Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 25 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... 
ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 
  23.01.1999.
  Обади се сестра ми. Забравил съм, че днес е рожден й ден, я гледай ти! Някога я обичах. Тя още си мисли, че съм й близък, а мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи с бившата ми съпруга, после и с Мария, за която за ма-алко да се оженя. Неприятно, но е истина – някога имената на тези момичета са ме вълнували; днес сякаш назовавам мумии отпреди три хиляди лета. Впрочем, преди три хиляди години имало ли е мумии?

  Чета "Любов в ада" на Димитър Кирков (1945)*, пловдивчанин, лит. критик. Роман с белези на умело написан, но въпреки литературната рутина и енциклопедичните познания на автора, две съществени особености дразнят: 1) авторът е недоверчив, притеснен сякаш от простолюдието; казано накъсо, създал е галерия простодушни, невежи, невъзпитани първосигнални типажи из средите на фикцията "народ". Няма любов към тези хора и затова вместо пълнокръвни образи получили се зарисовки, схематизъм и предубеденост интелигентска; 2) атмосферата от годините 1942-1944 възпроизвежда стереотипната от соц.реализма у нас представа за народа, влюбен във всичко, що иде от Русия. И какво се получава? Балкански някакви простаци са очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", фраза, изречена първо от Аркадий Николаевич – емигрант, приятел на енигматичния българин Йона. Тази фразичка цитира Дионисий, който е главният герой, и простоватичкият му хазяин Цочо, размекнат, ги превежда: "Душа да ти е широка", и кани младия гост разнежен, зарязал своята неприязън към гражданята. И се потвърждава максимата "Какво е било не е важно, важно е как е записано". Манипулацията тук унижава; ала тя може да бъде и симпатична манипулация, т.е. да извисява читателя. Ето пример.

  В "Записките" Захари Стоянов за чобаните от селата около града Котел: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които пролет-лете извеждат стадата в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи същи овчар сред овчарите "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. От тия е населявана Добруджанската морава"
("Записки", изд. 1983, с. 40). А сега прочетете как ги описва Йордан Йовков! Какво душевно благородство, Боже мой, какъв фин усет у тях за духовното, и какво смирение, какво човеколюбие! Да се чудиш това същите ли тъпи кратуни са, или са ангели небесни. Като българин, съм си наясно, че Захари е правдивият от двамата; па и що ли му е да ни лъже! Манипулацията на силно религиозния и болнав Йовков обаче създава такава разкошна представа за същата тази невежествена паплач, че как да не те очарова, да не те изкуши да погледнеш човеколюбиво на онези тъпаци, от които си произлязъл. Едното е документално вярно, другото е по романтически красиво. Да речеш: госпожица Литературата – като една кипра, ще търчи все подир красивото; а с грозноватото нека се занимава Публицистиката! Нейна работа е то.

  Между 39-годишния Захари и 57-годишния Йордан бих избрал за водач в дебрите на литературното майсторство 26-годишния Хемингуей** от "Сбогом на оръжията". Че какво като е янки! Във въртопа на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да иде той – и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Ценя публицистичната страст и хъз в "Записките" и Йовковите светци в Добруджа, но у Хемингуей за мен има толкова звездно пространство над кратуната ми и толкова дълбина под нозете ми, че директно ме отпраща към непреходността на древните библейските текстове: да речем – към терзанията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклисиаст" или към горкия плач на злочестия Йеремия.

  Йовковият Моканин е величествен, чувствителен и самотник, отшелник някакъв; Хемингуеевите герои в романите "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешни, хем жизнени и много интересни. Може би точно с това ме привличат повече от нашите восъчни постници или космати таласъми в литературата. Струва си българинът да съпостави Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени най-завършения като философия и литературно изящество сред нашите класици в прозата. Ала все пак! Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на един и същи български рефлекс към света. И това няма как да го забравя, дори като свалям шапка пред Хемингуей.

  
24.01.1999.

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, урра-а-а-а! Как да похваля достойнствата на книгата, това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Побъбрих с Re. по телефона, и значи, доколкото й схващам напътствията, не бива да съм толкова рязък в рецензията си. "Пък посочи известни качества, де!" Чудесно би било, според дамата от онзи край на жицата, да наблегна върху, да речем, че чрез Пловдив авторът представя един обобщен образ на България по време на война. Ах, тези жени!

  Подтискайки естественото си мъжко его и влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя из моята си библиотека – тегля книги, мятам ги върху бюрото. Ето заглавия и автори. Първо – "Докато чакам залеза", сборник с разкази и новели на Николай Казанджиев (1929-2000), издаден в 1979 г. И поради что ми е сборникът, да ме пита човек! Ами понеже Кирков е тукашен, пък пише за Пловдив, значи, за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния град. Второ, "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов (1901-1980) – романизована документална сага за трагедията на македонските българи след Руско-Турската война от 1877-1878 г., покъртителна с прямотата си: от всяка страница лъха обреченост типично българска. Това четиво ми е за да го съпоставям с тромавия претенциозен слог на Димитър Кирков, където видимата фасада яко надделява над представата. Трето, книгата на Николай Хайтов (1919-2002) "Вълшебното огледало" за българската "родна реч омайна сладка", а и за префасонирането й; Хайтовите публицистични размишления са ми потребни, за да си изясня мои си наблюдения над "Любов в ада" като стилистика. За четвърто, взех сборник с три романа на приятеля Емил Калъчев (1932-2013), който сборник се появи през 1989-та, годината, когато е отпечатан романът на Д. Кирков. Книгата на Емил ми бе нужна, за да си обясня защо подробните научно достоверни сведения от Балзаков тип бъркат на литературното платно; понеже у Е. Калъчев обикновено случката води, а не авторовата воля. И пето, за десерт, за мой си кеф, за да сравня моите си философии с магнетичния, с ефирно-лекия, излъчващ непукизъм стил на един американски арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи от дяволитите неприлично къси есета на Уилям Сароян*** върху съдбата на случайни и не съвсем случайни личности. Търси в шарениите! Там е библейското семе на мъдростта.

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 
–––
*
Димитър Кирков (1945-2017)
** Отровен, Захари Стоянов издъхва на 39 г., Йовков след операция – на 57 г., а самоубилият се на 61 г. Хемингуей пише двата си бестселъра "Фиеста" и "Сбогом на оръжията", когато е едва 26-28-годишен.
*** Уилям Сароян (1908-1981). За съперничеството между Ърнест Хемингуей (1899-1961) и Уилям Сароян – https://www.panarmenian.net/rus/details/213728/ Бел.м., tisss.

петък, 24 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (40.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (40.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... 
ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 
  17.01.1999.
  Изкуството изобразява, а не обяснява. Обясненията са отвъд, – последица от импулси, породени от пристрастия и образи. Цел на артиста е да пробуди у нас безпокойство, да издуха делничната пепел от жизнеността, да разгори у човека творческа енергия. Оноре дьо Балзак, като творец обясняващ докрай, ми е леко непонятен; амплоа би трябвало да му е икономическият анализ, социологията, архиварството; ако щете – човек на науката, но защо точно един от най-великите писатели на Френската нация!* Случаен щрих върху платното на големия творец понякога съобщава повече от тонове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво! Да не би да търсите доказателства за обективност и безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът, самият Господ Бог е бил когато и да било безпристрастен, неангажиран. Отворете Стария завет и се постарайте да откриете зрънце обективност и порядъчна разумност от онази практичност, която ни е нужна в делничния живот. Няма такова нещо. Логиката там е космическа, не и човешка. Времето няма власт над истинските прозрения в изкуството. Словосъчетанията, формата избледняват, архаизират се; но ароматът на изкуството иде отвъд сенките на думите. И подир 2700 години, епиталамите на Сафо излъчват към нас духовна аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето стихията на артиста.

  Което е важно за оцеляването ни като материя, то се съхранило. Това добре ли е? Ама разбира се!

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за ярък творец. Но когато измрат всички, които са го виждали на живо, нещата си идват на място – суетата отлетяла, останали да се подмятат фрагменти, парченца от напомпания готин образ. С двадесетте си къси стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован "Братска могила", "Обща гробница", поетът
Йордан Кръчмаров от Гурково край Балчик е по-висока стойност в лирическото изкуство от неуморния трудолюбив, уважаван Иван Николов, родом нейде от хасковските села. Физически днес и двамата са мъртви, но духом Данко от Гурково за мен стои къде по-горе от някогашния широко известен на публиката поет, преводач, главен редактор в лит. издателство Иван. Литературна награда с името на Йордан Кръчмаров, доколкото чувам, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Литературна премия в чест на уважавания български поет Иван Николов всяка година е учредила пловдивска бизнес-дама, радетелка за литературата. Кое от двете отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да римува и да се пласира; Данко от Гурково беше разхвърлян и неподреден не само в живота, но и в стиховете си. И въпреки това. И въпреки това!

  Литературната буболечка от старата ни българска столица Търново Петко Рачов Славейков (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература", том І от 1966 г., с. 171), искрено влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на унижавана до вчера, току-що изскокнала из половин хилядолетие ислямско присъствие** България е изпълнено с неговите стихове, вестници, книги, лични драми***, подигравки, хленчове, лакърдии. Стига до длъжността депутат и председател на Народното събрание, истински народен трибун, речовит оратор на пиперливи лакърдии от парламентарната трибуна. Обичан и недооценяван. Много известен, но и хулен; въздиган, но и пренебрегван, и винаги до уши в обществени вихри и въртопи. Без съмнение Петко Рачов е от предтечите на български върхове в литературното изкуство. Споменатата негова поема си остава ненадмината по изящество сред всичко писано на български. Тогава защо не ми е на сърце? Дали заради нежния мирис на кисела пот, които се просмуква от цялата му родолюбива дейност?

  "След обилна – по селски – вечеря..." на поета Иван Николов (1937-1991) – така започва едно от хилядата му стихотворения. "Легнал съм между щурците" – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" в бедняшкото сборище "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126) на приживе слабо известния Йордан Кръчмаров (1948-1986). Общо единадесет поети, и все кой от кого по-неизвестни. Но това тук е Данко! И си мисля, от тези двамата разхвърляният, чорлавият, неугледният Данко е големият, не трудолюбивият, улегнал и етичен Иван.
Ама що ли ги деля, като и двамата орат на Българската ни нива. Или не... Иван е добрият орач на нивата, а Данко – пилето над къра, дето си пее, както отвътре му иде.

  Подсказано от Re. – сборника ми "Кардиф" бил предназначен да се чете при по-особена обстановка. Вечер. Свещи запалени. Уиски "Балантайн" в чаша от йенски кристал. Изискани аромати, аристократско пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, под нея – нежност и печал, пространства самотност, движения под унила застиналост, която ги прикрива. Гордост на просяк, смирение на отшелник. Пропуснах – и камерна музика, долитаща издалеч, или симфонична, да речем: Бах, може би Моцарт, Шопен, Шуберт. Не, музо, която отново ми пречиш да си пълня дробовете с никотин, предпочитам "Литургиите" на Чайковски. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 jan. 2020

Илюстрации:
- Най-великият сред авторите на днешната цивилизация;
- От прозореца на бедна мансарда животът е по-щастлив.
–––
* За описания на предмети и обстановка Балзак отделя по десет страници текст.
** Османско "присъствие" – приятно звучи точно тук, където са рязали глави, бесели са, отвличали деца, моми, млади невести и като глутница върлували сред раята, облагана с данъци и тегоби от господарите на всичко под небето. 

четвъртък, 23 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (39.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (39.)

  Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род. Братство (със) всекиго, без да гледаме на вяра и народност. За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. Всекиму ще се държи сметка за делата. В. Левски (1837-1873)*
  24.12.1998.
  Коледа, Рождество Христово.
  Милият Петър Петров, 75-годишният бивш счетоводител и автор с набито око за недъзите в обществения живот на моя Пловдив, бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! – убеждава ме вчера по домашния ми телефон. – Инак, да оставят осъденият на смърт да трепери кога ще му дойде часът за екзекуция, е жестоко, нечовешко. Статия по този въпрос ще публикувам." Кой ще му публикува статията, един дявол знае. И си мисля: по какъв ли повод халът на осъдения на смърт го вдигнал по тревога? Пробвам да изкопча за повече светлина по въпроса: Ами не спори ли тази твоя чудесна идея с религиозното ти милосърдие? Да ги разстрелват веднага, казваш, по-харно, тъй ли, или не съм те разбрал? "По-добре веднага да ги трепят!"– отвръща заинатен. Скочих да се погледна в огледалото – гледай ти какви работи, и човеколюбието си имало своите гримаси!

  Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-голям от своите водачи. Без стадо пастирът какво е! Той не може да бъде пастир ей така, сам за себе си. Тъй че стадото с греховете и катаклизмите си осмисля съществованието на самия пастир. В опозицията между Народ и Власт народът е невидимата, страдаща, но раждаща, отглеждаща своите водачи Сила. Те нека си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители, слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях. Ей тъй германската нация – може би най-изявената творчески нация на континента, е същинският извор за издевателствата на националсоциализма с претенциите му за нов световен ред, докато руската нация – за идиотщините на т.нар. болшевишки военен комунизъм. Изглежда кощунство да бъдат обвинявани цели народи, но нали всеки народ формира своя общност, свои представителства, където в борба надделяват едни или други идеи! Обявените за духовни лидери – Тодор-Живковци, Жан-Виденовци и Иван-Костовци** в този случай, не са реалните лидери в спотаения спектър на духовността, лидери са Учителите на нацията, те са истинските духовни водачи, в тесния смисъл на понятието духовност. За България те са двама или трима за цялата ни драматична история: Климент, Евтимий, Левски. А Паисий не; Паисий е предвестник – нашият Йоан Предтеча, който хем кръщавал в реката Йордан, хем говорел с гръмотевичен глас: "Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен дори да развържа ремъка на обущата" (Лука, ІІІ-16), па пояснявал: "Който ще дойде, е над мене, защото е бил по-преди от мене" – кофти преведено от Йоановото евангелие (І-15) в гръцкия препис; на български бих го превел: Идещият след мен ме изпревари, защото съществува по-преди от мен.

  Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като модерна държава, той си остава хъш, което – въпреки благородното тълкувание от днешно време вследствие спомени от митотворчеството на големия Иван Вазов, в прав текст ще да означава "вагабонтин или нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на всеки живот, в същия стил, какъвто бил животът на Стамболов, е и ужасяващата сеч над 41-годишния физически нисичък мъж сред някогашна София през онази 1895 г. и се вписва съвършено в стилистиката на целия му разпокъсван между Добро и Зло живот на далновиден ловък държавник и безскрупулен хъшлак. Детайл – съпругата му Поликсени, с "ръст по-голям от среден, жива, много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, е външно винаги спокойна, сдържана благодарение на силната си воля и съсредоточеност. Мълком понасяла ужасните страдания на недоклания, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена в бита си е рядък, забележителен характер, ала кой между нас да забележи това?!

  Най-общо казано, странно ми е присъствието на гротескното в подтекста на националния ни пантеон от апостоли на българщината, като Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... – все задъхани, потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето яко непривлекателния, жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме и от друг тип характери, да ни служат за пример? Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността на учители и възпитатели на народа – нашите публицисти и писатели класици, не сметнали за необходимо да ни ги представят. Допускам, че родната историческа памет е в плен на тих синдром за малоценност, щом историята ни бъка от едностранчиво развити, огреяни от фанатична страст и ярост лица, които поради жестоката им гибел ни ги налагат като единствено достоен за следване от младите поколения пример.

  Е, добре, но нима е задължително да се умира! Какви са па тези Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове? Противопоставянето на всичкия свят, който не е съгласен с нас, липсата на умение да следваме гъвкаво и неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата, дори нежелание да се правят каквито и да са отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), тъй страстното настояване да постигнем непременно максимума на мечтите си – това ли е есенцията на цялата ни История? Коленичене пред саможертвата на националните ни герои защо изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи, но сдържани стопани, отишли си от естествена смърт в постелята, ала оставили пример как един човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и това иде от легендата за кончината на Иисус тук долу, на Земята? За да се въздигне в духа, да царства в Небесата, според библейската легенда трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.

  Както представят българското ни минало, имам усещането, че сме още в омаята на позакъснял романтизъм, когато ни е нужен съобразен с реалния живот рефлекс към самите себе си и към света отвъд границите на България. За да те ценят, първо със себе си трябва да си наясно, нали! "Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме" кой го изрече?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 jan. 2020

Илюстрации:
- Най-великият строител на съвременна България;
- Онези, които планираха сегашния разцвет, 1991 г. 
___
Васил Иванов Кунчев, последната му фотография от май-юни на 1872 г. Присъдата смърт чрез обесване е издадена на 14 януари 1873 г., изпълнена на 6/18 февруари 1873 г.
 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
** На чаша ледена "старопраменна" каймаклия вчера, 13 август 2006 г., убеждава ме местен човек, дипломирал се в Ленинград за философ-психолог, колко лошо е, че българите не проумяваме каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм Иван Костов. Записано при предишен препис на този текст. Бел.м, tisss.

сряда, 22 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (38.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (38.)

  Журналистика е да съобщаваш на света неща, които друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR – Джордж Оруел (1903-1950)
  Нашата република и нейната преса ще минат през възход или падение заедно. Способната, безпристрастна и вдъхновена от обществения интерес преса, интелигентно подготвена да знае кое е правилно и имаща кураж да действа, може да съхрани обществените добродетели, без които добродетели популярността на всяко правителство е измама и фарс – Джоузеф Пулицър (1847-1911)
  25.11.1998.
  Престолонаследникът на Великобритания ни оказа кралска чест, долетя и кацна в най-престижния тракийски град на Европа, за да види как живеят върху собствената си смет обитателите на най-големия цигански конгломерат на континента. Двайсет и шест елитни британски журналисти документираха със своите кино- и фотокамери историческата разходка на принц Чарлз като щъркел из калта и бунищата на гетото Столипиново. Очевидно кралското семейство е яко разтревожено повече за онези, които консумират западните помощи за обновена България. Почти всяка седмица срещам съобщения във вестниците за обикновени българи, които си сложили край на живота. И не защото не умеят да страдат, а защото не са научени да се оплакват – въпреки че цял живот работили, плащали данъци и сметки, спазвали Десетте божи заповеди и преписаните от благоустроения Запад закони на обновена България.
  22.12.1998.

  Източноправославната версия на християнската религия, уверяват ни, била най-човеколюбива, най-близо до първосъздателя на църковната институция ап. Павел. Народите, изповядващи източното православие, обаче в момента са най-закъсали на континента: Русия, Украйна, Беларус, Румъния, Молдавия, Сърбия, Черна гора, Македония, България, та дори и Гърция, чийто просперитет се дължи на факта, че заможният Запад я ухажва заради елинското й минало. Дали католицизмът и в още по-голяма степен протестантството не са повече пригодни за човешката двулична, между Дявола и Бога, природа? Може и да греша, но да не реши някой, че вече ми е отесняла кожата на българин! Харесва ми онова, от което идвам – харманлийските тъмнини дълбоки (бащиният ми род), онзи калугеровски трепет пред бумтенето на големите черковни камбани, перущенският лют романтичен авантюризъм: с едни пушки кремъклийки и мотики само да се изправиш срещу империя, вбила темелите си в три континента, въоръжена модерно и ръководена от майстори във военното изкуство, притекли се от Централна и Западна Европа – поляци, немци, австрийци, французи, англичани за наемници и ръкоположени в сан паша на султана.

  Поради что нашите първи люде заемат стойка на провинила се ученичка, дойде ли ред за преговори, общи дела и продажби на български имот? А може би парите, спечелени с честен труд от българина, миришат по-зле от чуждите гологани! Като просим заеми от богатите западни банки, нали не иде реч за милостиня, а за суми, които и правнуците ни ще изплащат с огромна лихва до последния цент! Та защо са тогава тези любовни признания, които никой не ни ги иска! Защо е това пълзене по колене и лакти с притисната длан пред изгладнелите уста, лееща благи пожелания "Господ здраве да ви дава! Здраве и берекет за вас, скъпи благодетели!"


  Пак ще се наложи да гласувам за СДС, и не че са ми на сърце, а понеже не виждам по-засвета сред кратуните, изложени върху сергиите на политическото пазарище. Все някой трябва да управлява държавата! Отвратителното е, че явно и седесарите се главозамаяха, вълнуват ги повече личната им банкова сметка и дереджето на крадливата им партийна върхушка, въобразила си, че е по-важна от народа. А без народа всеки самозванец е кръгла нула, въздух под налягане.

  23.12.1998.

  Тези дни лош човек застрелял милия Татарчев приятел Иво Карамански. Ами да, крайно време е значителни личности, като гребецът Карамански, професор Велко Вълканов, Батето, зорко да бъдат охранявани като редки екземпляри на чезнещата от нашите географски ширини гениалност. Не е нужно актьори да се търкалят като смахнати по сцената, да кукуригат и пелтечат, да гримасничат и се правят на щури, че да ни веселят. Достатъчно е чат-пат да представят на живо въпросния Велко по националните телевизии, за да си пооправяме настроението, ами да! Само детайл от терка на общуване на господин Велко. Водеща популярно предаване, притеснена от гневния му тон и бурни жестикулации, шепне умолително: "Ама не бива тъй да се вълнувате, г-н Вълканов. Аз какво казах? Аз не ви противореча". На което великият приятел на Саддам Хюсеин, Фидел Кастро и Слободан Милошевич, на кюрдските партизанки и на арабските воини на Исляма, отвръща в чудната си патетична гама: "Кой се вълнува? Аз!!! Аз не Ви се сърдя, госпожо, не ви се карам. Моят повишен тон е израз на моята духовна енергия, уверявам ви". Забележителен шоумен! Само дето не заби няколко шамара на горкото момиче.

  Говоря от името на анонимния гражданин на Републиката. Говоря и от името на моите мъртви родители, приятели, близки. Сега, след тяхната смърт, мога вече да открия: Те съвсем, ама съвсем не бяха анонимни, а личности! Да, понякога с опак нрав, но винаги бяха наясно със себе си и със света наоколо. Не лъжеха повече от необходимото, за да оцелеят. Те не крадяха, не въртяха далавери, ами печелеха основно от труда и настойчивостта си. Бяха това, което са; ни грам, ни милиметър повече. Вярно, съдбата ги пощади, не им се наложи да лицемерят, гръб да кършат подмазвачески или да се перчат по Панаирите на суетата. Мога да го изрека и без заобикалки: Представям се, че говоря от свое име; истината обаче е, че изразявам тяхното меродавно, подпечатано с респектиращия печат на Смъртта становище. В някои отношения щяха да бъдат далеч по-крайни от мен. И да искат, нищо от това, което са сторили в живота си, не могат да променят, префасонират, преиначат, да ни се представят в благоприятна за конюнктурата светлина. Край! Станалото – станало! Тяхното благородство е в скромността и смирението им, с което, когато си мисля за нас, ме гледат от Отвъдното и мълчаливо отвръщат на тревогите ми.

  Не мога да съм съвършен като тях. Може би ще бъда някога, но засега все още ми се живее; имам куп неуредени сметки тук, вътре в себе си, и вън, сред хората. "Иво Карамански и Иван Татарчев, колкото и да са ти противни, са българи – нашепват ми моите мълчаливци. – Единият все още сее зловоние, но и двамата са свързани с твоя български генетичен код. Тъй че не ги мрази дотолкова, че да късаш връзката си с българския им нрав и корен! Ние не сме многолюден народ, виждаш... някакви шест или седем милиона, между които сбръчканите и уморените са мнозинство. Малко сме, а от друга страна, добрият стопанин не шета като вълк сред стадото. Те, човече божи, са овци от това стадо. Приеми ги със сърце, приласкай противните им фигури, погали ги по косицата, по челото, по темето. Не ги отпъждай от мислите си. Виж, стоят пред теб, анонимния, като пред храм, чакат да им отвориш врати, да ги допуснеш до олтара на твоята любов. Не бъди жесток, сине! Защото са мекошави духом. На слабия е простено да се защитава, като се прави на велик и страшен; те затова и така се перчеха досега, защото малодушието е изгризало отвътре душата им. Но това, което са – и живият Татарчев, и мъртвият Карамански, има значение за теб, за твоята България. Понеже са добър пример как не бива да се живее, как не бива човек да се съсипва за власт, богатство, слава. Не забравяй, твоята България има нужда както от добрите, така и от лошите. Добрият стопанин наглежда стадото си, не го дели, не го разпилява."

  Ей така ми говорят моите мъртви предци и родители. Ала аз все пак съм жив и грешен; смирението, към което се вглеждам като към тих пристан, ми убягва, все нещо ръмжи у мен като звяр, надушил плячка за разкъсване. Зле унижиха този кротък народ, за да им простя в мислите си, да ги погаля като блудни, и затова скъпи, особено скъпи, страшно скъпи... противни, и все пак мои синове и братя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 jan. 2020

Илюстрации:
- Бившият министър-председател Ф.Д. в Парламента;
- Един от най-първите митинги в Пловдив през 1990 г.

вторник, 21 януари 2020 г.

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО
На моя внук Борко с обич

  През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в порутена стара къща. На двора имаше кладенец, водата му бе застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, оттам – и върху покрива на къщата, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор растяха цветя, безброй цветя, които изпълваха летните вечери със задушлив мирис, а на утрините придаваха аромат. В горния ляв ъгъл на източния прозорец живееше лястовиче семейство и надвечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Но най-хубавото беше вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не – пееше под нозете. Голям като шкаф стенен часовник, повреден и застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие.

  В неделя сутрин семейството се събираше около масата и веселото тракане на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, оживяваше дома. След закуска бащата излизаше сред големия двор, удряше се с длан по гърди, казваше високо:

   – Купихме си къща, ей!

  Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

  Петър обичаше да прекарва времето си в градината. Застанал пред някой храст сериозен и вглъбен, той дълго разглеждаше пчелите, които кацаха и отлитаха от цветята. Неочаквано иззад ъгъла се разнасяха гласчетата на двамата близнаци. Те дотичваха розови и щастливи, пляскаха с ръчички, крещяха от удоволствие:

  – Батко Петъл! Батко Петъл!

  Оставяше се да го дърпат за дрехите, да го щипят и замерят с камъчета, понеже такава беше обичта им. Често ги намираше в далечния край на двора гушнали се, вкопчили ръчички едно в друго, заспали.

  Така течаха дните, изпълнени с блажено спокойствие, последните дни на едно дълго и сухо лято. После като че ли неусетно настъпи есента. Дърветата в двора незабележимо пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата лоза. Небето изгуби млечносиния си цвят и бухнали облачета надвиснаха над старата къща. Заваляха дъждове и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това беше безкрайно приятно занимание. Най обичаше да седи край източния прозорец, неподвижен и ням в тъмнината.

  Сутрин се будеше в леглото си и пак се вслушваше в звука на капките дъжд, които се стичаха от небето. Утрините станаха лениви. Слънцето се измъкваше бавно над земята и светеше бледо в рехавата есенна мъгла. Майката и бащата обикновено разговаряха тихичко в кухнята. После той чуваше пода, който пееше под нозете им. Към седем напущаха къщата, за да отидат на работа. Къде работеха? Това Петър не знаеше. То бе някаква далечна страна, която неизвестно защо той наричаше Там.

  – Къде са мама и тате? – пищяха близнаците.

  – Те са там – успокояваше ги Петър.

  Тримата братя се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и вече започваха своите всекидневни игри.

  После листата си смениха цвета и окапаха. Земята се покри с мъртви, повяхнали цветя, които изглеждаха грозни, сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Дворът, някога пълен с цветове, жужене и мек аромат, посърна и сега най-интересни за Петър станаха огледалните прозрачни локвички, които се появиха край каменната пътека сред огромния, обрасъл с троскот двор. Близнаците тайно ходеха да си цапат обущенцата в онези локви – пущаха клечици, късчета хартия и се любуваха на отраженията си. После единият започна да кашля, вдигна температура, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

  Голямата лоза на двора не даде плодове тази есен; унила и безполезна, тя се бе изтегнала край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, а оттам – и върху покрива на къщата. Приличаше на голяма заспала и тъжна змия. Дните станаха по-кратки. В късните следобеди понякога Петър захласнат наблюдаваше бледата луна. Луната се появяваше трепереща между дъждовните струи иззад плътните мрачни облаци, които непрекъснато я застигаха. Опитваше се като момиче пред глутница да им избяга, и не за дълго, светла и притеснена, следвана от космати сиви песове.

  Вечер майката и бащата се прибираха уморени след напрегнатия ден Там. Ядяха мълчаливо, опрели лакти върху дървената маса: бащата – едър, груб, добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Не говореха много, само откъслечни фрази. Една вечер, след като се нахрани и след като бяха измити и подредени в шкафа всички чинии и лъжици, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

  – Весело ни е тук – каза тя.

  – О, да – усмихна се той и я погали. Прегърна я и я целуна.

  – Но ще си направим нова къща, нали?

  – Ще си направим нова къща – отвърна той като ехо и се наведе пак да я погали.

  – Не ми харесва тази, мирише на чуждо, на други хора – продължи майката.

  – Ще направим нова – повтори бодро бащата. – Да-а! Без съмнение, ще направим нова къща. Защото най-важното е ти да си спокойна.

  Дойде зимата. Това стана една ранна утрин. Всички се събудиха някак празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Снежен прах, толкова ситен, се спущаше от небето и безшумно прелиташе покрай прозорците на старата къща. А вътре, във всекидневната, големият неподвижен стенен часовник придоби някак тържествен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха вече тъй грозни.

  През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Разхождаха се важно из стаите с дървените си играчки и както си играеха, заспиваха, вкопчили едно в друго розови пръстчета. Петър навеждаше глава, съсредоточено ги гледаше как спят.

  Една неделя майката седна отново върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне и каза:

  – Забелязваш ли, че никой не ни идва на гости?

  – За какво са ни гости? – учуди се бащата и посочи навън, зад прозореца. – Нима не ти харесва тази тишина!

  – Да, наистина – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо в себе си.

  Той я погали още и още, и още веднъж и отиде навън да пуши.

  Същия ден излязоха на двора да направят снежен човек. Отъркаляха две големи топки сняг, закрепиха ги една върху друга сред опустелия двор. Най-горе нагласиха трета снежна топка, по-малка, и бащата се захвана да извае лицето. Хлапенцата се въртяха наоколо и повече му пречеха. Размахваха малките си лопатки, замеряха го със сняг, пищяха до небесата от радост. Падаха в снега и се търкаляха: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправяха се, клатушкаха се по двора с важна патешка походка. Същински малки снежни човечета! Накрая трябваше да се намери морков за нос на страховитата снежна фигура. Майката прерови из старите касетки, където държеше зимнина. Оттам донесе морков, почти изгубил цвета си. Бащата закрепи повяхналия морков върху лицето на снежния човек и се отдалечи да огледа това, което бе сторил.

  – Я, вижте! – рече с боботещия си глас. – Това се казва снежен човек. – Вдигна на раменете си близнаците и заподскача като кон в пухкавия сняг. Майката любопитно ги наблюдаваше, а двете хлапенца пищяха от страх.

  Отмина зимата. Снегът се разтопи и първите кокичета се показаха изпод земята. Пролетта беше дошла. По клоните на дърветата се появиха розови пъпки, пъпките нараснаха и започнаха да се пукат. Заедно с жълтото на минзухарите се раззелени и тревата по припеците. В средата на април дърветата и храстите разцъфнаха в бяло и жълто, червено и бледорозово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те поправяха гнездото си, пострадало от есенните дъждове и от студените ветрове на зимата. След това отнякъде долетяха още две птици и Петър изведнъж откри в горния десен ъгъл на източния прозорец началото на ново гнездо. През деня, към два-три часа след обяд четирите лястовици кацаха върху тела за пране на двора и продължително пееха.

  Появиха се и други птици. Те подскачаха из зашумилите се клони на дърветата, из прораслите резедави листа на лозата, провираха се, пърхаха, цвърчаха в храстите.

  Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър ги чуваше, както винаги, как си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, гласът на майката – тъжен и мек. Веднъж я дочу, че хълца и плаче. Плачът й беше тих, едва доловим, и Петър, настръхнал в детското си легло, внимателно се вслушваше. Това не се повтори никога повече, ала сутрин, изплувал рано от розовите си детски сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката говореше, това беше добър знак за него и той, успокоен, си мислеше за свои работи.

  Вечер заспиваше уморен от впечатления и сънуваше старата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се вие по дувара, птиците, снежния човек, локвите, цветята в двора, мраморния кладенец с проблясващата на дъното му вода. Сънуваше още дървения под, който не скърца, а пее сякаш под стъпките, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която всички тракат с лъжици в порцелановите купички, пълни с горещо мляко. Сънуваше и близнаците – двете розови хлапенца, майката и бащата. Ала никога, никога не сънуваше себе си. Може би защото заспиваше винаги с широко отворени за света очи там във умирисаната на чужди хора всекидневна, в детското легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия часовник, спрял от незапомнени времена.

  Пловдив, април 1969 година*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 jan. 2020

Илюстрации:
- Авторът на текста, когато беше на седем години;
- Природата задава хармонията и у нас, човеците.
–––
Едва сега разбирам, че онова, което съм писал преди сто години, носи нещо, което интуитивно съм изразил, без да си давам сметка какво правя, а това е ужасяващата представа за изтичащото време, каквото е дадено на всеки човек, докато накрая изчезнем и останат онези, които са родени от нас и след нас. Дворът и къщата, която вече я няма, бяха на адрес: Пловдив, ул. Люлебургаз 17. Бел.м.,tisss.