Как да катапултирам от този задръстен и все по-рязко губещ висотата си наш свят, от безперспективното живуркане, това ми е проблемът. Мили татко, как да постъпя?
Дрехите ми отесняват от крясъците и от лицемерните речи, престанах ли да обичам живота, като напоследък не желая никого да слушам. Нищо ли не можем да сторим? Време ли е и българите, да започнем поединично да се спасяваме от властващата наглост? Кучетата си лаят, керванът си върви. Може още по-зле да стана, но соцът няма повече да се върне. Ама пък и мастагарковци какви ги редят, здраве му кажи! "Православие, наште славянски братя и сестри, мнозинството на българския народ, ведущите ни интелектуалци, олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията". Такива лакърдии не просто да се четат! Заслужава си прилежно да бъдат изучавани като пример за партийна агитация. Къде ли не са още надникнали, всичко прозрели, предначертали; бъдещето им като на длан, от ясно по-ясно. А от бойките им редици във вихъра на "борбата с империализма" поетът написа:


    
Това е ясно, онова е ясно –
    тревата никне и дъждът вали...
    Е да, на тебе всичко ти е ясно.
    Но мен не ми е ясно. И боли. 
(...)
     Какво съм аз? И хората какво са?
    Насам ли да вървя? Или натам?
    В главата ми се блъскат сто въпроса.
    А отговор не мога да им дам. 
(...)  
    А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
    дъждът валял и никнела трева...
    Но мен дори и то не ми е ясно.
    И ти не знам разбираш ли това
.**


  Защо ли са речите им: "Опозицията няма никакви основания да прави политика за стабилизиране на правителството". Ами раздайте пушки и патрони, па хващаме гората, палят се архивите с имена на доносници и ченгета, разграбва се кашкавала от мандрите и юру-у-уш! Дали не е за това цялата гюрултия, този трясък и искри?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 avg. 2020

Илюстрации:
- Унтерофицер Пришибеев, герой на Антон Чехов***;
- Един от фронтмените на т.нар. приватизация у нас.
____
* Мастагарка: тояжка с чатал за подпиране на дисагите, докато стопанинът мине от другата страна и преметне другия им край върху самара на магарето.
** Стихотворението "Разминаване" от сб. "Сезони" на изд. "Христо Г. Данов" от 1981 г., стр. 137-138. 

*** За "Унтерофицер Пришибеев" вж. https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeevБел.м., tisss.

сряда, 5 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (207.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (207.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   01.06.1999. ГОСПОДИНЕ, ОБИЧАМ ВИ!
  "Господине, обичам Ви!" Това са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната й оценка на класната им по литература. Това полудете-полужена! Съзнава ли що е любовта? Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично аз имам като че кого да обичам, но това "Обичам ви", което ме разтърси, е резултат от друго – внушил съм на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която живее. Дано заслужената и изненадала я оценка стане пътен знак към по-висока цел! Като учител, удовлетворението ми задължително е дотук. Защо задължително ли! Защото и учителят може да се влюби в своята ученичка.

  
От друга страна, съзнаваме ли ние, по-възрастните, колко крехки цветя са децата, вперили очите си в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, ала и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече наши деца, с които ще се разделя след две седмици, да изискват от средата, която ги е родила, да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, ама не от глупашка снобска грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в една от двете коконки, че онази гнусливо я отблъсна с лакът и рече: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш. Ами пък съобразявай се малко!"

  * * *
  С парвенюшкото си самочувствие САЩ като общество и държава не са ми никак интересни. Познавам повърхностно неколцина от най-великите писатели на този проспериращ велик и самонадеян Грандоман отвъд Океана – Хемингуей, Стайнбек, Колдуел, Фицджералд, Сароян, Селинджър, преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината им велики поети – артистични, честни, незабравими автори. Тайничко като че всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на янки носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много-много по-разкошно именно заради трагичната ни участ като най-изстрадалия етнос на Балканите. Изобщо, мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани, от своите пошли водачи най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли ние в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи и мъдреци?

  
Роден съм на същия ден, макар години след онзи 7 август, когато е роден Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за моето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" и "Момчета, внимателно на завоите". Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза за т.нар. Българска интелигенция, отговора си поетът Стефан Цанев (1936), към когото имам слабост, е дал в стихотворение от 24 декември 1991 г.:

     ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието"
.


 По този повод реплика и на Иля Еренбург (1891-1967):* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи; писателят, големият, средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, но и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване обикновено наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над книгите на Чехов, ще видим, че в краткия свой живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Тъй че хич не ме вълнува какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми говори единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!

    04.06.1999.
  
  Около два след полунощ над града се изля пороен дъжд. Трещяха гръмотевици.  Сега, четири часа по-късно, сякаш не е било. Природата е притихнала и свежа като хубава млада жена след секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. А мъжът? Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че г-ца Природата или притихналата до него госпожица, дето се изтяга глезено в чаршафите, си е взела, каквото си пожелала; известно време ще го гледа с благоговение като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието си до следващата й велика нужда, до следващата й очистителна буря от страст. Управляват ни импулси, идещи от пространствата около нас и в нас. Твърде нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като океански вълни. Въобразяваме си колко сме велики, колко сме проницателни с логическия си подход към нещата. Животът обаче е алогичен. Може би така ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в дълбините и гънките му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден може би ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света, доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, рутината убива жарките страсти, постигнатото ни отегчава, и ние толкова закратко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло. И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, като облаците над нас заемат с вида си форма на чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритието е на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо в действителност това са куп Неочевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, по-често невидимо, присъства неслучайно някоя интелигентна, умна жена. Та ще завърша тщеславно в стил на българин от зодия Лъв, роден в Дома на Слънцето навръх 7 август, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

    Разбира се, че си мечтая
    за розовия ти корем,
    за полумрака на косите
    и за очите, впити в мен.
    Да те целувам, да те галя,
    уж свой, ала и малко чужд –
    достатъчно, за да изгрява
    червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 avg. 2020
–––
И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.

вторник, 4 август 2020 г.

СВОБОДА! СВОБОДА!

СВОБОДА! СВОБОДА!

По площадите плиска словесна вода,
дори комунистите реват: Свобода! Свобода!*
Зад микрофона, разперило ръце като криле,
виждам едно университетско ченге**.
Боже мой, какво става
в тази наша държава –
на всеки ъгъл Кръгла маса заседава,
а на масата в нашата кухничка бедна
мъждука надеждата наша последна.
И макар че ораторите ни убеждават
как за народа дори живота си дават,
кръвта,
кариерата,
сетните сили,
париците в банката,
привилегиите мили,
но виси като нож над овча глава:
Че защо им е власт за това?

Свобода! Свобода! – там скандира тълпата
и не знае, че не се подарява Свободата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 avg. 2020

Илюстрации:
- Един от първите общонародни митинги на СДС.
- Млади българи, бдете! Ловците на души шетат. 
___
* Вж."Обръщение към нацията", публикувано на първа страница в брой 3 на политическия вестник "Демократическо знаме" от 7 юни 1990 г. След време на личния си имейл получих съобщение от г-н Янков: "Бояджиев, ти си кръгъл идиот!".
** Хлъцнах от изненада, когато видях Янко Янков (1944), колега от университета, който ме агитираше да пиша доноси срещу месечно заплащане от 80 лв., колкото бе по онова време месечното възнаграждение на баща ми – мебелист седми разряд в държавното предприятие "Напредък". Същият г-н Янков на един от първите митинги на Съюза на демократичните сили, разперил високо двете си ръце като орел преди излитане, екзалтиран, държа много пламенна реч срещу ченгетата и комунистите пред парадния вход на Народното събрание. Доносниците и т.нар. водещи офицери от мистичния Шести отдел (политическата тайна полиция, или Гестапо) на Държавна сигурност първи се преориентираха и обновиха, от трибуната и микрофона на всеки митинг в София и големите градове на България в еуфоричните първи седмици и месеци след Десети ноември 1989 г. първи се самообявиха за антикомунисти, демократи, борци за права и свободи. Вгледате ли се в личната биография на мнозина лидери, анализатори, политолози или просто кресльовци по медиите, повечето от тях са бивши явни или подмолни доносници. Бел.м., tisss.

ДВАМА ПРОСТИ БЪЛГАРИ СИ БЪБРЯТ ЗА ПОЛИТИКА

ДВАМА ПРОСТИ БЪЛГАРИ 
СИ БЪБРЯТ ЗА ПОЛИТИКА

  – Трезвен съм като кисела краставичка. Не са терзания това, а надежда, че нещо най-после и в България ще се промени към добро.

  – Забрави! Видя ли кой влиза в парламента при едни избори и кой от всичките идиоти ще направи промените?

  – Прогнозите са, за да те отчаят. Или им вярваш?

  – Добре де, ти виждаш ли някого, за когото си заслужава да се гласува? Като проценти не, ама като партии, дето влизат в парламента, да. Защото все още няма нов играч на хоризонта. Демек, няма за кого да се гласува.

  – Сегашните политически дружинки няма как да свършат промяната. Поне това е сигурно. Анджък в това е манипулацията – да си кажеш: Добре, бе, познатото зло все пак си го знаем, пази, Боже, от непознат някой нов тарикат! И си кютим, даже се питаме: Че що да ходя да гласувам, като нищо не мога да променя?

  – Добре де, ти виждаш ли някого, за когото си заслужава да се гласува? Аз засега не виждам.

  – И аз не виждам. Имай предвид, че чуждите посолства у нас в момента също си вършат работата.

  – Имам.

  – На тях статуквото им е супер изгодно. Едва ли ще допуснат елементарно да изгубят влияние в България и някоя нова политическа формация да им обърка игрите. Русия, която може би наред с еврейската държава Израел има най-опитна дипломация, работи почти скрито за обикновения българин, докато Щатската дипломация е като слон в стъкларски магазин – самонадеяна, надменна, и там всичко е налице. Най-реално, според мен, ГЕРБ ще си смени лидера и ще продължи да води държавата ни към унищожение. Колкото и странно да изглежда, мен в Русия ми е надеждата. Но и Руската дипломация вероятно ще си смени протежетата у нас. БСП, ПП Атака, особено Движението на Доган, ще им се наложи да заменят с нови играчи в политиката. За такива като мен и теб най-добре ще е от протестиращите да бъде излъчен Общ фронт. Не виждам друг изход. Един такъв нов политически играч ще обедини енергията от протестите срещу ГЕРБ и може да обърка плановете на чуждите емисари у нас и да им наложи да си преосмислят нещата.

  – И аз мисля като теб. Ако двете сили не си изберат нов играч… Все пак не са толкова тъпи да не виждат какво става.

  – Имаш предвид Русия и Щатите може би? Защото Евросъюзът едва ли ще си вдигне задника да сменя играчите си в нашия политически цирк. А за Турция на Ердоган даже и не ми се мисли. За нас, българските граждани, е шанс, че Турската дипломация си има проблеми на поне три фронта, между които най-горещият им дерт е отношенията им с Гърция. Гърците не са глупави, имат си стара стратегия и най-вероятно ще се възползват от Щатите и НАТО. Същите навлеци, чиито военни бази на Гръцка територия прогониха преди години.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 avg. 2020*

Илюстрации:
- Два знакови персонажа от "Престъпление и наказание".
- Надежда за нацията са младите граждани на България.
–––
* На този ден през 1900 г. в Пазарджик се ражда Борис Дявола, моят предприемчив  и лют дядо, баща на майка ми Надежда, който не цепеше басма никому и беше серт характер, но типичният стопанин за мен. 
Борис Ненков Ангелов (1900-1972)
Бел.м., tisss.

понеделник, 3 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (206.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (206.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   30.05.1999. СЪДБИ, ЛИЧНОСТИ... 

  Врабците посвикнаха с мен, не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохи от снощната ми вечеря. Оченцата им блестят като мъниста любопитно, ама и крадливо. Котаракът ми... и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, сниши се, припълзи, отскочи рязко, леко, но не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Гладен е за месо, а не му спори с врабците. Израснахме като поколение от аквариум. Дават ли ни – вземаме; не ни ли дадат – роптаем, и пак чакаме наготово. Няма как да настигна баща ми: че е бил в най-голямата касапница, във Втората световна война. Моите... то са малки войни. А дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Ние сме царе в собствения живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, па после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй... За калугеровския корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните наши калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прадядо ми Ангел. Голям, як род били Керемидовите. Не случайно този човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата Мария подир посичането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече не се е омъжвала, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните ми хлапашки години. Изправя се пред дворната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е! Бабо-лельо Миче-е!" И тъй, докато не излезе от дъното на двора им сестрата на дядо ми Борис, или мъжът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла, а синджирът й бе вързан с халка за телта, провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, пък те имаха черничеви дървета, лаком бях по тия сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци на площадчето срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми, както си седеше, веднъж като за показ сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесла, друго нямаше през това време в ръцете му. Направо факир!

  Синът на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, по-заможни хора, биволари, и задигнал гъската, която се варяла в тенджерата им, па на всичкото отгоре пъхнал цървул да се вари. Бил към двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, кога свършил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, но му лепнали прякора. Този Ненко е роден в края на 1875 г. Издъхва в 1912 г. като доброволец във войната. Разболял се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или покрай Мраморно море. Там е и заровен незнайно къде. Бил 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете рожби: 12-годишния Борис, и по-малката му сестра Мария, кръстена на някогашната хубавица от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща. За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно голям, сам се отделя от своите и първо дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми. Уж дядо я открадва, ама било нагласено тъй, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на клания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-голяма от младоженика. "Нито един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – рече леля ми Виолета. – Дядо ти беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, и бая невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал авантюра с някаква мома; иначе дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, което не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не "тате", ами "Дъртия". Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм дори и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени вече щерки.

  За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, а помашки орди откъм Смолянския край се спуснали като вълчи глутници, разграбили, запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната Османска армия, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото семейство, от рода – когото сварили, а за невръстното се застъпил бездетен някой си турчин. Рекъл: "Невръстно е, каква вина има!" и го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с фурми, маслини, портокали, мандарини. Като става двайсетгодишен този Гьорги, турчинът му открил: "Не сме ти ние истинските родители, твоите са долу по къра, в перущенските лозя заровени".

  Гълъб и Невена, само че по турски, се казвали този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо х.Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тези преведени в българската им версия имена. По-големият – Гълъб, е раждан около 1896 г. После се пръкнали Невена, раждана в 1899 г., и най-малкото – Цвета, родена около 1904 г. Невестата на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което мен доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била към пет години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена 1876-1877 г. Голяма била любовта помежду Георги и Спаса (прабаба ми), много си се погаждали и бързо наново се замогнали. "Помня – каза леля, – мама разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци от Турция, дето въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланяла да даде голямата си щерка на дядо ми, 16-17-годишен, рекла, че бил фукара – сиромах, демек недостоен.

  Кога починал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и само за десетина дни свършил. Употребявал говоримия гръцки и турски, и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия: да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си деца, но друг мъж стопанин не подирила. Силен ще да й е бил споменът от честития живот с рано поминалия се неин съпруг. От Перущица не излязла. Там е и заровена, при костите на мъжа си.

  Първородният Гълъб си взема за жена леко момиче. Опитвали да го разубедят, а той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръща: "Тази ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ви ща аз приказките, аз сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена си, която – казват – наистина била силно привързана към него. Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка и мъдра Невена и 17-годишният своенравен щур и зъл Борис. Шест години били бездетни тези две полудеца-полумладежи, в 1923 г. се появява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред исторически причини и обстоятелства загиват милиони селяни. Нарекли рядко красивата синеока и руса щерка Вяра. Била сръчна, приветлива... Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, възможно е и да е истина. Вяра залинява от уплах 17-годишна. Изплашили я до смърт пощръклели биволета, когато се връщала една надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него е бил готов да се вслуша непокорният ми дядо Борис, защото по-късно същият Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го да купува плодна земя и да я обработва: зеленчукови градини, лозя, а не да се ограничава само с колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица.

  И се наредили петте им дечурлига, четири дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите здраво поемат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над своите бивши помощници в изкачването му към лидерския пост в партията.

  Присъства на този странен разговор с леля ми сестра ми Ели. Когато излизахме от Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве невръстното момченце от дръвника, сега нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко случайно наглед, колко обвито в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, душманите затрили рода, а ето – бездетен някакъв си мюсюлманин се явява сред сечта, спрял ръката, посегнала да бастисва: "Стой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава като свой син. Въвел го в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен... а пък на двайсетата година дръпнал го настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, ала други са ти тебе родителите". Не личи да го е делил от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да стане. Иначе защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам – великодушие да е, забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали цветуща, с велико самочувствие и царстваща над съседните бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мърша подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите, може би още светят нощем из онези чудесни лозя? Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките войни помежду ни не побеляват косите, не треперят ръцете, не се потят дланите ни, не носим рани и нямаме трагично загинали! Където съм, там е интересно! Докато се яви онази Чипоносата. Метър и половина на метър – толкова земица стига за един труп, т.е. мощите, тленното, онова, което гние. И после какво остава, къде са героическата поза, лудостта и романтиката, лакомията и любовните авантюри, егоизмът и идеалите, страданията по глупости и бесовете? Когато вече беряла душа баба ми Вена се вкопчила с всичката си мъждукаща силица, с двете си ръце в мазолестата длан на своя неверен съпруг, на дядо ми, и шептяла, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб двамата харно си живеем".

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане малко по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Събрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си! Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Но сега, скъпи мои, животът пулсира, изпълва ни с мечти, планове и тревоги, с нетърпение, с жажда, глад и суета от всякакъв характер. Толкова е готино и интересно, толкова е хубаво да се живее подредено, чисто, спретнато, с обич!

  Как утринно свежо ние, родените подир кървавата касапница и затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата си неопитност... как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тук, от мен!
**

  Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или да си озлобен човек. Как иначе да отделя чудесното от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с всички показни атрибути на партийната насилена естетика и светоглед! С такъв деен патос са заредени купища българска нефелна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос, вместо да ми изглежда отвратителен, смешен – ме изпълва с горчивина за поругания горд човек от село Добромирка, окръг Габровски. Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две говори за врагове, за битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад" (вж. поемата му "Родина" от 1953-1954 г.). И дали не е вече време да заговорим за гаврата над Българското изкуство? Ужасно е да си представиш как канцеларски плъхове, убоги душици яхали творци от класа.

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!


Писал го е на 26 април 1959 г., в нощта преди да си сложи край на живота. Ето друго, писано пак в същия онзи трагичен за националната ни Българска поезия час:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!


  Горкият Пеньо Пенев! И като си помисля с каква велика стръв ни навират в очите неразбираема за простосмъртния читател "висока литература", вече не знам какво да мисля. Изпедерастиха ни се поетите или нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за много специални ценители дълбока, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан модна "трудна лирика".***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 avg. 2020

Илюстрации:
- Тайнствата на човешкия дух са от други измерения.
- По-наивни и прости ли са били от нас предците ни? 
___
* На този адрес в Пазарджик днес има скучен панелен жилищен блок.

** Трийсет години рушат, разграбват и разпродават построеното от българите, и няма насита тази алчност и това невежество!
*** Последните две изречения добавих днес, 20.ІХ.2006 г. Бел.м., tisss.