Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 27 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (300.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   22.12.2001., прод. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ...

  Седим с Re. в кафенето току до училището, бъбрим; правя й компания, докато чака любимият да се обади кога ще дойде да я прибере с колата. Това бе вчера надвечер, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет.

  – Странно е – казва, – че на всичко между мен и него гледам съвсем трезво. Обичам го. За мен е човекът, който всичко може и всичко е готов да направи за мен. Преди за теб съм мислила по същия начин, но какво направи ти... отдръпна се; виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за Коледния концерт, и той направи афиш. Може би си прав, не бива да те ангажирам повече с моите желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.

  – А, защо! Приятно е – казвам, – но не бива. Макар непрекъснато да си мисля за теб.

  – И аз те мисля... – въздъхва. Замълча, преди да допълни: – От време на време. Ще се радвам да видя до теб някоя много по-интелигентна, по-хубава от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

  – Май е време да сложим точка, да си се разминаваме като стари приятели и делови хора. А, какво ще кажеш? – питам, и тя не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: – Вероятно се каните вече да се устроите някъде на Запад. Сключвате брак и се уреждате в някоя подредена държава, хем по-далеч от нашата занемарена България.

  – И той все подхваща: да се оженим; но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тази идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мен. Пък не ме ли потърси, търся го да го питам какво става. Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и когато вече тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той казва: Че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам. Но се притеснявах за него.

  Приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив – точно аз трябва да чуя онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.

  – Интересно ти е, любуваш му се като на придобивка – гледам я в очи, – колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към този нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тази трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентския бал си хукнала да се омъжваш.

  – Сега съм на трийсет и четири – замисля сe, – има разлика, нали? Този е възпитан, интелигентен и се старае да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше онази приказка!... Вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: Чакай, миличък, да те видя поне веднъж ядосан, да започнеш да ръмжиш, да наостриш рога срещу мен! Ама се въздържа. Опита ли се да ми откаже нещо, обръщам му гръб и настава такова едно тягостно мълчание, и той: Е, какво – вика: Добре де, ще стане, ти както желаеш.

  – Досега всичко планирано от него ви се е случило в тази ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, пък другият е обичаният. В твоя живот за пръв път май се случва да си именно ти набелязаната за отстрел патица. – Казвам го, и у мен дяволчето от хлапашките ми години взе като че да се пробужда: – Отстраних се, да не преча. Нека си реализира каквото е планирал с помощта на неговия мощен компютър! Не съм посегнал да те задържа, нали! Нито съм навит да се състезавам с човека. Истината обаче е, че г-н Новичок ме заинтригува, фактически явява се в най-чувствителната област за който и да било мъж. Ех, и си нямаш представа, коте, колко ме изкушава на такъв целенасочен тип характер да му поомачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е западняшки: американският или немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота, коте, източния и западния. Западняшкият стереотип все движи по идеално правите линии, абсолютно логичен, точен, еднообразен. Тъй винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният. Тези хора са роби на идеята за успех, успех на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен със своята непредсказуемост, зарад невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте, и любовта не е идилия на разума, а сражение, много сладко сражение между мъжа и жената, и само с логика едва ли ще можеш да я задържиш.

  – С него ми е спокойно – казва отнесено; както ми се стори, вгледана в себе си. – За разлика от теб, той реализира проектите си и не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели и направо се забравя в работата си. И го уважават за неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв тъп набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия във фирмата, всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи, и оттогава не се е повторило, няма да се повтори.

  Слушам и сам се виждам нищожен, нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен несретник, навикнал да живее с илюзии! Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм проклет, но пак те обичам". Подарила ми беше на този ден преди години бял пуловер като Коледен подарък; пък аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа, и изобщо, жестът струва ли си? Че я обичам, е истина. Иначе с предателя процедурата при мен е както на фронтовата линия – ясна и кратка, за да няма мъки.

  23.12.2001.

  Има три основания да бъда разбит, разпердушинен като нравствена позиция:

  1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

  2) Измамната самоувереност при мен пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия ми човек, вместо да опита да го спечели наново.*

  3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.

  24.12.2001.

  Слязох в гаража при колата. Тази баба жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полир-паста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата. И ето ме сега горе, в кухничката: никой не се интересува от мен; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано явно има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

  Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано, малко сух хляб е останал, малко картофи, олио, половин пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; и ако гости спрат пред вратата ми, няма да отворя, просто мен ме няма в този дом за света. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възгледите си за живота.

  На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля нещата, да погледна от друг ъгъл към себе си. Наранен, свивам се в леговището: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос; и колкото повече боли от тази самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия – оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тези средства за масово поразяване, моята работа е да пообикаля около мястото, където са светилищата на познанието, и нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към текстове в Internet.**

  Тези дни термометърът падна до - 21оС, днес обаче е малко под нулата, по-меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил пъртина в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, върху които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона баш с него? Визитки, суетност... Голяма работа си, драги ми Смехурко, голяма работа си, само визитките ти липсват, ле-ле!

  25.12.2001.

  Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, като продължавам да я приемам за "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя весело ми помаха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм!" От двайсетина дни започнах да й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, ти си моят ангел там, в чуждия лагер, не забравяй. И сега тя протестира май, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!" Откъде у мен толкова глупешки свеж оптимизъм?!

  Вчера надвечер ми звъни по телефона:

  – Как си?

  – Ами добре съм!

  – Има ли някой при теб?

  – Сам съм и ми е много добре така.

  – А мислиш ли си за мен?

  – Че за кого друг да мисля!

  – И аз си мисля за теб... от време на време.

  На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"

  – Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега.

  – Не е точно това, ама нещо подобно.

  – Добре! Не разправяй, щом ще се спираш – казвам.

  – А защо не си поканиш някого? – подпитва.

  – Че кой ми е нужен! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.

  – Аха! Е, щом никой не ти липсва... – шепне и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

  Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих храбро като някой ръб:

  – Любовта ми си е у мен, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

  И чувам гласа й отсреща:

  – Можехме сега да сме заедно.

  – Можехме – съгласявам се, – ама и тъй хич не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно си имаш доста работа! – Чувам как на няколко пъти строява някое от децата.

  – При мен тук е доста оживено – казва. – Пълна къща с хора сме.

  – Разбирам. Ето защо давай да приключваме този мухабет.

  – Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще! – продължава тя.

  – Не му мисли толкова – успокоявам я, – тук всичко е наред и се чувствам отлично, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме моето момиче.

  – Така може! – съгласява се вече не моята Re. и слагаме край на телефонния диалог.

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 oct. 2020

Илюстрации: Пигмалион и Галатея.***

___
* Principis obsta! – съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!
** За аватара – черно черно куче, който ползвах в онзи форум, е добавено при преписа на 9 февр 2007 г. 

*** Статуя, изваяна от владетеля на остров Кипър Пигмалион, чиято история древноримският поет Овидий разказва в десета книга на своите Метаморфози. Владетелят никак не харесвал жените, че били суетни и несъвършени, та стигнал до заключение, че не желае да се ожени за никоя и живеел без жена наоколо. С течение на времето се почувствал самотен и започнал да вае от слонова кост изящна статуя на момиче с идеални черти. Възхитен от творението си, той се влюбил в статуята. На тържество, уредено на острова в чест на богинята на любовта Афродита, Пигмалион помолил богинята да вдъхне живот на любимата му статуя. И богинята, благосклонна към него, вдигнала пламъка над олтара пред скулптора триж по-високо от огъня над другите олтари. Пигмалион не разбрал стореното и се прибрал яко разочарован. Като се върнал вкъщи, с часове съзерцавал статуята. По някое време станал да я целуне, ала не усетил ледените устни от слонова кост, усетил мека и топла плътта й с устните си. Целунал я отново, и статуята оживяла, влюбила се в създателя си. Афродита ги дарила с плодородие. От любовта им се родил, според легендата, синът им Пафо, чието име от тогава до днес носи кипърският град Пафос. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (299.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (299.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  20.12.2001. ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА

  Да отхвърля и да отрека, да отблъсна с думи и действия тази, която продължавам, въпреки стореното от нейна страна, да чувствам близка със сърцето си? Това ще ме направи ли по-щастлив! А може би като преглъщам, замълчавам си и не обвинявам – приемам случилото се за естествена част от любовта, може би по този начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение момичето отсреща и пред очите ми виждам как се раздвоява между остарялата любов и новата си любов, и значи, когато върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително, и това е лошо, това е престъпно, тъй ли? Ала какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, грея премръзналите си пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я подтисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?! Как да вървя против себе си!

  Живият човек ме разочарова, а очарованието от красивата илюзия не е преставало у мен и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам, като един отшелник на върха на планината, а пък не съм сам... Докато продължавам да обичам, животът разстила дълбоки бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в този свят, а не в отвъдния.

  Разсичането на възли не боли толкова страшно – знам, но ако със замах разсека възела и нишката прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към момичето, което десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз този, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцината, които до три пъти са предателствали срещу моето. Унижението те подтиска в първите дни и нощи; и после идва миг, когато сам си казваш: "О, ще те изтърпя, Унижение, както бисерната мида от страданието създава символ на красотата". В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря? Не мога да се отдалеча, да съм безличен и безразличен! Мен ме лъжат, пренебрегнатият съм, ограбват ме и ми се смеят в лице, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе, и светът му се възхищава; тях животът носи към нови хоризонти. Пък при мен сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам! И не съм свил знамена, и не съм спрял да се надявам.

  Не са плътски тези работи. Не ме измъчваш напразно, знам.

  Три нощи сърцето ме боля; въртях се в леглото, ставах и шетах из стаите, и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: в пряк и преносен смисъл, са заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек; и да има, какво да му река: Здравей, аз умирам! – това ли? Мисля си за книгата "Историйките на ученика Ламски": а колко препятствия пред тази шеговито-печална книга, дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е под възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво!... Имам още път да извървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънце. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине огънят. Да не ми е за първи път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

  21.12.2001. 

  Състояние на постоянна подтиснатост ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм, та малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мен си, общо взето, ми е уютно, наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило встрани и мълчаливо наблюдава като зверче от леговището си. Като никога досега, ограничих коментарите и изразяването на мнение. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от предупредителни наставления: "Спри, замълчи! Преглътни! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!"

  Вчера в последния ми след обяд учебен час – петия, единайсетокласничка, на която по милост бях писал тройка зарад невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме "старец, вмирисан дърт пръч, некадърник, мухльо, посредствен, затова изгонен от работа бивш журналист", какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мен, та затова съм си го изкарвал на тях, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: "Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!" А друга се обади: "Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс". И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и си мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се полекичка, това изглежда ги вбесяваше. Почувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади и неопитни симпатични хищници с остри зъбки.

  Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с настървената си жизненост, но Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в този живот има и неписани правила, и едно от тези правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около теб! Разочарования от всички посоки... Но какво ли сам мога да сторя? Беззащитен съм като островче сред разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливите претенции да се възползваш даром и от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.

  Re. ми гостува вчера около обяд. Прегръщам я и я галя по косите, допирам устни до шията й, а тя учтиво ме отдалечава от себе си и подхваща да ми разказва за човека, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на Метро, колко много неща бил й накупил той, как намекнал вероятно за коледния си подарък: "Не е ли стар този твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?"

  – Завиждам ти – казах й, – ти наистина си щастлива.

  И си помислих: ами че да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам това чуждо момиче? Защо го желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея? Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък, и как предполагала: причината вероятно ще да е самата тя. Била му дала обаче да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

  – И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?

  – Мой приятел! – отвръща.

  И онзи човек знаел как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото? Свят ми се завива. Че съм Рядък случай, ми е ясно, но тези двамата не са ли по-чудати и от мен! Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият въпрос пред мен си. За себе си със сигурност знам, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Страданието ми носи познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори за моите си реакции! Отнасям се към собствената си участ както към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини! 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 oct. 2020

понеделник, 26 октомври 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (298.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (298.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  29.11.2001., прод. ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА

  Лесно е да убиеш птиче. Телцето на убитото птиче е така безпомощно и некрасиво; ето човчица, крилца, ноктенца, безредно разпиляващи се перца и пухчета-перушинки. И тай-тъжното: помътнели-посивели оченца. Мъртвото птиче напомня мръсна дрипа, за нищо не става, дори котките не биха посегнали към него, ако не са в крайна нужда от глад. Прекършената любов е мъртва птица; птиците летят по две, но умират сами. Ако не е уцелена в полет, усещайки смъртта, птицата се скрива някъде и ние даже не узнаваме веднага, че нея вече я няма. Дълго време продължава да лети, да размахва с крила в нашето съзнание, огряна от слънчевите лъчи, красива, нежна, тръпнеща от скоростта на летенето. Откривал съм мъртви врабчета под старите керемиди, когато ремонтирах покрива на къщата в село Тригорци, на двайсетина километра от Балчик, навътре в Добруджанското плато; било е поне преди трийсетина години, а още помня колко ненужни, колко неуместни за живия живот ми се сториха тогава безформените клъбца от полуизгнили костици, покрити с пух, изсъхнала перушина и засъхнала кал.

  До каква степен задръстен и освирепял от егоизъм и лакомия трябва да е убиецът на птиче? Млад, приятен на вид мъж от съседния вход, трийсетгодишният му син на Митьо Чомпала – Наско, който наскоро се прибра от Украйна, където бил строителен работник, трепе ей тъй за кеф врабците от липите под балкончето ми. Не изглежда ни лаком, нито свиреп, в известна степен е симпатичен с умението си на точен стрелец с въздушна пушка. Не съм му виждал флоберката на Наско, виждал съм нападалите по двайсетина и повече телца на избитите пилета, които дузина улични котки край блока миролюбиво си разпределят с окървавени муцунки. Наско не се хвали, просто излиза някой ден, когато му скимне, па с въздушната си пушка и за радост на котките застеле асфалта и плочника с поредната порция свежи трупове на врабчета. И спира за месец онова цвърчене и боричкане из клоните, настават ред и тишина, настава спокойствие.

  Постепенно всичко у мен се примирява. Надничам все по-лъчезарно към шаренията наоколо; посредствеността някак с течение на времето спира да ме дразни: поучуден, откривам избледнели чак от детските ми години усещания – мириса на влажни треви, полъха на лекия ветрец, когато си вървя по улицата и той роши косите ми, навира се в яката на якето и винаги играе на точно определено място по улицата по пътя за или от училището. На ъгъла срещу последния от шестте 18-22-етажни жилищни блока има нещо като улей, някакъв бързей, където се срещат и разминават ветровете, та когато вървя по улицата, взех да се радвам на зелената тревица край плочника на тротоара, да се радвам на късните есенни цветя с тяхното печално ухание, на мъглата и ситния дъждец, който кара пейките в детската градина и стволовете на оголелите дървета, и тенекиените покриви на тенекиените гаражи да лъщят като намазани с лак. Започвам отново да населявам вътрешното си пространство с докосвания, аромат, отражения; опустошеното, изгореното полекичка се покрива с първични усещания от ранните ми детски години, когато бяхме толкова бедни, но и толкова щастливи сякаш всички ние, и децата, и отрудените ни простовати на вид, но все още млади на възраст родители. Събужда се хлапето у мен и не ми е вече самотно. Оказва се, животът бил разкошен и по този начин, именно тогава го усещаш този разкош, когато теб ти е най-самотно. Бях забравил какво значи самота от времето, когато бях женен за палавата често сменяща любовниците си Ася.

  Вчера два пъти преди обяд, към десет и към единайсет, Re. ми звъни по джиесема. Отговарям й с двукратен сигнал, което трябва да значи: "И аз мисля за теб" или нещо такова. В три подир обяд джиесемът пак звъни, този път настоятелно звъни, буди ме; чувам гласа й:

  – Няма ли да дойдеш с колата да ме вземеш! Тук съм, пред входа на профсъюзния дом на културата (Това е в центъра на града, шест километра от нашия краен квартал - бел.м.). Да те чакам ли?

  Измънках сънено, че от четири днес трябва да съм в училище, имам занятия; но пак скланям:

  – Добре де, ще дойда.

  – Имаш време – увещава ме, – до четири е цял час. Не искаш ли да се видим?

  – Идвам. Чакай ме – казвам.

  След не повече от две минути пак се обажда:

  – Извинявай... не прецених! Няма смисъл да идваш чак дотук. Сама ще се прибера. Довечера съм у майка, оттам ще ти звънна.

  Вечерта не е успяла да позвъни. Или не е пожелала. Впрочем, какво ли имаме да си кажем! Може би е любопитствала дали не съм изключил пак джиесема, не съм ли пак захлопнал вратичката. Пуста суетност! Мисля си, как ли се храни женското тщеславие със самочувствие, че някой страда за теб, мила! Е, този някой вече не ти е необходим за друго освен да повдига цената в собствените очи, може би в очите на приятелките и тайните съпернички в любовта? Наложително й е да се убеди, че аз съм този, който прекъсва връзката, или нещо от рода на: "Ех, виждаш ли, мили мой Августин, та ти си причината всичко между нас да се срине!" Ами, добре! Що да не приема и тази роля: на мизерника, макар да не е приятно да те пекат на тих огън, да опитват да ти обърнат душата с хастара навън, да те оглеждат съчувствено, докато сърцето кърви.

  14.12.2001.

  Животът – тази разкошна илюзия! Прашецът на пеперудените крилца е по-траен от очарованието на мига, когато хубава млада жена те погледне влюбена. Щастието има зърнеста структура, усещам го на зрънца, подобни на диамант в кал и пръст; но дали съзнаваме, когато сме щастливи? Или го узнаваме, едва когато щастието е отлетяло и са ни останали само спомени за безвъзвратно отлетялото?! Никой не може, строго погледнато, да е сигурен защо сме на този свят – за да изпитаме любовта и щастието, опиянението от свободата... Макар да не сме свободни в нито един миг от живота си.

  Впрочем, тази илюзия за Свободата е като въздуха, като кислорода за пъстървата, която играе в планинския ручей, прескача над двуметровите прагове с мощен мах на опашната си перка. Така и Любовта граници прекроява и заличава, междусъсловните вековни традиции руши като картонен декор и крехки тресчици. И винаги – с очакване за нещо по-добро от сегашното. Дали не се стремим към нещо, което изобщо го няма в света, пренаселен от егоизъм, невежество, тщеславие! Тогава, питам, защо младата жена си търси кавалер и го заглежда предизвикателно с блеснали очи и зачервени от свян страни? Защо момичетата се стараят да се представят по-хубави отколкото са в действителност? Грим, сенки, червилца, туш за мигли в десетки нюанси, очни линии, моливчета за очертаване на устни, руж, помада, аркансил, благоуханни парфюмчета, спрейове, мазила... ами цялото това многообразие на суетността кому се подчинява?

  И да отговориш, няма как да е точно казаното, понеже и мъжете, и горките момичета и жени не с разума: с чувствеността си предизвикват изкушението. Да изкушиш е най-приятният начин да излъжеш. Изкушаващият не си дава сметка, че ти се представя за някой друг; него природата му го тласка да промени формата, облика си, да създаде по-красива и предизвикателна повърхност за своята душица. И пропускаме главното: душата и духа у човека, застанал срещу нас. Влюбената е шедьовърът на природата. Грациозна и омайваща като силно питие, удря мъжа не само в коленете и слабините, демонстрира какъв разкош са междучовешките отношения, когато са хармонизирани двете начала – мъжкото и женското.

  Жалко, но не за дълго е това съвършено динамично равновесие! Изкуството да се живее може би е в съхраняването на илюзията, в сладкото заблуждение, че Любовта е непревзимаема крепост, оазис на Доброто и Достойнството. Всъщност, колко силно уязвим е влюбеният, това той след време ще узнае; и колкото по-щастлив и нехаен е бил в любовта, толкова повече му горчи. Финалът на приключилата в руини любов е естествен завършек само на епизод от твоя живот; тъй че защо да съжаляваш! Само се постарай да чуеш посланията от отлетялата любов, които понякога са в състояние изцяло да променят структурата на личността. Знам такива случаи. От нелюбов може и да се умре за месец-два или за по-малко от година. И това не е шега. Нещо ново си научил за себе си, за човека, в когото си вярвал безусловно и с огромна доверчивост. Невежият първо си представя някакво отмъщение, а би трябвало да е щастлив, че го е напуснал предател, най-опасният лично за него човек го е напуснал; та нали именно милият любим дотук знае за теб много повече, отколкото самият ти знаеш за себе си!

  Той те е наблюдавал отстрани, докато тихичко, старателно е проправял пътека към някой друг. Ти, драги, не си напуснат в онова утро или вечер, когато "твоето" момиче за първи път си е легнало с друг, и моля, не вини твоята досегашна любима! Защото тя е по-объркана и от теб, години ще й трябват, ако реши да проумее себе си – защо й била нужна новата авантюра, та онзи друг не се е появил ей тъй, а тя му дала повод! Сърцето е големият ловец у нас, не умът. Умът иде само да подреди кое що от хаоса на чувствата и най-често логическите обяснения звучат прекалено сериозно – именно защото са несериозни, неистинни, измамни, лъжливи. Сигурен съм, че изневерилият в любовната връзка е нещастният. Оттук-нататък няма да има спокойствие за него – и не че някой го сочи с пръст като прокажен, а защото пред себе си повече няма как да се изправи великолепен в достойнството си.

  Чудно ми е колко енергия губим понякога да си върнем изгубената любов. За какъв дявол ни е, и сами не знаем. Ей тъй, наумил си и яко страда човекът както детенце за счупената си играчка. А всичко наше е така преходно, така бързо се изнизва, че след някакви си месеци, година или две, когато престанеш да кървиш, ще се усмихнеш към божественото небе, към тази разкошна звезда Слънцето много по-уверен в своето. Ти вече ще си приел живота, какъвто ти е даден – случилото се с теб ще приемеш не като нелепа случайност, а като изпитание за твоя дух. Силен ще си и любимият човек е пак с теб, само че вече не го възприемаш като плът, а с нещо много по-красиво – образът му грее в твоите мисли, и дишайки, всъщност дишаш за двама, вече живееш за двама. (Училището, класната стая, кабинет 206, петък, 17,45 часа.)

  29.12.2001.

  На този ден преди години сключих брак с двайсетгодишната Ася. Има ли този факт отношение към случващото ми се днес? Разбира се, че има значение. С този опит зад гърба ,мога да кажа: Жената не бива да се възприема твърде насериозно. В това ми е грешката, която повтарям за кой ли път: че приемам жената до себе си като същество с високи духовни качества, по-високо съм я поставял – над себе си, и така съм губил именно от това състояние на нещата между нас, двамата в плътска любовна двойка. 

  Защото Тя е многолика, изменчива, танцува и играе като змиорка в бързей, лъже те, и без всякога да съзнава, че лъже: ей тъй, както предано мило те гледа в очи. Просто такава й е природата – да бъде сателит на мъжа, но аз никак не успявам да се опазя: превръщам реалността в романтична илюзия и всъщност съм живял успоредно не с реалния човек (жената), а с идеалната си представа за нея. Тя е слабо и безпомощно същество, ала каква огромна сила са нейното вродено лицемерие и егоизъм – заради децата, които й предстой да роди, или е родила, склонността й да предателствува в името на живота. Майка ми, макар да е висшистка никога не съм поставял по-горе от мълчаливия и недоучил поради бедност и неоправен в двубоите с наглата държавна администрация мой баща. Татко мой, ти, който си на Небето, под гробищния троскот!

  Сега е осем и петдесет; чувам настойчивия звън на телефона: зная кой ме търси. Но мен ме няма за теб, мила Re. Омръзнах на себе си да играя роля на боксова круша, на удобно рамо, върху което да пророниш горещите кристални сълзи над съсипаната си внезапно състарила се Любов. Крайно време е сам да се отърва от теб, за да си опазя илюзията за хубавата вярна Re. Десет години се съобразявах с настроения, желания, настоявания; време е да почна да се съобразявам преди всичко със себе си. Защото, за съжаление, си била нещо временно в моя живот, а трябва най-после да се науча да живея със себе си, за себе си и за онова, за което съм на този свят. Забих показалец в Библията върху отгърната напосоки страница, като се обърнах към моя мъртъв баща да ми подскаже как да постъпя. Ето го текста, стих 44 от глава V в евангелие от Матея: "Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, дето ви мразят, молете се за ония, дето ви обиждат и гонят". 

  Какво решил си, Свят на духа? Изпитваш ме и напътстваш, но за какво ме готвиш? Не съм ли недостоен да се занимаваш с мен, не съм ли твърде обикновен и досадно посредствен да ме вдигаш от калта? Окаляно ми е лицето, целият съм в дрипи, най-нищожният съм точно сега под Небето. На себе си станах противен и нищо мое не ме радва, мисля как бих излязъл от света на живите – да заспя и да не се събудя никога повече. А ти ми протягаш ръка, за какво съм ти? Не мога да ти послужа за назидание на когото и да било; никой освен неколцината стари приятели не е наясно какво ми е, неизвестен съм; не е ли добре да изчезна без следа, все едно никога не ме е имало – от пръст роден, превърнат на пръст отново и завинаги?

  И ще вляза в черквата "Св. Петка" на пъпа на Пловдив да запаля свещ за щастието на Re. и онзи мъж. Да заживеят в хармония, пълноценно! Домът им като фар да свети за корабокрушенци в мрака и посредствеността. Да постигнат всичко онова, за което нямах смелост дори да си го помечтая.                                                                                                              

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 oct. 2020

Илюстрации: Актрисата Ан Хатауей (1982).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (297.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (297.) 

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

  28.11.2001., прод. ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА

  Два пъти днес ми звъни по джиесема: сигнал и затваря; два пъти й отвръщам и аз по същия начин. Защо звъни? Започвам да се настройвам като експериментатор; ами да, любопитен експеримент! Пред озадачените ми очи момичето, в което вложих през десетте години съжителство отношението ми към Свободата и Любовта, към правото на човека сам да избира според собствените свои вътрешни хармонии, същата жена, сега, доколкото усещам, изживява вид раздвоение. Наистина, как да събереш наедно Свободата и Любовта, когато материалното те изкушава и посяга да се разпорежда с личността ти не на някаква си цоцолана, а на активно амбициозно момиче с характер!

  Имал съм илюзии. Сгромолясаха ми се и очарованието, и илюзиите. Нищо – казвам си: ако си силен духом, какво ти бърка, че човекът пред теб се е провалил вдън земя; всеки човек все ще намери с какво да те изненада неприятно, нали; идеални за нас са единствено мъртъвците! Същественото за мен сега е да не изгубя Любовта у себе си, по дяволите да върви живият, реалният човек, щом сам си го пожелал; мен илюзията ми е необходима, да продължа да живея и пиша в моя ритъм и стил. В слаба позиция ли съм? И кой друг може да отслаби позицията ми освен мен, освен сам да я отслабя!

  Откакто научих за въпросния обаятелен господин, след като Rе., без да ще, помогна да сглобя образ от късовете разпилени най-случайни детайли, рекох й: "Очертава се чудно противопоставяне между строго логическия подход и интуитивното". Каквото и да се случи по-нататък, тя ми предостави шанс да се изпробвам в реална ситуация. И да, твърде горчива и болезнена е, както всяка любовна драма. Но аз продължавам да съм това, което съм: в неизречени обвинения, в мълчание и сумрак, където ми е най-удобно. Околните, светът нека да си мисли, че съм се отчаял и съм се отказал от тази любов. Не жената, любовта ми към илюзията е важна в този случай. Защото човеците живеем не толкова в действителността, колкото затънали в представите си за това и онова. Именно с това си качество (или слабост) сме божествени. Че какво е Бог, какво са Любовта, Свободата, Щастието – можеш ли да ги усетиш, без да ги съсипеш! Преди да го качат разпнат на кръста, Иисус не е Иисус, а един от пратениците на Бога-отец.

  Рехава, аморфна е тъканта на духовното, интуитивното; но Боже мой, колко здраво ни влияе тази прозрачна и едва забележима копринена паяжина! И в този смисъл съм щастлив, че мога сам да проверя самолюбиво бъркам ли. Е, не става плавно; става с лутаници и на тласъци; много нощи не успявах да се смиря, отслабнах, пуша по кутия цигари на ден и полека-лека се отскубвам от това тресавище на егоизъм и лицемерие, лакомия и невежество. Ако Re. е добра ученичка, сама ще си намери изход за своето. Желая й щастие и когато остава насаме със себе си, вече да не се лута и терзае къде всъщност, защо ли всъщност точно в този тесен улей и клетка я насочва природата й. Докрай в падението, в гордостта докрай!* – пасаж от "Кардиф".

  Като говорят ловко за цивилизационния избор, господа като клетия Петър Стоянов, президент на Република България, сочат Западна Европа и САЩ за модел и образец. Тревогите около Re. ме настройват скептично доколко типична за немски възпитаник целеустременост е по-перспективна от типичното за нас, на Балканите, съзерцателно подхождане към проблемите в живота. Онези там вероятно са материално перфектно ориентирани; нашего брата, с всичките си неразбории, сме преди всичко в духа. И то, мисля си, е следствие не само от кланетата за половин хилядолетие Османско нежно присъствие тук, но и от човеколюбивото за повечето от нас Източно православие.

  "Отдалечен, ще бъдеш близо" е ключов израз, стих, изведен за надслов на сборник стихове от моят духовен брат (по неговите думи) Михаил Берберов (1934-1988). Това, което здраво държиш в ръце и прегръдка, бързо отмилява; не престава, обаче, да ни вълнува скритото сред трагикомедии и бесове, недостижимо докрай Духовно. Тялото бързо се засища, докато душата е ненаситна в стремежа си към Духа и към Небесата над нас и вътре в нас.

  Човек живее преди всичко сам със себе си. Спомням си: още съм хлапе, вървя по яко напечената от жежкото слънце улица. Прахоляк. От дворовете долита ухание на цветя и сочни зрели кайсии и зарзали. Мирис долавям и от нагорещените неизмазани тухлени зидове, и откъм изсъхналите, посивели от ветрове, сняг и дъждове дъсчени тараби. Август. Моят месец на роден Пловдив, моята улица Ниш – осем къщи на етаж, етаж и половина, Царство на детството, моята бедняшка, но щастлива в несретността си махалица от двайсетина едноетажни и двуетажни къщурки покрай Пещерско шосе, потънали в зеленината на плодни дръвчета и обилни гюлови храсти по дворчетата. И във всеки двор, в най-миниатюрното дворче имат цветна леха, където жужат стотици колкото пчели, поне толкова търтеи. Улица Ниш с осемте си къщи е в подстъпите към Джендем тепе – източните склонове на най-високия сред седемте пловдивски хълма.

  Животът ми се ширнал безкраен пред нозете ми като августовския ден. Ровя с боси нозе по мек, по-фин и от брашно пепелак; приятно гъделичкат ходилата ми дребните камъчета, но къде съм се запътил, дявол ме знае. Впрочем, имах си няколко любими местенца – северните склонове на Джендем тепе, обраснали с диви храсти, висока до кръста трева, в която приклекнеш ли, ставаш невидим, с дъбовите горички наоколо, с бъзовите дръвчета, с трънкосливки, глогини, шипките, бадемовите горички, какулите, туфите от дива дюля, шипките, къпинаците, драките. Изворчето – където водата едва, в тънка струйка се процежда от скалата и цъцри в плитък дол сред една от гънките на тепето. А може да съм се запътил пак към кварталната библиотечка, сместена в шест-седем шкафа със стъклени врати в сладкарничката на бай Димчо и неговата тумбеста и кръглолика като месечината жена, а косиците й – силно пригладени в смешно кокче.

  Най обичах да си купя четвърт килограм тахан-халва за 27 стотинки, по-рядко – две или три масленки по 4 стотинки. Сядах направо на пода срещу стъклените витринки с подредени по лавиците им опърпани от недотам кротки ръчички книги за деца. Можех с часове да преобръщам страниците с чудесни (според тогавашния ми вкус) истории. Мечтаех си как, когато порасна един ден, ще си имам любимо момиче: красиво, умно, сдържано и гальовно, и че няма да се караме, няма да си говорим гадни думи, с които възрастните около мен ако не всеки ден, през няколко дни се замеряха като вражески залпове от двете страни на някоя ограда. О, не! Ние двамата с моята принцеска ще се обичаме простичко и така естествено, както се обичат двойките птичета или животни помежду си. А колко мудно се точи времето! И колко пъти нощем съм си мислил сам в тъмното: Кога най-сетне и аз ще порасна, за да променя света край мен, Боже мой?

  Живичко все още е момченцето у мен, не съм го удушил, не съм го убил и изкормил с яростта на възрастен. Това хлапе ме боцка отвътре с рогца, любопитно ме следи с блестящи от любопитство очета. Какво да сторя с този пакостник, който ме правеше някога тъй непохватен пред момичетата, ех, така непохватен на моменти! Не че нямах приятели; сюрия момчурляци все се търсехме за игри и за набези покрай Марица, на Царския остров или в далечния край на Тепето, отзад, долу в ниското, по траверсите на жп-линията от Централна гара Пловдив за към Карлово. Вряхме се по таванчета и мазета, в задните дворове; шетахме къде ли не. Ала винаги съм се усещал най-добре, когато съм оставал насаме с мечтите и бляновете си. Самотността ми носеше светла печал (че времето бавно тече) и свободата да помечтая с всичките си сили и на воля.

  Промених ли се през изминалия низ от години? В основата съм като че пак същият. Безразборното говорене, гюрултия, блъсканица, меренето на сили или ловкост, както ставаше винаги в хлапашките ни компании, ме карат да настръхвам. Не обичах да се бия с юмруци, но често ми се налагаше да се бия до кръв. Предпочитах състезанията, където разчиташ преди всичко на себе си – да се затичаме, например, и да видим кой пръв ще стигне хей до там, до ръждясалата корозирала метална порта към Моргата**.

  Момичетата от най-ранно детство бяха екзотика за мен. Не ги разбирах. Някои от тях се държаха като глупави капризни ревли, други пък – прекалено сгушени, според мен. Представях си – моето момиче ще е опърничаво като козичка, една такава дръпната и своенравна хитранка, която тайно ще ме обича, та другите хлапаци да не ни разберат. Въобще, от най-ранната ми възраст Любовта за мен беше (и досега е) тайнство, нещо съкровено, което не се показва пред света. Вродено ми е, никой не ми го е внушавал. Интуитивно съм предчувствал, че нахълтат ли други между двамата – в онова лично сумрачно интимно пространство, заредено с бесове, зной, страсти, всичко ще окалят, изпотъпчат, съсипят. Вече това няма да е Любов, нещо друго ще е. От баща ми е тази особена свенливост, това затаяване в нежността на вътрешното лично пространство. И досега, вече поопознал себе си, захвана ли да приказвам за личните си отношения с моето момиче, то значи край, нещо се прекършило в любовта, Любовта тръгнала да си отива. Подозирам, и момичетата изпитват пареща сърдечна болка, когато Любовта ги напуска; но по-скрито от нас си пренастройват целите; и приемам за най-нормално, че изгодата ги мотивира по-силно от самоотверженото и донкихотовско самолюбие у мъжа. За сметка на присъщия им женски интуитивен егоизъм успяват по-умело да се приспособят към общественото внимание и превратностите на живота. Умна жена, за разлика от мнозинството мъже глупаци, предварително е набелязала цел, знае какво иска, и когато става дума за мъж, обикновено то е нещо конкретно, като уют, закрила, сигурност, доверие – толкова е явно, че чак болно ми става за момичетата лисанки.

  Едва ли, момичета, може да сте така самотна, колкото мъж, а ако сте интелигентна, красива дама, не виждам препятствие или цел, които да ви се опрат. Изобщо, където е успехът, там гъмжи от момичета с прелъстително тяло и ведра муцунка. Преживях го това нещо през април на далечната 1984 г. в Хасково, на литературната тридневка "Южна пролет" за дебютни книги от млади автори. За кратко бях център на внимание, след като четох част от писмото си до мастития Георги Джагаров, без да споменавам името "Джагаров", и след това имах чувството, че мацета, които се навъртаха около дискусията от кокетство, не че им пука за някаква там тъпа дискусия за поезията, ми налетяха с любопитство, с влажен поглед, с внезапен интерес какво съм писал, къде да четат нещо и от мен. Така оголено не виждам как Любовта би могла да те превземе. Случвало се е да реша: ето, това момиче ми харесва; и в повечето случаи, май почти винаги, момичето е минавало край мен с очи, вперени в някой друг. Мога да го кажа и по-категорично: не се е случвало да избера коя да е моята принцеса. Да бях наложил поне веднъж моя си предварителен избор, вероятно щях да съм щастливо оженен, с вярна и предана дама до мен, момиче от плът и кръв, кълбо от нерви и щура страст. 

  От един момент след преживяното до срещата с Re., зарекох се наивно пред мен с хубаво момиче повече да не се отнасям с цялата сериозност на влюбения глупак***. Свободата и Любовта се нуждаят една от друга, но където ти искат доказателства, за каква Любов говорим! Нещо, което научих от невярната Мария – единствената жена в живота ми, за която някога съм пожелал да се оженя!

  Самотност, мен лично ме зареждаш със сила. Перифраза на Шекспирова сентенция: "Предателство, твоето име е жена!" Споко, не подскачайте! Шекспир е голяма работа, но това не е истина, макар да е добре казано. Особеното в днешния век на фриволни мимолетни познанства и подвижност в пространството: женска вярност, устойчивост на чувствата май се превърна в мит. Не че не съм склонен да се доверявам отново и отново на Евините щерки, но това е може би онзи необходим суров данък за разкоша да живееш: рано или късно ти ще си отритнатият, не им ли създаваш проблеми и ако винаги си налице, когато призивно захванат да се оплакват или да вадят женските си предизвикателства и изкушения наоколо ти.

  И се питам – дали Ева не е права, дали Адам не е само придатък към нейния живот, който е основа на човешкия ни род и на цялата ни менажерия от простотии с мераци и със строгата, но човеколюбива, християнска по стил европейска цивилизация.

  Следва



Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа  

Plovdiv, edited by 26 oct. 2020

–––

* Сб. "Кардиф", тираж 300 екз., частно изд. 1997, с.56 – "Любопитен".

** Моргата на пловдивската държавна болница някога беше в мазето на четириетажна масивна постройка, а току до металната порта към северния изход на болницата бяха клетките на уличните песове помияри, с които тук си правеха експерименти, преди да ги умъртвят.

*** Снимката е от Балчик. Момчето с шала и такето е Банко, мой ученик от далечната 1972 г. в с. Гурково – обесил се заради нещастна любов върху прозоречната рамка в квартирата си в Толбухин. Бел.м., tisss.