ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1078.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1078.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)

 

  22 uli 1965 

  Това бе крайпътна кръчма току до кръстовището, където по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното селце Мечкюр, днес Прослав – краен вартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край шосето да берем едва зарозовелите се ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради хлапашките ни диви набези. Стреляше по нас с патрони, наблъскани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват, няколко дни сърбеж тресе цялото ти тяло. Ай, какви страдания носи вбилата се в кожата ти свинска четина! Още през март-април ходехме по гащета и потник, а пък за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши в пазвата. Славни бяха онези времена, та сега едва се удържам да не развържа торбата със стари спомени от онези дни. Край тази крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници, дето ставаха яки запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път към Дерменката. Тази мила речица идва откъм някогашното селище Сотир, днешното село Извор. Ами къпали сме се в бистрите й ледени вирчета още преди началото на април, припрени в хлапашкото влечение към риск, авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

  В текст от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия спомен, когато съм бил 19-годишен. Тези дни погледнах датата вкрая на ръкописа и се изненадах: ами че да, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, ученик в работническата, както я наричаха тогава, пловдивска гимназия "Георги Димитров", новооглашен горещ поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой обаче, произтича от моя жизнен опит по онова време, така че – с всичкото ми уважение към Нобеловия лауреат близо двуметровия самовлюбен фуклив янки, заел съм от него някои неща откъм чисто формалната страна: от лапидарния изказ, да речем; съдържанието обаче си е работа на някогашен пловдивски хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови градини.

               

КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

  Двама души седяха върху плетените стари столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в белите си престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

  Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години от северните крайща на страната; и не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой тук не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към другите две келнерки, които си седяха, отпуснали глава на гърдите си:

  – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

  Беше спокойно и тихо. От време на време зад храстите, по пътя наблизо минаваше кола и се чуваше двигателят й как бръмчи, задъхвайки се от горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината сякаш нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно, отронват по някоя дума. Вече цял час!

  – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.

  – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

  Тя продължи:

  – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.

  – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...

  – Знам.

  – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

  Нели** мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха и гледаха нейде в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.

  – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.

  – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

  Той не отговори.

  – Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик!

  – Зимата е отвратителна там... С изключение на лятото, тия градчета през всичките сезони на годината имат отвратителен вид. И после оня солен и натрапчив мирис на водорасли, на риба...

  – Като ми е топло, си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?

 – Да – кимна той.

 Камион изръмжа някъде наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше... Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се заоглежда около себе си. И после очите й постепенно станаха пак спокойни, меки. Положи длан върху масата, нежно, внимателно:

  – Нощем не спя.

  Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

  – Два часът!

  Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха едри капки вода, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

  – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

  Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.

  – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

  Огромна зелена муха изпълзя изотдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се поразтъпчат. Сетне се впущат в далечината, където пътят криволичи. Едните пътуват по работа: те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпвайки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето... Отличават се по светлите си летни костюми, по изписаните лица на дамите с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?...

  Чу се гласът на момичето:

  – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?

  Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.

  – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!

  – Аха! – съгласи се тя. – Аз винаги съм на твоя страна.

  – Ако ти тежи, махни се.

  Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.

  – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не, не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.

    Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:

    – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.

    – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

    Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.

   – Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже!

   – Да.

   – Нощем не спя. Само мисля.

   – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – Може би е от топлината.

  Тя се напрегна цялата:

  – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?

  – Не.

  Зашептя: 

  – Да си вървим! По-скоро да си вървим.

  – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?

  – Усещам страх, не ми се сърди!

  Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

  – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.

  – Имате ли вино?

  – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.

  – А "Гъмза"? – намеси се момичето.

  – Освен бяло, друго вино нямаме.

  – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него. 

  Роза се отпусна върху облегалката на стола и оня се отказа повече да разговарят. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на автомобилни гуми, които се плъзгат върху размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

  – Нали можем да отидем където си поискаме! И нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.

  – Да – кимна той.

  – Ще печелим достатъчно, ще си родим детенце. И всичко останало ще се нареди от само себе си.

  – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала струя пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

  Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

  – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.

  – И добре ще направиш! – отвърна раздразнен.

  Роза се обърна към другите две:

  – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят си, без да се гледат.

  – Тъй си говорят хората! Няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха си с един и същи семеен мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

  – Колко е часът? – попита момичето.

  – Беше два. Значи, върви към три.

  Умълчаха се. Седяха върху плетените цветни столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята. Седяха сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни: тя – симпатична и нежна, с личице на момче и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

  – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но тоя път съм сигурна, абсолютно сигурна!

  – Въобразяваш си. Няма нищо!

  Но тя вече бе настръхнала, опнала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива със земята. Той се надигна, дойде при трите келнерки и плати... Изглеждаше спокоен, ала пръстите му трепереха, докато оставяше смачканата банкнота. Върна се, изправи се до масата... Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея. Нещо й зашепна... После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.

  Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 oct. 2022

Илюстрации:

- Ей така изглеждаше култовата кръчма Чадърите**.

- Да обичаш грешния ни свят да ти е като дишането.

–––

* Нели (Недялка) бе едно от момичетата, които тренираха с нас на някогашната Гребна база и авторът бе увлечен по нея, втора от три сестри, които живееха на близката улица "Акация" № 2 баш срещу градското сметище, което впоследствие местната власт превърна в култов комплекс, в т.нар. Братска могила. Тъй че името Нели оттам влетя от тухлената къща срещу градското сметище в разказа за Роза и онези двама.  

** Сега на това място е буренак човешки бой (ръст). От лакомия или диво невежество новите собственици унищожиха едно от приказните кътчета при изхода на Пловдив закъм Пещера и Пазарджик. Бел.м., tisss.