Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 7 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

 Не спирай това, което си отива, не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.*

  23.01.2002.

  Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил". Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи, пари, удобства ли са ми нужни, за да разбера колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.

    - - - -

  Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

  – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

  – Имам учебен час – казвам, – а после... после Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

  – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

  – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

  – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

  Когато след дванайсет заради дежурната тук оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

  – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

  – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

  И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои там, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност. Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но това вече не е завладяващата ме сексуална тръпка, а съзерцателно, сладостно и спокойно чувство на лекота. Ала все пак, на дъното на този кладенец в сребристо лъщи доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена аз винаги ще я обичам; каквото и да ми се случва оттук-нататък, ще я обичам; обаче не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и ужасно близък на сърце човек: от него нищо не желаеш освен от време на време да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че му спори в живота.

  А бих ли се жертвал за него?! Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! Леле, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си, уравновесен, здраво стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и омерзение, заповядва: Не позволявай сантименталност да те завладее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо! Какво ти е виновна тази жена, не виждаш ли колко и тя е раздвоена, на косъм ви се крепи връзката; то всъщност, каква ли връзка е вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, може би никога вече няма да срещнеш Любов. И какво друго ти остава, освен случайни авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

  Не съм се гласял за съпружески живот. Като съпруг, мислел съм си, ще съм, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, но все още ми налютява от изневерите на някогашната ми съпруга
**, не си пожелавам да изпадам в положение на рогоносец. Но как ли се обяснява такова опасение точно на момичето, което обичаш! И струва ли си да се обяснява, че много отдавна не вярвам в кристално чистата съпружеска вярност и привързаност, и че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

  А дали не съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

  Телефонът ми все така не работи и този факт ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният ти приятел съвсем неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го силно зависим от собствените му, вдигнали се от дъното на съзнанието му страсти и бесове.

  Но това е и Адът на сътворението, Мрак и Хаос, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентирите си за космоса в душата, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се уж в собствените си представи като опитни ловци, но в действителност чаровната Евина щерка вече ни е омотала в тънките си мрежи и си играе със самците й наоколо като с боричкащи се в нозете й гладни палета.

  Преди години мила, суетна хубавелка, Антония, заливайки се в смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на товарно говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром" Близнаков, от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как му наредила да коленичи на четири крака, принудила го да пълзи и го разхождала по персийския килим на луксозния му шефски кабинет.

  – Гледа ме като кученце. Накарах го весело да ми джафка, вдигнал лапички пред гърди. Защо ли! Гонеше го мерак да си легнем; а му бях в лапите, бях му някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.
  Седим в полутъмната мърлява кухничка на първия етаж в неособено луксозното жилище на родителите й на Антония. На масата бе извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътем от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня, червено вино беше, всеки случай, но докато описвам тази авантюра, пак миризма на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме удря в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. Та затова май и нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония сама всичко развали, въпреки че и аз бях точил зъби по нея; но нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и в тревожната атмосфера на същия този местен пловдивски завод "Елпром", и внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше пращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по местното Радио Пловдив, за да ме съди. За този инж. Близнаков майка ми бе споменавала неведнъж у дома, че е властен, ужасно властен – крещи на работничките, заплашва ги, въвел военна дисциплина, гък не смеят да му кажат.
    - - - -

  Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно неговата любима е ангел небесен? Има ли интрига на суетния ни свят, в основата на която да не лежи някоя интелигентна, някоя Хубава Елена, заради която мъжете водим десетгодишните си Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкавото, разкаляно от женските капризи Поле на честта. Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях ми е думата. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Може би някой ден и за това ще разкажа, но това е друга тема, друг мотив от симфонията на живота. Вярно ли е, че жената има цена, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи дел Тобозо, че мъжете в отрязък от живота си ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и изведнъж сме усетили в слабините си колко много ни е нужна женска плът. От друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

  Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се в копринените ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на каишка, докато бедняците тръпнат дори от сянката му заради огромната власт, с която разполага.


  Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 8 dec. 2019
___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/

** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

…те избират най-прекия път към целта и се фокусират върху онова, което е пред тях, докато мъжете по правило виждаме доста по-надалече. Жените са по-трезви в преценката си и не виждат неща, които всъщност ги няма там, докато ние, особено когато страстите ни са разпалени, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват…*

  19.01.2002. 

  Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50. Струва ми се, че изразява и мои си грижи: "Но клетата Клемънт може да почака, пък и тя всъщност няма друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже". В моя случай "Клемънт" е двадесет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма на смирение, бащинско едва ли не; знам; че не е тъй, знам – смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не виждам в тази тиха "битка на волите". Винаги ли виждаме в неизгодна позиция замълчалия?!

  Казвам си: Не ме интересува Re.; всъщност, безразлично ми е какво става с нея и около нея; интересът ми е към това как ще си променя живота, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм заобикалял, странял съм от тях и не съм им желал компанията, нито сладостите вследствие помощта им. Е, сега ми влезе в ума един от точно тези нахакани слуги на успеха. Какъв ти дух, Боже мой, нима този тип хора не ми е попрището, обектът за изследване? И тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме. Но ще има да почака за истинско сражение; познавам се откъм тази страна в неприятни ситуации – струва ми се, дълго ще кървя, ще се настройвам и най-неочаквано ще предприема онова, което и мен самия ще изненада.

  Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и перца; по клоните на липата ми се наредили като орехчета върху Коледна елха, а едничък, кацнал върху парапета на балкончето ми, върти оченца като крадлив циганин, чака трошици.

    - - - -

  Класическият любовен триъгълник, ами това ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома. Че защо не, мисля си – излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е – не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! А не бих отказал. Хм! Какво искам всъщност?

  Може би ме вълнува ловуването за точно този досегашен сексуален партньор, ама вече не върху познатия досега терен и лична собственост, притежание, а за умна, интелигентна жена, която очевидно принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само от моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но нещата вече стоят по друг начин: не аз, а той е нахълталият в завладяното от мен пространство или територия; появи се с претенции и самоувереност като господар на положението. Щом той бил плащал, щом поемал ангажименти, главоболия, разноски около тази жена, според думите му (които тя мимоходом спомена), то да значи оттук-нататък той щял да дърпа конците, да поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

  Домашният ми телефон звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Насреща ми е, обажда се по-малката двете ми самостоятелни вече дъщери, да ми каже, че утре ще ми гостува.

  21.01.2002. 

  Човекът е много самотна вселена.

  22.01.2002. 

  Двете й среднощни послания, изписани върху джиесема: "Благодаря ти от името на малкия! Благодаря и от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че беше с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22 януари). Малкият навършва първите си седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тази жена, и колкото и да се стремя да се отдалеча физически, а и от мислите си да я отскубна, толкова повече ми липсва! И не ми помага особено да я забравя. Като че опасен фронт дели тя с онази част от мен самия, която воюва със самолюбието ми на мъж. Защо са ми сантименталности точно сега? 

  Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Отначало не знам, че е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

  – Здравей! – гърбом към нея.

  – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците – обръщам се, показвам й: – Гледай какъв разкошен химикал с логото на фирмата им ми подари дъщеря ми.

  – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръце.

  – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

  – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

  Казвам й, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди куп години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря, говоря, говоря... Понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близо е насреща ми. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем е благосклонна, хем като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

  Тръгвам си от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам за довиждане.

  Излиза подире ми. Вървим по килимената пътека посред фоайето на сградата и насреща ни се задава червенокосо момиче, нова колежка от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая и все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си и се моля: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам точно сега да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, ала по медицински угрижена за мен. Дали ако влезе, ще се удържа да не я прегръщам, галя, целувам?

  ...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и капризната млада самка, която ловува. Май че лично я приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на бодигарда (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски) със зноен, хем с много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го, и не само от нея, че откривала у мен излъчването на актьора във филма, точно сега, в празничната за хлапенцето й вечер, ми се ще здраво да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

  Разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти основната мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни Хюстън. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019

Илюстрации:
- Младият Артур Шопенхауер, немски философ (1788-1860);
- Зима в Родопите – любимо място за жителите на Пловдив.
–––
* Най-известното произведение на Шопенхауер е "Светът като воля и представа". Развива философията на Имануел Кант (1724-1804) относно начина, по които преживяваме нещата от живота. Неговата критика за Кант, оригинални решения на проблемите в битието на човека и пояснение за границите на човешкото познание са сред най-значимите му постижения. Метафизичната му теория е основа на негови трактати върху психологията, естетиката, етиката и политиката, и извор на вдъхновение за творци като Фридрих Ницше, Рихард Вагнер, Лудвиг Витгенщайн, Зигмунд Фройд и др. Фрагментът е взет от есето "За жените" на Шопенхауер, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.

петък, 6 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)
  
  Иногда теряешь какие-то вещи, а потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь... и тоже получаешь какое-то облегчение, что-ли! Как в детстве хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное.*

  16.01.2002. 

  Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с подтекст. Ето първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се или неслучващото се наоколо и у мен. Като описвам своето, смятам, че описвам вероятност това да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели, а и случайни познати. В известен смисъл литературата е нарцистично занятие: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, като сбираш печал, според древната сентенция**, и опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш грешния ни свят. Създаваш си изискана компания от мъдреци и простосмъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено и – доколкото ти е възможно, добронамерено.

  А какво ли ще речете за "удоволствието" да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13, цит.съч.:
"При храната и напитките, както и много други (но не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". От стр. 29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава, виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощ. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове у мен. Не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил; а стоях като скалист остров сред внезапно разбушувалото се море и опитвах външно, поне доколкото ми е възможно, да не показвам болка или изненада. Предателството като да възприех за най-нормална част от живота, макар съвсем да не смятам, че е така. Любовта винаги ще си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на монетата: край всеки Христос неизбежна е вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно, се случва, за съжаление. Но да жалим Иисус ли?!

  Грешат онези, които с телени заграждения и настървени песове охраняват зорко своята любов. То не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи, ах, какви дарове, какви компенсации очакват милите в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и отварящи се хоризонти. Който се е страхувал от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвинявате предателя? Като че още никой досега и не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на негово място! Много добри доводи си измисля той и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си как ще избяга! Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал, как отведнъж животът му се подредил.

  За да се случи, застигналата ни изневяра дълго е узрявала в недоизреченото или в премълчаното. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв голям недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал си за повече любов, а може би повече изгоди. Но любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно – или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира пак сам. Така сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Не забравяй, семенцето на предателството винаги дебне някъде наблизо, без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно би трябвало да ти се случат. Почти не виждам как на теб точно този разкош ще ти се размине. Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите кумири, блянове, копнежи, за да те освободи от Миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, стръв годините, които ти предстоят. Не стой вкопан в себе си, излез, животът е пред теб, животът те иска!

    - - - -

  Отбих се за малко преди обяд в училище. Някой сякаш ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме си с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" И тръгна към третия етаж, при домакинката на училището; остави ме сам, както се изрази, да пазя библиотеката.

  И тъй, седя, отпивам от кафенцето, прелистям разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозете си върху бюрцето. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам. Предположих, че е дошла тук с Новичкия, и не съм се излъгал.

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя на пръсти, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  Отвръщам:

  – Смятам, така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

  Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в онзи батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече ми. Имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.

  Записвам тези реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.


  17.01.2002.
     
  Отговорих на късото съобщение: "Тъкмо описах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се веднага по стационарния ми телефон; говорихме – много повече говори тя. Беше в настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчилка: за това колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се движи като ротор, като центрофуга в и около себе си и да върти купища хора наоколо; за транзисторен касетофон, който съм обмислял да подаря за рождения ден на петгодишния й син, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце, ще да е любител на техниката и бързичко ще го разпарчетоса това касетофонче да разбере кой вътре пее, кой говори. И тя рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин добре да ги наместя. – И разни други такива. – Значи, че вчера сме се видели, го смяташ за преживяване?! – чуди ми се.

  – Ами да, коте.

  – Мислех, че не искаш да ме виждаш, бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А този джиесем у мен за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш? Все си казвам: Re. ще звънне, поне някакво там пиук-пиук, ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам! Така ли?

  – Да, коте!

  Споменах, че съм си купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Сигурно си си казал: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

    - - - -

  Тази сутрин след осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам някакво почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка и капризна работа. Ще си имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна вечерните си записки с изречение, с което приключвам за днес: "Нищо ми няма, но плесницата, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, продължава да отеква наоколо".

  18.01.2002.

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти – купих сакса и гарнитурата за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек, свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните, очукани и разбрицани стари коли по булевардите на моя Пловдив излъчват печал. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото. В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на града за мен си беше цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните с преспи сняг подгизнали от влагата и студа дървета с провисналите им до земята клони, оглеждах къщите, занемарените дворчета, уличните помияри край някой контейнер за боклук и котките, със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците, старец, който с бастунче едва-едва пристъпя от страх да не се подхлъзне, дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мен зяпах как за ръка тегли млада жена към сергия с портокали: "Само един, мамо, моля ти се, виж какви са големи и хубави!"

  Наблюдавах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях по-дълбочките локви от кал и сняг или храбро прецапвах през тях. И всичко това ми доставяше онова, като че доскоро забравено, удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено сериозна причина, а просто затова че съм жив, че още не са ми се надули и нагнояли сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя голям шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

  Следва

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019
___
* От рус.: Понякога губиш някакви вещи, а после случайно ги откриваш и си много радостен за това. Понякога нещо специално изхвърляш… и също получаваш известно облекчение като че ли? Като в детството, ще ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която, мислиш си, ще ти послужи.
** Който трупа познания, трупа тъга! Бел.м., tisss.

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

  През 1912 г. Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния Давос, швейцарски курорт, където жена му се лекува от белодробно заболяване. В плен на влажното и студено време, самият той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност се обръща за преглед към управителя на клиниката. Лекарят установява тутакси някакво болно място в бронхите на писателя и го уверява, че би постъпил разумно, ако остане в планината поне половин година на лечение. Томас Ман не се поддава на изкушението да се откъсне, макар и временно, от живота там долу – "в равнината", решава да опише обаче преживяното в разказ, като един вид забавна лековата история, успоредна на трагичната му новела "Смърт във Венеция", като представи проблема за смъртта в пародийно-иронична светлина. 

  През следващите дванадесет години от началния замисъл се ражда огромният му философски роман "Вълшебната планина". Причина за разрастването на сюжета е Световната война*, предизвикала основни промени в отношението на автора към света и човека, преосмисляне на политическите и естетическите му позиции, които вече е представил в студията си "Размишление на аполитичния". Подобно на своя автор, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни "Бергхоф". Дошъл е да посети болния си братовчед и поне три седмици да си отдъхне, преди да заеме длъжност в хамбургска корабостроителница; оплетен от интригите на безжизнения болнав свят на санаториума обаче, сам се разболява и се отчуждава от реалния живот. 

  Изпълнен с младежка наивност, Ханс проявява талант на пациент – поддава се на всякакви терапии, а и на педагогическите усилия на трима самозвани възпитатели. Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини – внук на революционер, син на учен-хуманист, който себе си нарича homo humanus (човечен човек) и преценява всичко случващо се от гледна точка на активния хуманизъм. Заклет индивидуалист и рационалист, Сетембрини се обявява срещу втория наставник на младия човек – дребничкия по ръст йезуит Лео Нафта, предтеча на европейския тоталитаризъм от ХХ в., който себе си назовава homo dei (божи човек), а насилието, жестокостта и подчинението на човешката личност смята за неотменни начала в политическото развитие на Европа и света. Трети учител или настоятел на младия Ханс Касторп, но не с проповеди, а с поведението си, е гигантът Питер Пеперкорн – грубиян, в чието присъствие всякакви интелектуални разговори губят смисъл.

  И тъй, под влияние на тези въздействия главният герой проумява, че към живота водят два пътя: един е обикновеният, прекият и кроткият път; другият минава през смъртта, но това е пътят на гения, и така стига до представата, че всяко по-висше здраве предварително трябва да е минало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова се грижи за умиращите – наглежда ги, носи им цветя, и тъй това му помага да се отнася спокойно към смъртта, т.е. да мисли за смъртта като за част от живота и школа на живота. Този интерес у писателя и литературния му герой към патологичното и смъртта има преди всичко духовен характер; затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс се влюбва безнадеждно в Клавдия Шоша – пациентката с руско потекло. От болестта тялото й е по-възбуждащо за него, а за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовта и общуването с болестта и смъртта, превръщат простоватата душа у младия мъж в сложен свят на прозрения. Ханс претърпява особено извисяване на личността, което – според автора Т. Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени авантюри, за каквито там долу, т.е. "в равнината", не би могъл дори и да сънува.

  Вълшебството на планината започва от това, че невинната триседмична почивка за него се превръща в седемгодишна одисея на духа. Постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се вече с житейската "философия на ведростта", която му дава неподозирана досега възможност да превъзмогва реалността чрез ирония и пародия. Това най-явно проличава в главата "Сняг", където, заблудил се в опасни висини, бълнува своя блян за Човека.

  Обитателите на "Вълшебната планина" са омаяни от непроменливостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуването, при което няма развитие, а е повторение на вече познати, отдавна изучени периоди от време. Така се създават условия за "херметичен самовъзпитателен процес", на който се подчинява героят, който – пребивавайки във "Вълшебната планина", вече напълно забравя за астрономическото и календарното време, а и за времето на собствения си живот.

  Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на нереалното, Ханс Касторп осъществява и своето пробуждане, излизане от състоянието на безвремие. Момент на пробуждане представлява кулминацията в романа, където следва и развръзката, или по-точно – осъзнаването за липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света, като единствено средство за съхранение в името на застрашените хуманни ценности.

  След Световната война, в процес на тежка мирогледна кризаТомас Ман стига до прозрението, че повече не бихме могли да живеем и творим както досега, и нарича романа "Вълшебната планина" повратна точка на своето творчество. Като във фокус тук са събрани и критично оценени всички духовни, световно-исторически, културно-философски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал в годините след войната. И така романът, от една страна, представлява равносметка на епохата, понеже рисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче, това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за тема "чистото време" във философски, психологически и метафоричен аспект. Замисълът на романа се осъществява чрез особена музикална техника, която създава усещане именно за "кръгово време", за вечно настояще. Ханс Касторп изминава дълъг път на самообразоване, изпъстрен с множество приключения, ала се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дълбините на съзнанието и своята психика. "Вълшебната планина" се нарежда сред немските образователни романи, чийто първообраз е Гьотевият роман "Вилхелм Майстер".

  Томас Ман насочва вниманието ни към проблематичността, но и към изгубената образователна стойност на Европейската културна традиция, подсказва ни, че тя повече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Романът е послание към бъдещите дни, и макар героят да изчезва от погледа ни сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил вътрешното си "извисяване" и пътят му е определен. Т. Ман определя романа си като книга за идейното отричане от множество опасни склонности, обаяния и изкушения, книга за сбогуването и за необходимостта от вътрешното самодисциплиниране на личността.**

  Редакция на автентичния първоизточник: tisss

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2019

Илюстрации:
Грубиянът Питер Пеперкорн, тип от епохата между войните;
Авторът на "Вълшебната планина" сред своите почитатели. 
–––
* Има се предвид Първата световна война.
**Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%88%D0%B5%D0%B1%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0 Бел.м., tisss.