Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 18 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

– Жалко за паметта ни! 

  – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...?

  Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?


   Клеопатра Джон: 

   – В онези години всички, които работеха по радио, телевизия, вестници, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Иначе нямаше развитие! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете!

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)
   
     Продължение

     28.08.1996.

  Ряпов*, моят най-добър приятел от детските години, кум и пр., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персоните Теодор Димитров, Андрей Захариев и други неколцина члена на Демократическата партия на "госин" Стефан Савов, госпожица Златка Русева, бившия депутат Георги Марков и пр. Със същото основание би трябвало да попитам моя приятел той пък какво е правел в компанията на комунистите, особено по време, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Савов, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а да речем, предизвикан от вродената ми любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът е по-мил от екзотиката на романтичните идеи. Това не щял да проумее Никола Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми дърводелецът казваше:
"Видиш ли на някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от която и да е партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.


Фрагмент, детайл, фреска от живота в Парламента

  Е, добре, Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаят: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели? Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и рев по площадите?


   29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал досега. Цар! И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболни страсти, и чалга, няма уважение към интелекта и към закона! Стефан Стамболов... Жесток. Хитър. Сексуално чудовище. И какво като е най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска селва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и с припряността си 
пресеклиферментацията на българското ни самосъзнание. И от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта печели низ от битки с творческото начало. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили, съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки момчета с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков: в ъгълчето й виси печал, с други думи: "Е, това е положението!" Николай Хайтов ми напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен. Галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че такава съдба може да сполети най-нежния от съвременните ни творци: болен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи тъй предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът и разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение млади поети.

  Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера беше за нашите си мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата върхушка ли?! А освен тях виждате ли други? Новичките. Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо, до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидните, плоските закачки, които си разменят, гарнирани с циничен сексуален подтекст. Сред тези Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео, на книга, но все пак публично и с куп предвземки, адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Дори в качеството си на председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред тях е и нашумелият Кеворк Кеворкян
*** (вж. "24 часа", 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив".

  Това им е стилът. Това ли са достойните мъже на днешна България?


   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха от редакцията за критична статия?

  Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. А и това не им стига, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.


   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата и неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с много труд. Беше мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта му.
 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 uni 2019

Илюстрации:
- Август 1980 г., Стария Пловдив, в двора на Къщата Недкович, Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, аз, Методи Танев – вътрешнополитичеки наблюдател във вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза в Тодор-Живкова България. Зад гърба ми е Кирчо Атанасов – по онова време директор на пловдивската Математическа гимназия, в едно от правителствата след 10 ноеври министър на образованието (горе);

- Пролетта на 1978 г. в къщата на улица Янко Сакъзов срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша, с моите две дъщери петгодишната Вера и тригодишната Надя, когато независимо че бяхме много бедни, бяхме може би и най-щастливи (долу).
___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал този титулуван палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

понеделник, 17 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че е философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си бивши приятели и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко несправедливо се отнася светът към опитите му да поправи всякакви несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да поправи света и да настане най-сетне мир и световно щастие за всички философи под слънцето. 



ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

  26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и пр. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

  - Сирак от 12-годишен;
  - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
  - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
  - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
  - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
  - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
  - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се
една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

  - подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, властващите не са му посегнали, дали заради Методи Шатаров, който 12-13-годишния Любен (вуйчо ми) ползвал като куриер, дали за ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на новата му къща, дали заради торбите с барут, преминавали през дома му по царско време! До 1963 г. сам си обработваше петте градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, следяха предавания на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  
- като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, уморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, но не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любен правеше шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онзи кръг. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, след финиша на всяко състезание Малкия Дявол го вдигаха с велосипеда му и го носеха на ръце из площада пред Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата у него открили лекарите: при многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел... оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене конц-лагерист, моя връстник Тодор, когато се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния тук Пепо Йолтов, и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед от време на време имаше майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, става сприхава, груба, нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с R. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка!... Ще ме побърка това момиче. Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. избягал от Добруджа (по желание отидох за една само учебна година, и пак по мое си желание си тръгнах от училището в Гурково край Балчик), дращех статии за пловдивския младежки вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Викам: да. И той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., но със задна дата, от 1 декември, та на 29-ти получих първата си заплата като литературен сътрудник – 95 лева, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би – като нас бе Николай Заяков (1940-2013), но той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки".

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се постопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка и съпруга на шефа на местния клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. (Не аз съм молил, Върба я уговаряше по телефона.) Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината пусти хотели на града; "Не е законно – каза ми, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране; от Толбухинския отдел Народна просвета се амбицирали да ме върнат учител в село Гурково и взех да получавам сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сума, употребена за висшето ми образование със съответните такси и лихви. Някой си Гичо Димитров – шеф на толбухинските смешници, се беше подписал под послание от страничка и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради безотговорното Ви отношение към образователната ни система". Идиот! 


  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948), Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя скъп пловдивски сленг – държи се с вас, като да сте му изяли десерта. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 17 uni 2019

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът (долу).
–––
* Най-луксозното заведение за градския хайлайф и скъпо платените проститутки на Пловдив в онези години на соца. Бел.м., tisss.

събота, 15 юни 2019 г.

ФАРИСЕИТЕ

ФАРИСЕИТЕ
Набожност дивна честичко се крие 
у фарисеите във тога на съдии. 
Кълнат се в Бог тъй често те, 
за да се отвратиш от нас, Небе.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 uni 2012 edited by 16 uni 2019

КАТАСТРОФА

КАТАСТРОФА
Ех, явното не забелязвам, мен скритото ме изкушава,
отива си от мене Август, Декември мрачен се задава.
Морето, пясъците топли, притихналата глъч на плажа,
момичето – за мен най-точно, за любовта си да ми каже.
Протяжни залезите вечер, предутрините – по-сънливи,
започвам да сънувам вече и любовта май си отива.
Жужи моторът на колата, едва след няма километър
защо внезапно се разплака и длан положи на сърцето?
Ще се завърнем почернели, обръгнали, поуморени
и в низ от срещи и раздели навярно ще забравиш мене.
Да, явното не забелязвам, прикритото ме изкушава –
надникна ли във твойта пазва, катастрофираме тогава
и ще останем с тебе в Август, Декември ще отмине,
дано за нас да кажат нявга: От обич тези се пребили.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 27 avg. 2007 – edited by 16 uni 2019


четвъртък, 13 юни 2019 г.

ОАЗИС

ОАЗИС


И отлитнал, какво да се прави,
любовта е капризна, нали! –
ала питам, защо оттогава
дъжд вали и кълбят се мъгли,

и седим си в това ресторантче,
петък вечер и ми е толкоз добре,
да ме питаш дали пък не знам, че
без любов много бързо се мре? 

И не зная какво да ти кажа, 
ти пред мен си с разбито сърце, 
гледам локвите кал по паважа –
шанс да те пренеса на ръце. 


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 
Plovdiv, 22 noe. 2006 – edited by 13 uni 2019

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН (продължение)

ПАНОПТИКУМ
ИЛИ ПАНТЕОН


  Продължение от 27.07.1999.

  Вече седемстотин години нямаме учители от величината на Евтимий Търновски. Учителят с главна буква е океан; героите са острови сред океана. А може би Левски с добре познатите негови качества сдържаност, настойчивост, строгост...?!

  В 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов*бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска, чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата – искаше реформа не само в черковно-общинското управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната – искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше, всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".

  Нищо за досещане – в Търново революционният комитет се организирал под председателството на двайсетинагодишния Стефан: "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ". След въстанието от 1875 г. – свидетелства биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност". И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876 г., кървавата година".
Къде е Апостола да го чуят! Та и самият Левски имал подмолни противници заради трезвата разсъдъчност, която се стараел да наложи в комитетските дела. И тогава...?! Луди-млади, да речем, както Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди, тръгват да си трошат главата. 


  Епизод, напомнящ по-нов образ на самонапомпал се в опиянение от могъщото си влияние Народен вожд; картинката, както и при втория случай, е описана отново от Захари Стоянов; срещаме я преразказана тази картинка и в летописа на Димитър Маринов (с. 32). И тъй, Захари Стоянов** "ни представя Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., tisss: като в романтическо театро от онази тъмна епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка случайност, в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът му, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари".

  Да съпоставим с частица от впечатлението, което 25-годишният по онова време Захари Стоянов добива от Бенковски при първата им среща в Попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти." Щрих преди това:
"като се прибавят неговите движения, пъргавината му, строгата реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски"... (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264).
Захари Стоянов тук като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., tisss: т.е. писал само с "j"), знаех го, че е взет апостол по милости".


 Насилим ли въображението си, в същата театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено, за нас днес – наивен романтически похват за предизвикване на почти естетически трепетно възхищение дали не е заимствано от Шилеровите драми, или от общия духовен отец, бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов – единствен вторият от тази за нас великолепна петорка не си позволил такова емчене. Сърцето ми е най-вече на негова страна. "Мила ми Венето – изповядва 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе..." Ами то не е отправено толкова до
милата Венета, колкото до небесните тефтери на Световната история. До такова гръмко любовно послание положете онова тъй страховито в печалната си самотност "Народе????" от тефтерчето на Левски; и кое е по-истинско! Единият говори като пред многолюдна публика, другият е сам пред себе си. Съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа! Ако не сте забелязали още, тук има нравственост в най-високите й измерения – когато изпод провинциалната шлака с диамантена острота засиява Божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-великолепен от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, ала отправил взор към висината вътре в себе си. Между другото: а къде всъщност е Бог?!

  Да не пропуснем: в плен на самоубийствената илюзия и "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов – гавазин на руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев***. Ръководителят на Руската имперска дипломация в сърцето на Отоманската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на днешното издание на цитираната биография – Стойко Тонев и Даниела Давчева, твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването на вестник "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави редакторите, остава съмнение за връзката между напористия Стамболов и шефа на Руските намеси по нашите Български дела – от една страна, и от друга – за Ботевия вестник. За средства, за пари става дума и в двата случая!...

  От биографията на Раковски, например – според сведение на Драган Цанков – значителна фигура в нашите кривулици преди и след Руско-турската война от 1877/78 г., научаваме покрай лутанията на младия Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира Българските искания, след като Раковски с дадените му от Френското посолство пари за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западната дипломация, както и Руската дипломация, също водела задкулисни игрички, ползвайки за маша родолюбивите българи, с присъщата за младостта у нашите юнаци самовлюбеност и бягство от опита и традицията. Ще кажете, онези лисици от Запад са се трогнали, бръкнали в банковите си сейфове само за да оправят дереджето на злочестия наш българин в пределите на великолепната Османска империя? Ей тъй, от съчувствие.

  Понякога човек престава да се интересува – и не защото по-нататък не му е важно, а от опасение да не повреди натъкмената легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава: Дали ловките чужди емисари в онзи период не са играли много по-важна роля в Българските ни дела, и – далеч по-същественото: Доколко младите наши българи успявали в това надлъгване с професионалните дипломати отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната ни мечта? Тончо Жечев, например, е оптимист за отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). 

  Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите научаваме, че в столицата на могъщата Османска империя младият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500 турски лири" да стори палежа.

  То са велики планове, а пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци! Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на онази Европа, пък и в старите архиви на Царска Русия, ако още не са унищожени – има куп компрометиращи сведения? Едва надигаща глава от клането в Батак и Перущица, Българската ни нация вече – в лицето на най-самоотвержените свои синове – поела с пъргава стъпка към капани, заложени от дипломатическите мисии на т.нар. Велики сили Русия, Франция, Великобритания и Австро-Унгария в Османската империя. Иска се кураж да признаем днес, 120-150 години подир онази далечна епоха, колко самотна била многострадалната ни нация и до каква степен обречени били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 13 uni 2019
___
* Димитър Маринов,1846-1940 (илюстрацията най-горе) – летописецът на Българския национален подем, е свещеник, възрожденски учител и преводач, манастирски игумен, журналист, народовед, краевед, политик, основател и първи директор на Етнографския музей, един от строителите на съвременна България, от най-ярките представители на Българската възрожденска интелигенция. Заради необятните му безценни етноложки творби наричат го "Нестор на Българската етнография". Роден е на 14 октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Северозападна България. През 1863 г. бил послушник при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От 1867 до 1871 г. учил във Военното медицинско училище в Цариград, след което през 1875 г. завършва философския факултет в Белград, същата 1975 г. учител в Лом, от 1879 до 1882 г. народен представител в Учредителното народно събрание, приело Търновската конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин. През 1894 г. бил назначен за директор на Народната библиотека, учител в Лом, Русе, София. Превежда и е активен сътрудник със статии, но и със студии от областта на фолклора и етнографията в периодичния печат. Публикува и в органа на Българската екзархия в Цариград вестник "Вести" (1900-1903 г.), списание "Духовна култура" и "Църковен вестник", на който е редактор през периода 1904-1905 г. През 1904 г. основава Етнографския музей и е пръв негов директор от 1904 до 1908 г. През 1921 г. приел духовен сан. Игумен в Чипровския манастир "Св. Иван Рилски". След огромна по обхват събирателска работа публикува безценните си материали в седемте книги под надслов "Жива старина"(1891-1914), които и до днес са сред най-ценното всестранно проучване на Българската народна култура – обреди, обичаи, песни, дом, покъщнина, храна, медицина, облекло, накити, обичайно право. Издъхва през 1940 г. в София.

** Автор на публицистичната книга за всички, които чувстваме България свое отечество "Записки по българските въстания".

*** Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) – имперски дипломат и държавник, играл важна роля за определяне на Руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Роден в Санкт Петербург, в семейство приближени на императорския двор. Бел.м., tisss