Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 9 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (185.)
  
  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  27.01.1999. ЧУВСТВО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ

  Да простя ли? Не, няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова при евреите – не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават грехове. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво мислите? Че като ми простите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета великодушието ви и сам ще се променя! Това ли чакате от мен! Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Самовлюбен чешит, егоист, да – точно това съм. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизериите си лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, рогошки тарикати, всякаква пасмина от едри и по-ситни кокошкари, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им бъде опростено, че ще се разминат с разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве.

  Глупаци! Облякоха се с власт и разкош, ограбваха и пак мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Рожбите им се разприпкаха като козлета по света, учат и са възпитавани в най-най-престижните Западни университети – попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е като бащиния; и сред апостолите на Иисус Христос остана да се сдобият със свое лоби, бъдещето им е застлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа целенасочено ни оглушава кога и как си лягат при любовницата, кога си вземат душ, кога вземат хапче срещу мигрена, какво ядат, какво обличат, какво смятат да купят. Аман от суета! Глупци! Възприемат се за връх на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът ги е забравил, почва да се пита: "Имената са познати, ама как изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници?" Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали с цялото си велико невежество.

  Кумири, идоли, секти, мода и прочие суета... Какво друго е това, ако не недоверие към естествения ход и ритъм на живота? Да родиш и отгледаш рожби, да допуснеш да те задминат, обречени да бъдат и те на свой ред задминати от идващите подире им. Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е нам вечността. Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв си хилав, невидим с просто око дребосък: вирус или жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници, питам!А кой ли пък го е еня да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се умниците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не усещат как цялата безмълвна природа се е затаила и се е отвърнала от нас. Ще ни се наложи обаче и това да чуем: Всичко се вижда и всичко е явно. Всяко тъпо посегателство над любовта и живота посява драконовото семе за предстоящо уравняване на сметките. Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите са от друг наредени – гледа ни от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божествено има у всекиго от нас. Но за небрежността си всеки си носи последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбираме, че дотук е болка от обич, питам се: по какъв начин трябва да ни се каже, за да го проумеем.

  
05.02.1999.

  Няма да престана да се учудвам. В едно състояние на снежна вода, ни сняг – нито вода, попаднал в гъста мъгла, без определени някакви желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, към единайсет преди обяд, почвам да шетам назад-напред из панелното си обиталище. И нищо определено не ми иде наум. Подхващам ръкописа "Историйките на ученика Ламски", прелиствам, налегна ме досада, че тези тук 125 графични илюстрации ми се налага пак да ги рисувам, оставям ръкописа за момченцето Ламски, заемам се да чета напосоки от този бележник. И не. И това не ми е интересно. Иска ми се да изляза, да се поразходя – денят е слънчев, първият слънчев ден от доста време насам, а ще сме в грипна ваканция поне още десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков, художника мой връстник, оказа се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че няма такова лице. Откривам новия номер на Пампо, набирам го; заето! Значи, не е и това! Нямам къде да отида. Никой не ме кани, не ме очаква И завирам нос в книгите.

  Отдавна дебна сгодно настроение да се заловя с две книги, дето от години реват да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научен труд на проф. Иван Маразов, и още нещо за траките, само че в по-лека форма: "Вечнозеленото клонче" – очерци за изобразителното ни изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и мистична някаква представа, до тези две положих "Тибетското евангелие" за Иисус Христос. Аха-а! – казвам си. – Нашите мълчаливи предци траките са далеч преди християнството! С тържествено злорадство си го казвам: че ние, натиканите днес в задния двор на Европа българи, сме – в гените си поне, отпреди християнството. И в този миг се сещам, че Re. ми бе връчила преди повече от година "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите, които ходят, мрънкат отнесени "Харе, Кришна! Харе, харе, харе!" и си клатят бръснатата тиква, я изнудил да купи. Това мизерно книжле къде ли е, доскоро ми вадеше очите, сега къде се затри! Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.*

  Ето че след половин час ровичкане къде ли не откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, зъбките му – два реда ситни царевични зърна, и под снимката на този симпатяга: Сатсварупа даса Госвами, чета и преписвам буквално: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, и особено Щатите... яко са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви му там разклонения, уширения и версии на древната индийска религия, реших... ама вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и това шегаджийско книжле.

  Защо ли дълго и широко, едва ли не тщеславно размазвам момента на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър в нормалния бит, май обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: сякаш някой кротичко те улавя за ръчица и те води при извора. И какво
откривам. Откривам, че световната цивилизация открай време е изграждана върху чувството на преклонение. Само че – ако християнството дори в първия си стадии, т.е. в Стария завет, все пак споменава Небеса, Космоса над тях – нещо далечно като красота, обаче заплашително близко като влияние, и все пак не особено познато... в древното индуско учение човешкият разум волно си шета направо сред гигантските фигури и силуети от една религиозна менажерия, структурирана, изтегляща нишки нейде много издалеч, от някаква Дълбока бездна на разумността и познанието или в буквалния смисъл на думата от Космоса, чието първоначално значение от гръцки свързваме с понятието "красота".

  Израснал съм в прахоляка на Тракийската пръст и не се стъписвам от авторитети, божества, гурута, вождове, лидери на партии и партийни секретари. Вероятно да не приемаш религиозния бурен екстаз като инструмент за познанието е пак особен вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от комунизма и от соца с кресливите стари възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас, Да построим живота нов, Човек за човека е брат, Всичко за човека, в името на човека, Човек това звучи гордо" и други подобни, превърнали се от сухи клишета в емблема за епоха, надъхана с омраза към най-човешкото – да се мисли... Та ето това разочарование от идеята за комунизма у моето поколение източни европейци и този страничен ефект – отвращението, подсеща да търсим в основата на всяка религия или философия какво ни носи тя – венец от тръни или човеколюбие, което ще рече: състрадание.

  Индуизмът, например, появил се като религия чак през VІ в., основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо значително по-мащабно от християнството. Ако Иисус ходи като дрипав скитник сред човеците по грешната земя, образите във ведическите текстове, от които пие сила индуизмът, бродят като могъщи вселенски представи за йерархия, пронизваща въздушната обвивка на нашата малка планетка и фокусирана като източник на гигантски духовни протуберанси въобще високо над представата ни за Вселената. Ако това не е продукт на извънземен разум, то какво ли ще да е! Самите манускрипти с носещи се към нас откъм недрата на древността облаци от послания не отчитат каквато и да било хронология, те твърдо настояват: става дума не за последователни, естествено и постепенно наслагващи се пластове от открития и прозрения, а за информация, получена накуп в определена точка от миналото. Като взрив от познания за света.

  Интересна ми е йерархичната структура на тези представи, която у мен, скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена формула. Странна мисъл на великия евреин Алберт Айнщайн украсява кабинетите и аудиториите по физика из училищата по света – най-озадачаващ факт е, че всичко във Вселената е според строгите формули. И в музиката – най-експресивното, най-имагинерното и най-достъпно сред изкуствата, този математически модел личи най-отчетливо. В стереометрична, т.е. – в пространствена, проекция това изкачване от невежествената кал към билото на информационните масиви е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание.

  Друго съществено... Не само в ортодоксията, католицизма и протестантството, но и в другите световни религии и религиозни школи – при тях понякога и в по-жесток вариант – страданието, съзнателното самобичуване на плътта, самоунижението под форма на коленичене пред обявения за авторитет, целуването на ръка, пълзенето по колене и лакти, гърченето в праха, миенето на чужди нозе, цитатничеството, по-скоро мрънкането до полуда на пасажи от Свещен текст, обикновено посредствена компилация с точно определена цел, или книжле, изпълзяло изпод ръката на някой банален Баща на народите**, Велик кормчия, Архитект на мира***, нов месия в нова полуда**** или накъсо Психопат, призоваващ за ритуални самоубийства или масови кланета на неверници в името на Бог... – всички издевателства над естествения бит ни ги пробутват като преход към духовно просветление, а тук направо се говори за абсолютно противоположните дух и материя, като духът – разбирай: вселенското енергийно ядро, е непознаваем за сетивата. На самата природа странните мъдреци гледат като експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно!

  Хич не ми се нрави човека да виждам като играчка в дланите на Твореца. Иисусе Христе, върни ми уюта на любовта! Макар да не съм уверен, че съществуваш, с теб поне мога да си разговарям, да искам, да споря. А как да си разговарям, например, с връх Джомолунгма, като е толкова мразовит, достоен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който зная и в който си живея бедничко, но все пак щастлив?! Дали християнството не е само опит за очовечаване на послания от извънземните ни създатели, популярно четиво в резюме (притчи) за простодушни и елементарни! Пет хиляди години назад във времето отмества имагинерния спомен за началото на редица цивилизации; всъщност, опитах се зад недоволство да смиря възхищението си от тази прапрабаба на всякакви философски школи. Още веднъж – изяществото на тази своего рода кристална математическа пирамида и пренебрежението й към понятието време за мен лично са следа от надчовешка гледна точка. Следователно, не искам да я зная! Защо ли ми е рентгеново зрение! Не ми е драго вместо пухкавия сиамски красавец, който ми се мотае в нозете или – както сега, например – побутва с муцунката си, озадачен: какво съм се разскърцал, защо шумоля... та не ми е драго вместо сиамеца да виждам зъбат и ноктест скелет на дребен най-свиреп хищник за мишлетата. Колко нежна е несъвършената човешка природа! И дали литературата не е весело мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите чувства и хладния свръх-разум! А животът игриво бълбука в реката и потока на делничното, докато високо заявилият се Разум лепи некролози по тарабите на световните гробища.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 uli 2020

Илюстрации:
- Възгордяване, най-тежък от Седемте смъртни гряха.
- Живот в хармония с природата – щастието за човека.
___
* От лат. Книгите имат своя съдба.

** Йосиф Джугашвили.
*** Мао Дзедун.
**** Леонид Брежнев.
***** В "Елегия" на Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..." Бел.м.,
tisss.

сряда, 8 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (184.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  23.01.1999., прод. ЖИВЕЦЪТ, ЖИВИЧКОТО...

  Чета "Любов в ада" – роман на пловдивчанина лит. критик Димитър Кирков*, зле написан, въпреки очевидно енциклопедичните познания и литературната рутина на автора. Две важни, според мен, особености: първата, че откривам един недоверчив, притеснен от простолюдието автор, създал галерия от неуки първични типове из средите на фикцията народ, ала не откривам любов към тези негови съграждани, и затова литературните образи не му се удали, според мен, получили се скици, схема, интелигентска направа; а втората особеност е, че виждам атмосферата на Пловдив от 1942-1944 г. възпроизвеждана чрез стереотипна за соц.литературата представа за народа, влюбен във всичко, идещо откъм Русия. И какво се получава? Някакви си простодушни хорица примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", изречена първом от емигранта руснак Аркадий Николаевич – приятеля на енигматичния по замисъл българин Йона. После фразата я цитира главният герой Дионисий, и грубоватият му хазаин Цочо, размекнат от кеф, превежда "Душа да ти е широка!", па кани младия гост разнежен, зарязал неприязънта си към гражданята. И се потвърждава максимата, че: Не е важно какво и как е било, важното е как е било записано. Манипулацията в случая унижава; случва се обаче да звучи симпатично, да извисява четящия. Ето примери за литературно внушение в двете посоки.

  В "Записките" си Захарий Стоянов разказва за овчарите от селата около Котел – Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които извеждали овчите си стада в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи, дето е бил овчар с овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение"** От тях е бил населяван Добруджанският кър. Ама я прочетете как ги описва Йордан Йовков, какво душевно благородство, какъв фин стремеж към духовното, каква смиреност, човеколюбие, Боже мой! Да се не начудиш това същите дебели кратуни ли са, или ангели небесни! Като българин, съм наясно, че Захарий е по-правдив от двамата; а и защо ли му е да мами! Манипулацията при силно религиозния Йовков – Йовков е бил католик, – създава у мен толкова разкошна представа за същата невежествена глина, че няма как да не ме очарова, да не ме изкуши да погледна по-човеколюбиво към онези, от които съм и аз произлязъл. Едното е документирана истина, другото – романтично приветливо. Литературата ни често се захласва по красивото; грозноватото – виж, нека надълго и нашироко него да го описва и да му се надсмива Публицистиката!

  Между Захарий или Йордан бих предпочел Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Какво като е янки! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да е той, и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не че не ценя публицистичния хъс в "Записките", или Йовковите добруджански светци, но у Хемингуей за мен лично, като пловдивчанин, има толкова много пространство над главата ми, такава дълбина под нозете, че пряко ме отпраща към библейските сюжети: да речем, към страданията на праведния Йов, или към Цар-Соломоновия "Еклесиаст", или горкия плач на праведния Йеремия. Йовковият Моканин е печален и величествено нежен, но е самотен отшелник, генетично обречен; Хемингуеевите образи от "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са живи грешници, жизнени и много по-интересни. Може би затова ме привличат повече от местните наши родни восъчни постници или космясали караконджули в литературата ни, като да речем, в романа на Милен Русков (1966) "Възвишение", обявен за бестселър, че представя цинично гримаси на въстаналия българин***. Струва си да съпоставя Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оценя най-завършения като философия и като литературно изящество сред класиците ни в прозата. И въпреки това – Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на българския рефлекс (отглас) към света. Това няма как да забравя, дори когато хваля янкито Ърнест Хемингуей.

  
24.01.1999. 

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, ур-ра! Как да похваля достойнствата на тази книга – това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Говорих с Re. по телефона. Доколкото схващам от напътствията й, не е похвално да съм рязък в отзива си: "Ами че посочи известни качества, деее!" Хубаво било, според дамата от другия край на телефонната линия, лекичко да понаблегна върху достойнствата: да речем, как е описан Пловдив като алегория на България в първите години след Втората световна война. Ах тези жени с тяхната прословута интуиция! Подтискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя в библиотеката – тегля книги една по една, мятам ги с финт върху бюрото. Ето заглавия и автори, за да си изясня нещата.

  1) Сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден през 1979 г. "Докато чакам залеза". И поради что ми е сборника, да ме пита някой? Ами понеже Кирков е тук роден, израснал, пише за Пловдив. Значи – за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град.

  2) "Някога в Цариград" – документална романизирана летопис за трагедията на българите в Македония след Руско-турската война от 1877-1878 г., книга от Христо Д. Бръзицов, покъртителна с прямотата си; от всяка страница ми лъха обреченост чисто българска. Това ми е нужно за сравнение с тромавия претенциозен слог на г-н Кирков, където представителната фасада надделява над представата.

  3) Книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за българската ни реч и за префасонирането й – публицистични размишления, страстна публицистика; книгата ми е, за да си изясня собствените наблюдения над "Любов в ада" като стилистика.

  4) Сборник от три романа на Емил Калъчев. Сборникът се появи по книжарниците в годината, когато е отпечатан и романът на Димитър Кирков. Книгата на Емил ми е нужна, за да си изясня защо подробни научно достоверни сведения от Балзаков тип разводняват литературната тъкан; понеже в прозата на Емил Калъчев случката ме води, а не води с тъпани, зурни и байряци предпоставената авторова теза.

  5) За десерт, за мой собствен кеф, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил на американски присмехулен арменец, посягам и към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи в дяволитите къси есета на Уилям Сароян. Търси същественото в наглед случайните шарении! Там е библейското семе на мъдростта.

  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга. Първо посегнах към нея може би защото в телефонния ни разговор от час и половина аристократката Re. ми напомни неприятно как преди две години настоятелно съм й препоръчвал много внимателно да прочете въпросната книга, както между другото, подчертал съм! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила след страница четирийста печатна кола необзрязана, демек, въобще неотгръщана от наше величество. Та отгръщам аз напосоки, да се уверя, че наистина имало печатарска кола страници, която Re. гневно разрязала, както каза, с големия тъп кухненски нож за хляб, и... чета, значи, на страница 173 некролог № 126, където ето какви работи дяволитият американски арменец пише:

 
Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото почва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. Та по тази причина киностудиите, готови да работят с мен, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчеда, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив, или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че точно това положение е неблагоприятно за мен, понеже съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне ма-а-алко талантец, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за твоите глупави детски издръжки?" Отговорих му, че това мен ми стига и успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам, и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание някак да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска акъла как да преуспее и да понатрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам тук почти цялата страница 173, защото – като я прочетох, хлъцнах от изненада; зад хитроватата усмивка изпод увисналите рачешки мустаци на Сароян открих недвусмислено послание към мен, отговор на онзи въпрос, с който започнах двучасовия нощен телефонен разговор с
Re. Е, кой ми пъхна пръста на този пасаж от книгата! Посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права снощи между 11 и 12 часа и половина да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм имал търпение да прочета разумно, внимателно и докрай, ами съм го запокитил далеч преди четирийсетата страница. За съжаление следите от кухненския нож на прилежната Re. бяха веществено доказателство за суетност и за собствената ми немарливост, въпреки че ако да бях аз рязал, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега дрипели, следи от тъп инструмент за рязане на хляб. Питам се все пак: Бе, Гьорги, какви са тези "случайни" съвпадения, дяволите да те вземат?

   
25.01.1999.

  Вчера, докато си сърбаме кафето, както става през последните месеци и години сутрин след десет пред павилиончета на афганистанеца от Кабул Маруф, Емил**** подхвърли по повод наброските ми от прочита на романа "Любов в ада", че Кирков по стил вървял по стъпките на Иво Андрич*****. И хвана да ме уверява: фактът, че съм натрупал двайсетина страници разсъждения по романа, вече му подсказвало – има постижения авторът Кирков. Накъсо, насочваше ме да съпоставям Кирков не с писатели от по-далечни страни и чак от Северна Америка, а с автори от Балканите. Великодушният Емил! Навярно вече горчиво съжалява, че ми е предложил да чета въпросната превъзходно претенциозна според направата си книга.

  Дали не е геройство, че Петрович в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се вкопчил в литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжле подир книжле, шест книги през последните седем-осем години, чиито продажби едва покриват разходите му по отпечатването. И ходи сам да си продава миниатюрните книжлета с жежки текстове по читалищата и спирките на обществения транспорт. То не е ли себеотрицание? А какви егоисти сме ние – аз, например: млад и красив. Млад?! Карам петдесет и втората си година. Александър Филев – приятел от времето, когато живеехме в Мараша, преди да се забия в най-крайния квартал на Пловдив през 1979 г., преди две седмици водя у Петрови да го представя като перспективен художник-живописец, и г-н Филев, размекнат явно от вниманието на Петров, тържествено обяви, че дарява на треперещия от болестта на Паркинсон Петрович ученически сборник стихчета с илюстрация върху корицата – негово творение, накрая обаче си прибрал книжлето, една печатна кола като обем и с корица от картон. Досвидяло му се. Това ми съобщава Петров по-миналата вечер по телефона. Със същия екземпляр стихчета с корица от картон г-н Сашо и мен ме обдари. И по същия начин си го прибра. Запазих този обезпокоителен факт в тайна от възмутения Петров за мои си лични размишления. Приятели, какво да ги правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 uli 2020

Илюстрации:
- Вероятно най-дяволитият писател на Щатите.
- Райското кътче по река Марица край Пловдив. 
___
* Димитър Кирков (1945-2017), вж.
** "Записки по българските въстания", изд. 1983, с. 40.
*** "Бестселърът" е гротеска, писана с първосигналната реч на простака. Унижение, но не Възвишение. Опитах да си представя през очите на автора прапрадядо си Ангел – калугеровчанин от Хвърковатата чета на Бенковски, и ме досрамя, че този мой предтеча е бил до такава степен посредствен и простак българин. За соросоидната общност на изявени отродници унизителната манипулация е постижение. 
**** Емил Калъчев (1932-2013), вж.
 
https://knizhen-pazar.net/products/books/453202-svidetelstvo-za-chestnost. Заради тарикат от Рогош, който ме завлече с пари и ми уби мечтата за ръкописа "Ламски", преустанових приятелството си с Емил след 2004 г., независимо че по телефона предлагаше да седнем пак на мухабет при афганистанеца Маруф, както е било преди. 
***** Иво Андрич (1802-1975), вж. https://www.vesti.bg/vdyhnovenite/pisateliat-risuval-s-dumi-istoriiata-na-balkanite-6093016 Бел.м., tisss.

вторник, 7 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (183.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (183.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.01.1999. АРТИСТЪТ 
  
  Изкуството изобразява, а не обяснява. Обясненията са отвъд, като последица от импулси, раздвижени от пристрастия и образи. Задача на артиста е да събуди у нас безпокойство, да ни измъкне от делничната пепел към жизнеността, в творческата и духовна енергия у човека. Оноре дьо Балзак, като образ на обясняващия докрай, ми е непонятен; смятам, амплоа би трябвало да му е архивистиката, икономическият анализ, социологията; човек на науката, но защо непременно писател?! Случаен уж щрих от платното на големия творец понякога казва повече от тонове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво, да не искате доказателства за обективност и хладно безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът, самият Господ Бог е бил когато и да било безпристрастен и неангажиран. Отворете Стария завет и се постарайте да откриете зрънце обективност, порядъчна разумност освен онази, която ни е нужна в делничния живот. Ами няма такова нещо. Логиката там е космическа, не и човешка.

  Времето не властва над великите прозрения в изкуството. Словосъчетанията избледняват, формата се архаизира; ароматът на изкуството е отвъд сенките на думите. И след 2700 години неточно преведените стихове на Сафо продължават да излъчват към нас духовната си аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето я стихията на артиста. Което е важно за оцеляване, то като че ли се е съхранило. Това добре ли е? Разбира се!

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички, които са го виждали на живо, чак тогава нещата си идват на място – суетата изветряла, останали да се подмятат някакви си там късчета от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо и на шега наречен "братска могила" и "обща гробница", Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е по-висока стойност в родната лирика от трудолюбиво-прилежния Иван Николов, родом нейде откъм хасковските села. И двамата физически не са вече сред нас; духом за мен, обаче, Данко е къде-къде по-високо от някогашния широко известен у нас и в чужбина поет, преводач и главен редактор в пловдивското издателство Иван. Литературна награда с името на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, вече е учредил Добричкия писателски кръжец. Литературна премия с името и в чест на големия поет Иван Николов всяка година обявява пловдивската бизнес-радетелка за българска литература Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?

  Иван Николов притежаваше нюх, умееше да се пласира, докато Данко Кръчмаров, напротив, беше разхвърлян, неумел дори в стиховете си. Въпреки това. И въпреки това! Литературната буболечка Петко Рачов Славейков (вж. П. Зарев, "Панорама на българската литература, т. І, изд. 1966 г., 171) от Търново, дълбоко, искрено влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век изящната поема "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на поробена, а сетне и тъкмо изскокнала от робството България е изпълнено с неговите вестници и песнопойки, книги, надежди, хленчове. Стига до депутат в Учредителното ни Народно събрание, народен трибун, обаятелен оратор на весели лакърдии от високата парламентарна трибуна. Обичан е. Уважаван е. Широко известен е. Ценен, но и хулен, въздиган, но и пренебрегван, и винаги – във въртопа на обществените вихри. За всички българи той е от предтечите на върхове в литературното ни наследство. Споменатата поема е недостижима по изящество и досега. Тогава защо не ми е на сърце?! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от всичката му родолюбива дейност!

  "След обилна – по селски – вечеря..." Стих от Иван Николов*. Така започва едно от хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." Така пък се начева цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126): общо единайсетина поети, кой от кого по-неизвестни. Но това е Данко! Та ето че си мисля, между тези двама Данко** е по-големият, не трудолюбивият и етичен Иван. Ама пък защо ли ги деля! Двамата поети са орачи на Българската поетическа нива. Образно и по-точно казано, Иван е орачът в угарта, а Данко – пилето, което лети над полето.

  Подсказано от знойната Re. – сборникът "Кардиф" била предназначена да се чете при по-специална обстановка: късно вечерта, свещ, уиски "Балантайн" в кристална чаша, любимите ми цигари "Кралски Ротмънс", тънки, дълги... Романтични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, а под нея – нежност и печал, мъгливи есенни пространства от самотност, движения под видима застиналост, която ги прикрива, горделивостта на клошар, смирението на отшелник. Пропуснах: и камерна музика, долитаща нейде отдалеч, или симфонична, например – Бах, може и Моцарт, Шопен, Шуберт... Не, мила
Re., предпочитам "Литургиите" на Чайковски. Момченце, какъв е този сплин у теб! Нима загиваш?

  
23.01.1999.

  Обажда се сестра ми... Ах, забравил съм, че днес й е рожденият ден. Гледай ти! Някога много си я обичах. Милата ми сестрица, още смята, че съм й близък, а мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи първо с бившата ми съпруга, после с една готина Мария, за която замалко да се оженя... Ужасно е, но е истина – имената на тези момичета много силно са ме вълнували; а днес като да назовавам древноегипетски мумии в абаносов саркофаг отпреди три хиляди години.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 uli 2020

Илюстрации:
- Жежкият юли с буря и дъжд над цветята.
- Двама мъже край реката, снимала ни е Re.
–––

понеделник, 6 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (182.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (182.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   24.12.1998. ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
  
  От утре е Коледа или Рождество Христово. Петрович (Петър Петров): милият, той бил за смъртното наказание: "Да се изпълняват присъдите! – гневи се по телефона вчера. – Да го оставят цял живот да гние в затвора е нечовешко. Ще напиша статия по този въпрос и ще я публикувам". Кой ще му публикува статията, дявол знае, а ми е чудно от какъв зор баш него халът на осъдените на смърт го вдигнал по тревога, та пробвам за повече светлина: Не спори ли хубавата ти идея с твоето религиозно милосърдие? Да ги разстрелят, казваш, е по-харно, тъй ли? "По-добре е!" – отвърна убеден. Та си помислих покрай внезапната му упоритост: леле, и човеколюбието си имало своите кисели гримаси!

  Стадото не е по-голямо от пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е?! Той не може да бъде пастир ей така, сам по себе си. Нима стадото – с греховете и с катаклизмите си не осмисля съществованието и на самия пастир! В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, пък и раждаща, отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, а всъщност са изпълнители или слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.*
Така например, немската нация – една от изявените творчески нации на континента, е същински виновник за идиотщините на национал-социализма, руската нация носи вина заради идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да бъдат обвинявани, но нали всяко племе формира своя манталитет и общество, където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред Т.-Живковци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци в нашия български случай, не са водачи в онзи невидим спектър на духа; учителите са истински духовни водачи, в тесния смисъл на понятието учител. За България големите учители са двама-трима за цялата ни хилядолетна трагична история: Климент, Евтимий, Раковски, Левски... Паисий не; Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият след мен е пред мен, защото съществуваше преди мен".

  Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, той си остава чистопробен хъш, което – въпреки благородното покритие от по-ново време вследствие митотворчеството на Иван Вазов – си означава: баш вагабонтин и нехранимайко. Ако смъртта е логичен завършек на стила ни на живот, жестоката сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в стилистиката на целия му раздиран между Добро и Зло несретен живот на далновиден строг държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена му Поликсени – "ръст по-голям от среден, жива, бледно лице с черни големи очи", както я описват съвременниците й, била външно спокойна и сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й – забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, кой между нас забеляза това!**

  Закономерно сякаш е присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от светци, ваяни като от кремък: Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... всъщност, задъхани потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето непривлекателния, но силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, които също да служат и за ориентир, и за пример? Имаме, разбира се. Но онези, които заемали длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели класици, не сметнали здравословно да ни ги представят. Историческата родна памет е била изглежда в плен на синдром за малоценност, щом написаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво развити, огрени от фанатична ярост лица, които – поради ужасната им кончина ни ги налагат за единствено достоен за следване пример.

  Е, добре, а задължително ли е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на сеч, кървища, трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не е бил съгласен с нас, липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата България, дори нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки – в дипломацията ги назовават компромиси, страстното залягане да постигнем максимума от мечтата си – това ли е есенцията от Българската история? Колениченето пред саможертвата на националните герои защо изключва респекта пред достопочтения не по-малко драматичния образ на нашия талантлив стопанин, издъхнал в постелята си от естествена смърт, но оставил образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Иисус долу, на Земята? За да го въздигнат в Духа, за да царства над нас в Небесата, задължително според легендата трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.

  Както се представя общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм – докато ни е необходим далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 6 uli 2020

Илюстрации:
- Начало на края за една много красива куха илюзия.***
- Всяка нация гради самочувствието си върху митове.
___
На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от седесарите – командирът Иван Костов (1949). 
** Поликсени и Стефан Стамболов. Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html
*** Вляво на фотографията е бившият главен редактор на пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", роденият в Кнежа Петър Кошутански (1941?). Бел.м, tisss.

неделя, 5 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (181.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (181.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.11.1998. ДУХОВНА ЕНЕРГИЯ
  
  Престолонаследникът на Великобритания или неособено сполучлив двойник ни оказа кралска чест – долетя и кацна в най-престижния тракийски град на Европа да провери как живеят сред помията и фекалиите си населяващите най-многолюдния цигански конгломерат на континента. Двайсет и шест елитни британски журналисти документираха с кино- и фото-камери историческата разходка на Принц Чарлз или негов кофти двойник из бунищата на Столипиново. Очевидно кралското семейство е май разтревожено за онези, които консумират западните им помощи за България. Всяка седмица напоследък срещам поне едно безстрастно съобщение във вестника за българин, сложил край на живота си, и не защото не умеем да понесем болестта или недоимъка, а защото генетично не е присъщо на българина да хленчи на висок глас и да се оплаква – какво, че цял живот работил съвестно, плащал си данъците и сметките и спазвал Десетте божи заповеди и преписаните от Запада закони на тази калпава наша "чиста и свята" Република.

  
22.12.1998.

  Източноправославната версия на християнството, твърдят, е най-човеколюбива, най-близо до първооснователя на черковната институция апостол Павел. Народите, които изповядват източно православие, обаче, в момента са най-закъсалите нации на континента – Русия, Украйна, Беларус, Румъния, Молдова, Сърбия, Черна гора, Македония, България, дори Гърция, чийто възход се дължи на обстоятелството, че самодоволният Запад я ухажва заради елинското й минало. Дали католицизмът, и в по-висока степен – протестантството не са повече пригодни за двуличната човешка природа между Дявола и Бога?

  Може да греша. И да не помисли някой, че ми е тясно в кожата! Харесва ми да съм това, което съм – онези, харманлийските "тъмнини дълбоки" на бащиния ми род, калугеровският трепет пред бумтежа на големите черковни камбани, перущенският романтичен авантюризъм с едни мотики да се изправиш срещу империя, вбила яко темели в три континента, въоръжена до зъби, ръководена от спецове във военното изкуство, стекли се в помощ на исляма от цяла Европа – поляци, немци, австрийци, англичани, французи: важни наемници, ръкоположени в сан паша. Ами поради что днес нашите първи люде заемат стойка на провинила се ученичка, дойде ли ред за преговори, за общи дела и разпродажба на български имот? А може би и едва ли не парите, спечелени с честен труд от българина, по-зле намирисват от западни пари? Като си просим заеми от богатите западни банки, нали иде реч не за милостиня, а за суми, които и прапраправнуците ни ще продължават да изплащат с висока лихва до последния цент! Тогава защо са тези признания в лоялност, която никой не ни иска! Защо е това пълзене по колене и лакти с притисната длан пред молещи уста, леещи благопожелания: "Господ здраве да ви дава, о, светлейши наши благодетели!"

  Пак ще гласувам за СДС, и не че са ми симпатични, а понеже не виждам по-засвета сред кратуните, изложени на сергия в политическото тържище. Все някой трябва да управлява! Отвратителното е, че седесарите вече се главозамаяха: вълнува ги явно само личната банкова сметка и дереджето на крадливата им партия, въобразиха си, че са много по-високо и по-важни от нацията.

  
23.12.1998.

  Тези дни човек със слаби нерви едва от трийсет санта утрепал милия приятел на Главния прокурор на Републиката*. Крайно време бе обаятелни личности: гребецът Карамански, проф. Велко Вълканов, Татовият принц Иван Славков, зорко да бъдат охранявани като екземпляри от чезнеща по географските ни ширини политическа фауна. Не е нужно актьори да се търкалят като смахнати по сцената, да кукуригат и пелтечат, да гримасничат, да се правят на щури, за да ни веселят. Достатъчно е чат-пат да пускат на живо въпросния господинчо по националните ни телевизии, за да си пооправяме, като българи, настроението. Пред Чочо Попйорданов предпочитам Велко Вълканов да ми подскача в хола и да се пеняви като клоун, ами да!

  Детайл от терка (от стила) му на общуване in live на г-н Велко. Водеща популярно предаване, уплашена от гневния му тон и буйни жестикулации, шепне умолително: "Ама не бива да се вълнувате толкова, професор Вълканов. Аз какво казах? Аз не ви противореча". На което великият приятел на господата Саддам, Фидел Кастро и Слободан Милошевич, на кръшни кюрдски партизанки и арабски фанатици – бойци на исляма, отвръща в присъщата си патетична тоналност: "Кой да се вълнува? Аз! Ама аз не Ви се сърдя, госпожо, не ви се карам. Моят повишен тон е израз на моята духовна енергия, уверявам ви". Забележителен шоумен! Чудя се само защо не заби два тупаника на горкото момиче пред камерата, та шоуто да е завършено и пълно .

  Говоря не само като анонимен гражданин на Републиката ни. Говоря и от името на моите мъртви родители, приятели и близки. Сега, след тяхната смърт, мога вече да открия: Те съвсем не бяха анонимни хора, а личности! Да, понякога с отвратителен, опак нрав, но винаги наясно със себе си и със света. Те, милите, не лъжеха повече от необходимото за да оцелеят. Почти не крадяха. Печелеха основно, освен в редки случаи, от труда и настойчивостта си. Бяха това, което са; ни грам, нито милиметър повече. Вярно, съдбата ги пощади, та не им се наложи, доколкото ми е известно, да лицемерничат, да кършат гръб подмазвачески, да се перчат по Панаири на суетата. Мога да го кажа и без заобикалки: Представям се, че говоря от свое име; а истината е, че изразявам на глас именно тяхното меродавно и подпечатано с респектиращия печат на Смъртта искрено становище. Мисля, в някои отношения щяха да са далеч по-крайни от мен! И да искат, нищо от това, което са сторили, не могат да променят, префасонират, преиначат, да се покажат в благоприятна за световната конюнктура светлина, да си съчинят героична биография на герои. Край! Станалото – станало! Благородството е в скромността, в смирението, с което нощем, когато си мисля за тях и за отечеството, ме гледат с празните си очни орбити и отговарят с мълчание на тревогите ми. Не мога да съм съвършен колкото тях. Може би ще бъда някога, но днес все още ми се живее; имам си и аз моите неуредени сметки тук и там, вътре в себе си и навън, между хората.

  "Иво Карамански, Иван Татарчев, колкото да са ти противни, са българи – шепнат ми моите мълчаливци. – Единият все още сее зловоние, но и двамата носят общия ни генетичен код. Не ги ненавиждай, не късай връзката си с българския им нрав и корен! Днес не сме многолюден народ, виждаш, а някакви си проскубани оредяващи ден подир ден вече и под шест милиона, между които сбръчканите и уморените са мнозинство. Малко сме. От друга страна, добрият стопанин не броди като вълк сред стадо. Те, човече божи, са пак овце от твоето стадо. Приеми ги с душа и със сърце, приласкай противните им фигури, погали ги по косицата, по челцето, по темето. Не ги отпъждай. Виж ги как стоят пред теб, анонимния, като пред храм – чакат си реда да отвориш врати, да ги допуснеш в олтара на твоята Любов. Не бъди жесток с тях, сине! Твърде слаби са духом, независимо че за останалия свят показват сила. На слабия му е простено да се защитава, като се прави на велик и страшен; те затова и тъй се перчат досега: защото малодушието им е изгризало отвътре душата. Но това, което са живият Татарчев и мъртвият Карамански, има значение за теб и България. Понеже са пример как не бива да се живее, как не бива човек да се съсипва заради власт, богатство, слава. И не забравяй, България има нужда както от добрите, така и от лошите. Истинският, роденият да бъде стопанин си наглежда стадото, върти го край себе си, не го дели, не го разпилява".


  Ей така говорят мъртвите ни общи предци или родители. Но аз все пак съм жив и грешен; смирението, в което се вглеждам като в тих пристан, още ми убягва и нещо още ръмжи у мен като хищен звяр, надушил плячка за разкъсване. Зле унижиха моя народ, за да им простя тъй лесно в мислите си, да ги погаля любовно и с разбиране като блудни и затова скъпи, особено скъпи, страшно скъпи противни мои синове.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 uli 2020

Илюстрации:
- Епизод от най-първия митинг след Десети в Пловдив.
- Баща на петима сина, харманлийският беден бирник.
–––
* Велко Вълканов, Иван Татарчев, Иво Карамански и пр. не са важни в случая. Важното е, че цялата ни 9-милионна нация беше предадена на грандомани, самозванци и невежи алчни персони. Бел.м., tisss