ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (619.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (628.)

  В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  21 uni 1987.

 

АСЯ

Глава V

  Движим се, като да сме закачени един за друг из стаите тук. Виждам, че се страхува да остане самичка с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, като май целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени разни роднини: жени – млади или на средна възраст, влизат-излизат, кафе пият, разказват истории за разтурени сватби. Еди коя си мръсница в последния момент как с предишния си мъж любовник изфирясала, после как открили любовника и хубостницата в някакво мотелче край Пловдив ей тъй на! – с булчинската рокля както си била, с венчето, воала и чантичката сбрани по масите пари – дар от харните сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга пък за да върже един мухльо, метнала го (излъгала), че е бременна, пък тя, кучката, не била бременна, ама на, как да се добере инак до пловдивско жителство, как да се насади в чуждия заможен дом! 

  В тягостно мълчание хладно я оглеждат; и тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите лещи на очилата си с висок диоптър. 

  Дойде и Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

  – Разбери, мойто момиче, той не е за теб! Ти не си за него.

  Как нито един не отрони добра дума за нея! Искала била да се насади в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице, и значи, колко му е на неопитния млад глупак, хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, дето доста си е хойкало по мъже. Майка ми пазарджиклийката подпитва грубичко дали съм й бил първият мъж, Ася девствена ли била. 

  Излизаме няколко пъти да се разходим край реката. Дойде веднъж с нас и сестра ми Ели. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастие естет наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, пък Ася е грозничка, няма как да се отрече. Леле-е, къде съм гледал, какво съм гледал! Носех фотоапарат от студентските ми години и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над едва покарала по припеците трева край придошлата мътна от пролетните дъждове Марица зад стария железопътен мост край Гребната база. На едната от снимките сестра ми като същинска манекенка позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двама с обезличената Ася. За разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми Ели, ние двамата сме подтиснати – у мен е избило разочарованието, Ася е объркана, омърлушена, без капчица живец, има посивелия вид на човек, който съвсем не си е на мястото.

  И започнах тайно да се самосъжалявам... Разправих на родителите ми за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят – някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за... отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство; увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето, час по-скоро да се отърва от всякаква връзка с Ася.

  – Направили сте изключително неприятна грешка – убеждава ме; гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което е покрито бюрцето му: – грешката е поправима. Сега! На момента! По най-бързия начин! Отпращате я да си върви и я забравяте.

  Разказах за заболяването й и на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област, в психиатрията. Мнението и на Джоката, и на жена му: да късам с Ася, да я отпратя, да си я върна на техните. 

  – Искаш ли безпомощен да гледаш как децата ти се гърчат и въргалят по пода с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото или в пръстта, и навсякъде, по всяко време! По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото, с изхвръкнали оченца, вече задушени? – плашеха ме, изпълнени уж с най-добри намерения, тези странични хора, специалисти в бяла престилка, пловдивчани, хора с авторитет в Пловдив.

  – Събереш ли се с оная, не си ми вече син, не ща да те виждам! – горещи се като никога и мълчаливият ми баща. – Я дай си паспорта у мен, да съм сигурен, че няма да извършиш глупостта да се ожениш точно сега, когато животът е пред теб! Млад си, здрав си, силен си. Как пък за четири години следване сред умни, здрави, сред толкова красиви момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо ли те пратихме да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в онази София, та сега сам да си съсипеш живота, бъдещето си да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама па чак любов...? Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам; за кого, мислиш, се трепем с майка ти досега! 

   Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. И по-лошо – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и низ обстоятелства, които не бяха в нейна полза. Защо! С каква цел, Боже мой?

  С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както преди, и тази нощ главата ми лежа в скута й; Ася бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива, прегръща, гали, и все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи. 

  Прибрахме се в Гурково. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е веднага да се разделим.

  – Смятам, че така е честно. – Ей тъй й говоря с равнодушен гъгнив глас.

  – Защото не ме обичаш – с унил и наглед спокоен глас ме допълва тя.

  – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

  – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, тих, безизразен глас.

  После заплака. Тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото си, блузките, полите, роклетата.

  – Да ти помогна...?

  – Не! Аз... сама.

  – Да те изпратя до Тригорци, до спирката поне?

   Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, сгуши се в мен, притиска се, тресе се от плач:

  – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много!

  Отскубнах я от себе си, отворих вратата и я гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви напреко през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах от лекичкия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, след като я видях за пръв път без онези нейни лупи, със сърдито ококорените й големи сини очи: Леле, ама че ти си била хубава!

  "Малките й свински очички – рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е, много хитра. Направила си е сметката тая проста селянка!"

  Всичко у мен кървеше. Но стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да докажа първо на себе си, че съм нещо в едничкия и неповторим свой преходен живот.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 uni 2021

–––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките по горните етажи ухилени: бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление. Бел.м., tisss.