Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 22 септември 2017 г.

Ars Poetica – КРАЯТ НА ЛЯТОТО

КРАЯТ НА ЛЯТОТО


Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима,

в плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива.

В кипналата пяна, там – посред вълните,
само мен ме няма, че съм си отишъл.



Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 13 sep. 2007 – edited 22 sep. 2017

четвъртък, 21 септември 2017 г.

Документи – СЪСЕЛЪТ СОКРАТ СУПЕР-СТАР

СЪСЕЛЪТ СОКРАТ СУПЕР-СТАР*

ОТЛИЧИТЕЛНИ БЕЛЕЗИ И НАВИЦИ

      Нападнал къщата ви в активния си период, съселът копа дупки в тавана, сачака под стряхата, колонизира дори подпокривното ви лично пространство. Веднъж влязъл у вас, изяжда гипсо-картона, окачения ви таван, изолацията, кабелите ви за връзка с приятели и всичко-всичко, абсолютно всичко, което докопа.

      На тавана или по етажите, съселът влиза в гардероби, дрешници, мазета, складови помещения за ябълки, орехи, круши, лешници, грозде, праз, лук. Основна храна са му кофти новини, гадости, смразяващи ужасии, които складира неуморно. Гризе всичко наред – чанти, дрехи, патъци, покъщина и мисъл. Може и да ви прекъсне тока, прегризвайки кабелите на тавана и в стените.

      Съселът е нагъл и лесно ще го откриете. Може да го намерите да гнезди в гардероб с дрехи и обувки, в кухненските шкафове, в големи кутии и къде ли не. На таванчето ви настъпва истински погром – гризе дограма, дървения, вещи. Яде всичко, особено когато опитва по своя си стил да си създаде последователи.

      Съселите пренасят бълхи в дома, уринират по тавана или на други места в дома, миризмата им осмърдява всичко родно, мило. Причина да ги усетите веднага след пробуждането им е адската гюрултия. Тропане, гризане, гнусно мляскане от места, където у нас, в България, си играят на демокрация или си се чифтосват, са в състояние да подлудят дори кроткия доверчив българин!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 sep. 2017
––––
http://www.manager.bg/reklama/trayna-zashcho-iztichat-kadri-ot-reklamnite-agencii

понеделник, 18 септември 2017 г.

Документи – ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ „УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ”

ЗА УМЕНИЕТО
ДА СЕ МЕЧТАЕ
    
     – Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.
    – И аз.
    – За учителя им по математика ми е разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да копае в дворчето си в Пазарджик.
    – Аз също съм имала респект.
    – Сега масово се подиграват на даскалите, ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
    Мани! Гадно е.

   – В последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.

    – Ехааа!
    – Студент във втори курс, бях се захванал да възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.
    – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!

    – Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел, когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
    Трети случай – в моята стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
   Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си.

   Та това – по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.

    – Малеее! Не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

    – Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
    Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол, дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
    По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.

    През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
    Това не ми пречи сега да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим.

    – Нормално.
    – Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него друг просто не съм срещал.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 sep. 2017
___
Илюстрации
Горе:  Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.

неделя, 17 септември 2017 г.

Ars Poetica – УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ

    Решат ли да унищожат човек, поколение или цяла нация, първо насочват към модел за тъпотия и диво невежество, като отнемат възможността, умението да мечтаеш. Гледайте "нашите" телевизии и преценете случайни ли са сламените разкривени от претенции лъскави образи на успеха, нахълтали във вашия дом.

УЧИТЕЛЯТ 
ПО МЕЧТИ

Ето учителят –
сивият човек влиза.
Той е дребен, припрян
и устата му зее нещастно.
Той е в старо костюмче,
с оплешивяла главица
и големи
удобни
обувки.

Гледат децата.
Гледат децата...
Влиза учителят.
Влиза човечето сиво.

И ето,
изважда късче от креда,
прави замах
и дъската,
тази черна вселена пред очите искрящи,
изпълва със странни,
неясни,
загадъчни
знаци.

После взема стария училищен глобус
и го изпълва с вода,
континенти,
сняг,
планини и долини,
слънце,
изпълва го с пъстри селца и градчета,
животни и птици,
мъже и жени,
пътища прашни,
цветя сред поляни,
радост и тъмни легенди.

-----

Когато излиза от класната стая,
искам да кажа, когато си тръгва
от всичко, от всички,
когато звънецът последен
цвърчи
като мишка
в дъното на коридора излъскан
и отвънка подпрян е капакът
и венците – готови,
тогава свършва Часът за вълшебства.

Но децата това не разбират.
Но децата вече мечтаят...

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, ~ sep. 1983 – edited 18 sep. 2017

петък, 15 септември 2017 г.

Ars Poetica – АКО ЖЕЛАЕШ

АКО ЖЕЛАЕШ

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук, където светът свършва,
житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
на крайчеца на Вселената...

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата рокля и
червените сандали, разпусни
косите си, тъй че Вятърът да ги разреше
и ела.


Ела накрая на света, по тънката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, ~ sep. 1997  edited 16 sep. 2017

Ars Poetica – НЕ БРЪСНАТ ПОЛКОВНИКА

НЕ БРЪСНАТ ПОЛКОВНИКА  

Събота е. Господи, каква събота,
а никой не се сеща за полковника.
Вятърните мелници на Испания мелят,
обаче никой не бръсне полковника.

Полковникът получи напоследък медали:
златни, бронзови, сребърни,
понеже е храбър, изпратил е хиляди
на героична смърт за Отечеството.

В Пантеона на Славата името му
е издълбано с плисъци от кръв,
с пробойни от куршуми, мини,
снаряди,
самолетни бомби,
а не бръснат полковника.

И това е пропуск неприятен, понеже
и полковниците също се травмират
и пенсионирани дълбоко се депресират,
осират...
тъй че имат нужда от ласки,
не само от "ура"-то на нашите войнишки маси.
Струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и неговите защитници, полковниците достойни.

Какво да кажем на милото старче обаче,
което седи в тоалетната като на трон,
закичено с ордени и медали
и с признателността на Правителството
и лично на г-н Посланика на Биг Брадър, –
освен че днес е събота, 
утре пък ще е неделя,
слънчева една такава, тиха, спокойна неделя
без следи от химически отрови в небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация
и светът предпочита 
маааалко по-романтични неща...

например – бурна, убийствена любов
скришом на тиха горска поляна,
от благосклонно септемврийско слънце огряна
и на кълвача под кавгаджийския зов.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 avg. 1997 – edited 16 sep. 2017 

четвъртък, 14 септември 2017 г.

Ars Poetica – ЛЮБОВ КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФКИ

ЛЮБОВ КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФКИ

Двама се срещат незаконно и тайно;
двама значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!

За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези
срещи продължават вече години
несъобразени с моралната чистота,
дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и он
ези щури
предсказания за близкия край на света.

Независимо от кандидатпрезидентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат 
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от
глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
земетресения,
вулкани
космични катастрофи,
слънчеви изригвания,
кървави бунтове
и освободителни въстания,

все към този мъж
стреми се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо особено интим
но си споделят там.

И отиват после в нелегална една
квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя
какво толкова у него намира,
а тя –
дали с нея не му е студено...

И какво следва от тези невчесани
строфи:
очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче... 
тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.

И когато накрая вечерята
е сложена,
споглеждат се дяволито 
двамата конспиратори...
и оказва се тази
тяхна среща, 
тайна и някак възторжена,
е най-важното нещо под Небесата.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, ~ sep. 1997 – edited 15 sep. 2017