Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 20 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (1.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (1.)

  24.12.1999. 

  Не бях виждал лицето му инак освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три или четири пъти, може да са и повече, се случи да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като редактор на вестник и автор на сборник стихотворенийца с претенция да кажат нещо важно, ту най-обикновен съгражданин в най-обикновен битов разговор... и все с усещането за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесове край себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

  Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци, за да отърве кожата си, а и от малодушие изпява пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само го изпява, но му приписва подвизи, дето не са и били, и приятеля му Съдът го осъжда на четири години затвор. След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на държавата излиза от затвора, подписал се да служи като информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава ли? Не знам какво се получава, но тази е тъмната част от блясъка на Славния Девети (септември) и романтичния блясък на Славния Десети**
. Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза като цигането, дето представяло на апапите в гетото пленяването на кораба "Радецки": "И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите му оназ калъчката остра, му зъповяда на капетанина австралиец: Ей, туй гемийка – мойту!"

  Такъв го виждам да се муси
насреща: "Какво знаете вий? Вий нищо не знаете".  

    * * *
  Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент насетне взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме мъчи и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос и хееей, ей я де Обетованата земя. Опитах да си представя лъчезарен щастлив хоризонт нейде там на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; швейцарците швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват швейцарците, не им се и налага тепърва да доказват на света колко са храбри, честни, умни, чисти, уредни, колко държат на своето и не посягат към чуждото. Ами че от Средните векове още се знае – най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. А девиз на японските самураи твърди "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да каже: ежат се, като японски петлета настръхнали, недоказалите се, изречено на моя си филибелийски жаргон: таралежат се леваците, само слабата ракия ходи със свещ в ръка и си търси боя.

  Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Емили. Повече ми харесва, обаче, и е подходящо за темата ми четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си 
да квакаш 
пред възхитена локва...***

  И останах при своите, реших да не се правя на вегетарианец, като ги зарежа.
  

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни си го живеем тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът. Тогава защо чакаме от някое посолство у нас или от чужда столица да ни кажат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхави цветя, които показват как се живее за род и отечество, без да се мре, без онези познати честолюбиви образи (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за внушенията говоря, не за личности в Българската ни История.

  Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма и да спрем да се сравняваме единствено с героя – преклонението не бива да е превръзка през очи; защото няма по-съществено на света за нас сега и тук, застрашително оредяващи българи в границите на "чистата и свята" мечтана
Република, как да оцелеем! Едва ли сме вече и пет милиона с българско самосъзнание и национално достойнство.

  01.01.2000.

  Ура-а-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, канонада от изстрели, същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, че толкова муниции скътал този притеснен, уж кротък народ!

  Избиваме ли комплекса за малоценност, братя българи? Правим се на герои, що ли
???? (Въпросителните са от тефтерчето на Васил Кунчев.) Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден случаен човек, е основна тема не само за християнската етика и философия; темата я разработват и агитатори на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че това не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

  Подлога – уместна, чудесна дума като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г., когато човекът с дълбокия си звучен глас ме простреля: ти си червена подлога, докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между три важни обществени институции за моя Пловдив: Аптеката, Кебапчийницата, Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг светъл образ, който по-късно издаде стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла" – мотае се у дома с приятелско посвещение от автора й. Затварям скобата за някогашни демократи, които тогава и сами се не разбрахме кой какъв е, за какво се бори. Минаха някакви си 20... 30 години**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на мястото. Изясни се кой кой е, за какво се борил. Поетът с метлата е депутат на ГЕРБ и говори в стихове от трибуната на Народното събрание, а онзи с навирения показалец си остана преподавател в местната музикална академия.

  Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, "партаецът" – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противопоставяне: демек, или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. 

  Фалшивият праведник кълне и днес от името на Бога, и днес следва собствената си представа, че е специален пратеник. Има го и в другите световни религии това нещо – образът на злобния агитатор. И при соца у нас, та до Иван-Костовата партия Демократи за силна България посветеният в единствено правата вяра гради усвоен от йезуитите демоничен образ на човека отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. За да плува в свои води, партийната, в случая – Иванкостовистката мания, съветва своя агитпропчик: Унижи опонента, закрещи му, че е Враг на народа и го повтаряй, повтаряй, повтаряй това до разграждане физическо – от личната му собственост до личността на собственика, т.е. до екзекуцията на врага*****. И така отново стигаме до старата тема за гробокопачите на Карл Маркс и неговите хора на Запад, още повече – на Изток, та ча-а-ак до Северна Корея и Китай******.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 21 oct. 2019

    Илюстрации:
       горе – Митинги от 1990 г. по улиците на големите български градове;
       долу – Трибуна от лятото на 1990 г. за преименуване на БКП в БСП. 
____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm

** Свалиха Тодор Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният ще да изпитва най-сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа му неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла. 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html?utm_source=Push%20Notifications&utm_medium=article&utm_campaign=%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%B5%D1%80%D0%B0%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%20%D0%A1%D0%B8%20%D0%94%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D0%BF%D0%B8%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20XIX%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81 Бел.м.,tisss

ОЧЕВИДНО БЪДЕЩИЯТ КМЕТ

Свободно съчинение по картинка – 
  ОЧЕВИДНО БЪДЕЩИЯТ КМЕТ

  Двама старци в пловдивската ни болница: единият вече взема-дава, емен-емен, гушнал букета, другият разглежда местния безплатен вестник на ГЕРБ, където са диктисали панорамна фотография на група тулупи в избарани скъпарски костюми, лъснати чистак новенички патъци, прана риза и вратовръзка, ама пък с лопати се мотаят по къра, и старецът ей така сам си говори:

  – Бах мааму, тия хич не ми вдъхват доверие, но да речем, реша да гласувам, как да отбера пшеницата от толкоз първокачествена плява! – И почва да разсъждава: – Очевидно тук всички са ценни и важни. Попът мрънка молитва за здраве и берекет, момичето ще да е журналистка, любовница на един от тулупите, дето яко се трудят и вероятно са малки началници, третият пък се подпрял на лопатата и си бръкнал в джоба, очевидно мести си оная работа от десния крачол в левия и обратно, обаче и четвъртият ми е странен, че и не посяга към бучнатата права лопата. Очевидно не му дреме. Към кого ли да се ориентирам да ми е кмет? Само да не е попът – че още не ми се мре, и да не е момето – че пък си няма защо. Значи, остават ония четирима. Размахващите лопати очевидно се стараят да се харесат, което значи, че са слаба ракия. Остават двата двуметрови дангалака. Единият от тях ще да е бъдещият кмет, и понеже вече си знае резултата от изборите, които са след седем дни, не му пука.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 20 oct. 2019

ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (4.)
  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и "съображения", та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждат до четене, по-често – до сричане на напористи текстове, съчинявани от поети. 

  Знам двама пловдивски лирици, които по поръчка отгоре съчиняваха тайно в канцеларийката си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речите на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от публиката поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тато по партийни форуми, митинги и пр., прилежно сбрани в многотомното "лично творчество" на Бай Тошо, са нашумели през онези години поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия на БСП есеист др. Стефан Продев; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас; и човек, ненаясно с огромните възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното окепазяване въздействат върху тълпата като дивашкия махленски крясък "Бий гадината!" Та и есетата на Продев чудесно се вписват в стила на червената партийна сатира: тъп сарказъм, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, карикатури в печатните червени издания от периода 1919-1923 г.

  Ами че публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски или просто вражески на Партията. Тогава се начева, изпървом плахо, запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото на човек да не се съгласява с формулирани наготово постановки за живота от гледна точка на някаква партийна централа за информация.

  Своята креслива поза този род агит-публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните; този адвокат на т.нар. "истини от последна инстанция", обаче, е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен
*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този нафукан (предвзет), излъчващ висше самодоволство и грандомания стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...


        Типични за Стефан-Продевия начин на изразяване фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен стил? Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните "идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как става организирането на клакьори по градове и паланки – "честни, будни съвести, зорки очи", а всъщност – агитационен отряд на Партията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се отрепетирваше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

  За една от фразичките, израз на вътрешна душевна несрета:
"Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да питам: Другари, ама това ли е представата ви за интелигентния умен ваш пратеник, на съобщаващия истини на простия народ?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, а привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише
"изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Когато разказва епизод за кварталния стражар и дръзките хлапетата-пакостници, виждам я пак онази наивна, идилична, доверчива, но строго набожна България, която в самолюбието си соцът с дивашко кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията ни и най-паче към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм в друг контекст, при други родни, чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни предизвикваше помежду си да се питаме насмешливо: "Добър ли е филмът, или е съветски? 

  Забелязал ли е промяната есеистът? Ето я драмата му – детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от 1980-1990. Печалното на това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес вече като демократи в преориентираната БСП, дължат първо на собствения си род и корен и на собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

  Следва

БЕЛЕЖКА 


  В частен мухабет на кафенце с колега от Долна Баня, Софийско, който се брои за философ-психолог заради дипломата си от Ленинградската висша партийна школа, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, притеснен, срамежливо ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей така, на шега".
За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е, би удържал успех другаде освен пред хора с психиката на аргати. За всеки костовист назлобяването и скандалът са гориво, стимул за живот, повод да се докажат колко са нужни. Един и два пъти ли доцентът Иван Костов говореше извисоко към "този народ". Започна с "алчните бабички на припек" – случайно уж изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът е недорасъл, демек, не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество, предполагам, след подобна изцепка въпросния оратор го изнасят и отсвирват с тъга и със заупокойни песнопения по-далеч от политическия театър. Присъщата на новооглашения тъпак грандомания не е нова за нас, българите. Преди преподобния Иван Костов с нас по същия начин си общуваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Лютви Местан и дузини още минали в забвение политици.

  Поначало грандоманията е инструмент от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов или автора на поемка за лекарството "Дуфалак" против запек г-н професора по не знам какво си право Пламен Герджиков. Арогантното, по кавгаджийски кресливото държане в общественото пространство опровергава най-основния от постулатите на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем толкова противно се хвалят, колкото и противно се зъбят срещу всеки, който не е с техния акъл, та не споделя мнението им за каквото и да било.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited 20 oct. 2019

Илюстрации:
     горе – Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981);
     долу – Столичната ул. Пиротска след Първата световна война.
___
* В България и досега, с много редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения български гражданин като с хлапе от детската градина. Така красиво говорят по медиите, а  не съзнават, че суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

събота, 19 октомври 2019 г.

ПОЧУКА НЯКОЙ

ПОЧУКА НЯКОЙ

– Почука някой. Боже мили, защо на моята врата?
Навярно сбъркал. Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

– Дъждът съм аз, какво те плаши? Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

– Не ми е време да играя. А и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте проплаква през самотни дни.

– Върви си! Няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя кротък нощен сън.

...И не отвори. И отмина случайният неканен гост.
Кой беше – ще виси с години пред нея простият въпрос,

че беше влажна нощ дъждовна, безлунна и студена бе
и после цял живот те помним, Любов със мирис на небе. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 18 oct. 1980 – edited by 19 oct. 2019

петък, 18 октомври 2019 г.

СБОГУВАНЕ С РЕКАТА ЛАБЕ

СБОГУВАНЕ 
С РЕКАТА ЛАБЕ

И отиде покрай Лабе* Сончето да се сбогува.
Дъжд от седмица валеше, имаше големи локви,
вятър в храстите шумеше, смееше се присмехулно,
ала Лабе бе спокойна, въпреки и малко мътна,
и подаваха муцунки рибите й среброперки.
Само нямаше ги в Лабе голи местните хлапаци,
че се бяха изпокрили тъй на сушина в дъжда.

Боже, колко бе дъждовна тази седмица горката!
Сякаш плачеше небето, ала Лабе бе спокойна,
колко ли съдби видяла, колко пясък разпиляла;
затова е толкоз мъдра, знае – всичко отминава.
Само Сончето едва ли тук при нея ще се върне:
Сбогом, Лабе! Сбогом, мила! С теб мен беше ми приятно.
Като две сестрици с теб чудесно се разбрахме!

Вместо да те нарисувам, много снимки ти направих,
запечатах в самотата колко съм била щастлива
с твоите треви крайречни, с тъничките ти пътечки,
с буболечетата дребни, с пъстрите ти пеперуди,
с видрите и с язовеца, с гущерчетата на припек.
Ти си толкова красива, мила моя мъдра Лабе,
че ужасно ми е мъчно, мила, с теб да се разделям.

Път ме чака, мила Лабе, дълъг път, ой колко дълъг!
Ще се върна, сестро, вкъщи да си се наплача, сестро,
че такваз е участта ни – да сме разделени, мила.
Никое момиче няма що се връщам да ме пита,
че момичетата, Лабе, всичко знаят и кротуват;
всяка чака, мила Лабе, принца си, жребец бял яхнал,
а пък него, мила Лабе, нийде никакъв го няма.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 sept. 2012 – edited by 18 oct. 2019
___
* Лабе (Elbe, Labe) – река в Центр. Европа, дълга 1110 км. Извира от Кърконошите (Судетите), тече през Чехия, Германия и се влива в Северно море. Бел.м., tisss.

четвъртък, 17 октомври 2019 г.

ЛЮБОВТА Е ЧУДО

ЛЮБОВТА Е ЧУДО

Любовта е чудо. С пари се не купува.
Не се купува с власт, нито със слава.
Защо очакваш
нещо логично? Примири се. Вземи я
каквото идва. Не се бави. Тя отминава,
ако не я вземеш сега,
когато е тук.

Любовта е чудо. Тя събира
изтерзаните сърца. Тя е ловецът,
който скита в сумрака на сънищата.

Не се готви. Не се засилвай.
Просто я вземи,
притисни я до гърдите си,
отвори това твое сърце и
я
пусни
да
 
влезе,
да се възкачи на трона си
и гледай как великолепно е всичко,
докоснато от божествената й светлина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 uli 20016 – edited by 16 oct. 2019

сряда, 16 октомври 2019 г.

ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

 ГОЛЯМОТО
НЕДЕЛНО ПРАНЕ


Тук всичко се прави така, че да ти е трудно, гадно, гнусно и мизерно. Това е България днес. Имаме най-разкошната на света природа, която куцо и сакато с пот на чело се пробва да унищожи. И като че успяват. Родоотстъпничеството е суров битов реализъм, подтик за емиграция в чужбина, само да си по-далече оттук.

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.

Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алече ще иде!
Е-е-ето ги значи неговите книги,
ето го значи неговото учение.
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
който здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор и кромид.
Потника мишките го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна,
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно...

"Този потник му е от армията ни спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен вълнен сукман.
Сукманът е като бойно знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура наоколо, и се киска,
като изкукуригала вече народна артистка:
"От този мой исторически сукман
трепереше някога хайдушкият ни балкан".

Ето че и дядото се показва;
по вида му личи, че го свива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи разни простотии,
като същински депутат в Парламента.
Знаят му илача и бързо го успокояват,
като му връчват шише домашна ракия.

И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
ползва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, и ризата от гърба ми взеха!
Тя нашта свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката,
и какво ли пък мъкне в полите си тя?
"О боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината,
кой е щастливият баща!"

И ето го на – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното българско дете.
И майка му, милата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
а да помни чие е, кога порасте!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 oct. 1987 – edited by 16 oct. 2019