ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

 До George C. Boyadzhiev: Акаунтът ви е ограничен. Що акаунтът ви е ограничен? Защото системно сте споделяли фалшива информация. Само вие можете да видите това. Публикациите ви ще бъдат преместени по-надолу в новините за поне 90 дни.

 От Небесната канцелария на Заведението за превъзпитание на неблагонадеждни тъмни балкански субекти (най-вероятно). И понеже не съм егоист, а широко скроена душа, посланието от Канцеларията реших да го видят повече грешници, изкушени да противоречат на официалната линия на господа управляющите, Господ здраве да им дава и честит живот до дълбоки старини! – Аноним (1947)

  3 fev. 2001

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

Разни текстове под един надслов

    Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (колкото моя роден Пловдив, град с около 200 хил. жители по онова време, старо средище на лютеранството в Германия). Пак на това място в романа Томас Ман описва как изглежда почеркът на студента Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и писана сякаш с шифър, поизпъстрена със ситни вметки и поправки, обаче отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане, можех да разчитам без затруднение неговия почерк"... Геният Адриан Леверкюн в онзи момент е едва 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вяра, тъй че всичко е и става в името на Бог, особено отпадането от него". Замените ли "бог" с "комунизъм", ще получите вид откровение за отреклите се от комунистическата, всъщност, от соц. практика, някогашни партийни отрепки*. Променяйки формата, т.е. свивайки наляво и дори в крайно дясно (СДС, Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – сина на езиковеда от световна класа проф. Владимир Георгиев** (сред преподавателите ми в Софийския университет), отричайки се от обожаваните си Карл Маркс, Ленин–Сталин и проч., все същите до техния любим Десети ноември 1989 г. праведници или праволинейни партайци не спряха да произвеждат версии на същата болшевишка: колкото идеална, толкова човеконенавистна Философия на омразата: Всяко разсъждение според представите за етика е ритуал, заклеване пред олтара на човеколюбието; ала в действителност едва ли има по-ловка и по-жизнена манипулация на множества ентусиазирани наивни сънародници. Значи, докато гръмогласно от трибуната и пред камерите политикът отрича социализма, като практика и форма, отстъпникът (дисидент) си е пак цял в комунизма, понеже фанатизмът му се просмуква сред нас вече не от един извор, политбюро, от една Москва и един вожд, а от нароилите се партии и кресливи малочислени партийки, един файтон членска маса от роднини и приятели, които приемаме за демократи.

  Демократични ли? Ой, какви подмолни боричкания за лидерство! Какви гнусни сцени с подмяна на протоколи, с огласяване на срамни истини за този и онзи! И в крайна сметка, с редки изключения оказва се, че новите политически формации и професионалните им говорители, анализатори, вещи социолози, антрополози (?!) и топ-оценители все са оглавявани от чиновници на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа за демагози в СССР или България. "Верните синове и дъщери на народа" с приятни за ухото и душата наименования и романтични платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическата партия на сина на царски министър г-н Стефан Савов, Радикал-демократическа партийка на проф. Елка Константинова от Шуменския интитут за детски учителки, обновената свежа и преустроена БСП, чието име бе присвоено, понеже през 1990 г. в родния политически живот имаше официално регистрирана съвсем различна политическа формация под това име, докато партайците на старата БКП все още се водеха членове на Столетницата.

 Чуя ли някой да се тресе от гняв, да бълва зли думи, хищно да напада това или онова – казвам си: Този е само партаец. Вирусът на чумата откъм ХХ век у него е проникнал тъй дълбоко, че човекът с по бесовски изпулените очи плаши, преди още уста да е отворил. Но какво ли значи "комунизъм" за изскубналия от себе си семенца на маниакалната злост? Комунизъм е всяка подмяна на човеколюбието с фанатизъм. Комунистът-апологет на властта винаги се бори за благото на цялото човечество, изтръгвайки човешкото. Любовта заменя с безпределна вярност към Партията (с главна буква), то се изразява в скандиране на лозунги по площадите и в сянката на паметници от Миналото, в огнени речи, громящи врага. Без образа на врага той просто не може да съществува, става несъстоятелно присъствието му в обществения разговор. "Свобода, равенство, братство!" е любимият лозунг, удобен от всякакви гледни точки за камуфлажа. Истината се затулва с вестник, с радио- и телевизионни предавания, пренасища се с Ниагарски водопад от новини за всичко друго, само не за наистина същественото тук и сега... Същественото се премълчава, както практикуват медиите, обслужващи властта. За Украйна или за влияние на чуждата дипломация при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяване на подробности за всякакъв род изстъпления и страхотии.

  Този тип организация неизменно е подривна сила срещу правото на отделния човек да взема самостоятелни решения по съвест или да твори извън стройните редици на фанатизираните правоверни "най-достойни". Партаецът по манталитет се тресе от амбицията да преформулира естествените приоритети на човешката ни общност, като пробва да преобърне с главата надолу дори самата Природа***. Това е схематизъм, изведен до водещ принцип за напредък. Претенция, огласена още с Комунистическия манифест през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата ни като концлагер с камери за подслушване, денонощно наблюдение и строга полицейска охрана все в името на Свободата и Прогреса. Образцов Big Brother в екстаза на усъвършенстващата се електроника, когато всяка мислеща тръстика е следена какво пише, какво говори, как мисли и какво сънува. Цялата дивотия е в девиза "Партията никога не греши". Например, "люспенето" или кампанията за "врага с партиен билет" след първите еуфорични месеци подир основаването на Съюза на демократичните сили нима не бе в стил на типичния за партаеца в БКП мотив?! "Аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (от "Към Партията", стих на Христо Радевски). Може би "Лидер на световния хуманизъм" за световния полицай е по-малко красноречива табела!

  Класическата философска творба "Д-р Фаустус" във формата на муден роман представлява обширно есе на границата между пъстрите художествени жанрове и философската струя в публицистиката. Това тук е сюжет, но и размишление за участта на таланта при модерната американизирана цивилизация. Чрез внушения на художествения стил Томас Ман по библейски притчово предупреждава: Преди да сме си изяснили механизма на неандерталщините у нас, идеята за европейска общност си остава блян не само за протестантския и за католическия свят.

 Фанатизмът, лицемерието, грандоманията, алчността на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители в държавата с тържествуващата им посредственост, крясъкът от множеството на площада "Да бъде разпнат!" още не са осветени. И Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието в себе си. Томас Ман обсъжда Германия и участта й на унижена нация, но всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ. Извън вниманието му на автор и мъдрец са Азия, Близкият Изток, Африка, Латинска Америка, Русия, Източна Европа, Балканите. Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на масовия българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесие, полъхващо откъм Болшевишка Русия. Двете антагонистично настроени една към друга Русии няма как, като българи, да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовността. Оттам родството ни с тази велика източноправославна нация от хора сърдечни и широко скроени.

  Стр. 181: "...онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Главното, прозорливото, то непременно е изтеглено отсам показността; на вид то е плътно, сивее; мислят го за плахо и свенливо, а то е прибрано в себе си, жестоко, твърдо и самостоятелно – един строг и категоричен свръх-Аз. Образно казано, като лафа за българския инат: "Той ще ми каже на мене! – И гюф, три метра встрани".

  Стр. 183. По повод пасаж, внушено от прозата на Томас Ман. Пародията е важна съставна част на изкуството; в противен случай – при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, представя ни се като нещо фукливо, надменно, назидателно, скучновато и самодоволно. Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика отначало по инерция продължава да приема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята, докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност към притихналия тъмен салон полита кискане, смях, лудешки кикот. Това е освежителен душ, втурване в игривото. Това е празник на интелекта. "Ах, дяволе! Сетих се какъв номер си ни погодил!" Следва побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват за детето у всеки от нас – "Животът е игра. Не се възприемай твърде насериозно. Стига скованост, присъща на манекените зад политическата и търговската витрина!" Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на съвместния ни живот в световна общност от благонамерени една към друга любознателни нации.

  Стр. 223; Рюдигер Шилдкнап: "може би над трийсетте, пише стихове в свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски –(стр. 225), извънредно, дори по детински весел, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор, висок и широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му са изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му осанка изобщо бе тъй неоспоримо джентълменска"… (стр. 226-227). За себе си като читател решавам, че хер Томас Ман ползва за модел масовата представа за филмов герой от епоха на сладникави романтични истории преди Голямата депресия през 1929 година, или препратка към трагичния "Великият Гетсби" на янкито Джон Фицджералд, когото Ърнест Хемингуей насмешливо описва в посмъртно публикувания шедьовър на възпоменателната литература "Безкраен празник". Което трябва да ни занимава.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 30 uli 2023

Илюстрации:

- 1990 г., Началото на края. Самозванци.****

- Как ли жабите да се усетят, че ги сваряват! 

___
* Т.нар. дисиденти,, което означава отклонили се от правата вяра на Партията. Вж. https://e-vestnik.bg/21904/kak-beshe-sazdaden-sds-i-kakvo-stana-posle-25-godini-ot-osnovavaneto/
** Акад. Владимир Георгиев, вж. https://nauka.bg/akademik-vladimir-georgiev-1908-1986-nakar/.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са били прехвърляни в безлюдните области на Сибир (татари, евреи, доста от кавказките племена и етноси). 

**** Трибуна на една от първите партийни предизборни агитки в Пловдив: Стоян Ганев от Пазарджик (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), Елка Константинова (1932-2023), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956), Асен Мичковски (1955), персони, за чиято кариера в медиите има огромно количество материал за размишление. Бел.м., tisss.