ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1238.)

   Как празен и студен си ти, мой Пловдив, без нечия изпепеляваща любов! – Аноним (1947)

   И ще се срещнем в кафенето надвечер на ъгъла в някой древен като Пловдив град, и ще бъде петък дъждовно, ще звучи песента на Жо Дасен "Да не съществуваше, щях да те измисля". Но не съм сигурен този ли е истинският текст или си измислям, както на мен ми се ще. – Из разговор по Skype

     26 noe. 2006               

КИШАВО ВРЕМЕ*

Пак е петък и пак е дъждовно,

и поемам към къщи пак сам,

а край мене лети като спомен

силуетът ти, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя –
виртуален и съвсем не поет,

мъж без обич току на предела

на перона в дванайсет без пет.

И прехвърлям наум пак жените,
от които обичан съм бил,

и една по една ги разпитвам

колко мъка съм им причинил.

И това си е моето наказание –

да се връщам сам у дома,

да разтварям зараснали рани

и да знам, че и ти си сама,

че едва ли сам нещо ще сторя

в този петъчен вечерен дъжд

посред улици, къщи и хора –

просто влюбен, отчаян и мъж.

И подгизнал от спомени стари,

поне три дни ще си мисля напук

как седиш зад стъклото, навярно

подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Споменът е тъжно нещо, особено късно наесен.

- Площадчето зад Джумая джамия сред Пловдив.

–––

* Послужи ми за горния текст ситуация, описана в новелата "Ася", когато се сбогувах със София, и като заклет пловдивчанин, вече не ме сдържаше да си тръгна от студентските авантюри и приключения на провинциалист и мечтател, дето се вика: "да се потопя и аз в реалния живот".

  Месец преди да си тръгна от София, преживях краткотрайно увлечение по нехайна щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден сладко си се излежаваше в неоправената си квартира, между другото, четеше за изпит по физика, сервираше ми кафенце или пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик бе грозноватичка, но мила и доста умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще си кажа сбогом с омръзналата ми до смърт София. Добричка бе грозничката Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев (1950)** и опитваше пред мен поне да се прави на аристократка. Веднъж в неоправената им квартирка на третия етаж над спирката на автобус № 26 за жк Слатински редут нахълта шумна компания: две пияни момичета и четирима яко възбудени мъжкари. Двамина от идиотите хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което беше повече от пияно и самичко си се кикотеше и се заливаше от смях; после и третият се присъедини към онези тримата: мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, пръхтене от борба в разбрицания огромен креват и задъхани възклицания; докато четвъртият, важен-важен, кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита жълтеникава булана фотьойл демонстрираше пред мен и трите дами как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана фирмена машинка, как после се овлажнява с език, прокаран нежно отдолу, и се пали, като димът се всмуква едва-едва, а не като цигара: "Защото – каза, – ако смукнеш от пурата както от цигара, все едно ще е, че си засмукал наведнъж всичкия пушек от комина на софийската топлоелектроцентрала".

  В навъсен и прихлупен дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и мокро до кости мило същество със залепнали по бузите дълги влажни коси; нищо не се бе случило помежду ни, нямахме какво повече да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкваме се от другия край на подлеза, откъм езерото Ариана зад Орлов мост, помахахме си отдалече:

   – Чао, мили!
   – Чао, скъпа… – И така си оставаме, ето вече над половин век, след като то се е случило.

** Иво Хаджимишев, столичен фотограф-художник от буржоазно семейство. Неговият дядо бил пълномощен министър в пет европейски държави. Баща му Михаил Хаджимишев бил оперен режисьор, майка му Ани – сценограф...Възпитанието и средата са важни, изразяват се нахакано неговите софиянци! Вж. https://bnt.bg/bg/a/svetlina-ot-senki-prez-obektiva-na-ivo-khadzhimishev Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1237.)

  Извънбрачната любов е нещо, което само който не го е преживявал, не знае какъв разкош е, може би заради опасностите и греха, които са й стихия. – Аноним (1947)

   

  17 avg.1997

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над главите ни, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа освен нас нямаше, само боклук и поръждавели тенекии, когато се появи Роро, кучето на Ряпови, встрани от нас и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на поток, скрито бълбука и се провира из високата гъста трева. И това бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек, метър и 96 см.) плътно е наоколо й, пилее пари в неговия си стил, и "го раздава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от нейните преразкази. Имам усещане за опасно едро и силно животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър сякаш всичко си е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията е леко килнат и тази тиха драма у Re. подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена. Не мога да знам, ала и не искам да знам (поне засега) доколко важна е тази моя обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод, и че стореното от мен за света няма стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко тук е в движение; константна (постоянна) е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и под напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята лична уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да плащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, надявам се, не безскрупулен. И въпреки нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът вече да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа "Кардиф" за набор. Венцеслав Бъчваров (1932-2008) е човекът и около Венци ухае на обсебен от амбицията на всяка цена да го ценят като литератор. Формата е налице, съдържанието обаче – бледичко. Над деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни изкушението да издуваме мускули, да се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Иван Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият. Единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна... Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря картината – ако Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Спасителят Иисус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (към стотина грама) върху гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, плавници, тръненият Му венец и прочие, както си му е ред, току-що слязъл от иконите.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде мно-о-ого високо. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на "поета Спас" – кмета на Пловдив г-н Гърневски. И Спас (1953), и Теди (1951-2007) или Теодор Димитров, общинския управител, и президентът на Републиката ни, и президентът на Щатите, дори папата и вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им, нито вниманието, с което са обкръжени.

  Защо внушават, че Адам е бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, заръчал им да страдат... А дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред калта и помията? Ами какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което не е преминало през страданието и бесовете вътре в самите нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, не, няма как да не го знаеш, "Айша". Наистина изключително приятна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в кафене край занемарения къмпинг близо до летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. Подир дни на адски жеги времето се бе развалило и ята от гларуси с разперени огромни криле кръжаха над нас, а в кафенето бяхме сами; или май имаше още и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки... Това нещо ми се е запечатало в ума, изплувва винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони. Един от миговете щастие, свързан точно с тази меланхолна арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина много щастлив.

  Десет дни изкарахме с Re. в изключително занемарена почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лепки се пришият към вашата любовна двойка! И в онзи късен следобяд или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Минаха години, а ние сякаш все още сме там...

   Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше плюшена играчка, зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо, мелодично, докато се гушкахме в тъмното... Колата ми не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до този къмпинг, пренатоварени и от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления ни преход от Бургас към Балчик, Каварна, до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотелите край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2023

Илюстрации:

- Морето и сламеният чадър в залеза на лятото.

- Сбогом, мила! Сбогом, мое слънчево момиче!

–––

* Понякога детайли от миналото така ти се врязват в съзнанието, че остават с години неизлечими. Почти всичко, което съм писал, е отглас от събития и хора, които наистина са били; нищожно малко е онова, което съм добавял към рисуваната с думи картина. Бел.м., tisss.