Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 16 ноември 2018 г.

Ars Poetica – И НЕ КАЗВАМ

И НЕ КАЗВАМ*

И не казвам, че България
е повече достойна от други.
И не отреждам за Тракия
място, по-високо
от множеството земи по света.

Тя е равна.
Тя е в обкръжение на планини
и империи.
Тя е слънчева и кротка.
Тя може да изхранва мрачни
държави и властолюбци.

Тя може да бъде поробена,
унижена, оскърбявана,
но – Боже мой! – пак да е Тракия,
хилядолетно сърце,
колкото открито,
толкова и непристъпно.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited by 16 noe. 2018

–––
* От сб. "Кардиф", изд. 1998 г., където е под надслов "Моята родина", бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЩЕ ТРЪГНА ЗА КАРДИФ

  Когато къщата ми гори, когато в дома ми са се разположили неканени гости и мародери, какво ме съветваш да сторя, да тръгна да си диря щастието в чужбина? Не, не е за мен това!
  Из разговор с приятел от чужбина


ЩЕ ТРЪГНА 
ЗА КАРДИФ

Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден,
а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тази –
с високи токове
и тънък кръст,
с коси на кок,
с предизвикателни
възпламващи бедра на Запад,
с дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.

Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола,
над веждите си
ниско
периферията на хоризонта
ще опъна.

Усмихвайки се,
сбогом ще си взема
с мостовете,
с детството кристално,
със сълзата
и усмивката на татко
след смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака.

Ще тръгна за Кардиф.
Земята ще обиколя,
 макар че няма,
няма никъде да ходя.

И все така ще тръгвам за Кардиф.

Ще тръгна някой ден.
А по-добре ще е
да бъде вечер
като тази...О, нека не узная никога Кардиф!
 


*  *  *
БЕЛЕЖКА КЪМ СБОРНИКА "КАРДИФ"

  За Кардиф не знаех, че съществува. Как се е получило, че въображаем, отдалечен в пространството и недостижим град влезе в едноименното стихотворение, за мен е необяснимо. По подобен начин стихотворенията тук сами са се писали. Работата ми беше само да следя пунктуацията им да е в съответствие с Правописния речник на българския книжовен език.
  Трийсет години са доста продължителен отрязък от време, естествено през този период съм писал стихове по най-различен, но преднамерен, логически обоснован начин. Отсъствието на целенасочения подход е нишката, свързваща помежду им тук изложените работи. В древните времена на поезията се е гледало като на вид магически заклинания. Това мога да кажа само, като блед опит за оправдание.

   Пловдив, ноември 1997 година

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 avg. 1981 edited by 15 noe. 2018
Илюстрации:

- Ок. 1956 г., баща ми се връща от работа в мебелния завод (горе);
- Лятото на 1961 г. с баща ми в работническия курорт Китен (долу).

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

Ars Poetica – АКО ТЕ НЯМАШЕ

 АКО ТЕ НЯМАШЕ

Ако те нямаше в сумрака на живота,
в чашата на утринния здрач –
една студентка кафявоока
пред вратите на Девети
*,
объркана от четене на книги
за принцове с мазолести ръце...

Ако те нямаше 
наивна и гореща
помежду Пазарджик, баща ми и света
на кухненските прибори,
на купища пране в неделя
сред облаци от синка и сапун...

Ако те нямаше в бедняшките квартири,
в заводските ръждясали дворове,
край тъжните освирепели гари
на нашите провинциални грижи...

Ако те нямаше ревниво нежна
към моите несбъднати успехи,
към моите неслучили геройства,
към моите световни грешки...

Ако те нямаше, какво би била Тракия,
какво – 
Марица с пясъците топли
и тези неуютни редове!

Бих ходил разпокъсан и наплашен,
един човек без нерви, без покъщнина,
бих пил отровни сокове от всичко,
което мъчи плахото сърце.

Мамо...

Какво ли щях да нарека тогава
с името Надежда,
ако те нямаше?**
 

 
Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 maj 1980 – edited by 15 apr. 2018 

Илюстрации:
- майка ми, по нрав най-близо до нрава на дядо ми Борис Дявола (горе);
- фрагмент от 1955 г. – майка и син пред ез. Клептуза, Велинград (долу). 
–––
* 9.IX.1944 г., когато чрез Армията на СССР комунисти заграбват властта в България.
** От сб. "Кардиф", бел.м., tisss.

Публицистика – САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

   За Историята няма никакво значение дали, събирайки нещата си в книга, авторът е живял охолно и честито или в духовна и физическа мизерия. Но тъй като пиша за честта на милионите безименни, които гладувахме и бяхме жестоко унижавани и оскърбявани от своите червени и сини управници, много държа да се знае за нас – които не престанахме да се стремим към благочестие и достойнство и в най-свирепите времена, когато бандитите се гордеят със себе си, а лъжците и лицемерите са закриляни от най-високите етажи на властта.

   Това не е реакция срещу погрома над душата на един от най-уравновесените и изстрадали народи на континента. Тази книга има претенцията единствено да регистрира онова духовно движение, което остана скрито за света. Названието "българин" няма нищо общо с понятието "вулгарен". Вулгарни в България винаги са били само стремящите се към властта, особено сега, в последните години на двадесетото столетие от Христа.

   Зимата на 1997 година*

САНТИМЕНТАЛНОТО ЧЕНГЕ

   Брадаткото Евгени, симпатичният оперативен служител от VI РУП на МВР, снощи ми каза, че в сборника "Кардиф"**, според него, имало недописани стихотворения, като да кажем "Учителят по мечти". Там можел да допълни още нещо между средата и финала. В други стихотворения пък би написал фразите другояче – по-ритмични и звучни. "Ама да не се засегнеш – рече, – стиховете са особени." "Що да се засягам – отговарям, – това, което ми казваш, е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое изобретение."

   Едва след отпечатването на сборника с удивление откривам, че в подобен стил са подреждали фразите си две-три хилядолетия преди мен Сафо, Алкей, Архилох, доколкото българският превод дава представа. А че у Евгени стиховете събуждали желание да ги доработва и дописва, е качество, според мен, на добрата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш, да оставяш отворени пространства, където да се включи творческото въображение у човека, и така този читател, слушател, зрител... от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да бъде активен разум, т.е. творец.

   Литературата не е регистратор на факти, призвана е да индуцира жизнелюбието, интелектуалната енергия у една нация, на един континент. Да, говоря и за Европа. Учението на Христос е такава енергия от висш разред. У всекиго от нас в латентно състояние съществува по рождение този вид инвенция; у мнозинството от хората обаче тя е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за велики дела.
"Великите произведения (...) ни обезсърчават – откровеничи Атанас Далчев. – Вдъхновяват ни за работа по-слабите (?! – бел.м.) таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: велика е творба, която те зарежда с желание за творчество, а не когато ти го отнема.

   Дончо – полицай, приятел на криминалиста Евгени, познавал лично мафиотския бос Васил Илиев, основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото убиха ден преди да навърши трийсет и шестата си година. На погребението освен страховити типове с тъмни очила, да речеш, изсипала се Сицилианската мафия, явиха се и любимците на българската нация Христо Стоичков, Боби Михайлов, Туньо (Трифон Иванов), Наско Сираков и поне още шестима, които вече не помня. Гордостта на нацията – коравият Стоичков бършеше сълзи с кърпичка, лично носеше сандъка с онзи труп. Та по този повод снощи стана дума и за серията криминалета на някой си Христо Калчев за българската мафия, където описал фамилията Илиеви с алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина и връзките на тази фамилия с тип, напомнящ Андрей Луканов в литературния образ на политически дон с прякора Пентхауз
***.

   Едрият, масивен Дончо настояваше:
"Христо Калчев е фиктивно име. Може и да има такъв автор, дето шкодичката му я гепили апаши, па той се обърнал за помощ към големите мутри, станал им симпатичен, и големите мутри почнали да му пеят пикантерии от биографията си, може! Но друг е истинският автор, и той е по-горен от висаджийските главатари, по-властен ще е дори и от старите-нови структури на Държавна сигурност. Идеята е да замаскират най-алчните на днешна България".

   Беше вече притъмняло. Навън ръсеше досаден дъждец. Миришеше на изгнила шума и на старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на печена в старото олио риба. Седяхме върху пластмасовите столове под двата фирмени чадъра на "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка и уханна мускатова ракия. Денят си беше отишъл, унила отпуснатост витаеше над главите ни. "Васко Илиев беше много интелигентен мъж. Не съм го чул да говори хъшлашки, цинично. Наистина беше организатор и мозък... е-е, като Ахмед Доган, например. Смачка кокошкарите, дребните апаши; изгради дисциплинирана армия сред хората си; захвана се с големи игри; намеси се в сферите на едрия бизнес и диктуваше положението в цялата държава – продължава Дончо. – А виж, брат му Георги наистина е идиот, всичко можеш да очакваш от него. Книгите за двамата и сестра им обаче са писани с определена цел."

   Обади се Евгени: "Целта беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха България. Само че за големите акули никой не смее уста да отвори. Много са нависоко във властта... Те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Е, един Красимир Премянов, кой може да му каже нещо! Ама до него няма как да стигнеш, ако тръгнеш да го разследваш".

   Дончо допълва: "Има си човекът мрежа от чейндж-бюра. Негови хора държат обменните бюра за валута по цялото наше Черноморско крайбрежие. И да не си помислиш, че има тук нещо незаконно? О не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!"

   "Чакай – казвам, – поне главния прокурор Татарчев не закачай."

   "Докато този човек е на върха на държавата, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Андрей Луканов, с когото не могат да си поделят наследствен някакъв македонски имот в Ресен и затова не се понасят, двамата са бащите на Българската мафия. Абе ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в тази част на Европа сме!"

   "Забравяш Русия" – пресичам го.

   "Не е така – продължава Евгени. – В Русия всичко е разпределено по райони, по отрасли, известно е кой откъде взема. Докато у нас е боричкане и хаос между тези, които грабят."

   "Виж Илия Павлов, шефът на Мултигруп, как почтено живее – казвам. – Наскоро четох интервю със съпругата му: колко добре си прекарвали с трите им деца в Ню Йорк ли, в Калифорния ли... и как нашата Дарина от шоуто на Слави си общува със съпругите на господата от американския финансов елит: благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки, кампании за озоновата дупка, фондации за бездомните кучета, котки и прочие. Та тя де, готината съпруга на г-н Мултигруп, така се изразява: в живота – казва – всичко е случайност. Това, доколкото схванах, бил девизът й. Хвали колко прилежен съпруг и баща е мъжът й, колко щастливо се любуват на живота, какво доверие цари помежду им."

   "Пътник е той! – рече Дончо. – Мацето вярно си е правило сметката. Присъдата може вече и да му е прочетена и някоя сутрин ще осъмне безутешна с милионите му. Такива като него кратко живеят."

   "Защо! Добре си ръководи хората" – казвам.

   "Той ли ръководи! – снизходително ме огледа Дончо. – Смяташ, че нещо зависи от него?!"

   "Харесва ми Богомил Бонев, мъжкар и половина – реших да сменим плочата за лошите хора у нас. – Ако някой в правителството ми вдъхва доверие, това е той." "Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска, но и как да го направи." 

   "Само дето между него, баш министъра, и вас, редовите полицейски служители, някъде се къса връзката" – допълвам.

   "Знаеш ли за какво си мечтая? – прекъсва ме Евгени. – Нещо простичко е. Да ме цени прекият ми началник, това си мечтая. А то на практика нас само ни навикват. Работа – бол, районът ни – голям, цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по блоковете. Началството пита: що не си хванал крадеца; а как да го хвана? Дванайсет часа вървя по петите му и накрая ми се измъкне. Ама шефовете това не ги интересува, те питат: защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да тръгна по адреси, трябва да представя план. Когато се върна, трябва да напиша отчет. Само като си помисля, че трябва да пиша, и нервите ме хващат! Това ли ни е работата? На писари сме се обърнали."

   "Да ви кажа ли, момчета, какъв ви е проблемът? – подхващам. – Обикновеният българин, този, дето и мафиотите, и кокошкарите, и държавниците го мачкат... той не ви вярва. Няма ви доверие, и по-лошо: страхува се от вас. А точно този унижен и обезверен днес честен човек може да ви бъде най-верният помощник в борбата с престъпниците. Ето, моята съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Когато й предложих да дойде с мен при вас, да ви разправи, вика ми: А, полицията ли?! Полицията не си върши работата... Че как да си върши работата, като не искаш да й помогнеш! – казвам й. И тя знаете ли какво ми рече!... Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го напада група мъже насред Столипиново. Били го, ритали го. Повалили го на земята. Взели му портфейла и документите. Прибира се пеш от работа пеш, за по-напряко минал през Столипиново; и като се довлякъл целият в кръв и насинен у дома, рекъл на жена си: Никъде няма да се жалваме. Ще ги хванат, ще ги пуснат и после лошо ни се пише. Онези манговци у дома ще довтасат да ни тормозят, по документите ми знаят вече къде живея, къде работя, къде си плащам данъците, тока, водата. Били ме, обрали ме... забрави! Прави се все едно нищо не се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!"

   "И е права!" – за моя изненада се съгласява с нея точно оперативният служител по криминалните дела, най-печеният криминалист в този район на Пловдив според хората наоколо, които са си имали работа с него.

   "Е – казвам, – вече деветнайсета година се занимаваш с измета на обществото; подир някоя и друга годинка ще се пенсионираш. Като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш? Какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно става, калта ни залива вече до раменете."

   Замисли се. Отпива от чашата си, гледа пред себе си... Бавничко започна: "Една възрастна жена теглила заем и със спестени в беднотията парици си купува цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента, задигнали й телевизора. И тази старица идва при мен... Открих крадеца. На другия ден я викам да си получи телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам, стои до вратата на канцеларията ми. Питам я: Какво има, да не са изнесли и нещо друго покрай телевизора?... Държи ръцете си зад гърба. Влезе, остави ми върху бюрото кутия локум и лимонада. Вярвай, сега пък на мен ми се доплака."

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 19 avg. 1998edited by 14 noe. 2018

   Илюстрации:
   - Гената (криминалистът Евгени) напомняше на дългокосия актьор (горе);
   - една от слънчевите стари жени, ограбвани от политическия елит (долу).
___
* Предговорът към сб. "Кардиф" е писан през т.нар. Виденова зима, когато учителската ми заплата се равняваше на 5 американски долара.

** Книга стихове, която издадох през 1998 г. на мои разноски в тираж 300 екз.
*** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.

вторник, 13 ноември 2018 г.

Публицистика – ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ


ДРАГО МИ Е, АЗ НЕКАДЪРНИКЪТ

   Преди много години университетският ни преподавател доц. Христо Първев от катедрата по езикознание към факултет Славянски филологии в университета ми предложи да продължа с аспирантура по неговата тясна специалност Българска граматика, като бир парче асистент. Имах по-примамливи възможности за мен си, акълът ми се беше врътнал по разкази, стихове, журналистика, та се направих на две и половина, не сметнах нужно да се позамисля над хубавичкото предложение. Ама тогава (1969-1971 г.) вече бях станал добре платен сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за репортаж от Нефтохима или за интервю с известна персона в касата на "Култура" ми плащаха горе-долу месечна заплата на баща ми, мебелист седми разряд в пловдивския завод "Напредък", и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкисната физиономия София, същата тази снобска София, столица на пишман-интелектуалци и мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе поотърсил се от диалекта и бита си настървен провинциалист.

   Отказах и на предложение от приятели в "Култура" (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана в София поне още половин година, докато се отвори дупка в щата на вестник "Народна култура". И това отказах. Когато през януари 1972 г. прекосих от Добруджа край Балчик до шоплъка, да си прибера дипломата от канцеларията на Софийския университет, чух, че доцента го канели за професор, имал оферта да иде на Запад – в Швейцария, Белгия, Холандия, и естествено се почувствах малко гузен пред мен си, че пак не съм уцелил шанса, ах, Боже мой! Три години по-късно проф. Първев (с латински букви май се пише Purweff, що не и Parwev's)
* барабар с двама асистенти отлетял за Щатите. Какъв малшанс! Юнайтед стейтс ъф Америка... и моя милост там – тъмен балкански субект, творение, изпълзяло от мрачната изба на пловдивската улица "Ниш" до Страната на неограничените възможности, ех!

  Така ми каза състудентката от курса, Лиляна Янчева
**, която по някое време беше прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лиляна от Софето ми рече: "Видя ли какъв шанс изпусна!" – докато въздишахме по студентски спомени от епохата на соца над лично от нея специално варено кафенце с четирилистна детелинка сред каймака, горе на третия етаж в сградата, дето е сега Президентството на Република България.

   И си мисля разни работи по този приятен повод, пък и по други поводи, един от които е, че си купих патлак евентуално да ми е дружинка при срещи от третия вид с мародери от циганското гето Столипиново, и тъй реших, че любовта към България у нас, плюли си на късмета някогашни щастливи овчарчета, Калитковци или Гюро-Михайловци, тази любов, това наше измъчено, изтерзано българско родолюбие е толкова дълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ очакван или неочакван, но разгромяващ неуспех в личния ни живот по-яко ни приобщава към този котел от тарикатщина, невежество, самолюбие и пищна грандоманщина.

   Да бях поел с доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на къщурка с пет спални, три гаража, джип Чероки Гран туризъм, плюс Порше 911 със сгъваем покрив – настъпана предница, ритнато отзад, черно на цвят и пъргаво колкото си ще: да кажем – 100 km/h за 3,5-4,1 sес., басейн в задния двор 25х50 m да си плувам, отмаряйки в летните жеги между писането на два философски или психологически трактата върху българската граматика, кокетна виличка покрай границата с Канада, където въздухът е наситен с кислород на бучки, кристално чист и горите са рядко населени, плюс трийсетина декара равно подстригана ливада за голф нейде си там на майната, пак в Америка; щях чат-пат да мятам по едно око към онази пловдивска махалица с болка на сърце, с носталгия и предателска сълза, стичаща се по новото ми каубойско яке, щях да съм само проспериращ материално нещастник, някакъв университетски тъпанар и автор на изсмукани из пръсти варианти на Хари Потър или криминалета, защо не и интелектуални бози в стил Паоло Куелю.

   Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът! Докато сега – ей ме на! – съм си ма-а-алко гневен, разочарован, с малко поизмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив, дами и господа съдебни заседатели, яко щастлив. Та си казвам: Ние, некадърниците, несретните ние, синове и щерки на България... Ние, неслучилите в живота, много повече си я обичаме тази наша омаскарена от духовни джуджета и педерасти, грабена от бивши праведни партийци и настоящи демократи родина, понеже си нямаме нищо-нищичко, с което да шашнем, да се изфукаме пред света. И това тук ни е бащиния. Ами да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, миризлива свинска кочина, тъй е. Обаче никой вън не може да е повече българин от нас, скъпи граждани на днешна отунзана
*** България. Когато изпукаме един ден, новичкият собственик на това занемарено от нас райско кътче насред Полуострова, най-вероятно готин янки с дъвка в уста, ще ни се изсмее на фасона, дето сме били до такава степен доверчиви, та сме се надали друг да дойде да ни оправя батаците и друг някой месия да разгони от властта пасмината на тарикатите.

Шикагоу (както го произнасят) – градът на емигрантите

   Парадокс: пропуснатата възможност те съпътства; осъществен, шансът остава забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови богатства. Но какво е успех? Има ли успехът нещо общо с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот губят, и въпреки това, имат успешен личен живот. Не, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, най-малкото затова че госпожа съпругата или любовницата наистина ги обича.

   Излиза, че – губейки, са придобивали; и това нещо не се бележи с финикийски знаци, висок пост, луксозно жилище, респект сред тарикатите, цветущо банково състояние, дори не се и бележи с цветущо здраве: гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа подпира лакътя на дясната, дясната – с показалец и среден пръст под ушето, небрежно опрени, плавни жестикулации, балансиран тембър, склонност към флирт и авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – секс в хотелска стая с мраморна вана и веранда към океана.

   Непостигнатото остава в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното ти днес с откровение: ето, какъв щях да съм, само да бях дал друг отговор някога си, преди трийсет, преди сто години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука
****, нощем някои от вас се наемаха да мият софийските булеварди по за пет лева, с които 5 (пет) лева цяла седмица си осигуряваш уискито, 0,40-0,60 лв. за 0,1 л., но аз винаги съм предпочитал полската Водка виборова, че хем е по-мека, хем ми напомня за полския химн с ей тези думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае защо.

   Припомняш си лекия бриз откъм Витоша, бухлатите девствено бели облачета по софийското небе. Припомняш си дори факта, че в парка срещу Университета тогава те чакаше едно готино момиче; кожата й – какао с шоколад и малко прясно мляко, с маслинено тъмни очи, и как ти дотича, тръшна се при нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд с академична титла и прочие, ами си роден за друго.

   Боже мой, защо не щеш да забравиш точно тези мигове, питаш се. Дали пък тези мигове не са основа на илюзията ти за самочувствие? Казваш си: Ах леле, колко очарователно, колко нехайно! – И това те изпълва с кеф. Защото коя посредствена душица би изпуснала дори един-едничък от шансовете за просперитет, които ти, и не само в младостта, но и по-късно с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй, с палеца на левия крак!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 mar. 2001 – edited by 13 noe2018
   Илюстрации:
   - Випуск 1971 г., край езерото Ариана зад Орлов мост (горе);
   - Андерсеновата сага за Грозното патенце и лебедите (долу). 
___
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да си сменя смърдящото на турчин фамилно име Бояджиев (изключая последната частица, родителния падеж в окончанието -ев), та подписвах статиите си във вестник "Софийски университет" с фамилията Кирилов, което е всъщност бащиното ми име.
** Лиляна Янчева е русото момиче до моя милост на снимката горе. Останалите са: Петко от Хисаря, Катина от Благоевград, Кунка Велчева и Рада Панчовска (пред Кунчето) – двете от Панагюрище, Наталия от Сев. България (зад Лиляна), Недялка от Тополовград (вдясно от мен), Стефка от Враца, Яна Мавродиева от с. Камено, Бургаско (зад Стефка), Калудка от Ямбол и Галя от София (съпруга на поета Калин Донков).

*** Ограбена жестоко (пловдивски жаргон).
**** Добавено половин век по-късно. Бел.м., tisss.

Публицистика – ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  Понеже си харесвам дома, обичам котките – те постепенно се превръщат в негова душа. Огледалата да мислят повече, преди да отразяват. Бъди себе си; светът се радва на оригинала! Изкуството е наука, само че много по-ясна. Поетът не открива, той чува, не търси поетичното, както на градинаря не му пука за уханието на розите. Вярвам в късмета; как иначе да си обясня успеха на персони, които са ми противни! Стар трик у жените е да те изкушат да вярваш, че си обичан, когато едва те понасят, и да си крият любовта, когато те обичат. За умрелия гробница е сърцето на живите. Луната е слънцето на статуите. Мода е шаренията, която се демодира. Пенелопа се явява последно изпитание, което Одисей мъжки трябвало да понесе, приключвайки скитанията си по света. Най-скъпите рокли защо се носят... за да бъдат съблечени!*

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО 

   Кое е по-необходимо като подход за поезия и всякакъв тип творчество? Според Михаил Берберов (1934-1988) ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до изкуството. Образи на транцедентното
** за мен са гротескните пейзажи и образи на Йеронимус Бош, вплитащи елементи от телата на насекоми и мъртвешки кости в представата за човешкото у нас. Трансцедентален е образът на викащия в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк. Транцедента-а-ални са разтеклите се подобно сперма часовници на Салвадор Дали, мустаците на Салвадор, източени в краищата, обърнати войнствено нагоре. Транцеденталното го откривам у птиците в класическия трилър на Жан Кокто.

  За мен – син на родения в провинциално Харманли, където най-забележителното е надпис на арабски върху каменен сводест мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч, систола на човешкото съзнание пред непонятния космос, сърдечен спазъм в кръвообращението на съвременната цивилизация. Забелязахте ли, че в седемдесет и седемте книги, съставящи Библията, трансцедентното винаги напуска пределите на познанието, стои извън социалния опит, като обаче е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света, но и финал на страховития Йоанов апокалипсис (откровение свише), представа за завръщане на изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствените си бесове.

  Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми е нужен, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това толкова тъжно социално животно, към този "зоон политикон" човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното е уют за моите страсти, но и отправна точка за красивите ми мечти. Отнемете ми това убежище, и ще се разпълзя сам наплашен в подножието на гроздовете от галактически структури, разстроен както латерна с фалшив набор от стари шлагери. Брррр, че мразовито!

  Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, пък дори и когато се отнася до такава шарения, като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме; оптимист съм, човечеството изживява все още детския си период, може би точно сега ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбицията да доказваме колко сме съвършени ("венец на творението"), без да съзнаваме колко сме недоработени, уязвими и нежни... все още.

  "Все още" с многоточие е последна от петте философски поеми в книгата на моя приятел и духовен брат Михаил Берберов, вж. "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г. Ето цитат от тази книга:

Голямото е малко. Малкото – голямо.
Продължавай.
До атома – в обратната посока: продължавай.
Търси най-истинската форма.
Нима тя няма име?
Или е вън от думите, които винаги я гонят?

("Завръщането на морето"). Само че мен малко повече от формата ме интересува съдържанието, т.е. социалната функция на изкуството. Вероятно за извънземния разум, ако го има! – сме очарователни с лутаниците в тази наша иначе съвършено уравновесена математически изящна космическа Райска градина. Ала ние все още не знаем това. Защото ако някаква Сила изведнъж разчупи онези Седем печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, сигурен съм: тутакси стресът ще ни убие.

   Ето затова предпочитам метафората у италианеца Салваторе Куазимодо за онзи лъч, по-точно казано, за човека, пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или пък човеколюбивите метафорични късчета на Уолт Уитман и Габриела Мистрал. В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираема социална беседа върху високите философски тревоги на човечестото пред лицето на вселенския Творец?

  Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви над нас. Онези хора свято вярват в сключени договори, в честната дума, ние не. Ние, свикнали да живеем в бедност, се възмущаваме, предизвикателно наричаме лицемерно онова общество; забравяме, че онези хора са изминали своя трънлив път, платили си данъка чрез собствената си история и поражения, поучили са се, а ние – о, разбира се, че имам предвид най-напред българите! – ние тепърва започваме да учим своите уроци.

  Комунизмът създаваше илюзия, че за повярвалия в лозунга "Свобода, братство, равенство"
*** достатъчна е безпрекословна вярност към Партията и вожда – току виж сме се уредили, па и ще изпреварим всички останали, които не разполагали с най-мощното, най-модерното, най-върховното постижение на света – марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и един вид чиста математическа закономерност (абсолютна химера!), необходимо беше да следваме предписанията на болшевизма, да скандираме, обърнати с лице на Изток, към т.нар. Трети Рим Москва думичките "ленински", "сталински", "димитровски", "живковски". Ай, че романтични наивници!

   Полякът Казимеж Брандис в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (изд. 1980 г., с. 106) предупреждава:
"При пътуване на Запад е добре да се помни всичко това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме".

   Текстът излиза на полски в далечната 1963 г., а пък ние все още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест
****.

ПОСЛЕСЛОВ

  bogpan, постинг от 10.06.2006.: "...Не считам, че въобще следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас..." 

   tisss, 6 юли 2006, 02:40 ч. Re.
bogpan:

   Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми. "Почувстваш ли желание да критикуваш някого - ми каза той, - просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които ти си имал."

   Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склонността да пестя преценките си - навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници.
Първите два абзаца на "Великият Гетсби" (1925 г.) от Джон Фицджералд

   bogpan (Богдан Пангелов), 6 юли 2006, 7,44 ч. Re. tisss:

   – Единствената причина, да се появя в една чужда тема, в чужд монолог е споменаването на ника ми или цитирането на някаква мисъл, извадена от контекста обикновено. Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позиция на някакво мнимо превъзходство, още повече да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл "пеещи", това не само не е присъщо, но и точно обратното – налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки – неща твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби от типа "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено "на майната си". Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липса на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава това ли е примерът на поколението и защо да се учудваме от някои неприятни примери у по-младите, когато те вече са квалифицирани като "млади хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов”.

   tisss, 6 юли 2006, 18,46 ч. Re. bogpan:

   – Представяте ми се толкова уязвим, че разбирам, споренето ако въобще има някакъв смисъл ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което неслучайно сторих. Виждам, стиховете, които пишем, коренно се различават. И що от това! Ако има нещо, което заслужава дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам това е стилът. Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска: Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана. Да, готов съм да Ви се извиня.

  Изкуството (литературата естествено е на първо място) не е борба за тщеславие, а за възможността да си говорим за нараняващия, жесток понякога, и въпреки това, изкусително завладяващ ни живот около нас и в нас. Да, такъв стил крие и редица опасности, и драми от личен характер за автора, но какво всъщност ми представяте Вие! Уважението ми към съзерцателното и акварелните зарисовки на кротост и на смирение моментално ми се изпарява, обърна ли очи към кощунствата, който ни заливат. А Вие ме занимавате с птички и тревички. Нима предпочитате изкуството под формата на Салон за галантни обноски и виртуална хармония – Вие хвалите мен, аз хваля Вас и дружно облайваме врага на хармоничната ни компания?!

  Да употребяваш таланта си за бягство от реалността, е, това трудно го разбирам. Повтарям, не желая повече да Ви наранявам, та ще се постарая да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и аз нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвиквал. 


Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 17 avg. 1998 – edited by 13 noe. 2018
Илюстрации:

- Жан Кокто – сред най-влиятелните личности на съвременна Франция (горе);
- домашната котка – душата на един дом, независимо богат или беден (долу).
___
* Сентенции на Жан Кокто (1899-1955), вж. https://lira.bg/archives/102887
** (от лат.) transcendens, entis "извън"; термин: "Който е извън опита, съзнанието и познанието".
*** Liberte, egalite, fraternite!
– лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
**** Старинен ръкопис върху по-стар текст
. Бел.м., tisss.

понеделник, 12 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

     Продължение

    На 3 дек. в 9,00 часа ме канят с призовка от... 26 юни т.г., като свидетел, де факто потърпевш по дело срещу извършителя на пет кражби за период от седмица, както научавам чрез Постановление на пловдивската Районна прокуратура, подписано от някой си Б. Мендев – зам.районен прокурор. Б. като Богомил, Бойко, Бончо, Банко, Бранко, Божко, Богдан, Бибиян, Боби или каквото там още ми дойде на ум, явява ми се свенливо някак, едва ли не полу-анонимен. За сметка на това, за крадеца всичко като че ли е ясно. Името: Андрей Стефанов Атанасов, роден на 21 април 1983 г., което значи: през въпросната седмица от своя интензивен млад живот в гетото, когато извършил петте кражби с взлом (разбиване на врати), Андрейчо бил едва петнайсетгодишен. Живее в Столипиново, в блока на ул. Елба № 21.

  Първата отбелязана в това постановление на местната ни прокуратура кражба от 30 юли 1998 г., четвъртък; втората – от 5 август, сряда; третата – от 6 август, четвъртък; за останалите две не дават сведения*, само ме уведомяват за още две кражби през тази за юношата "работна седмица".


Забележките ми на лаик, лично заинтересуван от хода на следствието:

  1) Пръстовите отпечатъци върху металната врата на гаража, стъклата и вратата на жигулата ми са толкова ясни, папиларните линии на крадеца – дотолкова отчетливи, че мога и да ги нарисувам, но следователят Иванов, (и той без малкото име ми се явява, понеже Иванов е изключително рядко фамилно за нашите географски ширини) документирал, че отпечатъци по гаражната врата и колата липсват. Не открил отпечатъци, и толкоз, макар доста да си поигра с графитния прах и онази четчица на дактилоскопите!

  2) Крадците в моя случай са били бригада от петима; четиримата са 12-15-годишни, петият е 8-9-годишно цигане. Видяла ги от балкона си жена от съседния блок, която се тресе от притеснение, отказа да ми свидетелства пред чиновника в VI районно полицейско управление. Причината! Мъжът й месец преди това бил пребит и ограбен в Столипиново, когато подир втора смяна в Кожухарската фабрика "Пулпудева" (на 300 метра от гетото) малко след 22 часа се връщал пеш към дома си. Жената по никакъв начин не желае да се замесва с полиция, че – взе да ми шепне, когато ограбили мъжа й и решила да се обади в полицията, съпругът – насинен и оттекъл, й рекъл: "Крадците и полицаите са комбина! Обадиш ли се, ще се обадят на онези, и тогава биячите ще дойдат да потрошат вече и теб, и дома ни".

   Говорим си българи помежду си, че млади момци от гетото предлагат на смешно ниски цени електроника, бормашини, електрожени, комплекти от най-скъпи занаятчийски инструменти, стъкла за всякакъв модел лека кола, фарове, стопове и пр., всичко, което в магазина е в пъти по-скъпо. Имат си система за кражби и пласиране на краденото. Крадци по-често са сополанковци, докато босовете им, между 35- и 50-годишни мургави мъже, всяват респект и възхищение у населението на гетото, ама и – шушукаме си, се имат с полицаите. Около тези издокарани тарикати с превъзходно самочувствие кръжи рояк хлапета, вперили очички в златните им ланци и пръстени, в скъпите им коли и палати. За хлапетата на гетото тузарът е пример за успех в живота. Георги Въргов от съседния вход А, с когото чат-пат играем шах или бистрим политика, отвори миниатюрно магазинче за бира, минерална вода и детски закуски. Три пъти учтиви, ячки и добре облечени мургави мъже го посещавали вечерта да предупредят, че се налага да плаща такса спокойствие. И Гошо приключи с павилиончето.

   Обществена тайна е, че откраднотото веднага, по най-бързия начин се изнася за продан на седмичния бит-пазар, да речем в Секирово – квартал на град Раковски, в самото гето или пак някъде наоколо. В Столипиново, например, юноша ми предлагаше новичък телевизор за 120 лева. Крадат и по заявка. В гетото това е бизнес. Казваш какво ти трябва, и на следния ден или до два-три дни ще ти "намерят" това, което си заявил, хем ще ти го продадат изгодно. Демек, и ти щастлив, и те доволни! Всеки ден, през ден дечица или юноши обикалят край паркираните ни пред блока коли – знаят къде и какво точно има; ще дойдат да го отмъкнат през нощта, ако някой им предложи сделка. Как става това? Възрастен мъж приближава, както чакаш на спирката или пазаруваш в кварталния супер-маркет, пита трябва ли ти еди какво си, може да ти го продаде изгодно. Често не се и свенят, направо си казва: "Бе, крадено е, щях ли инак да ти го давам за тия пари!" С фасон облечен такъв един вървя половин километър с мен да ми хвали качествата на портативна радиостанция: "Крадена е, каза ми, с нея идеално ще слушаш полицейските разговори по мрежата на МВР".

   4) Българи от крайния квартал зад най-многолюдното циганско гето на Европа, говорим си, че възможно е и в полицията да имат информатори крадците, чиито босове осигуряват, от една страна, процент от плячката, а от друга страна, водят след себе си електорат или избиратели по време на избори. По тази причина и с тези съмнения, не знам сред съседите някой да желае пред полицията да свидетелства за золумите, които е видял или преживял, притеснен както от тарторите на гетото, тъй и от местни хора на реда и закона. Държавата ни се грижи преди всичко за живота и здравето на крадеца, насилника, мародера, изнудвача – жалко, но факт! Виждам как инак възпитани мои ученици се отнасят към жителя на Столипиново, дори само затова че е циганин, без да правят разлика между добър и лош

  5) Шест пъти в разстояние на пет години ме канят с призовка и съм принуден да си вземам един ден отпуск, за да се срещам всеки път с различен някой учтив следовател. Разпитват ме сякаш не съм потърпевш, ами съм крадецът, питат ме всеки път едно и също, за да се уверят дали не лъжа може би, но шест пъти в призовката си до мен как ни веднъж не изписаха вярно фамилното ми име, та рекох на районния зам.-прокурор Б. Мендев да се стегне, та поне правилно да ми напише името в книжата по делото. 

   Петима били крадците, а съдят един. Петима на следната вечер, около полунощ се катерят да заничат през прозореца на гаража ми; като усетиха, че трима мъже ги следим внимателно, тръгнаха си развеселени, щракат с пръсти, въртят задник и пеят: "Имаш ху-у-убава кола... Ала твоя ли е тя?" 

   6) От нощта на пети срещу шести август 1998 г. до 3 дек. 2002 г. са 1215 (хиляда двеста и петнайсет) денонощия. Един от топ-криминалистите в РПУ на Пловдив, с когото – невероятно, но станахме приятели, ми казва: "Знам кои са крадците, но трябва да ги пипна с краденото в ръце. Двама колеги от нощния патрул ги видели как отнасят краденото. Как обаче 130-килограмовият полицай да настигне тези бързи като вятър циганчета! Метнали автокасетофона ти в контейнера с боклука, прехвърлили се през двуметровата метална ограда на детската площадка зад блок 222 и върви ги гони! Нашият служител се отказал, отишъл да рови в контейнера, дето видял, че зафучили касетофона от колата ти. Бормашините ти – и двете, още на следния ден били на пазара в село Пъдарско, продадени. Де ще ги откриеш, я зарежи! От касетофона нищо не става, видях го, на парчета е".

  1215 денонощия трябваше да изминат от нощта на кражбата, докато се открие дело в Българския съд. Крадецът през 1998 г. бил 15-годишен. На петнайсет, а за седмица само – пет обира. Евалла! Бързи, смели, ловки – от една страна, от друга – тромав апарат от мрачни дембели и шкембелии, който за пет пари работа не вършат, ама умират да ти губят времето и да те разтакават.

  7) Шест пъти ми разбиват колата, за да ме ограбят. Охарчих се да купя бетонен гараж за двайсетгодишната си жигула – разбиха ми гаража. През две заключени врати от избата на блока, където живея, ми отмъкнаха два велосипеда; вратата на стайчето ми в избата разбиха, и вече символично само я заключвам. Сред съседите, кажи-речи, единици са онези, дето не са били още ограбени. Крием се зад дебели решетки и врати, треперим в собствения си дом. Това, братя и сестри българи, ние ли сме? Нали сме онези, които спазваме закона, съвестно плащаме данъци и такси; тогава защо ни е страх? Защо!

   Колеги учители, които пътуват с нашия общински транспорт, разказват за цигански банди, качващи се от спирката пред Централната пловдивска жп-гара и шетащи из линиите на градския транспорт по Цариградско шосе, по автобусните спирки и коли на линиите № 6 и № 26. Качват се, да речем, двама-трима мургави отпред и двама-трима отзад, и се започва поголовно пребъркване на джобове, портфейли, чанти. Качват се, казват, редовно и от спирката пред Централните пловдивски гробища; постоянно пътуващи по тези линии на градския транспорт вече знаят крадците по лице, знаят ги и шофьорите – и не смеят да гъкнат. Бяха огласени по медиите случаи на заплашвани и бити шофьори от градския автотранспорт и замеряни с камъни автобуси по улиците "Ландос" и "Крайречна" в Столипиново. 

     Избори в гетото. Долу дискрЕминацията, да живее България! 

   Купих тези дни от магазина пистолет. Слушам, и други се въоръжават. Един от съседите си купил ловна пушка, приготвил бренеке, патрони за едър дивеч. Зад входната врата на апартамента си, ако си българин и имаш щастие да живееш тук, нормално е да къташ метална тръба, кол, сап от мотика, тояга. Това си е война. Удобно е Съдебната власт да отсъди, че кражбите са причина за това положение. А дали не е другаде причината?! Всеки случай, не крадците, а някой високо във властта има полза да сме наплашени до смърт, да треперим за имота, за живота си.

   8) Тази седмица през нощта на 28-и срещу 29-и ноември вратите на още две гаражни клетки пред жилищния ни блок са разбити. Отраднати: авто-касетофон, нови шлосерски, дърводелски инструменти, фарове, стопове, тон-колони и пр. Никой обаче от пострадалите не се е обадил в полицията. "От какъв зор! Ще хванат кокошкаря, колкото да отчетат дейност, двайсет и четири часа след това пак ще го пуснат, а тарторите не смеят да закачат, защото са техни хора"говори съседът Иван Пенев от вход Г. Пооправи Иван криво-ляво рамката на гаражната си врата, смени разбития катинар с новичък-лъскавичък, намира сили и да се шегува: "Аз си минах по реда, вие му мислете!" Пред такава напаст, и през ум не ти минава друго, освен да си траеш, да преглътнеш и да мълчиш. Оплачеш ли се, по-зле! Оказва се, и то със сигурност е принос на демокрацията и на западните духовни ценности, престъпникът има човешки права, докато овцата данъкоплатец няма човешки права.
   
   9) Чудно защо от пловдивския Районен съд призовка за делото срещу някогашен 15-годишен момък (един от петимата крадци в случая) пращат 160 дни преди първото съдебно заседание. От 26 юни до 3 дек. т.г. са 160 дни. Минава ми през ум: дали Следствие, Прокуратура и Съд не разчитат да забравя за делото? Я, да взема да се обадя и на останалите от списъка с пострадали, призовани от Съда! Сурова логика има в това разтакаване. Дали само аз си го мисля – че моята мила държава България с властните свои структури работи срещу всички подобни на мен българи, дето носим тази тромава и тежка администрация на плещите си?

   Сменят се управляващите, стилът не! Ала г-жа Държавата зле си прави сметките, ако смята, че ловкият трик с нагласени театрализовани избори и шествия на победилата уж демокрация вечно ще минава. В крайна сметка, същата тази държава такива като мен я храним, поим, угояваме, купуваме й най-луксозните на света автомобили да се вози; та рано или късно, като добри граждани, ще ни се наложи лъже-елита на тази наша държава да го принудим да ни служи, без да краде и ни унижава пред децата, внуците и правнуците ни!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 noe. 2002 – edited by 12 noe. 2018


   Илюстрациите са от Столипиново.
__
Грабежът с взлом се извършва обикновено в нощта на петък срещу събота; съботата е пазарен ден за отстоящото на 25 км. северозападно от Пловдив Секирово, квартал на град Раковски. Бел.м.,tisss.