Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 12 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (581.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (581.)

Начало на Голямото завещание от 1972 година

Самоуверен глупак и кръгъл наивник, някой си Георги К. Бояджиев,
роден на 7 август 1947 г. едва час преди полунощ от студентка в местния учителски институт, забременяла от влюбен прохождащ чирак в частна мебелна работилница,
написа по свой каприз 122 ле-та* и десетина балади, като следваше стила и примери от достойния живот на сеньор Франсоа дьо Лож или дьо Монкорбие, по-известен на света като отмъстителния поет побойник Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж.

І

На двадесет и четири лета
и с още жълто край устата, 
след пристъпи на глупостта
открехвам най-подир вратата –
с досада да прогоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я ухилен, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
с редица примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
ала на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живях си кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
ала омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света;
желал бих някоя врата
да натроша със здрав ритник.
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой зъл език –
ти дълго беше плах и тих,
печален като мъченик;
но за да бъде всичко шик,
тъй както дръзкият Вийон
да изкрещим: Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя с циничен жест
с онези мамещи бедра,
пропаднал в Пъкъла без вест,
да знам, че бил съм аз докрай.
О мой божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад.
Но можеш ли да върнеш Нил?



Не ни се връща нищо тук
и споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
от август няма по-мъглив,
мъртвеца слави като жив,
най-живия полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството пък – на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на Миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за вълната пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те всъщност пеят за жената.

VІІІ

За скръб и щастие, ще кажа,
прегръщал съм се тук и там,
целуваха ме устни влажни,
но влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвах си от страст, от срам, 
обаче с огъня играех –
готов уж цял да се раздам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Обръгнал в купища вини,
не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
щом кротичко вали снегът;
но зъзнещ, без пари, в тъга,
скърбя за всеки минал ден.
Каквото казах досега,
ще ви го кажат и след мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
та нека цял живот я гонят.
Дори сълзичка да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа, нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 maj 2021

Илюстрации:
- Август 1972 г., м. Юндола; снимка, правена от баща ми.
- За скръб и щастие, ще кажа – целувал съм се тук и там.
–––
* Ле – осмостишие, заимствано от едноименната поема на Фр. Вийон. Бел.м., tisss.

вторник, 11 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (580.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (580.) 

Фрагмент из Голямото завещание от 1972 година

Продължение
CXVII

За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...


БАЛАДА ЗА 
НЕСРЕТНИТЕ ДЕЦА

Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!

Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.

Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!

И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!


CXVIII

Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!


БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА

Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.

Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.

Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.

Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.

Как бих могъл да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – живял за радост
на таз земя.

На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.

И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.

И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.

Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.

За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.

Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.


БАЛАДА

Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре
* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.

А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА
 CXIX

Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.


CXX

Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.


CXXI

С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.


CXXII

С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.


ЕПИЛОГ

Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.

Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 maj 2021

Илюстрации:
- Сватба в Мичкюр през май 1966 г.
- Храмът "Света Петка" в Пловдив.
___
* Състудентите от курса ме наричаха
 Жоре, с ударението вкрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; но по-важна е надеждата: докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че още не е изкопана ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито едно момиче сервитьорка! Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (579.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (579.) 

Фрагмент из Голямото завещание от 1972 година

Продължение
CVII

Не се съмнявам, има доста
жени с непоклатима чест,
но и пресмятане най-просто
доказва, че се губят тез
в море от грешници, а днес
от вчера се не различава –
изпрати ли амурът вест,
плътта на ласки се отдава.

CVIII

Ех, сочни устни с дъх на пролет,
гърди свенливи и бедра,
изгубен в знойния ви полет,
от нищо не изпитвах страх;
горчив плод с лъскава кора,
бе всяка наша луда срещи,
 но себе си пак не разбрах,
та премълчавам доста нещо.

БАЛАДА ЗА ЗЛОЧЕСТАТА ЛЮБОВ

Кое накара двете кардалини*
да свият на черешата гнездо;
живяха си безгрижно цяла зима,
а щом е пролет, трябва ли им дом,
и ястребът във сенчестия дол
защо се гуши с ястребката сива,
омръзна ли им волният простор?
Любов с усмивка истината скрива.

Кое дарява с нежен лъх дървото
и нивата, в полето изкласила,
и погледа замъглен към живота,
кое те кара плах да шепнеш: Мила?
Тя може да е Ева или Лила,
за другите майтап, за теб е грижа,
за другите без чар, за теб всесилна –
Любов с усмивка истината скрива.

Кое в батака кроткия завлече,
живял до снощи честно по Аврама,
та род, семейство, себе си отрече –
тук можем безутешно да гадаем.
До бялата брада – моминско рамо,
той крив ли е? Навярно тя е крива?
Събуждат спор не само тези двама,
Любов с усмивка истината скрива.

Кое накара с пудра да замазват
столетни баби древните си бръчки?
За не една наоколо приказват
как с внуците по храстите се мъкне,
как устни със притворна нежност бърчи –
не знае, старостта се не изтрива,
на гробища вони и само тънко
Любов с усмивка истината скрива.

Какво принуди Жулиен** да стреля
в съпругата на онзи мъж без време –
сам виждаш, братко, в меката постеля
грехът измъчва всяка вярна Ема,
 отрова пие страстният Ромео
край своята възлюблена свенлива
и лягат голи всички Дулцинеи...
Любов с усмивка истината скрива.

А теб, глупако, кой ветрец подгони
чак в Добруджа да дойдеш и да пиеш,
по-сенчест дол и по-шумнати клони
от себе си да търсиш да се скриеш?
И питам, кой вълната долу плиска,
кое превръща грозното в красиво,
виновни ли сме грешните, и мисля,
Любов с усмивка истината скрива!

БАЛАДА ЗА СКИТНИКА

До Варна*** тези дни прескочих
след много зъзнене във влака,
очаквах, някой ще ме чака,
но никого не сварих там
и тръгнах си в дрезгавината
да търся някой, който знае
това, което не познавам,
а вече време е да знам.
До Варна тези дни прескочих,
до всеки град на таз планета
пътувах с влак или ракета
и никого не сварих там;
бе тиха декемврийска утрин
и всичко – чуждо, непознато;
единствен ли съм бил, не зная,
и все пак може и да знам.

CIX

За София не съжалявам,
ни за моминския й чар;
на Пловдив който ял е хляба,
на снобите не става цар,
но Пловдив – с векове по-стар,
от София е много по-достоен,
че не залага на комар
душата на децата свои.

CX

Останеш ли по-дълго в нея,
ще бродиш вечно влюбен ти,
и пак любов не ще намериш,
а труповете на мечти;
градът е шумен, всъщност тих
сред парвенютата безброй:
зад тапицирани врати
се крие не един герой...

CXI

и не един безумно смел
брадат с неврастеничен лик,
той книги цял вагон е чел
и нещичко тук-там от ЛИК****;
пелинът тук е по-резлив,
бозата е с възвишен вкус,
а търтеите – нагли, зли,
не бръснат ум, но бръснат кум.

CXII

На тази София дарявам,
макар в усмивка срамежлива,
най-искрената си досада,
която мълчаливо криех;
знам, има друга, не креслива,
но тя от мен не се нуждае –
поети тежки в лека рима
в стил рококо ще я изваят.

CXIII

Тук четири години светли
прошумоляха със крила
в аудитории неприветни
и банки, мазани със лак;
градчета скучни и села,
изпратили потомци крехки,
крещяха тук с юнашки глас
под пластове от модни дрехи.
CXIV

Парола Търси се! е вик
от Диоген до нас довлечен*****,
изрича се с измъчен вид
и дебне се с очи Човека,
Купон, Момиче и Пътека,
Таван или Мазе, Котлон,
Кафенце и Колет далечен,
Приятел щур с магнетофон.

CXV

А срещу Търси се – обяви:
"таванска ниша за студент",
"под наем записки, пиано",
"носачи търся на процент",
"статисти с весело лице",
"чистачи на помийна яма",
"коректор в печатарски цех",
"пазачи нощни търсим двама".

CXVI

Хей, весело студентско племе,
умирам аз, лудееш ти,
работиш нощем, дремеш денем,
на лекции измисляш стих,
по улиците, сред мечти
отнесено, пресичаш грешно.
Обичам те! Завиждам ти,
макар да си ми доста смешно!

БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,
ти с миналото си отиваш;
и кучето от студ се свива
под твоя стар стол,
а зад усмивката ти крива
витае глух стон.

Как весело и тъжно тече
животът ти, и ти си вече
пред прага на един далечен
спокоен стар път,
че няма нищо-нищо вечно –
ни камък, ни пън.

Таз маса тук отлично знае
на младостта ти всички знаци:
какво под името ти значи
сърцето без връх
и че носил си нявга знаме
и в боя бе пръв.

Тя помни чашите със вино,
китарата на някой Дино
и панделките светлосини
край трепкаща свещ –
че случва се подир години
да спомниш лик свеж.

Тук сядаше със свойта мила
и удряше със всичка сила
по масата с юмрука жилест,
а днес си тъй слаб,
че да разчупиш си безсилен
парчето чер хляб.

И тук зачена синовете
с иконата, която свети
за вярата от памтивека,
но крехки са те,
щом сбогом с масата си взеха
и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай –
ти тръгнеш ли си, те остават,
от масата ти ще направят
един стар ковчег
и всеки дълго ще заравя
спомена за теб.

Но ти напролет ще израснеш
и ще напъпи тази маса
край глух и с бурени обрасъл
спокоен стар път
и някой ще бере цветята
от твоята плът.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 
Plovdiv, edited on 11 maj 2021

Илюстрации:
    - Петър Ненов (1917-1983) в село Тригорци през 1982 година.
        - На младия обесник тук ще кажа: "Моли се и за нашите души".  
___
* Кардалина, кардарина, кадънка или щиглец – непретенциозно пойно птиче, което отдавна ми е любимо.
** Алюзии от световната класика, до уши в беднотия, биехме си майтап с класически образи и сюжети.
*** В онези години Варна зиме беше тъжен голям български град, особено пък улиците около жп-гарата.
**** Някогашно издание на БТА.
***** Около мензата на Софийския университет бе стълпотворение от безпарични гладни провинциалисти, разменяше се тук всякаква информация, бе място за делови и любовни срещи; а като се налапаш долу в избата на университета, ех, че блажено състояние точно там, на северния изход! 
****** Баладата е писана в с. Гурково, на 12 км. от Балчик, посветена е на Петър Ненов Петров (1917-1984), който на четири очи, две години преди да си отиде от този свят, се притесняваше след смъртта другият зет Гавраил (1946) да не продаде къщата и двора, и буквално ме заклеваше: "Джорьо, гледай да не обърнат тази хубост в пари. Къщата и двора на всяка цена да ви останат". Бел.м., tisss.