Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 18 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (66.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (66.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  22.05.1999.
  Нещо подобно, пак крясъци "Вън! Вън" и "Напусни ми кабинетя!" лично и мен ми се случи, когато – десетокласник вече в тукашната ни гимназия "Георги Димитров", придружавах майка ми пазарджиклийката при посещението в някогашната приемна на Градския комитет на БеКаПе, която се намираше на улица "Васил Марков" № 5, в същата сграда, където се помещаваше и официалната част на партийния вестник всекидневника "Отечествен глас". Майка ми се противеше: явно й е било неудобно да я чуя как моли някакъв чиновник за нещо, дето не само по закон, но се разбира и от само себе си. Аз обаче, след като си бях виждал поне десетина пъти името под репортажи, фейлетони, къси разкази и интервюта, все ученически работи от 1963–1964 г. нататък в пловдивските два вестника – в същия партиен "Отечествен глас" и в младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става този номер: някого да убедиш в твоето си право. И значи, ето ни с майка в четвъртък, в приемния ден, висим час-два пред тапицирана с яркочервена изкуствена кожа порта, очакваме си реда сред десетина пловдивчани, хора на възраст и с угрижен вид, и всеки стиснал свитък или папчица с документи.

  Дочакахме си ний реда, влизаме; майка ми обяснява нашия случай. Купили бяха на изплащане първия етаж от единствената триетажна къща срещу "Свети Георги", черквата в Мараша*; но имаше наематели в две от трите стаи, и не се съгласяваха да ги заменят с двете стаи, където живеехме под наем, на улица "Люлебургаз" 17**. Замяната бе повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от татко, за да освободят жилището. Използваха, па и дебело подчертаваха, че не са случайни, а са хора с връзки и влияние не само в квартала. Бяха домоуправители, отговаряха за населяващите двайсетина къщи наоколо, активисти в ОФ-е, партийци и прочие. Искали си милите 1500 лева на ръка, около шестнайсет месечни заплати на татко в ДИП "Напредък", харесали си холовия шкаф, изящната холова масичка и червения плюшен диван – все вещи, които баща ми беше правил с мерак като за нас и много се гордееше, че и ние вече ще можем да си посрещаме гости. Милият! Той бе почти склонен да им хариже изработените с мерак мебели, но майка ми настръхна: "Как тъй бе, Кинчо! Ами това е изнудване". Така започнаха нейните митарства, нейното ходене по мъките. И не само нейните. На два пъти нахъсана компания подпийнали мъже ги бяха пердашили в дворчето на същата тази къща на улица "Янко Сакъзов", та се връщали насинени, изподрани, натъртени оттам. Ама тогава (1965-1967 г.) бях войник край Хасково, нямало как да зная, а те лъжели сестричката ми, срам ги било да кажат жалката истина – че три махленски пияндета в Мараша им правили засада, начело с около 45-годишния бай Слави, треньор на гребците от местното Дружество по кану-каяк "Марица" край Гребната база. Радослав – мераклията за тапицирания с червена белгийска дамаска холов диван!

  Този асъл Гордиев възел се разплете около година и половина по-късно, когато – войник в отпуск по награда след състезания по бокс в един от хангарите на старото пловдивско летище, запасах големия кухненски нож на кръста и ходех с този нож не като собственик, а като терорист в нашата си къща, въртях се пред очите на същата компания от побойници, които редовно си правеха следобедните запои в дворчето. Единият от тях, 30-годишният Митко, бе каменар: с месеци чукаше камъни в кариера горе в Родопите, където грубо оформял творенията на известен скулптор. Там спях през онова лято – в избата с паяците колкото палеца ми, там за първи път открих да щъкат между дъските полупрозрачни кафяви скорпиони. Нарочно се размотавах по дворчето, когато компанията на онези трима*** си правеше следобедните запои с ракия и мешена салатка. Плодни дръвчета купих от пазара и посадих череша, слива и круша. Подрязах голямата асма с лозарска ножица, докато побойниците пляскаха карти покрай същата лоза, смучеха ракия и мрачно ме следяха зорко изпод вежди. Демонстрирах, за да ги изкуша да ми посегнат, ама не ми посегнаха. Щура работа!

  Не знам какво ги е спирало. Все пак на два пъти бай Слави ми прави засада. Не успя синчето му да ме прихване изотзад за рамене, та бих шамари – не, не на Бай Слави, треньора на гребците от "Марица" Радослав Незнамкой си, ами на жена му, изключително злобно същество****, че ми се изхрачи в лицето, а пък преди това за малко да ме убие: зафучи по мен масивен стъклен пепелник, който се разби върху стената зад гърба ми. Та й бих шамари пред един от тримата й сина и ошашавения от изненада висок жилест Бай Слави, именно край мечтания от тях червен плюшен диван; втория път обаче, след като данданията се изтърколи и пренесе на улицата срещу черквата, пред стотина съседи, чакащи да изкарат хляба от фурната. За късо време местните хора ме виждали като Робин Худ, защитник на честта. Същия ден по обяд изнудвачите пратиха бележка по Живка – двайсетинагодишната му щерка на адвоката, построил къщата и побързал да издъхне, Васил Крумов***** – юрист и автор на сборник разкази за българите от Родопския край. "Елате да се разберем кога ще изнасяме багажа", написано с разкривен почерк върху амбалажна хартия.

  Само че това е година и половина по-късно. А сега? Сега си стояхме мирно пред човека зад бюрото. Какво му е говорила майка, па какво й отвърнал човекът, ми е избледняло. Помня, онзи рече нещо рязко, в смисъл: кого черните, че ви изнудвал, онези хора не са случайни, вървете, отдето сте дошли, и си натискайте парцалите! Такива му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – към майка ми: "Кажете на момчето да си излезе. Нямам аз работа с него!" И... ами не излязох, докато не му рекох и аз нещо през зъби: Него защо са го посадили в тази канцелария, да брани мошениците ли? Че като се нервира този ми ти идиот! Като скочи, като се развика... Блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви като варен рак, пули се насреща ни, върти зъркели, ама си стои зад бюрото, не тръгва към нас. Крещи и сочи с показалец към вратата да напуснем кожената стая. Е, тръгнахме си. От средата на улица "Васил Марков" обаче се върнах да разбера с кого съм имал честта, да му прочета името, кой е този идиот. На излъсканата с пуцинг месингова табелка се мъдреше "Георги Алексиев".

  Минаха над двайсетина години, пътечките ми на вестникар и автор на текстове с претенция да са стихове и разкази се кръстосаха със същия този, дето ни крещеше на двамата с майка ми. Не знам той помни ли това, което аз помня. Видях го в друга светлина след онзи случай в приемната на ГК на БКП. Видях го, и като че ли имаше какво да харесам у него: имаше и за какво да му се възхитя, и да му посъчувствам дори! Ала спомените, особено когато са от години на романтична вяра в силата на Доброто, са жилави, с дълбоки корени и упорити като гробищен троскот. Знаете ли вий гробищния троскот? Борил съм се с троскота, вкоренил се в пръстта върху гроба на първия от харманлийските петима братя, "Бати Митко", та знам: корените на троскота стигат до седем метра дължина. Някога пробвах да си представя как тези корени просвредляват плътта и кокалите на мъртъвците, но и как пие ли, пие гробищната трева ужасната си сила от неуредените ни стари сметки. Не-е, не съм склонен да ти простя, скъпи Георги Алексиев******, колкото и добър автор да стана, един от най-добрите съвременни родни белетристи, които знам: със страхотен усет за трагизма у българина, мисля си, по-добър даже от превъзнасяния до небесата твой земляк Йордан Радичков!

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 fev. 2020

Илюстрации:
- Бунарджика 1965 г., селянчета от гимназията. 
- На сватбата в Мечкюр с Галя, май 1966 г.*******
___
* От старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, чието строителство приключва през 1908 г., 

когато Фердинанд се обявява за цар, а България – за царство, върху зида зад олтара има плоча с надпис, че там било скелето, дето е обесен д-р Васил Соколов, описан и в романа "Под игото".
** В къщата на бившия кмет на Цалапица Иван Фъргов, пречукан от нахъсани след Девети (ІХ.1944.) местни криминални типове.
*** Трийсетинагодишният Митко (Димитър) беше тогава съпруг на Дочка – дъщеря на най-възрастния от тримата побойници и пияндета – Иван Врачев, чийто брат, шушукаха, е важна клечка: генерал в София.
**** "Знаеш ли аз коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше тази набита като юмрук жена. Тосун бей през 1876 г. предвожда башибозушките орди за клането в Клисура; но това по-късно узнах. Тя обаче е знаела и като че ли целеше да ме сплаши с този факт. Може наистина да е внучка на известния ислямски главорез, но чудно ми е как внучката на Тосун бей става член на БКП при Народната власт.
******* Млад войник, пуснат 15 дни в отпуск за II място на Вътрешно-армейските състезания в състава на ПВО и ВВС по бокс, кат. "перо" (до 54 кг.). Бел.моя., tisss. 

понеделник, 17 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (65.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (65.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  16.05.1999., продължение
  Искаше да си има мебелна работилничка моят баща, така е. От 16-годишен, когато от неговото Харманли дошъл в Пловдив след двамата по-големи – Димитър (1909) и Атанас (1912), обикалял по дюкяните работа да си търси и се хванал чирак у местен арменец, някой си Ончо трупите на ръка да му разбичва. И оттогава засъбирал един по един дърводелски инструменти негови си. Това му била голямата красива мечта. Похващам ги тези сечива, част от бленуваната му работилница, и сърцето ме свива: неугледни, ужасно мизерни ми изглеждат пред лъскавите днешни приспособления в модерната мебелна инструментална екипировка! С мерак събирани оттук и оттам, от селските пазари или от оказионния магазин инструменти, така и не му влязоха в работа; поръждавели, груба направа, демодирани, първобитни сечива, днес могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство.

  По-късно баща ми продължил чиракуването при Радичев, в работилницата, която и днес е все там, със закнижени, потънали в паяжина прозорчета, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на "Гладстон" – една от улиците, баш на пъпа на Пловдив. Иван Радичев като зъл частник ощети баща ми, досвидели му се париците, та от дъжд на вятър вписвал полагащите се отчисления за осигурителни пенсионни вноски. Това обаче лъсна доста по-късно – когато тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, че благообразният, бял и пухкав като великденски козунак тарикат беше изял седем години от трудовия стаж на баща ми.

  Десетина години татко бе сред калфите на Радичев. Седемгодишен, помня, майка ме пращаше всеки ден да му нося обяда в работилницата. Чираците и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти тук? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това – ренде, а онова там е фукшванц". Често си биеха злобни шегички с едър циганин, който зиме и лете ходеше в раздърпан балтон; унижаваха го до такава степен, че и аз, седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им купува туй-онуй или да премете отвън на тротоара, и все недоволстваха, а зад гърба му се кикотеха. Попитах веднъж тримата майтапчии защо лъжат, че мангото им откраднал парите, разплаках се, че се гаврят с него. Идеше ми с юмруци да ги убия, та от яд се разплаках. Сълзичките ми се стичат по бузите, по брадичката, свил съм юмручета и крещя към татко: "А ти мълчиш, нали! Мълчиш... Що мълчиш, като се подиграват?"

  И майсторско свидетелство имаше той. В бронзирана "златна" рамка, зад стъкло. Седи си и сега навярно окачено преди хиляда години сякаш срещу отдавна спрелия тенекиен часовник с махало и два чугунени топуза увиснали там, в мазето на улица "Янко Сакъзов": ненужно, жалко, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че е доказал пред комисия умения за Майстор-занаятчия по мебелно столарство*. Ала никога, никога, никога не стана истински стопанин моя татко, "частник" – както се бе изразил със самочувствие онзи тъпанар, колегата от вестник "Комсомолска искра". Три пъти започва; и на три пъти дотърчаваха общинарите да запечатват татковата подредена бедняшка работилничка. Как да стане частник, като от основаването на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (местна мебелна фабрика), та до самата си смърт беше обвързан здраво с това социалистическо изобретение за превръщане на талантливия работлив българин в организиран трудещ се бедняк и пролетарий. Доносници, любезни съседи-партайци се грижеха някой да не изкриви партийната повеля; Панчовци-Манчовци вечните мекерета на всяка тъпа управа в България. О, как се големееха, как отвисоко се държаха доносниците и натегачите с нас, простолюдието! За тях ние бяхме безпартийна, политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който 22-годишен си бе рискувал живота за България, докато парвенютата шетали като герести петлета по улиците и площадите на Пловдив с червена лента на ръкава, крещели по митингите с юмрук над главата "Смърт" или "Да живей".

  Е-е-ех, Гьорги Петров, колко неплатени сметки имате ти, скъпи, и твоята Партия-ръководителка! Вярно, ситна подлост било онова твоето, но натрупала се е камара от такива дреболийки, с които са населени спомените на милиони обикновени хора в нашата България. Може би и ти сега се чувстваш омърсен – един от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на новите отродници, които леят лакърдии за прекрасното бъдеще пред нашата България. Къде? Отвъд хоризонта, разбира се. В нечий друг живот, когато ние отдавна няма да сме живи.

  Ако ние не формулираме желанията на този мълчалив многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да ги каже тези неща? Много им се ще на сините и червените функционери, все рожби на бившата БеКаПе, тази страница от Историята да бъде отмината непрочетена от младите поколения, ей тъй, да бъде забравена, в небитието да потъне. Има във властта такива, които бълват змии и гущери изобщо срещу комунизма, изобщо срещу бившата власт край хранилката с печените гозби и хайдушко веселие на богоизбраните висши партайци. Пък вече знам, че комунизъм изобщо няма. Комунизмът или соцът беше конкретна проява на съвсем конкретни персони, които внушаваха, че има Закони, но и закончета; че позволеното за едни, за мнозинството безпартийни или аполитични е строго забранено. Жилото на тази философия предстои да отстраняваме малко по малко, с любов и разбиране, много внимателно, много нежно от речта на познатите винаги разгневени фанатици. Да, в полето на нравствеността лицемерът-грандоман, Командир на щура идея за всеобщ разцвет, този хитрец няма къде да избяга, няма как да се отърве от собствените си грехове. Ще страдат, разбира се. Но помни, не бива да се горещим срещу фанатика. Както и да се кълне колко демократичен, смирен и добронамерен е, този нещастник на злостната конфронтация отново разчита. В пушилката, дирята на бивш доносник или мекере на управляващата партия се замита! А на тези т.нар. лидери, командири и командирчета, рано или късно, ще им се наложи пред безпристрастните спокойни очи на България да дават обяснения за лудешкото разграбване на всичко, което са могли да отмъкнат, разрушат, изнесат и разпродадат в годините на уж-демокрация.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 17 fev. 2020

Илюстрации:

- Площад Джумаята, Пловдив преди години. 
- Чирак при арменеца Ончо, ок. 1938-1940 г. 
–––
* Майсторско свидетелство – престижен документ за всеки занаятчия, за всеки уважаван еснаф от занаятчийската градска прослойка българи.
  Майсторското свидетелство на баща ми, издадено въз основа на изпит пред взискателна строга комисия от авторитетни членове на съответния еснаф и общинската управа в Царство България.
Бел.м., tisss.

неделя, 16 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (64.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (64.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  16.05.1999.
  Той е последният от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил, синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам нищичко за живота на тези двама мои баба и дядо освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми през зъби е процеждал, като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра, бъдещата моя женитба; казано обърнат, през рамо – ни похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой го знай какво се е разпищолил в онази негова Добруджа!"

  Били така бедни, че к
огато се родил най-малкият, съседите довели двама добре облечени мъж и жена, семейство бездетни от Бургас, да го осиновят. От едничкото ми ходене в родното му Харманли помня как, докато изпъваме шия с баща ми към мизерна едноетажна къщица с висок покрив в занемарено дворче с вече изсъхнали гергини, хората отвътре ни загледаха тревожно и той рече: "Хай да се махаме!" И се разбърза по улицата, по-далеч оттук. Постоях, преди да го догоня, като пробвах да си представя как са живели някогашните седмина Бояджиеви в онази тъжна къща.

  Ай, колко съм пляскал по реката посраните ти гащи на Улу дере! – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият през 1909 г., връстник на поета Никола Вапцаров, високият, белолик и строен Димитър, чичо Митко*. Татко му викаше Бате Митко, той бе първородният. Няколко пъти ги заварвам двамата да си бъбрят, по-точно казано, Бате Митко говори-говори-говори, а баща ми мълче и нещо си върши покрай дърводелския тезгях, пренарежда джунджуриите из десетина чекмеджета и тенекиени кутии с гайки и болтове. Като си помисля, и четиримата, без втория брат Дончо, който "много си падал по живота", че обичал шумните компании и си купил комплект барабани (барабанист бил), имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособления, инструменти, поддръжка или преустройване на какви ли не машинарии – мотоциклетни двигатели, шевни машини, дърводелски инструменти, кино-машини, електро-прибори. Сръчни, предприемчиви, родени само за да бъдат стопани, всеки в своя си дюкян да заляга с мерак и със занаятчийския си хъс и майсторлък.

  Вдигам те от тракийската пръст, мили татко, сантиментален ставам, изправиш ли се в мислите ми пред мен, мълчаливецо! Чак ми се реве заради теб; и ах, как стават тези работи, кому да обяснявам, че в тази твоя обикновеност и печална несрета си ми примерът, мярката ми за човеците и живота – хем кротък, хем рязко очертан, но доверчив, неспособен да се справя с хитреци и онази лицемерна измет от надменни тарикати и ловки изнудвачи. Майка ми пазарджиклийката търчеше да го оправя по разни канцеларии, току възнегодува: "А бе, Кинчо, като не знаеш как да им го кажеш, мълчи си!" Ето случай, когато изрече тези люти думи, а той я гледаше с ясносините си очи на лекокартечар от войната, без да мигне... Мерак му беше да иде година-две да работи в Либия. Познат някой му пуснал мухата – Либия, та Либия: като работиш някоя и друга годинка в Либия, току-виж уредил си борчовете, килими ще си купиш за вкъщи. Братовчедът Гошо, на Атанас – за мен Чичо Насо, синът, четири години в Бенгази беше строителен техник, и той превъзнасяше Либия. Та значи, приготви си баща ми молбата (майка ми му я съчини и написа всъщност) и тръгнаха двамата с нея от канцелария на канцелария, па и до София ходиха, че тук май нещо запецна, и онази мечтана и сънувана негова Либия взе да се топи като мираж в пустиня.

  От софийско някакво си там министерство му рекли: В Пловдив, Кириле, ти мътят водата, ний не те спираме, но там трябва да си оправиш бакиите, на местна почва. И се оказва, че тукашното окръжно МеВеРе** било категорично против. Нареждат се двамата с майка ми – а тя, кавгаджийска люта семка от два яки чорбаджийски рода: калугеровски и перущенски, пред парадния вход на Пловдивското окръжно МеВеРе. Пред дебелотапицираната кожена порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, сега си мълчи, хич се не обаждай. Остави аз да убедя човека. Отговаряй кратко, и то само ако те питат". Влизат. Чинно застават пред бюрото. А възпълен подполковник някакъв си плешив иззад бюрото папка дебела три пръста вади, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда с устни, сегиз-тогиз бърше си очилата и повдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, и когато отгърнал и последния лист на досието му, писано от хора на властта, с тенекиен глас изсъскал: "В чужбина ний само наши си хора изпращаме, сигурни хора. А кой си ти, какъв си й ти на тази държава, че теб да изпратим? Партийният секретар в квартала ти и другарите от ОФ-е черно на бяло са отбелязали, че си аполитичен. В кръводаряване и в почистване на градинки, при засаждане на дръвчета и цветя, в акциите за събиране на хартия и старо желязо как па ни веднъж не си се включил, в ни едно квартално мероприятие не си участвал! И сега се натискаш. А?! Що се натискаш!" – хванал да барабани с нокти по бюрото.

  Обадила се майка ми: "Ми дошъл си от фронта с Орден за храброст. Можем да ви донесем ордена да го видите". А на чешита с метални две петолъчки на пагоните, за небцето като да му залепнало онова негово "аполитичен"; аполитичен, та аполитичен, пък се и натиска. Дръпнал им той назидателно слово да си налягат партакешите. Либия ли! Каква Либия, драги? Бъди рахат, че не сме ти взели мярката. Либия не е хапка за всеки никаквец и самозванец! Либия ще видиш, ама през крив макарон. Рекла да се обади пак майка ми, но в онзи сюблимен момент татко, който дотук само попивал с очи тъпанара с пагоните на подполковник от МеВеРе, кротко се обърнал към нея и с гръб към канцелариста: "Надке, хай да си ходим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Това само рекъл, и настанало сякаш Второто пришествие. Че като скочил онзи ми ти шапкар, като се разкрещял: "Вън! Вън! Марш от кабинета ми!" Но те и без това вече презглава се юрнали към мраморното стълбище, докато онзи гърмял и трещял зад гърба им. Пак добре, че не наредил часовият на изхода да ги арестува! 

  Така загина още една твоя мечта, мили татко. Пак за работа се беше размечтал, та какво ли друго! Работата бе твоето щастие и твоят празник, твоята гордост на мъж, твоята веселба. Докато съседите наоколо живееха с труд, ама и с отдих – ходеха за риба, киснеха в кварталната кръчма да бистрят политика, напиваха се, сбиваха се, блъскаха белот, сантаси и табла, ходеха по мачовете на местните футболни отбори, враждуваха помежду си или се изтягаха в неделния ден, обзети от безделие, ти, мой мили, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, работилничката ти, ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини в твоята светая светих, та адвокатът от третия етаж над нас напереният Запрян Джонгов – когато се преселихме да живеем срещу черквата "Свети Георги" в Мараша*** не се стърпя веднъж и пред мен, татко, ти се скара: "Абе, Кириле! Какво пак си се заврял в тая изба като къртица? Все нещо режеш, стържеш, ковеш. Че какъв християнин си ти, нашите християнски празници не почиташ!" Зинах да му отвърна на набожния праведник, но баща ми ме тупна по гърба, та чак залитнах: "Не се разправяй!"
  Сприятелихме се сетне с този 75-годишен сербез адвокат. Бил в началните години след Девети (септ.1944) Голямото добрутро: "Ний – казва, двамата с Трайчо Костов ей тъй – както с теб сега, коляно до коляно сме си хортували, депутати в Народното събрание". Ударила ли го Народната власт на партайците, не го ли ударила, не ми е известно. Щом го оставили жив и се хвали, значи не го е ударила. Председател бил на адвокатската колегия в Пловдив след Девети. Кани ме да му гостувам в родното му Правище****. И не му отидох на гости в Правище. Че как да ида! Нали съм син на къртица, трябва да си знам дереджето и ролята в неговия свят. Пустият му Запрян!

 Аполитичен – страшновата дума. Хем бая съдържателна. Този етикет партийците лепяха на всеки, който не беше склонен да им се мазни, не се изказва пламенно по събрания и агитки, раболепно не кърши глава и кръст, не пъчи гърди, не квака по митингите с "Да живей" и "Ура", не съчинява скришом доноси за комшията, не маже с четка баданарка лозунги по къщи и дувари за славната борба с империализма, не скандира по площадите, не се натиска в първата редица да носи байрака, не слухти иззад черковната ограда по Голямата Богородица, по Великден и Коледа да запише в информацията си до МеВеРе кой палил свещи, кой се кръстил пред иконите, нито се натиска пръв авер на местния деребей да стане, не се натяга в мероприятията на низовата ОФ-организация или в първичната партийна организация на БеКаПе, не се горещи, не ръкомаха бурно, не вири показалец към тавана. Години по-късно, есента на 1980 г., когато след изгонването от вестника онези същите, дето ме уволниха, ми предложиха да се заема на обществени начала (без заплащане) с кварталното ОФ-е, на едва-що застрояващия се краен квартал на Пловдив Изгрев, хич не се и колебах, рекох на майка и татко: трябва да й узная аз механизма на дяволската тази машина отвътре как действа, как се движи.

  Така геройски загина и доста приветлив и сдържан на вид колега от местния ни някогашен младежки седмичник, доскоро заместник-главен редактор на може би най-високотиражния в цяла Южна България ежедневник пловдивския "Марица". Бившият на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Но една нощ в старата печатница на улица "Кракра" 11 по време на дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния заместник-главен на "Комсомолска искра": "А бре, Гошо, едно момче от нашата черга имаме при вас, какво тъй сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате?" А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, меко ги посъветвал: "Че какъв ви е на вас Жоро Бояджиев! На Бояджиев баща му частник".
   
 Туй то, частник! – етикет в устата на верен човек, който по онова време ни пишеше досиетата във вестника. И Митето, като ми препредава какво им рекъл Гошо Петров от Кичук Париж, угрижен вече не толкова за мен, колкото за себе си, не пропусна да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали! Ний фактически нищо не знаем".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 16 fev. 2020

Илюстрации:
- моят баща по Главната на Пловдив, лятото на 1944 г.; 
- Георги Петров (1944) г., бивш зам.главен редактор***** .
____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Това NSU и бял акордеон "Ноner" бяха единственото му ценно имущество на пришелец в този град.
** Пловдив ми е роден град, но не 
знам по-печално Царство на посредствеността с местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; чантаджия зовяхме единствения в махалата чиновник, който просто се отличаваше с масивните си рогови очила; със завист проследявахме как с пружинираща походка върви по улицата с издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, но ние, махленските босоноги хлапаци, си представяхме документи, документи, документи, много документи, нещо опасно според представите ни на деца на най-обикновени бедняци от махалицата, населена от пришълци в подножието на Джендем тепе и ограничена от Пещерско шосе
*** Един от най-старите райони на Пловдив, между река Марица и Бунарджика.